Метаданни
Данни
- Серия
- Авалон (1)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- The Mists of Avalon, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Дженабетска, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 1
Marion Zimmer Bradley
The Mists of Avalon
Издателство „Еднорог“
Боряна Джанабетска, превод
Евгения Панчева, „Артур — (фе)ми(ни)стичната употреба“
Христо Хаджитанев, художник
Издание:
Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 2
Marion Zimmer Bradley
The Mists of Avalon
Боряна Джанабетска, превод
Анелия Пекона, редактор
Христо Хаджитанев, художник
Пропаганда ЕООД, предпечатна подготовка
формат: 70х100/16
печатни коли: 29
Издателство „Еднорог“
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Мъглите на Авалон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Мъглите на Авалон | |
The Mists of Avalon | |
Автор | Марион Зимър Брадли |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
Мъглите на Авалон (на английски: The Mists of Avalon) е роман от Марион Зимър Брадли. Това е последният, пети роман от поредицата за Авалон, написан от Марион Брадли. Романът е написан дълго преди останалите от поредицата, въпреки че действието се развива след тях. „Мъглите на Авалон“ е издаден на английски език през 1983 г. Всички останали романи от поредицата са написани в съавторство или изцяло от Даяна Пексън и са издадени след 1993 г. За разлика от тях, „Мъглите на Авалон“ е изцяло дело на Марион Зимър Брадли.
В романа е описана легендата за крал Артур от страна на женските персонажи от историята. Основно място в действието в книгата играе Моргана Ле Фей, сестрата на крал Артур, която се бори за запазването на старата вяра, която привържениците на християнството се опитват да унищожат. Важна роля имат и другите жени от легендата — Гуинивир, Вивиан и Моргейз; докато крал Артур и рицарите на Кръглата маса са по-скоро второстепенни герои в историята на книгата.
„Мъглите на Авалон“ силно се отличава от другите произведения, разказващи легендата за крал Артур. За разлика от тях, където Моргана е по-скоро отрицателен герой, тук тя е водещ персонаж и историята е описана от нейната гледна точка. Всички битки и вражди на крал Артур са пресъздадени от гледна точка на трудностите, които донасят в живота на жените от легендата.
По книгата е заснет и филм.
16
Гуенхвифар се взираше с широко отворени очи в мрака. Ослушваше се за стъпките на Ланселет, но не можеше да пропъди спомена за злобната усмивка на Моргоуз, която й беше казала:
— Завиждам ти, скъпа! Кормак е хубав и млад, и наистина го бива — но не може да се сравни по хубост и изисканост с твоя любим!
Гуенхвифар бе свела глава и бе премълчала. Имаше ли право да презира Моргоуз, след като вършеше същото като нея? А опасността беше наистина голяма. Дори миналата неделя епископът пак бе избрал прелюбодеянието като тема за проповед. Беше казал, че непорочността на жената е основа на християнския начин на живот, и че само чрез верността си в брака една жена може да изкупи изначалния грях, сторен от Ева. Гуенхвифар си спомни притчата за прелюбодейката, която довели пред Христа, и как Той казал: „Нека този от вас, който не е извършил грях, първи хвърли камък по нея“. И не се намерил кой да хвърли първия камък. Но тук, в този двор, където тя бе кралица, имаше много хора, които не бяха се опетнили с такъв грях. Самият Артур би имал право да хвърли първия камък. Христос бе казал на прелюбодейката: „Върви и не греши повече…“ Така трябваше да постъпи и тя…
Тя дори не изпитваше толкова голяма нужда от тялото му. Моргоуз, която се кискаше и шушукаше за способностите на якия си млад любовник, никога не би могла да ги разбере. За нея би било непонятно защо им е нужно да се виждат, без да се любят. Всъщност бяха съгрешавали в плътския смисъл на думата много рядко — когато бяха по-млади и имаха съгласието на Артур, а Гуенхвифар още се надяваше, че би могла да роди престолонаследник. Имаше и други начини да изпитат физическо удоволствие, и те й се струваха не толкова порочни, като че ли по-малко нарушаваха съпружеските права на Артур над тялото й. Тъй или иначе, не това бе най-важно за нея. Искаше просто да бъдат заедно с Ланселет… Често си казваше, че наистина се привличат по-скоро душите, а не телата им. Защо Бог, който проповядваше любов, да осъжда такова чувство? Да, те бяха прегрешавали и тя се бе покайвала всеки път, но какво лошо би могло да има в тази любов на душите им?
