Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (39)

2.

Осъществявайки пакостното си намерение на всяка цена и веднага да освободи болните, самозванецът, в чието лице целият болничен персонал продължавал да вижда заведущия психоневрологичния диспансер, дал нареждане да изпишат Пефина още преди да се срещне с нея. Мъжът й трябвало да донесе любимите й дрехи, заповядал още тя да се яви при него изрядно тоалирана. Приел я в кабинета на дежурния лекар, помолил сестрата да им свари кафе. Демонстрирал й щастието си на лекар, успял да излекува едно смятано за безнадеждно страдание.

— Ето това е! Дали една жена е на мястото си в живота, може веднага да се познае по утринния й вид.

Пефина наистина изглеждала агресивно добре, настроена била за нови битки.

— Не ме баламосвайте, докторе! В затвора ли ще ме пращате, или в София?

— У дома.

— Не — обезпокоила се тя. — Не мога да се върна в този дом! Не ме баламосвайте, казах ви, мозъкът ми си е пак на мястото. Готова съм да приема и едното, и другото. Не знам как го извърших, но го извърших, а сега съм на себе си и не съжалявам. Всичко е приключено.

— Сега бихте ли го извършили?

— Не, разбира се. Знаете, че не съм добре с нервите, идвала съм по-рано и при вас. Изглежда, наистина съм откачила вчера. Сега съм под знака на Уран, тоест, Уран е в екзалтация в моя знак. А болестите на Уран са нервни и психически…

— Оставете тия глупости — позасмял се самозванецът и пил от кафето си. — Заповядайте! Едно кафе на ден ви разрешавам.

— Не са глупости. Беше ми предсказано дори как ще го извърша. Желязото е моят метал. Но не успях да се опазя, хем ме предупреждаваха. А болестите на Уран са неизлечими, затова ви казах — по-добре в затвора! Да не ме мъчат напразно по болниците. Ако втори път ми направите това, което вчера, ще убия още някого!

— Електрошока ли? Да, малко е жесток, но за да си бъбрем сега така спокойно, и той е допринесъл нещичко. Вижте, Живка — нали разрешавате да ви наричам така? — аз не мога да ви пратя другаде по простата причина, че не сте нито болна, нито престъпница. И ви извиках да си поговорим за съвсем друго, да си поговорим например за това, как трябва да живеете по-нататък. Болестта, която усещате в себе си, е болест всеобща, болест на века, така да се каже. Престъплението, което смятате, че сте извършили, също извършват милиони хора всяка секунда. Пийте кафето си, че ще изстине. После може да ви гледам, ако искате, аз гледам по-добре от всички габровски гледачки, взети заедно.

— Значи продължавате да ми втълпявате, че аз… Разберете, наистина го убих!

— За това после ще говорим, мила. Сега говорим за болестта ви, не за резултата от нея. Това е само онзи вик, с който болестта ви е изкрещяла на края своята дългогодишна мъка и своята ярост. Но то е друго заболяване, мила. За него още няма лекари. Затова и аз в никакъв случай няма да ви дам на друг лекар. Съвременното общество, за съжаление, все още се управлява само от мъжете, следователно и всичките днешни психологии и психотерапии, неосъзнато може би, в по-малка степен от по-рано може би, но все пак продължават да работят за поддържането на патриархалната власт. Затова, щом нещо не ви харесва, прекъсвайте ме, карайте ми се! Аз съм ерген, Живка. Моите жалки познати ми се подиграват, за да прикрият завистта си, но аз не останах ерген, аз станах ерген! Станах ерген, когато разбрах, че ако се оженя, това ще означава също да убия жената, която съм обикнал…

— Говори се, че имате дете — рекла Пефина, подкупена от необикновения чар на откровеността му.

— Да, и съм много щастлив с него. Но то е друга история, някой път вие ще ме поканите на кафе и ще ви я разкажа. Вие сте умна и образована жена, Живка, някои неща е трябвало отдавна и сама да разберете. Дори в най-добрия си засега вид бракът представлява една удушливо непригодна форма на съжителство за днешния човек, един фалш, който постоянно го невротизира. Защото, от една страна, той има вече много изострена чувствителност, докато в същото време вътрешно е още съвсем слабо еманципиран, все още се нуждае от компенсиращото присъствие на втори човек. Срещат се двама души, тласкани от природния нагон и от социалната принуда, и какво правят?… Флиртуват! Животните също флиртуват, за да се спечелят, но те не могат да се накичат с нещо, което го нямат. А човекът почва да играе някаква неприсъща му роля, да се представя в пресилено добра светлина, да се кичи със заучени и мимолетни качества. Естествено, в тая роля трудно се издържа дълго. Кой по-рано, кой по-късно, но един ден всеки от тия двама мили хорица се връща към истинската си същност. Пък и животът не е лек, винаги ни сервира повече поражения, отколкото победи, а пораженията не ни правят по-добри, озлобяват ни. И така двамата започват да се разминават в своите мисли, в желанията си, в мечтите си, които обаче са принудени да потискат, за да запазят връзката помежду си. Това потискане, това изместване го е имало и по-рано, но тогава партньорът ни го е компенсирал с обич, с внимание, със собствените си успехи, които са минавали за общи, а ето че тая компенсация вече не действува или е намаляла. Тъй като все още държат на връзката си, двамата са принудени да се лъжат — отначало неволно, после все по-храбро и съзнателно. Докато и това започна да им тежи. Те страдат от обезсмисления си фалш, от безрезултатността на самопотискането си, защото вътре в себе си вече са решили, че другият е виновен за неговите разочарования, за неуспехите му, за пораженията му, за това, че не е могъл изцяло и свободно да се самоосъществи. Така онова, което науката нарича законно стесняване на идентитета в семейството, те все по-трагично го усещат като робство. Да си поискаме ли и по едно коняче?

