Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (10)

3.

Загасването на лампата не угаси светлината в стаята. Нощта бе си отишла. През недобре затворения прозорец влизаха първите банални шумове на ранобудния град: бученето на автобуси и камиони, кашлицата на тютюнджиите, кънтежът на обувките върху още по нощному звучния паваж, пукотът на мотоциклетите и картечните редове на моторетките. Започваше всекидневната атака на човека против природата — със стрелба, заплюване, отровни газове и славеите, естествено, отстъпиха първи.

— Ей, нали уж не можехте да спите? — подвикна Деян Драмов, след като утринният шумов коктейл окончателно го отрезви.

— Не спя — отзова се веднага отсрещното легло с магнетофонния запис на неговия глас.

— Значи… вие сте някакъв автомат?

— Всички сме автомати, биоавтомати. Има дори една хипотеза, че сме генетично предпрограмирани от…

— Не! Така няма да стигнем доникъде — изпъшка Драмов, усетил се безупречно пародиран. — Трябва да ми кажете нещо повече за себе си, аз трябва да знам…

— Това е, няма друго. Аз съм просто един автомат за смешки, поизносен автомат, с изтъркани лагери — задърдори неудържимо неговият радиоглас. — Не съм пресмятал средната продължителност на живота в нашия занаят, но тоя наш смях не е никакво здраве, както твърди медицината, поне за производителите му не е, а си е жива болест. И неизлечима. Ако не тебе, таланта ти умъртвява за десетина години. Би трябвало да ни пенсионират поне на възрастта на балерините…

— Слушайте — предпазливо се надигна Драмов, взе от нощното шкафче цигарите и дълго не успя да запали, — приемам, че това, което разправяте, пак съм аз, почва да ми става дори забавно, приемам и че не щете да ми кажете как го правите, професионална тайна сигурно, но все пак ми кажете нещо за себе си, та да знам какво да предприема.

— Нали това правя — засегна се другият като човек, в чиято искреност са се усъмнили, но не помръдна в леглото си; лежеше по гръб и се изповядваше към тавана: — И аз съм от тия нещастници, редовите български хумористи, а дарбицата ми, ако изобщо я има, отдавна е в прединфарктно състояние. Изобщо, ние също сме автомати с повредена програма, това е. Искам да живея като хората, да ги обичам, да им съчувствувам, но тая машина за вицове дрънка ли, дрънка… А какво право се смея на хората? Да не би да съм по-добър от тях? Повредена програма и толкоз…

— Добре — блъвна Драмов с облаче дим нарастващото си безпокойство от пренеприятния себевъпрос: „Че аз такъв противен дърдорко ли съм и така ли бързо говоря? Не може да бъде, хората все пак ме харесват, търсят ме…“ — Добре! — повтори той, но двойникът му пак не се остави да го прекъснат или отклонят:

— От юноша мечтая да напиша сериозен роман, да разтърся читателите със страшни съдби, с велики мисли и идеи, а вместо това цял живот смешки произвеждам. Още като дете съм го започвал. Героинята беше медицинска сестра, винаги в бяла престилка, и се казваше Анна, с две „н“-та. На края тя щеше да умре от тежка болест, заразява се в болницата от човека, за когото се грижи и в когото е влюбена тайно. Той също я обича безумно, но оздравява, защото организмът му е по-силен, и на края решава, че е по-добре, вместо да се самоубие от мъка, да замине в една далечна поробена страна, където да оглави партизанското движение или като лекар да лекува ранените. Страшно ми действуваше тая бяла престилка! По-късно се и ожених за една, за медицинска сестра, Ани се казваше, с едно „н“. Умря преди пет години…

Драмов скочи от кревата.

— Спрете! Спрете, ще ви вземат дяволите! Не разрешавам да се гаврите с тия неща!

— Но как мога да се подигравам! — възкликна другият с неподражаемо огорчение. — Просто изведнъж ми се прииска да разкажа нещо за себе си, което никога не съм разказвал. Може би вие сте виновникът. Трудно е да срещнеш човек, комуто да разкажеш такова нещо и той искрено да ти съчувствува, а не да усещаш, че думите ти изобщо не достигат до мозъка му, защото той целият е погълнат от това, да стиска палци, да не му се случи същото. А може да е и от разсъмването. Винаги, когато съм посрещал буден разсъмването, все едно дали на излизане от бара, или тръгнал за риба, винаги съм имал чувството, че нещо си е отишло с нощта, окончателно, че съм изхарчил някакви действителни стойности, а това, с което ще ми плати новият ден, са обезценени междувременно банкноти…

Деян Драмов гледаше през прозореца гъсто черния мазутен пушек, който се виеше вече над старата градска баня, за да не поглежда към неподвижната фигура в отсрещното легло, зъзнеше гол насред стаята й не намери сили да изслуша докрай тая бързорека и горестно патетична тирада, каквито той обикновено произнасяше само в полупияно състояние. Отново избяга в банята.