„Не съм отнела от Артур нищо от себе си — нищо, от което той е имал нужда. Той трябваше да има до себе си кралица, повелителка, жена, която да управлява замъка и домакинството. Имаше нужда и от престолонаследник, но не аз, а сам Бог го лиши от син“.
В мрака се чуха тихи стъпки. Гуенхвифар прошепна:
— Ланселет?
— Не позна.
Тъмнината се разкъса от слабото пламъче на малък светилник. За миг Гуенхвифар се обърка — видя пред себе си лицето на любимия, но такъв, какъвто бе преди години — но разбра бързо кой би могъл да бъде.
— Как смееш? Дамите ми не са толкова далеч оттук. Ще викам — и никой няма да ти повярва, ако се опиташ да кажеш, че аз съм те повикала.
— Не мърдай — просъска той. — Опрял съм нож в гърлото ти, лейди. — Тя трепна и придърпа завивките около тялото си, а той добави: — Не се страхувай, нямам никакъв интерес към тялото ти. Прелестите ти са малко престояли и поизтъркани от прекомерна употреба.
— Това вече е прекалено — каза пресипнало втори глас. Имаше още някой в тъмнината зад Гуидиън. — Не й се присмивай, човече! Мръсна работа е тая, да надзъртам в спалните, и ми се ще да не се бях захващал с нея. Пазете тишина и си намерете места да се скриете!
Гуенхвифар разпозна гласа на Гауейн, а сетне видя и още едно добре познато лице.
— Гарет! — възкликна тя горчиво. — Какво правиш тук? Мислех, че си най-добрият приятел на Ланселет!
— Тук съм точно защото съм му приятел — каза сурово Гарет. — Онзи там — и той посочи Гуидиън — не би имал нищо против да му пререже гърлото, а после да нареди всичко тъй, че ти да бъдеш обвинена в убийство!
— Млъкни — прошепна Гуидиън и всичко потъна отново в мрак. Гуенхвифар чувстваше ясно острието на ножа, опряно в гърлото й. — Ако отрониш дори една дума, за да го предупредиш, мадам, ще ти прережа гърлото. Все ще измисля какво да обясня на господаря Артур. — Острието се впи още по-дълбоко в плътта й. Гуенхвифар се сви от болка. Зачуди се дали по шията й не тече кръв. Чуваше съвсем ясно тихо шумолене на одежди, внезапно прозвънтяване на оръжие, което веднага секваше; колко ли бяха участниците в тази засада? Тя лежеше, без да издава звук, и кършеше ръце от отчаяние. Само да можеше някак да предупреди Ланселет… Чувстваше се безпомощна като животинче в клопка.
Минутите се влачеха за жената, притисната между възглавниците на голямото легло и опряния в гърлото й нож. След време, което й се бе сторило безкрайно дълго, тя чу далечен, съвсем слаб звук — тихо подсвиркване, което наподобяваше вика на нощна птица. Гуидиън веднага усети как се напрегнаха мускулите й и запита със стържещ шепот:
— Това ли е сигналът на Ланселет?
Острието пак се заби в меката плът на шията й и Гуенхвифар прошепна, изпотена от ужас:
— Да.
Тя чу шумоленето на сламеника, когато Гуидиън се раздвижи, сетне стана и се отдалечи от нея.
— В стаята има дванадесет души. Само опитай да го предупредиш, и не ти давам и минута живот.
