Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (24)

1.

Още от сутринта на този ден, другарю следовател, настъпи такава бъркотия, че ми е почти невъзможно да разположа нещата нито в разумна последователност, нито в тяхната едновременност. Не ме подозирайте, моля ви, в спекулация с модерните схващания за времето и пространството. Просто нещата вече се развиваха извън моята власт и изцяло покрай мен. Това усъвършенствувано огледало, както бе се нарекъл сам К., очевидно бе си останало подвластно на законите на отражението, на деформацията, на оная най-скрита в природата на нещата несиметричност, която прави в крайна сметка нашата вселена така очарователно несъвършена. Именно оттук сигурно произтекоха онези събития, които разтревожиха града в неговите предкарнавални дни.

Новодомците бяха окачили в банята си луксозно кристално огледало (Откъде ли само са го намерили?!) и то потвърди не само съществуването на хумориста Деян Драмов, който се бръснеше пред него, но и точния, възголям брой чаши водка и възмалкия брой на часовете почивка в изтеклата нощ. Той надничаше ту отляво, ту отдясно на огледалото, приклякваше и се вдигаше на пръсти, за да определи колко от пространството в банята и по какъв начин бяха поели тия лъскави петдесетина квадратни дециметра в себе си. Дори излезе при К. с насапунисана брада: Ей, професоре, как беше онова, за огледалото?… Не разбирам за кое питате? За което и да е! Всичко съм забравил… Може би… за принципите на Ферма? Те са основното. В праволинейното си движение светлината винаги избира най-късия път, но когато се пречупва, каквото е отражението й в огледалото, тя предпочита най-краткото време. А поради това от плоското огледало тя се отразява под същия ъгъл, в който пада върху него. Окото ни обаче възприема само отразените лъчи и така се ражда илюзията ни, че източникът им се намира вътре в огледалото, или, по-точно, зад него… докато то си е плоско и непроницаемо…

Хумористът бе чул само „най-краткото време“ и то се заби в мозъка му като изкусно хвърлена кама. Тя продължаваше да трепти от силата на удара сред подплашената гмеж от чужди и свои вицове, с която бе пълна главата му. Защото и мозъкът му така се взираше в глъбините на живота, както очите му надничаха в кристалната плоча, но тия проклети вицове се пръкваха непрестанно в едно пеперудно превъплъщение на образите и събитията, излитаха оттам без намесата му при всяко асоциативно докосване. Точно така бързаше тоя негов мозък, за най-краткото време, светкавично, да отплесне лъчите на явленията, да ги отпрати извън себе си, остри и бляскави, а истинската им дълбочина все си оставаше за него неуловена и илюзорна. Като в тая тъпа и празна плоча…

Не, не го зарадва самопотвърждението му във водната глъбина на сребърния нитрат. Не успя да се отърве и с думите на своя любим Гогол: „Не псувай огледалото, ако мутрата ти е крива!“ И не толкова дълбочината на бръчките и мазната подпухналост на порите го смутиха, колкото спомнянето, че това лице, все едно дали младо, или преждевременно остаряло, дали чисто, или небръснато, не само не е неповторимо, но може да му бъде и отнето. Нали по-предната нощ в хотелското огледало бяха стояли две толкова еднакви и в изумлението си лица, че той в един миг бе загубил увереността си кое е неговото! А снощи пък… Опитът му да поиска, макар и шеговито-осъдително, обяснение от К. защо бе го пародирал снощи, опря пак до неумолимото „Нямам своя програма“. Но вие, професоре, показахте, че познавате структуралната лингвистика! Не, отвърна той и като че ли за пръв път съжаляваше за нещо, това, което съобщих, би трябвало да е известно на всички.

Драмов му разказа съня си. Настоя да изтръгне признанието, че човешкият мозък е ако не по-съвършен, то значително по-удобен като машина за движение из времето и пространството, но пак без успех. К. заяви, че не бил в състояние да прави съпоставки между себе си и човешкия мозък. Сигурно защото бил произведение на нечий мозък, а с това и негова функция, негова част.