— Не, не, говорете! — отвърнала Пефина, сякаш очаквала някакво откровение.

Той се засмял с обичливо добродушие.

— Е, когато на роба съвсем му причернее, той може и да посегне към желязото, нали? Особено ако го е правил вече много пъти преди това в подсъзнанието си. Защото това наше подсъзнание е такова едно морско дъно, където гъмжи от всякакви непознати зверове. Аз не ви упреквам, Живка, че не сте разбрали това, което ви изложих досега. И за науката днес се очертава като природен закон неразгадаемостта на някои основни мотивации на поведението и мисленето на човека. Затова и толкова малко можем да кажем по тези въпроси. Но пък и да си въобразяваме, че някога човекът ще стигне дотам, да знае всичко за себе си, е твърде измамна представа. То е все едно да си въобразяваме, че някога ще стигнем до крайните истини за Вселената. А човекът е не по-малко необятен и богат на явления от Вселената. Бедата е, че не зачитаме тая необятност нито у другия, нито у себе си. Все искаме да я натъпчем в трийсетте кубически метра на семейната спалня. И не съзнаваме, че тъкмо оттук произтичат всичките ни страдания. При жената пък нещата са двойно по-усложнени и драматизирани от нейното положение в обществото, от по-дълбоката пропаст между биологията и интелекта й. Еманципацията, мила, е революционен процес и жертвите на тази революция, макар и безкръвни, не са по-малко трагични. Защото и робството има много образи, мила, а някои от тях дори ни се хилят с гримасите на щастието.

— Аз не бях щастлива с Пефин — казала Живка, която открай време наричаше мъжа си по фамилното му име.

— Ето, върху това именно се е искало да помислите! Вие сте обществено мислеща жена, така сте възпитавана от нашето време. Как би трябвало да изглеждат отношенията между двама уважаващи се хора, та те да си останат максимално свободни и еманципирани? Кое е онова, което би ви свързвало плодотворно и след като сексуалната връзка вече ще е изтъняла, когато задълженията към децата ще са отпаднали? Когато нямате нужда повече от партньора си, за да компенсирате с него някоя своя слабост или пък недостига на волята си. Такъв е единият от вариантите. Но при вас, струва ми се, е било обратното: недостиг от воля за самостоятелност, удобството другият, по-силният, да носи докрай вашата слабост, а същевременно подмолния бунт…

— А, не — възрази Пефина. — Защо тогава ще го убивам? Или… всъщност, той се канеше да ме напусне. Може и така да е. Аз съм воден знак, не им достига воля…

Самозванецът се облегнал на стола, сплел красивите си ловки ръце на комарджия.

— Казах ви да оставите знаците на мира! Те нищо няма да ви обяснят, ако не накарате собствения си мозък да заговори разумно. Другарят Пефин не е и помислял да ви напуска. Познавате го добре, чувството му за дълг е толкова развито, че потиска безотказно собствените му пориви към самостоятелност. Той също не може без вас, уверявам ви, познавам добре психологията на този тип мъже.

Пефина го изгледала подозрително заради глаголното време, поискала да се увери:

— Защо тогава го убих?

— Е, тук пак можем само да газим предпазливо из мочурището на предположенията. Най-дълбоките причини, казах ви, обикновено си остават загадка. Човекът е способен дори да мрази някого, мислейки си, че го обича, а отгоре на всичко тая омраза да го свързва с него още по-силно. Вие, предполагам, дълго сте го убивали в себе си, бавно, години наред…

— Не, аз със сатърчето.

— Да де, но това е вече последното, окончателното. И затова сега у вас е спокойно и пусто.

— Не е спокойно, докторе. Какъв беше оня, дето приличаше на него? Халюцинация, нали? Впрочем вие не бяхте там…

— Е, него няма да убиваме, мила — засмял се пак самозванецът. — Той ще ни трябва. Той наистина е друг. И стана много хубаво за вас, че най-после се освободихте от, този, когото толкова ви се е искало да убиете.

