Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (38)

1.

Този ден, както вече знаете, другарю следовател, нещата постепенно започнаха да се връщат на старите си, нормални и обичайни места. Аз бих казал, че почнаха и да се изясняват, но вие все още се противите на тази дума. За мен е разбираема съпротивата ви — вие сигурно се чувствувате лично засегнат, а честолюбието винаги е било най-непрозирното перде между очите на човека и истината. Простете ми тази дързост, но: откровеност за откровеност! Не искам да кажа, че само честолюбието ви е пречило да приемете плана на подполковник Харитонов. Неговото предположение рано сутринта на четиринадесети май още е изглеждало невероятно и подполковникът няма право да ви се сърди, че не сте го подкрепили. Но все пак е трябвало да се доверите на школувания му в дългогодишната практика усет за криминалното. Докато вие отнесохте бързо и безгрижно случая с Красимир Герчев към дело, Харитонов продължаваше да страда от неразгаданата му докрай мистерия. А банална мъдрост е, че истините се изстрадват. И ето това плодотворно човешко страдание заставя подполковник Харитонов, въпреки вашата насмешка, да потърси психиатъра в болницата, за да се посъветва с него за своята хипотеза.

За разлика от вас, психиатърът не му се надсмива. Той го уверил, че не намира футболиста и Живка Пефина за сериозно психически разстроени. Наистина, повикал един свой приятел, доцент от София, не официално, а за приятелски консулт, но от сега можел да му каже, че и на доцента, макар да е от най-добрите ни и осведомени психиатри, нямало да бъде известен такъв тип масова психоза — ако прибавим към тези два случая още сходните произшествия с Красимир Герчев и Прометей Чорбаджийски. (Патилата на другаря Великов тогава още не са му били известни и Харитонов малко по-късно вижда чрез тях догадката си окончателно потвърдена.) Така че, колкото и абсурдно да изглежда предположението за някаква престъпна фигура, която така да умее да се превъплъщава, то е по-приемливо от една масова психоза, каквито е имало само в мистично-религиозното средновековие. Карнавалът си е карнавал, но той не бива да праща хората в лудниците, заключил психиатърът. Особено предварително!

Психиатърът, вие знаете това, твърди, че не е казвал такова нещо, че изобщо не бил разговарял тази сутрин с подполковник Харитонов, но същевременно не отрича, че наистина предната вечер е повикал по телефона своя приятел доцента. Той пристигна в болницата необичайно рано, след една безсънна нощ. Безсънието идело от амбицията му да докаже пред града своите способности, като излекува сам двамата му видни граждани. Затова и нарушил досегашната си практика подобни случаи да изпраща веднага в Раднево или София, затова и поискал таен консулт. Свидетели твърдят, че тази нощ той е играл покер, загубил значителна сума и настоявал да играят още и още, извън регламента, недоумявайки как така в нощта срещу тринадесети ще спечели, а пък срещу четиринадесети ще загуби. Тази негова слабост обаче е известна и градът отдавна му я е простил заради някои други негови качества. Заради упорството му са прекратили играта едва призори със скандал и свидетелите смятат, че той е отишъл оттам направо в болницата.

Болницата още не се била разбудила, когато той пристигнал, а пред вратата вече стоял някакъв мъж — добре облечен в очевидно нов костюм, доколкото си спомня — тъмночервен, но с твърде изцапани от нещо като кал панталони. Мъжът бил силно възбуден, гневял се, че не отговарят на звъненето му. Трябвало веднага да види двамата болни Живка Пефина и Марин Колчев. Психиатърът го попитал в качеството си на какъв иска да ги види. Той отвърнал, че е дошъл да им помогне, че веднага трябвало да им се помогне, докато не станело късно. На въпроса „лекар ли е“ той отвърнал отрицателно, отрицателно отговорил и на въпроса дали същите болни го познават, а когато психиатърът го запитал какъв е изобщо и как се казва, той подозрително се объркал. Психиатърът му се представил и му заявил, че засега не допуска никого при тях. Казал му го бил спокойно и любезно, но непознатият веднага избухнал: ако не го пусне, щяло да стане голяма беля, и наговорил още един куп безсмислени и явно налудничави приказки. Психиатърът от своя страна започнал да звъни настойчиво, защото онзи напъвал вече да счупи вратата, а когато по коридорите се зачули спасителните стъпки, непознатият изведнъж се нахвърлил върху него. Изненадал го в беззащитната поза със залепена на звънеца ръка, мигновено го вклещил в някаква джудистка хватка и го прекършил едва ли не до земята, така че отворилият санитар сигурно не е могъл да види лицето му. Озадачаващото обаче е това, че на заповедта на непознатия: „Дай бързо нещо да го вържем, буйствуващ е!“ — санитарят се отзовал:

— Ей сега, докторе! Ще можете ли сам? Дайте двама… Откъде го домъкнахте? Як човек сте, докторе! То аслъ, психиатрите трябва да бъдат яки, щото… Аз имах един приятел, и той санитар, ама се пенсионира, в лудницата беше санитар, а когато бяхме млади, печелеше всички телета и овни на борбите по сборовете…

И докато го завличали в приемната, изобщо не обърнал внимание на психиатъра, който се опитвал да го вразуми с виковете си. Дори когато, след петнайсетминутна борба, двамата успели да му нахлузят единствената в болницата усмирителна риза, санитарят пак се държел така, сякаш не го познава. Макар че психиатърът прекратил съпротивата си, за да му даде възможност да го разгледа, макар да му рекъл: „Отвори си гуреливите зърнели бе, говедо, не ме ли познаваш!“

„Говедото“ отвърнало с безсърдечен смях:

— Ей, докторе, тоя е съвсем зле! То кой за Наполеон се представя, кой за Кирил и Методий, а тоя иска да сте вие.

Санитарят може и да не е помнел добре психиатъра, който не работи в болницата — тя има само неврологично отделение, — а завежда окръжния психоневрологичен диспансер и идва в нея само за редки консултации, но пък иначе се държал така, сякаш отдавна познава непознатия покушенец. И му помагал със злорадата жестокост на примитивните хора, които изпитват суеверен страх от умопобърканите свои събратя. Дори непознатият се видял принуден да спира юмруците му. — „Не го бий!“ — докато го напъхвали в брезентовата риза. Изглежда, това е някаква също така примитивна отмъстителност, родена от завистта, че събратът му си позволява да бъде ненормален и да върши каквото си ще. Или пък завистта се е родила от древното религиозно твърдение, че умопомрачвните са по-близо до бога.

Както и да е, двамата замъкнали вързания психиатър на третия етаж и го хвърлили на второто легло в специално опразнената за Марин Колчев стая, която единствена в неврологичното отделение била с решетки на прозореца. А което било още по-необяснимо — появил се най-после и мечтаният дежурен лекар, но и той не помогнал на психиатъра. Рекъл на непознатия:

— Каква е тая богата реколта, колега? Какъв е случаят?

— Доста странен! Налудна идентификация, но, изглежда, че е повече на хистерична основа, отколкото на шизофренна, пък това, особено при мъжете, е много рядко — обяснил спокойно непознатият и заповядал на санитаря да му донесе престилка, а на вързания казал дори засмяно: — Кротувай, братле! Не ме карай да ти дупча задника с инжекции. Щом твърдиш, че си ми колега, трябва да се погаждаме. Ей сега ще се върна, само да си плисна една вода на очите.

И го заключили при лудия футболист, който, разбуден от произшествието, се оглеждал из стаята, сякаш търсел ножица да реже нови опашки. Психиатърът, естествено, бил много уплашен. Пред входа на болницата той сам бил поставил такава диагноза на непознатия — взел го за някой откачил запалянковец, дошъл да излекува любимия си футболист, но не само поведението на покушенеца, а и поведението на санитаря и дежурния лекар било чудовищно неразбираемо. Още повече го впаникьосал споменът за разказваните в университета случаи, когато група луди връзвали своя психиатър и почвали те него да лекуват. Какво друго може да направи обаче един човек, натъпкан в коравата като ламарина брезентова риза със завързани на гърба ръкави, освен да примира в надеждата си, че ще го отмине най-лошото?

Непознатият доста се забавил, но бил сега почти неузнаваем. Впрочем психиатърът преди това изобщо не успял да го разгледа. В бялата престилка, с измито свежо лице, с потъмнели от мократа четка крачоли на панталоните, покушенецът влязъл в стаята като енергичен и влюбен в професията си млад лекар на редовна визитация. На вързания дори се сторило, че вижда себе си по време на своята специализация в Софийския психоневрологичен институт, в утрините, когато досреднощният покер бе зарадвал джоба му с още една заплата. Той поздравил весело, подвикнал с професионална бодрост:

— Е, Муци, днес вече сме съвсем добре, нали? Ето, докарах ти и компания, да се убедиш, че има и по-смешни случаи. Този другар иска да минава за психиатър, макар отлично да знае, че човечеството няма нужда от психиатри, защото лудостта е единствената му полезна и приятна болест.