Гуенхвифар чуваше ясно шумовете в преддверието на спалнята й — Ланселет сваляше наметалото си, остави и меча — о, Господи, нима ще го заловят така — гол и обезоръжен? Тя отново стегна мускулите си. Почувства предварително как острието прониква в тялото й — но й беше все едно. По някакъв начин трябваше да го предупреди, щеше да успее да извика, преди да я убият — и тя отвори уста, но Гуидиън — наистина ли беше ясновидец? — веднага притисна жестоко устните й с ръка, задушавайки вика й. Тя се загърчи, защото той продължаваше да я души, и в същия миг почувства как леглото се огъна под тежестта на Ланселет.
— Гуен? — прошепна той. — Какво става? Стори ми се, че те чувам да викаш, мила.
Тя беше успяла да освободи устата си и изкрещя:
— Бягай! Това е клопка, предадени сме…
— По дяволите! — Той отскочи назад — както винаги, гъвкав като котка. Тогава проблесна лампата в ръката на Гуидиън — той я предаде нататък и всички запалиха един подир друг светилниците си. Стаята светна. Гауейн, Кай, Гарет и няколко други фигури, все още неразличими в сенките, пристъпиха напред. Гуенхвифар лежеше покрита със завивките, а Ланселет стоеше прав, гол, без оръжие.
— Мордред — процеди той презрително. — Този план е напълно достоен за теб.
Гауейн произнесе вдървено:
— В името на краля, Ланселет, обвинявам те в държавна измяна. Трябва да ми предадеш меча си.
— Спести си формалностите — изсъска Гуидиън. — Мечът му е в преддверието, иди и го вземи.
— Гарет! В името Божие, нима и ти прие да участваш в това?
В очите на Гарет на светлината на лампата проблеснаха сълзи.
— Отказвах да повярвам такова нещо за теб, Ланселет. Бог ми е свидетел, предпочитам да бях загинал в битка, преди да доживея този ден.
Ланселет сведе глава и Гуенхвифар видя, че се озърта ужасен. Той прошепна:
— О, Господи! Също така ме гледаше и Пелинор, когато дойдоха с факлите и ме откриха в леглото на Илейн… Нима ми е писано да предавам доверието на всички, които обичам?
Гуенхвифар искаше да го прегърне, да сподели страданието му, да заплаче от мъка заедно с него, но той не я поглеждаше.
— Очаквам да предадеш меча си — каза спокойно Гауейн. — И се облечи, Ланселет. Няма да допусна да те заведат така пред Артур, няма да бъдеш опозорен публично. Достатъчно много хора станаха свидетели на безчестието ти.
— Не го оставяйте да вземе меча си — се чу някакъв глас сред струпалите се рицари, но Гауейн заповяда с презрителен жест на проговорилия да замълчи. Ланселет се обърна бавно и отиде в малкото преддверие, където бе оставил меча и дрехите си. Гуенхвифар го чуваше как се облича. Гарет стоеше прав, с ръка на меча си. Ланселет Влезе пак — облечен, но без оръжие. Държеше ръцете си отпред, така че всички да ги виждат.
— Радвам се за теб, че реши да ни последваш без съпротива — отбеляза Гуидиън. — Майко… — той се обърна към скупчилите се в един ъгъл сенки и Гуенхвифар забеляза стреснато, че там стои Моргоуз — погрижи се за кралицата. Оставям я на твоите грижи, докато Артур реши как да постъпи с нея.
Моргоуз пристъпи и дойде до леглото. Гуенхвифар сякаш за първи път видя колко едра жена беше тя всъщност и колко безжалостна и хищна бе линията на стиснатата й челюст.
— Хайде, лейди, слагай си роклята — нареди тя. — Ще ти помогна да си оправиш и косата — не може да си толкова безсрамна, че да искаш да отидеш гола пред краля. Бъди благодарна, че сред тези хора се намери и жена. Ако не бях аз, щяха да чакат, за да го спипат между краката ти.
