Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (1)

1.

За тридесетгодишния мъж не е нещо необикновено да сънува любовни сънища. Не е необикновено да ги сънува и по време на следобедната си дрямка, но когато един и същи или подобен сън те поставя в толкова смущаваща ситуация, колкото и да не вярваш в смисъла на сънищата, ще се запиташ кое предизвиква това отвратително сплитане на представи и асоциации в черепната ти кутия.

Красимир Герчев, добре запознат с модерните течения в психологията, знаеше, че няма основание да се плаши, и все пак не успя да предотврати едно лошо предчувствие. То дойде не толкова от самия сън, колкото от неколкократното му повторение през последните месеци. Герчев и сега не би му отделил повече внимание, ако не му предстоеше да пътува, ако не трябваше да изседи три часа сам в колата си — място идеално, за да те бомбардират всякакви съмнения, както ситните камъчета по пътя обстрелват лъскавите й калници.

Щом потегли от бензиностанцията, Красимир Герчев изведнъж реши да мине през подбалканския път. Вече взетото решение той мотивира пред себе си твърде обстоятелствено: Пътят е по-дълъг, но в тази си част е все още по-добър от варненския, Розовата долина и Шипченският проход заплащат щедро усилията на шофьора при хубаво време, а времето беше великолепно. Когато дълго не си излизал от София, такъв майски следобед не бива да се умъртвява с неналожително бързане. Той обичаше да пътува удобно, а в колата си имаше вграден касетофон, та можеше и да поработи, ако му хрумнеше нещо, така половината час в повече нямаше да бъде загубен… Още много неща си помисли и припомни, за да заглуши срама, че внезапната смяна на маршрута може би е била продиктувана от инстинктивното му желание да избегне предчувстваната неприятност.

Вече извън София, грабнат от веселата възбуда на скоростта, той се зае да си разчисти сметките с подмолното си суеверие. Беше човек, който не отлага нещата и твърде точно знае какво и как да го прави. Понякога такива хора са скучни, лишени от чувство за хумор, но Красимир Герчев в никакъв случай не можеше да бъде причислен към скучните, а хуморът заемаше голям дял от трудовия му делник на литературен критик, преподавател в университета и научен сътрудник в литературния институт — засега дори по-съществения дял. Той бе убеден, че няма нищо символно и предсказващо в който и да е сън. Някой би се гмурнал да търси по дъното на подобни сънища заровени в тинята комплекси или насила потопени желания, но тая леководолазна психологическа игра се самоопиянява от илюзорно преувеличените размери на предметите по дъното и от азотната пренаситеност на собствената си кръв. Доволен от сравнението си, Герчев, чието хоби бе тъкмо леководолазният спорт, заяви с научна добросъвестност на опонентите си: Не, ако трябва да се признае на сънуването някакво друго значение, освен една освободена от детерминираността и прагматизма на деня игра-почивка на мозъка ни, то би могло да се потърси само още в компромиса на съзнанието ни с абсурда. Нощем мозъкът ни усвоява онова, от което денем се плаши, примирява се с него и така поддържа равновесието в себе си.

Красимир Герчев умееше не само да мисли, но и да говори удивително гладко и гъвкаво, за страх на действителните си опоненти, които освен това се дразнеха от трудоспособността му и от бързината, с която пишеше трудовете си. Обвиненията им в повърхностна всеядност и в лекомислено самочувствие пред всяка научна тема навярно също се дължаха на завистта. Той пръв и доста години преди връстниците си вписа пред своето име трите респектиращи буквички на титлата „кандидат на филологическите науки“, пръв се сдоби с луксозна гарсониера, пръв си купи кола, а неговата кариера, започнала още в студентските години, изглеждаше все така неудържима.

И сега, справил се леко и елегантно с въображаемия си опонент, когото сполучливо нарече леководолаз на психологията, той елегантно се пресегна към касетофона, превключи го на запис, обърна касетката към празната й страна, продиктува в невидимия микрофон: А вицът не се плаши от абсурда, той го търси и скача върху него като мангуста върху кобра, за да спаси мозъка ни от отровата му. Той е нещо като бушон, предпазващ мозъчната ни инсталация от изгаряне при досега й с абсурдите.

Изключи касетофона и се загледа в асфалта, топъл и бляскав, какъвто щеше да излезе, непременно трябваше да излезе и докладът му пред теоретичната конференция по въпросите на хумора и сатирата. Допълнително щеше да реши кое сравнение да вложи в него — с мангустата или бушона, засега му се струваха еднакво хубави. Може би, ако ги разделеше, би намерил място и за двете…