— Казах ви, докторе, нищо ми няма — обадил се мрачно футболистът и седнал в кревата. — Само дето бях пиян, щото не нося. Затова сигурно така и с котката…

— А аз да не би да съм твърдял обратното? Не съм, нали?

Вързаният бил потресен от това въведение. Той самият винаги започвал разговора си с пациентите с подобни успокояващи твърдения: че психическата разстроеност е всеобща за цивилизования човек, че за истински мислещия човек била едва ли не задължителна, че тъкмо онова, което ни се представя във въображението като нормално и идеално, е ненормалното, следователно от нормалното трябва да се плашим, не от другото, че човечеството трябва най-после да се вразуми и да уважава лудостта си, и така нататък.

— Докторе, аз не съм играл.

Покушенецът седнал на леглото на футболиста, хванал двете му облепени с лейкопласти ръце, стиснал ги с неподражаема обич.

— Още снощи ти казах: вярвам ти, моето момче. Не се плаши! — (Вързаният съвсем си глътнал езика, защото наистина вечерта бил казал същото на футболиста, и то със същия глас, със същото стискане на ръцете.) — Не му се плаши, Муци! Това открай време и непрекъснато се случва с хората. Нарича се раздвоение на съзнанието и е напълно нормално, защото човекът по природа си е раздвоен. Той започва живота си като чисто животинче, което се ражда дори преждевременно и е по-безпомощно от всяко друго животинче. А трябва веднага да се превърне в социално същество, разбираш ли? В нещо, каквото го няма в цялата слънчева система, пък може и в галактиката да го няма. За няколко годинки само е длъжно да повтори цялото развитие от маймуната до днешния човек, което е траяло повече от хиляда века. Е, мислиш ли, че това може да стане леко и безнаказано? Някой път ще ти разкажа повечко по тия въпроси, да видиш откъде иде тоя вечен конфликт у човека между двете му половини. Не си ли забелязал по какви дребни поводи се раздвояваме? Едната ни половина иска да направи нещо, другата не й дава и хоп: скарват се! А понякога, при по-сериозни случаи, като твоя например, така се скарват, че даже добър ден не щат да си кажат, все едно че не се познават. Пък те и наистина не се познават помежду си, както трябва, затова и всяка настоява да бъде единствената, истинската, всяка е убедена, че тя именно е целият човек. Ей като оня там, който настоява, че той бил аз. Разбираш ли? И едната вземе, че направи нещо напук на другата, а другата почва да крещи истерично. Невъзможно! Това аз не съм го извършила и никога няма да го извърша!… И е права, Муци, ще знаеш, права е! Ти например, защо си счупил огледалото на леля си в кухнята? Защото си видял в него другата си половинка, затова! Нали после отряза опашката на котето?

— Не помня. Това с огледалото пък съвсем не го помня, много бях пиян — разколебал се футболистът, но задал един напълно нормален и разумен въпрос: — Значи, вие все пак смятате, че аз съм играл и че после съм откачил, затова го отричам?

— Е, явно не ме разбираш! Ето, заклевам ти се аз вярвам на това, което ти сега ми казваш! Всичко, което правим, все едно наяве или насън, или във въображението си, е действително. То може да не е материално, но е действително, истинско. Ще ти го докажа после, ще направим един хипнотичен сеанс и ще се убедиш. А тебе аз те познавам, ценя те, уважавам те, такъв футболист България никога не е имала…

— Оня беше по-голям.

— Оня беше фантастичен! И аз го гледах, не по телевизията, там бях, на трибуната… Чакай малко да развържа колегата, да не се мъчи!

Той отвързал ръкавите на усмирителната риза от гърба на психиатъра, разхлабил и задните шнурове, стягащи до задушаване гръдния му кош, попил с болничния пешкир студената пот по челото му, рекъл: „Радвам се, колега, че сте тук! Ако имате нещо да допълните към думите ми, не се стеснявайте! Хубаво е, че ще присъствувате и на хипнозата, защото, нали знаете, нужен е свидетел.“ А най-чудовищното било, че думите му не звучели като подигравката, каквато всъщност съдържали.

— И така, Муци — върнал се той на леглото му. — Важното е да не му се плашим! Така човек играе само веднъж в живота си, може и допинг да е вземал. А ти сега едва започваш и с такъв старт започваш…

— Няма да играя вече! — заявил твърдо футболистът.