Когато беше махмурлия, Деян Драмов почваше да си ръмжи някоя песничка — обикновено цинична или от ония народни песни, с които забавляваше гуляйджийските компании. Те му помагаха и да възвърне остроумието си — единствената форма на неговото самообладание. И сега, по време на бръсненето, в гърлото му клокочеше нечленоразделно, като странна гаргара, историята на зелника, който направила баба Дона: зелен зелник до колене, в който обаче изкрякало нещо. Баба рекла: жаба е, но на дядото това се видяло малко, сура мечка заподозрял той и събрал цялото село, да разтурят зелника: кой с мотика, кой с лопата, тича попа с търнокопа, доз, доз, Доне ле… Изобщо голям зелник, исторически, но и той не успяваше да смачка нито с обема си, нито със своята весела загадъчност неговата тревога пред огледалото. Малката на Пефин снощи развиваше тезата, че любовта била направила човека личност. Разбира се, всеки си развива такива тези, каквито са му изгодни, но защо тъкмо на горкия Пефин му е притрябвало на стари години личност да става! Щото любовта е като зелника на баба Дона, хем до колене ще затънеш в него, хем непременно нещо ще изкряка, а не се знае жаба ли ще е, или сура мечка. И изобщо тоя зелник няма нищо общо с личността. Човекът е станал личност, когато е клекнал пред огледалото на някоя локва, а до него е клекнал още един да пие вода и двамата неочаквано открили, че маймунските им мутри не са съвсем еднакви. Това отначало му се видяло много забавно и те ту се оглеждали, ту подскачали като луди и се чешели възторжено под въшливите мишници, после пак се оглеждали и пак се чесали, докато единият, по-напредналият в еволюцията, изведнъж цапнал другия по мутрата. Така де, отгде-накъде ще бъде по-различна тая мутра от неговата! И ето тогава се е родила личността и започнало истинското човешко летоброене. И се занавървяла тая забавна история на човечеството, състояща се от все по-виртуозни взаимни цапардосвания по мутрата, докато след хилядолетия най-после се стига до оня нов исторически миг, когато в огледалото могат да се появят две съвършено еднакви лица и човекът да не знае, ако вдигне юмрук, няма ли този път да цапардоса себе си. Де да видим сега, мило човечество, каква личност ще изкряка в зелника ти, доз, доз, Доне ле…

— Професоре — каза Драмов, обличайки се пред него с пресилена енергичност. — Има една народна песен за лицето на юнака, мисля, че е уникална в света. Хайдушката дружина закъсала. Трябвало да мине през града, за да отиде в другата планина или да проникне при пашата в конака, та да ограби хазната. Но как да мине, без да я познаят? Тогава байрактарят предложил да се преоблекат като сватбари. Да изберат едного от тях за булка, втори за младоженик и с музика да влязат в града…

К. го слушаше от фотьойла си, като насочен микрофон, и също така неподвижно се обади:

— Да, знам я.

— Слушайте — възмути се Драмов. — Човек, който всичко знае, не е особено приятен, такъв другите човеци не могат да търпят.

Напомниха му:

— Аз не съм човек.

— Да, вярно — стъписа се Драмов и веднага доста глупаво се амбицира. — Но за разлика от вас, човекът, както се казва, знае и две, и двеста. Тук са важни подробностите, разбирате ли, те са най-важните! Песента си е песен, има я в няколко варианта: за Сливен, за София, за Одрин, но имената на войводите си схождат, което ще рече, че тя описва действителен случай. Тоя номер хайдутите сигурно често са го използували, за да измамят турците, които до някое време са уважавали нашите обичаи. Но ако вие с вашата машина на времето, професоре, попаднете в една такава хайдушка сватба, ще видите нещо съвсем различно от това, което ще види човекът, и аз силно се съмнявам дали вие именно ще видите истината…

К. не възрази, не се засегна, в лицето му не трепна усмивчицата на законното превъзходство на кибернетичния организъм. Навярно програмата му не допускаше да изразява превъзходството си над човека. Драмов се вдъхнови и закрачи из хола, закопчавайки копчетата на ръкавелите си.