Огледалото му се облещи с едно почти обезумяло лице, подпухнало и синьо, с лампазено червени кантове на клепачите. Не, не беше негово това лице и Драмов побърза да се отвърне и от него. Седна на посивелия от старост пластмасов кръг, наведе глава към цимента, чийто студ не усещаше с босите си ходила. Половинката цигара между пръстите му единствена мъждукаше още с цвета, аромата и топлинката на спокойствието — като агония или като зародиш. Когато я допуши така, че едва я отлепи от устната си, успокоението й слезе по тялото му и жалостиво изцирика в порцелановата чиния. После мокротата изненадващо се придвижи обратно нагоре и Деян Драмов разбра, че бе забравил да смъкне гащетата си. Поседя още малко, събу ги, окачи ги върху клюмналата глава на осъдения на мълчание душ, поиска да види смешното в това разпятие, не успя и се върна в стаята. Мокетът всмука и обезглуши крадливите му стъпки, но онзи, завит и неподвижен като труп в болничен коридор, веднага регистрира присъствието му.

— Напикахте ли се? Защо не внимавате!

— Ама че нахалство — избухна Драмов. — Вие ме напикахте, а отгоре на всичко… Не се обръщайте, искам да пия вода! — изхриптя му той, защото онзи едва сега изви глава към него, а гарафата с водата се намираше върху писалището точно срещу неговия креват.

— Не пийте! — отвърна с недоумяващо раздразнение онзи и се загледа в гарафата.

Хумористът преглътна няколко пъти — всъщност защо трябваше да се срамува, ако там лежеше пак той? — но предпочете да си остане жаден. Легна, разтрепера се отново от топлината на завивката и дълго събира слюнка в устата си. Подсъзнателното му влечение да слуша още и още себе си и за себе си го теглеше като височинна болест към бездната на новия ужас, който, той чувствуваше това, нямаше да закъснее.

— Значи, много ви се иска да го разкажете?

— Да — отвърна веднага онзи и желанието му експлодира трогателно звучно в двата звука. — Не е смешно, нали?

Драмов се пресегна за нова цигара, макар да знаеше, че болният му стомах ей сега щеше да се възбунтува, и мислеше за ината на собствените си желания. Хрумнеше ли му нещо, което да си струваше да се разкаже, той не бе в състояние да го задържи в себе си. Имаше си дори специална техника за продължението, ако някой го прекъснеше. Започваше с думата, на която е бил прекъснат. Произнасяше я необикновено гръмко в мигновената пауза между нечии две изречения, с което стряскаше компанията. Тя го изглеждаше озадачено, досещаше се, че той всъщност само продължава прекъснатия си разказ, засмиваше се полувесело, полуснизходително и забравяше, че го е прекъснала, защото й е било омръзнало все него да слуша. Той отново й ставаше забавен и интересен.

— Не бива да пушите толкова рано, особено преди закуска — рече онзи загрижено.

— Само не ми давайте добри съвети — ядоса се Драмов и се закашля. — Всеки ден си ги давам и самичък. Хайде продължавайте!

Онзи го почака да се изкашля, почака да утихнат и шумовете на пружината, която се справяше с премръзналото тяло на хумориста. На небето пред прозореца пушекът на старата градска баня образуваше градоносни облаци.

— Две години — извика онзи така, че Драмов едва не подскочи в кревата си и кожата му отново настръхна. — Две години трая! Втората, всъщност, цялата беше една непрекъсната агония, една година агония… — Гласът веднага бе слязъл до нормалната си сила, но на Драмов се стори, че това вече не е неговият глас, така той като че ли никога не бе разказвал нещо. — Криехме от нея, но тя нали беше медицинска сестра, пък и умна беше, и образована колкото двама поликлинични лекари, тя от специални принципи бе станала сестра, затова и в онкологията отиде на работа, доброволно. Тя знаеше, отлично знаеше истината и пак искаше да вярва на лъжите ни. Две години съм се мъчил да я разсмивам, ден и нощ! Целувах я и се смеех до последните й минути, и пишех фейлетони, за да изписвам от чужбина нелекуващите лекарства… — Непознатият глас закриволичи като кола, попаднала на лед, загуби инерцията на посоката си, овладя се, колкото да каже още: — И ето, продължавам да пиша! Казват даже, че не било лошо. Ако не умно, то поне е смешно, защото не мога да спра тая идиотска машинка за смешки в себе си. Но и не мога да се отърва от чувството, че продължавам да разсмивам агонизиращи, които не искат да повярват в смъртта си…

Гласът забоксува, изскърца като внезапно и погрешно в такива случаи ударени спирачки и колата окончателно изхвръкна от шосето — гласът заплака.