— Разбира се. И аз няма да позволя, докато не убедим другата половинка да престане да се мисли за целия Мустанг. А аз и изобщо не бих позволил да продължиш кариерата си, но има едно нещо, моето момче, далеч-далеч по-важно от това, какво ни се ще или какво не ни се ще. То е, че никой човек не принадлежи на себе си. Особено пък умните и талантливите хора, те пък хептен! Забрави ли какво беше оная вечер и вчера около болницата, какъв митинг беше? Ето, ти принадлежиш на тия хора!

— Това не са хора! — викнал футболистът и отметнал крак под одеялото, сякаш шутирал някого от тях. — Днеска така, утре, първия гол като изтърва, ще викнат „ууу!“

— А как иначе да постъпват? Народът си ражда умните и способни деца и си ги смята за свои. Той си ги глези, той си им дърпа ушите. Е, понякога е жесток и несправедлив, като всички родители. Ти да не мислиш, че с мене е иначе? Щом успея да убедя някого, че нищо му няма, че си е нормален, по-добър от мене няма. Не успея ли, веднага: тоя ли комарджия и пияница!… Но ние пак трябва да си гледаме работата, защото това е единственото, което прави от двете ни половинки едно що-годе примирено цяло, разбираш ли? Няма друго! Може да ти звучи като читанкаджийска баналност, но човек трябва постоянно да съзнава, че принадлежи на другите. Реши ли да принадлежи само на себе си, той веднага се продава само на едната си половинка, и то съвсем не на по-добрата. Пък и тия хорица, каквито и да сме, имат нужда от нас. И имат много повече нужда от теб, Муци, за да бъдат нормални и здрави, не от мен, повярвай ми! Не ти правя комплименти. Това в науката се нарича идентификация, запомни тая дума! Гледа те тоя запалянковец, хилав, мързелив, недоволен от живота си, а няма ум и воля да го промени, и докато те гледа, се е превъплътил в тебе. Тича като тебе, рита като тебе, отчайва се като тебе, скача от радост като тебе, когато продупчиш противниковата врата, защото това е и неговото отмъщение и неговата победа над живота. Мерили сме много пъти пулса и артериалното налягане на запалянковци по време на мач и знаеш ли, че е същото като твоето! Особено когато се носиш в атака. Една кръв, значи, бие в жилите ви тогава и ако ти си добър, ще бъдат добри и те. Това ги съживява, връща им вкуса към живота. Е, някои не издържат, не са тренирани като тебе. Оня ден имахме два инфаркта и осемнайсет прединфарктни кризи, но и то е полезно. Все някак трябва да се осъществява, естественият подбор сред хората…

Покушенецът говорел ту гальовно, ту шеговито, ту с внимателна настойчивост — изобщо като един професионално обигран сугестолог, а футболистът упорствувал:

— Аз не съм играл. Оня само приличаше на мене.

— Разбира се, че не си. Но всичките тия хора не го знаят и няма да повярват, ако им го кажем. Затова ние с теб трябва сега да решим нещо много важно. Нужно ли е да им го казваме, полезно ли е? Колегата е също лекар и няма да ни издаде, той тачи професионалната тайна. Ще ти дам още един пример. Всичките тия хора също така не знаят, че аз съм един съвсем калпав лекар, че и психиатрията не е още никаква наука, но аз се държа пред тях, като че ли всичко ми е ясно и всичко мога. Ако им кажа истината, ще престанат да идват при мене и ще стане по-лошо, защото повечето от техните страдания могат поне да се облекчат, да станат поносими, с малко приятелски приказки и с някое и друго хапче. Затова си трая и все допринасям някаква ползичка по този начин. Да погледнем сега на твоя случай! Хиляди и хиляди габровци са убедени, че ти си играл, защото са те видели с очите си и на игрището, и по телевизията. Ако им отнемем тая вяра, ще си помислят, че са полудели, и няма да ни стигнат лудниците. Не е ли по-добре един само да се мисли за луд, той да поеме…

— Не съм луд и не съм играл! — прекъснал го футболистът.

— Разбира се. Въпросът е да се насилим, за да можем да поемем слабостите на хората върху себе си. Такава е тъжната, но свята участ на избраниците, момчето ми, да изстрадват лудостта на човечеството и по тоя начин да правят живота му поносим, да не позволяват да погине надеждата, че ще стане и по-добър…

Футболистът още не бил съгласен да поеме лудостта на човечеството върху себе си, но вече не намирал с какво да възрази. Навярно му е било и омръзнало да повтаря, че не е играл. А непознатият покушенец отново хванал ръцете му, попритворил клепачи и го загледал с изтънели, обезцветени и сякаш изкуствени очички.