— Но ако аз с моята машина на времето сляза в тая хайдушка сватба… — Той се спря в комично патетична поза, защото изведнъж бе разбрал, че не знае какво би направил, ако попаднеше в нея, изсмя се кратко. — Както и да е, важни са подробностите, разбирате ли? Байрактарят предложил: гледайте да се огледаме, че кой за булка прилича, че кому й мъжко сърцето, а пък му й женско лицето, че кому й тънка снагата, че кому й руса косата, кому са черни очите, кому са каврък веждите, на булка да го направим! Добре, ама, като се огледали, оказало се, че тъкмо байрактарят, най-храбрият, най-умният, тъкмо той носел лице моминско и вървял женско вървене. Облекли го като булка, младоженик войводата станал, задумкал тъпанът, писнала гайда и влезли в града. Всичко минало благополучно, „булката“ собственоръчно изклала всичките сеймени в конака, измъкнали се с пребогата плячка. Като стигнали в отвъдната планина, байрактарят се отделил от дружината, отишъл на хайдушкото кладенче да измие лицето си от белилата и червилата, огледал се във водите му. После го намерили да виси на върбата над кладенчето. И лицето му вече не било бяло-моминско, с черни очи и каврък вежди, било синьоморавото, изцъклено и оплезено на света лице на един обесен мъж.

— Такъв край на песента не ми е известен — каза К.

— Ето, виждате ли! — възтържествува Драмов, но веднага се изпълни с подозрение. — Какво искате да кажете, че няма такъв вариант?

— Не, казах само, че у мен няма заложен такъв вариант.

— Видяхте ли! А у мен го има — разпали се хумористът. — И има още заложени всички подробности, които довеждат юнака до самоубийство. Как той, най-безстрашният, най-интелигентният, в трагическо недоумение открива, че лицето му действително е много женствено, че снагата му е кръшна, а вървенето кокетно, и как, потресен, си спомня, че увлечен в предрешението и играта, в някои моменти като че ли дори му е било приятно да бъде булка. Спомня си още как престорено е хихикал, когато войводата младоженец, за повече убедителност, го е ощипал съвсем по нашенски недвусмислено, а сигурно и още някой от тия страшни хайдути, които цяла година жена не са барвали, ще да се е изкушил в разгара на веселбата да ощипе хубавата булка, забравил, че това е техният байрактар…

— Драмов, какво ще правите днес? — запита го киборгът.

— Какво, не ви ли се слушат подробностите?

— Мислех, че няма вече.

— Не, вие мислите, че аз нямам право да виждам такива подробности, нали? Вие искате да ми кажете като другите: Няма ли нищо свято за тебе бе! Няма! — изкрещя сипкаво Драмов. — Няма, разбирате ли! Защото не трябва да има. Смехът е за това, да осмее всичко, което отнема достойнството от истинната красота на човека! Това Гогол го е казал, не съм аз. И да не мислите, че му е било лесно да го каже, ей тъй, за оправдание на собственото си лекомислие? Това е ад, драги ми професоре, ад, какъвто едно огледало като вас не може и да си представи! Все доброто да търсиш, все грозното да се отразява в тебе! Заради тоя проклет парадокс горкият Николай Василич сто пъти накръст се саморазпъна. И от себе си се отрече, и на господа се моли, и чак на хаджилък му ходи, а като се върна от Божигроб, изгори втората част на „Мъртви души“ с така наречените положителни характери, за да си остане в пъклото на смеха. И полудя човекът! А вие… нямал съм право…

К. вметна безучастно и това безучастие прозвуча като подигравка над току-що изиграната сцена:

— Човекът сам определя правата си, Драмов, аз съм само машинен изпълнител на неговите права.

Хумористът сконфузено навлече сакото си, пристегна възела на вратовръзката.

— Де да беше така! Впрочем снощи вие бяхте прав. В началото наистина не е словото, а кльопачката, прощавайте за речта! Да вървим да закусим някъде. Чакайте само да звънна в щаба на фестивала, да разбера какво имаше днес да се прави!