Гуенхвифар трепна от грубите й думи. После посегна колебливо към роклята си.
— Нима трябва да се облека пред всички тези мъже? Гуидиън не остави Моргоуз да отговори, а изръмжа:
— Не се опитвай да ни омилостивиш, безсрамнице! Нима някой би повярвал, че у теб има и помен от скромност и приличие? Навличай роклята, за да не накарам майка ми да те натъпче в нея като в чувал!
„Той я нарича своя майка. Нищо чудно, че е толкова жесток и безмилостен, след като е бил отгледан от кралицата на Лотиан!“ А при това Гуенхвифар винаги бе приемала Моргоуз просто за една ленива, алчна жена, която живее за свое удоволствие — какво я бе накарало да постъпи така? Тя се наведе, за да завърже и обувките си.
Ланселет каза спокойно:
— Значи, трябва да предам меча си?
— Много добре знаеш, че трябва — отговори Гауейн.
— Е, щом е тъй… — бърз като светкавица, Ланселет се метна към Гауейн, и само с един хищен жест успя да отнеме собствения му меч. — Елате и го вземете, да ви вземат дяволите! — И той замахна с меча на Гауейн към Гуидиън. Гуидиън падна с вой на леглото — острието бе отворило голяма рана на задните му части. Кай понечи да се намеси, също с меч в ръка, но Ланселет хвърли в лицето му една от възглавниците на леглото. Кай се препъна назад и успя да повали и тези, които идваха зад него. Ланселет скочи на леглото и каза на Гуенхвифар с рязък шепот:
— Стой, без да мърдаш, и бъди готова!
Тя си пое остро дъх, дръпна се и се сви в ъгъла на леглото. Нападаха го отново — той успя да прониже един, изби меча на втори и продължи да се сражава с изникващите от сенките противници, като използваше трупа на убития за щит. Огромната фигура на Гарет внезапно се сгърчи и започна бавно да се свлича на пода. Ланселет вече се сражаваше с нов противник, но Гуидиън, облян в кръв, извика:
— Гарет! — и се хвърли към заварения си брат. За миг се възцари ужасено мълчание и боят спря. Докато Гуидиън, коленичил, хлипаше над тялото на Гарет, Гуенхвифар, престанала да разбира каквото и да било, усети как Ланселет я сграбчва с едната си ръка, завърта се мълниеносно, пронизва още някой, който му се беше изпречил на вратата — тя така и не разбра кого — и я поставя отново да стъпи на краката си отвън — в дългия ходник. Двамата се носеха като вихър, Ланселет я тласкаше да тича по-бързо и внимаваше да не минава пред нея. Някой се появи пред тях в тъмнината. Ланселет уби и него без секунда колебание и двамата продължиха да тичат.
— Към конюшните — изхриптя Ланселет. — На конете и да ни няма!
— Чакай! — Гуенхвифар го хвана за ръката. — Ако се хвърлим в краката на Артур и се оставим на неговата милост? Или пък да те оставя да избягаш сам и да се опитам да се разбера с него…
— Единствено Гарет би настявал за справедливост. Но щом начело на заговорниците е Гуидиън, нито ти, нито аз ще успеем да стигнем живи до Артур! Мордред е той наистина — няма по-подходящо име за него! — и той продължи да я бута към конюшните, а после започна трескаво да оседлава коня си. — Няма време да търсим твоя кон. Скачай зад мен и се дръж здраво — трябва да мина през стражата на крепостните врати.
Едва сега Гуенхвифар осъзна, че пред нея стои някакъв друг Ланселет — не нейният любим, а стар воин, закоравял в битките. Колко ли души изби само тази нощ? Не й остана време за страхове, защото в същия миг той я вдигна на седлото и скочи на коня пред нея.
— Дръж се здраво — повтори той задъхано. — Няма да мога да се грижа и за теб.