— Сега ще направим сеанса. Ще повторим мача точно както го гледахме. Ти не си присъствувал на хипнотически сеанс, нали? Много интересно е, ще видиш! Отпусни се сега, хубаво се отпусни, изпъни тия гениални крака, дето надупчиха като решето англичаните…

— Аз… — опитал се да каже нещо футболистът, но лицето му пребледняло, а очните ябълки затрепкали като в предсъние под внезапно уморените клепачи.

— Можеш да си затвориш очите, да не се мъчиш, много парят вече, нали?… Затвори ги, затвори ги, много ти натежаха вече клепачите и колко топло ти стана по цялото тяло, особено в краката и ръцете, идеално си загрят за игра, така никой масажист не може да те подготви. Представи си сега, че си на терена… Ето, вече си на терена, вече си влязъл… обръщаш гръб, съдията да запише номера ти, тичаш вече към Зарков, да използуваш прекъсването на играта, та да му кажеш… какво?

— Не знам? — пошепнал заговорнически футболистът.

— Още не знаеш, но ето че вече му казваш: Сега ще им таковаме майката!…

Бледото лице на Мустанга се затоплило, в кожата му просветляла срамежлива розовина.

— Заре, знаеш как! При четвъртата контра бягаш в десен коридор, Конки да те замества…

— Давай, давай! — окуражил го със същото радостно нетърпение покушенецът, положил ръцете му внимателно върху одеялото, изправил се, засенчил с длан очите си и се отдръпнал на няколко разкрача. Футболистът се замятал в леглото, пъшкал, задъхвал се, стенел, от време на време изкрещявал ту в бесен възторг, ту в хлипащ гняв. Непознатият съобщавал от време на време шепнешком към вързания:

— Сега вкара втория гол… Сега третия — а гласно играел ролята на запалянковец: — Убий ги, Муци!… Закопай ги!… На маймуна го направи тоя Кениън, а вратарят вече е кривоглед… Извади им душицата!… Догодина ще си вече най-добрият футболист на Европа.

Всичко траяло не повече от петнайсетина минути. Непознатият седнал отново до футболиста, помилвал го по челото, почнал да му вее с пешкира, както масажистите веят на боксьорите между два рунда. Рекъл му:

— Голям футболист си, Муци! Голям, майка му стара! Такъв Европа не е виждала. Габрово не само столица на хумора, и футболна столица ще стане с тебе, чуй ми думата!

Мустангът се усмихвал стеснително щастливо и малко объркано.

— Е, как е сега? Доволен ли си от мача? Страшен мач, а?

— Амии… играх! — смотолевило момчето.

— Видя ли! А в следващия мач ще играеш още по-добре. Уморен си, нали? Знам, че си уморен, но е по-добре да се прибереш веднага, в къщи ще се наспиш. Можеш и самичък, знам, имаш сили още за два такива мача. Колега — обърнал се той към вързания психиатър. — Вие не възразявате да го изпишем, нали? Мисля, че е напълно здрав.

Вързаният не посмял да се обади и онзи извел футболиста навън, продължавайки да му внушава:

— Но както се разбрахме: никому ни думица! Все едно че нищо не е било! Ще видят те кой е Муци Мустанга…

Психиатърът твърди още, че непознатият не направил нищо повече от това, което щял да направи и той — един генерален опит за психосоматично повлияване, казвал бил неща, които той бил вече казвал, така че не може да му се приписват заслуги за излекуването на пациентите. Вярно, бил необикновен хипнотизатор и владеел добре сугестивните методи, но трайното въздействие на хипнозата било спорно в медицината за повечето случаи, камо ли пък един-единствен сеанс да даде такива резултати. Доколкото, разбира се, ги има изобщо, защото успокоението на пациентите може да е временно или да е подготвено и предизвикано от средствата, които той, психиатърът, им бил приложил предния ден.

Не знам дали трябва да му се вярва напълно, другарю следовател. К. ми разказа за него, че както повечето свои колеги, и той на времето си не успял да овладее хипнозата. Само веднъж, когато с една колежка, също специализантка, се упражнявали един над друг, без законните свидетели, тия неразгадани вътрешни сили неочаквано се концентрирали в него с неотразима сила и той провел един бляскав сеанс. Внушил й, че тя е лудо влюбена в него и настоявала още сега да му се отдаде. След месец той си спомнил, че това станало някак подозрително лесно, и се запитал дали, когато тя първа се упражнявала над него, не му е внушила тъкмо така да проведе сеанса си? Защото после той цяла година напразно се опитвал да й внуши обратното и историята завършила с неприятности. Оттогава той се пазел да провежда такива сеанси, отричал доказания от модерната медицина лечебен ефект на хипнозата и си останал ерген.