— Не ми се е искало. И аз не знам как стана. Изведнъж…

— Точно така става, изведнъж! Но преди това е ставало много пъти в подсъзнанието ви, разбирате ли? Неусетно, несъзнавано. Не сте ли сънували понякога…

— Не съм. Аз го обичах.

— Но вие сте обичали другия, разберете това — леко се раздразнил той. — Обичали сте онзи, у когото някога сте се вложили цялата и чрез когото сте осъществявали самата себе си. И не защото ви е разочаровал и сте го намразили, сте вдигнали сатърчето, съвсем не! А защото подсъзнателно сте искали вече да се освободите от него и от тоталното робство, в което сте се намирали, заради това свое пълно всеотдаване. Убили сте всъщност само онова, което досега е гнетяло вашата същност, в себе си сте го убили. И ето ви най-после свободна, мила! Като никога свободна! Използувайте разумно тая скъпо заплатена свобода! Сега и вие, и той сте вече други хора, различни, готови да заживеете един нов живот, все едно заедно или поотделно.

— Докторе — объркала се наново Пефина. — Да не искате да кажете…

— Жив е. Но друг.

— Не го искам жив.

— И това е разбираемо. Не го искате жив, защото в съзнанието ви още лежи предишният, убитият. Но аз съм убеден, че дори и сега да го погледнете, ще видите, че вече не е същият.

Самозванецът скокнал и тръгнал към вратата.

— Не! — извикала Пефина, но той въпреки това я отворил с едно „заповядайте“, сякаш извиквал следващия си пациент.

Епифан Пефин пристъпил доста боязливо, но щом съзрял жена си в такъв цветущ вид — бухналото й в някаква пищна жадност под хубавата рокля тяло, късата момичешка прическа, пламналите като в любовно нетърпение бузи — щастливо разтворил ръце към нея. А тя се хвърлила с рев на врата му:

— Жив си! Ох, жив си! Нищо ти няма, нали? Кажи, че нищо ти няма! О, същият си си! Същият!…

— Приберете си я! — рекъл самозванецът зад гърба им и бил странно ядосан. Не пожелал да чуе нито благодарностите, нито исканията им за евентуален съвет. Направо ги изгонил.

Два часа по-късно лично главният лекар на болницата, подгонен от едно анонимно обаждане по телефона, освободил напъхания в усмирителната риза психиатър. Щом се опомнил, щом се уверил, че не е сънувал или халюцинирал, че болните действително са изписани, психиатърът веднага се явил в милицията. Подполковник Харитонов го изслушал тържествуващо.

— Знаех си аз! И вие, докторе, като ми казахте одеве, че не ги намирате за болни, че не е възможна такава масова психоза…

— Нищо не съм ви казвал — рекъл гневно психиатърът, а Харитонов зинал от смайване.

— Да? Да, да. Това, значи, е бил вече другият. Ей, дявол да го вземе! Ама знаете ли… знаете ли, ама просто никаква разлика нямаше! Ей, докторе, това е, това е…

— Хайде, хайде, никаква разлика! Нали го видях и аз, нагледах му се!

— Не, не, това е… това е просто… — не намерил думи да изрази неизразимото Харитонов и предпочел малко плахо да се разпореди. — Знаете ли, докторе, най-добре ще е да останете още сега.

— Къде да остана?

— При нас. Искам да кажа… трябва да ме разберете, аз се посъветвах и с някои другари. Първата ни работа сега е да опазим най-застрашените.

— От какво ще ме пазите? Той искаше само да пусне болните и го направи.

— Да ги върнем ли? — обезпокоил се Харитонов.

— А, за какво ми са? Ако пак откачат, мястото им е резервирано.

— Значи, и вие не ги намирате за болни.

— Не, нали ви казах. Впрочем не съм ви казвал.

Харитонов го изгледал подозрително.

— При това положение, докторе, ще останете.

— Как така ще остана бе, човек? Имам си работа.

— Ще останете. Ей сега ще ви откарат.

— Ама вие… арестувате ли ме, или какво? Не ми стига, че досега…

— Аз ви помолих да останете. И съм готов още веднъж да ви обясня — рекъл подполковникът и неуверено се усмихнал. — Всъщност как другояче ще ми докажете, че вие сте истинският, а не другият, когото и аз видях с очите си отзарана?

Двойното самообладание на психиатъра — лекарското и комарджийското — се обезцветило в лицето му, пръстите му заподскачали, та Харитонов побързал да каже:

— Ние сме длъжни да ви пазим и да заловим тоя тип, който разстрои целия град. Не се безпокойте, ще бъдете на хубаво място, ще имате и весела компания, просто ще си починете няколко дена. Ще ви пратя и едно тесте карти.

Не зная дали обещанието за картите е предотвратило съпротивата на психиатъра или подозрението на подполковника, но така или иначе и той се озова при нас някъде около обед на четиринадесети май.