И тогава той съгледа двете момичета край пътя. Те стояха в сянката на едно дърво: син пуловер, червен пуловер, червен панталон, син панталон, два еднотипни, напълнени до спукване сака край панталоните и ленивото спокойствие на дългогодишни звероукротителки, които знаят, че един техен поглед е достатъчен, за да преглътне ръмженето си и най-свирепият мотор. Герчев спря, въпреки че те с нищо не реагираха на приближаването му. Отвори задната врата и момичетата с битническо равнодушие се наведоха за саковете си. Едновременно спуснаха две дълги конски опашки, едната тъмноруса, другата тъмнокестенява, две еднакви чантички се разлюляха на раменете им — синя и червена, — момичетата еднакво бавно, в съгласуван ритъм и с уморено пренебрежение изминаха няколкото метра до колата. Той видя очертаната под пуловерите планинска верига на гърдите им, втората половина на която рязко и могъщо се издигаше над първата, както Рила се издига край невзрачната Верила, и слезе от колата, сякаш замаян от алпийска болест. Беше зарадван от това ново и последно противодействие на нелепия сън, който, повтаряйки за пети или шести път оная гнуснава ситуация, напираше да събуди у него съмнение в праволинейността на мъжките му влечения. И защото двете хубави момичета едва ли бяха поставени край пътя от някое злокобно провидение.

— Да турим саковете в багажника — предложи той, стараейки се да бъде делови и хладнокръвен в подножието на тия сини, главозамайващи върхове.

— Може — отвърнаха те и той се опита да види лицето над тях. — Ще ви смачкаме иначе костюма.

Официалният му костюм висеше на дясната задна врата върху широка закачалка, в полиетиленов плик.

— Едната ще мине отпред.

— Няма да мине — отвърна момичето, а лицето му се оказа точно толкова изненадващо строго, с иконно тънки и сериозни черти, колкото смущаващо богата и предизвикателно подвижна бе тая, сякаш непринадлежаща към него плът под синия пуловер.

— Така ще приказвате зад гърба ми, пък това не е прилично, нали? — потърси той съюзничеството на другото момиче.

То му се усмихна и с тази си усмивка спокойно можеше да влезе в най-луксозните модни списания. Беше такава красавица, че веднага би заличила образа на приятелката си в чието и да е мъжко съзнание, ако тя не го привличаше така неотразимо с магнетизма на алпийската болест. Герчев потърси и спасението си в тази усмивка, която явно го одобри. От облеклото до тембъра на гласа у него всичко отдавна бе премислено и отмерено, за да се харесва. Оранжевото поло, зеленото яке от естествен велур, модната кройка на карирания панталон, смачканата елегантност на леките италиански обувки, буйните бакенбарди, които компенсираха оредяващата растителност на темето, тъмните, също чуждестранни, очила, стойката му на плувец и гмуркач нямаха нищо общо с класическия тип научен работник или охтичаво трескав литератор. Гласът му, плътен, с изящна артикулация, можеше да бъде гордост за всеки актьор или радиоговорител, но притежаваше и един генетичен дефект, който Герчев умело криеше. Ако му се наложеше да изкрещи или високо да се засмее, едната гласна струна, кой знае защо, изпискваше съвсем по женски. Затова той говореше тихо, малко лениво и понякога дори се опиваше от овладяната мъжествена мелодика на гласа си, без обаче да забрави докрай оная сбъркана гласна струна, която дращеше в съзнанието му с ноктите на хроничен ларингит.

Той и в София се събираше с момичетата като на автостоп — от тук до тук, на доста къси разстояния. Така избягваше усложненията и не пречеше на работата си, макар протежиращите го професори да го увещаваха, че тъкмо това пречело, че крайно време било да се ожени. Но Красимир Герчев нямаше вкус към професорските дъщери. Модерните момичета, подмамени от трите буквички на титлата пред името му, от добре обзаведената гарсониера, от скъпата кола, от изненадващата за мъж с такова обществено положение напористост на флирта му, влизаха като на конвейер в свободните часове на неговия живот. При излизането си обаче не показваха кой знае какво съжаление, по-скоро обратното: веднага прекратяваха опитите да го оженят за себе си, а още по-странното бе, че не му се сърдеха, оставаха си негови приятелки и като в мълчалив заговор поддържаха славата му на бляскав мъж.

Сигурно би било пресилено да се подозират в отмъстителното желание и другите им съпернички да попаднат в същата примамлива, но илюзорна клопка. Такъв мотив е обидно примитивен за жените, чиято природа сме длъжни да уважаваме, а в случая е и неуместно да ровим за по-сложни неща, ако има изобщо такива, в тази съвсем не важна страна от живота на Красимир Герчев. Завистниците му и така го правят с достойна за по-благородни цели страст, като не се спират дори пред чудовищното твърдение, че в неговата артистично обзаведена гарсониера не се правело нищо друго, освен да се пие уиски и кафе и да се разговаря на литературни теми…

Простете ми, другарю следовател, че започвам толкова издалеч, с пътуването на Красимир Герчев. Двете момичета, уверявам ви, не играят никаква съществена роля в последвалите събития. Разказвам за тях само защото тъкмо те и някои черти в характера на моя отколешен познат стоят в началото на произшествията, с чието разследване сте натоварен. И за да докажа, че е наивно да се поддаваме на мистиката, в която горкият Герчев на края все пак бе готов да повярва. Той стана съвсем случайна жертва на своя опит да диктува собствената си съдба. Ако беше минал като всички благоразумни собственици на леки коли през северния път, нямаше да пристигне много часове по-късно от предвиденото, но точно навреме, за да забърка и себе си, и мен в тази ужасна история.