— Не! Не е вярно! — изхриптя Деян Драмов и забравил, че е без гащи, стремително скочи изпод одеялото. Втурна се към плачещия с удушвачески разперена ръка, спря се насред стаята, грабна гарафата и я заизлива в гърлото си. Застоялата вода падаше с гълголещ плач в стомаха му. Усетил, че ще я повърне, той панически върла преполовеното шише на мястото му — то издрънча гръмотевично върху никеловата табличка — и панически хукна из стаята.

— Вярно е, аз не съм нищо повече от един палячо, който непрекъснато се криви и дрънка смешни глупости, за да забавлява хората, но точно такъв съм им потребен. Сериозност те си имат предостатъчно, сериозността е техен периметър. Живеят си в нея като охлюви в черупката си, самотни и хермафродитни, и чакат от тебе да ги приласкаеш, нежно и весело да им речеш: „Охльо-бохльо, покажи си рогцата!“, и те си ги покажат и си викнат: „Охо, аз съм имал рога!“, и отново са преизпълнени с крепящото ги самочувствие, защото вече са се сравнили с тебе и вече са си рекли: „Добре, че не съм такъв!“…, И са щастливи, разбираш ли, отново са щастливи със своята сериозност, иначе щяха да бъдат нещастни с нея, ако нямаше такива като мен, ужасно нещастни и самотни в своята животинска сериозност…

Деян Драмов се мяташе из стаята — вече прошарена от светлосенките на изгрялото нейде над града слънце, — жалък и смешен се мяташе из стаята, както се мяташе под корема му онова, което с известни уговорки би могло да се нарече мъжки полов орган, и крещеше:

— Аз никога не съм плакал, чуваш ли! И никога няма да заплача! Никога! Защото от смеха ми имат нужда хората, не от плача ми…

— На „ти“ ли сме вече? — грубо го прекъсна другият, сякаш никога не бе плакал. — Я се облечете!

Рязката команда, с която легналият Деян Драмов отрезви правия Деян Драмов, като че ли ги отграничи един от друг. Не, лежащият все пак беше друг човек и не държеше, изглежда, на пълната прилика. Дори не възрази, когато правият боязливо занавлича собствените си дрехи.

— Стана ми лошо — рече виновно смятащият се за истинския Драмов. Вътрешните ръбове на панталоните, обути на голо, се врязаха болезнено в интимните гънки на тялото му. — Ще взема нещо за закуска. Има тука една фурна, сигурно е отворена вече… Да занеса ли дрехите на Герчев? Кой знае какво преживява сега човекът!

— Оставете го това витаминизирано лайно — отвърна другият все така грубо. — Най-после да преживее и той нещичко, ще му бъде от полза!

Сетивата му, полумъртви като след наркоза, възприемаха собствените му изрази с потръпваща, но обезболена тревога и Драмов вяло се възпротиви на себе си: Не, аз не мога да бъда толкова жесток!… Той поиска да си каже още нещо, добро и обнадеждаващо, но сега осъзна и комичността на отбранителния патос, с който преди малко се опита да оправдае жалката професионална гордост на шута. Обърка се и надрънка един куп глупости. Плачещият винаги може да намери някъде мъничко съчувствие и приобщаване, но смеещият се над другите — никога! Той е по-самотен в смеха си, отколкото би могъл да бъде и на най-безлюдния остров, защото смехът му го отделя с непреплуваемо пространство от другите. А кому е нужен такъв човек, който волно или неволно се самоотделя? Който не е в състояние да им съчувствува? Ето, той е убеден, че обича хората, че ги жали, че не е в състояние да стори никому и най-дребната злина, но едновременно с това съпреживяването му на техните съдби винаги е приличало на подигравка, както тогава, с милиционера…

— А вие? — попита той, след като завърза и обувките си и разбра, че онзи няма намерение да го спира, но го попита с гадното усещане на изкуствено умъртвената болка.

— Предполагам, че не ще ме изоставите гол в хотела. Един гол Деян Драмов ще бъде по-смешен, отколкото е допустимо в професията му, а пък двама са прекалено много за този симпатичен град, с нищо не го е заслужил…

— Не започвайте пак! — помоли хумористът, познал отново собствения си маниер на остроумничене. Не гледаше към неподвижното му лице, но виждаше как в тоя миг оня по познатия начин криви плачливо устните си, защото му е хрумнало нещо смешно.

— Ако ме удушите, ще намерят вашите отпечатъци по шията ми и ще има да се чудят как е възможно човек да се самоудуши…

Деян Драмов хлопна вратата зад гърба си и из дългия хотелски коридор не правеше друго, освен да си повтаря: „Да, той просто чете мислите ми! Прочита ги и ги отгатва още преди да съм ги довършил, още по усещанията ми ги отгатва…“ И освен това се насилваше да не хукне да бяга по безлюдния хотелски коридор, казвайки си, че е безсмислено да се бяга, и оставяйки само мисълта си да търси някакво спасение. Но тя напразно се опитваше да избяга в криволичещи и към никъде неводещи улици, за да се върне осъзнала, че е залепена като сиамски близнак за оня, който бе останал да лежи гол в стаята.