— И той се обърна към нея и я целуна силно и дълго по устните. — Моя е вината. Трябваше да предположа, че това копеле ни шпионира. Но каквото ида стане, поне вече всичко е ясно. Край на лъжите и потайностите. Вече си моя… завинаги… — гласът му изневери. Гуенхвифар усети тръпките, които минаха по тялото му, но той веднага се обърна напред и хвана здраво юздите. — А сега напред!
Моргоуз стоеше, вцепенена от ужас, без да може да откъсне поглед от Гуидиън, който продължаваше да ридае над трупа на най-малкия й син.
Какво бе казал някога Гуидиън — полусериозно, полу на шега — когато отказа да участва в турнира в групата на тези, които щяха да се бият срещу Гарет. „Видях те да лежиш умиращ“ бе казал той, „и знаех, че умираш по моя вина… Не искам да изкушавам съдбата“.
Ланселет бе сторил това. Ланселет — когото Гарет винаги бе обожавал и поставял над всички на този свят.
Някой от мъжете в стаята се размърда и каза:
— Ще избягат…
— Какво ме интересува ще избягат ли или не? — лицето на Гуидиън се сгърчи и Моргоуз видя, че раната му продължава да кърви. Кръвта му се смесваше с кръвта на Гарет и се просмукваше в пода. Моргоуз взе един от ленените чаршафи, раздра го и се опита да превърже раната на Гуидиън.
Гауейн каза мрачно:
— Няма човек в цяла Британия, който би им дал подслон. Ланселет ще бъде отхвърлен от всички — той измени на своя крал и животът му не струва и пукната пара. Боже мой! Как ми се иска да не бяхме стигали дотук! — Той приближи и огледа раната на Гуидиън, после сви рамене. — Най-обикновено порязване. Ето тук кървенето вече почти спира. Ще заздравее, само дето няма да можеш да сядаш някой и друг ден. Гарет… — гласът му секна и огромният, груб воин със сивеещи коси заплака като дете. — Гарет нямаше твоя късмет и Ланселет ще ми плати за това с живота си. Ще ми плати, дори да трябва и аз да загина. О, господи, Гарет! Гарет, малкото ми братче… — Гауейн коленичи, взе на ръце гигантското тяло на мъртвия и го залюля, сякаш люлееше бебе. После каза през сълзи: — Струваше ли си, Гуидиън? Струваше ли си да пожертваме живота на Гарет?
— Хайде, момчето ми, да вървим. — Моргоуз усети, че и нейното гърло се е стегнало. Гарет, най-малкото, последното й дете; толкова отдавна бе я на пуснал, за да служи на Артур, но тя помнеше ясно русокосото момченце, здраво стиснало боядисания дървен рицар в ръчичката си. „А един ден ти и аз ще тръгнем заедно да вършим подвизи, сър Ланселет…“ Винаги Ланселет! Но сега Ланселет стори недопустимото — цялата страна щеше да се обърне срещу него. А тя все още имаше любимото си дете — Гуидиън, този който един ден щеше да стане крал и да управлява редом с нея.
— Да вървим, момчето ми. Не можем да сторим вече нищо за Гарет. Искам да превържа раната ти, а после ще отидем при Артур и ще му разкажем какво се е случило, та да разпрати хора да дирят изменниците…
Гуидиън се изправи и блъсна ръката й.
— Махни се и бъди проклета! — извика той с ужасен глас. — Гарет беше най-добрият сред нас и не бих го пожертвал и за дузина крале! Ти с твоята злоба, с омразата си към Артур, ме тласкаше да извърша това — като че ли ме интересува в чие легло спи кралицата! Като че ли Гуенхвифар се различава по нещо от теб самата, като откак станах на десет години помня как влачиш кого ли не в постелята си…
— Синко! — прошепна тя, невярваща. — Как можеш да говориш така? Гарет е също мой син…
— Кога ли си се интересувала от Гарет — или от когото и да било от нас, освен ако не сме били свързани с твоите удоволствия и амбиции? Искаш да отнема трона на Артур не заради мен самия, а за да можеш ти да имаш власт! — той отново отблъсна отчаяно вкопчващите й се ръце. — Върни се в Лотиан или ако щеш, в ада, стига дяволът да те иска там! Но кълна се, ако те зърна дори още само веднъж, ще забравя всичко друго, освен че си виновна за смъртта на любимия ми брат, на единствения ми близък човек… — и докато Гауейн бързо заизбутва майка си от стаята, зад тях отново се разнесе плачът на Гуидиън: — О, Гарет, Гарет, защо не умрях аз първи…
Гауейн каза рязко:
— Кормак, отведи кралицата на Лотиан в покоите й.
Силната ръка на Кормак я крепеше, за да не падне, и когато се озоваха долу, в залата, и ужасните ридания вече не можеха да се чуват, Моргоуз успя отново да си поеме спокойно дъх. Как смееше да се държи с нея така? И то след като тя правеше всичко само заради него? Разбира се, щеше да бъде в траур за Гарет, както си му е редът, но Гарет бе човек на Артур и Гуидиън рано или късно трябваше да осъзнае това. Тя вдигна очи към Кормак.
— Не мога да вървя толкова бързо — почакай малко.
— Разбира се, господарке. — Вълнуваше я силната му ръка, която я обгръщаше. Тя се облегна по-силно на него. Беше се хвалила на Гуенхвифар с младия си любовник, но всъщност никога не бе го приемала в леглото си — досега го държеше в напрежение и все отлагаше. Сега отпусна глава на рамото му и каза:
— Ти доказа верността си към своята кралица, Кормак.
— Верен съм на кралската династия, както всички хора от моя род преди мен — отвърна младият мъж на родния си диалект и Моргоуз се усмихна.
— Ето и стаята ми — ще влезеш ли, за да ми помогнеш? Все още не смея да вървя сама…
Той продължи да я подкрепя, докато стигнаха леглото и я положи на него.
— Да повикам ли придворните ти дами, господарке?
— Не — прошепна тя и хвана ръцете му, съзнавайки колко прелъстително действат сълзите й. — Ти ми беше верен, Кормак, и ще получиш своята награда — сега…
И тя протегна ръце, притворила очи. Но след малко ги отвори широко от удивление, защото Кормак отстъпи несръчно назад.
— Аз… опасявам се, господарке, че скръбта ти е помътила разсъдъка — каза той притеснено. — За кого ме мислиш? Лейди, та аз те уважавам тъй дълбоко, както и милата си баба! Нима трябва да се възползвам от стара жена като теб, само защото е извън себе си от мъка? Разреши ми да повикам някоя прислужница, тя ще ти приготви една хубава топла напитка и скоро ще забравиш тази лудост, която те е обзела.
Моргоуз имаше чувството, че нещо я блъсна силно, ниско долу в корема — и после право в сърцето. Един удар… два удара… „милата ми баба…“ „стара жена…“ „побъркана от мъка…“ Не, не тя, а целият свят внезапно бе полудял — Гуидиън с ужасната си неблагодарност, този мъж, който бе я гледал тъй дълго с копнеж, а сега й бе казал такива думи… Искаше й се да крещи, да повика прислугата и да нареди да бият Кормак с камшик, докато гърбът му поаленее от кръв, искаше да чуе отчаяните му молби за милост. Но в момента, в който отвори уста, за да закрещи, тежестта на преживяното през целия й досегашен живот се срина върху нея и тя не можеше да изпитва повече нищо, освен безкрайна умора.
— Да — каза Моргоуз безизразно — сама не знам какво съм говорила. Повикай жените, Кормак, и им нареди да донесат вино. На зазоряване потегляме обратно към Лотиан.
Когато той излезе, тя остана да седи неподвижно на леглото. Нямаше сили да помръдне.
„Аз съм стара жена. Загубих сина си Гарет, загубих и Гуидиън, и никога няма да бъда кралица в Камелот. Живях прекалено дълго“.