Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (41)

3

Когато Моргана се събуди, шумът и бъркотията на настъпващия празник бяха нахлули вече в замъка. Беше Петдесетница. В двора на крепостта се вееха знамена, тълпи от хора влизаха и излизаха през портите, прислужници съставяха списъци на участниците в игрите, а навсякъде по хълмовете около Камелот никнеха шатри, прилични на странни, красиви цветя.

Сега не беше време за видения и сънища. Гуенхвифар бе пратила да я повикат, за да подреди косите й — в Камелот нямаше по-сръчна жена от Моргана. Бе обещала да сплете тази сутрин косите на кралицата в особени плитки от четири кичура, както тя самата носеше косите си на празник. Докато решеше и подреждаше за сплитане меката, копринена коса на Гуенхвифар, Моргана хвърли крадешком поглед на леглото, от което снаха й бе станала току-що. Прислужниците на Артур вече го бяха облекли и той бе тръгнал нанякъде. Пажовете и шамбеланите оправяха завивките, отделяха чаршафите за пране и подреждаха новите рокли, за да ги огледа Гуенхвифар.

Моргана си каза: „Значи те са делили това легло — и тримата — Ланселет, Гуенхвифар, и Артур…“ Не, това не й звучеше чак толкова странно. Имаше неясен спомен, че нещо подобно й се бе случвало в страната на феите, но той все й се изплъзваше. И колко измъчен бе Ланселет, а как ли бе приел всичко Артур? Моргана нямаше представа. Докато малките й, ловки ръце плетяха косите на Гуенхвифар, тя продължи да се чуди как ли се чувства след случилото се и снаха й. Тогава изведнъж собственото й съзнание бе залято от спомени — нощта на Драконовия остров, когато Артур я бе взел в прегръдките си в пълно съзнание, и другата нощ, когато бе лежала в обятията на Ланселет в ябълковата градина. Моргана сведе очи и продължи да сплита русите коси.

— Много ги стягаш — оплака се Гуенхвифар и Моргана каза вдървено:

— Съжалявам.

Постара се да отпусне мускулите на ръцете си. В онази далечна нощ Артур беше още момче, а тя — девица. А Ланселет — нима бе дал на кралицата това, което отказа на нея, или Гуенхвифар бе способна да се задоволи с детински милувки? Моргана се опитваше отчаяно да отклони мислите си от нежеланите спомени, но не успяваше. Продължи работата си привидно спокойна. Лицето й приличаше на маска.

— Ето, така прическата ти няма да се развали. Подай ми сребърната — каза тя, вдигайки нагоре сплетените коси. Гуенхвифар се заоглежда доволно в огледалото от излъскана мед, което бе една от най-големите й скъпоценности.

— Прекрасно е, сестро — много ти благодаря — каза тя, обърна се и прегърна импулсивно Моргана, която сякаш се вкамени в прегръдката й.

— Не ми дължиш никаква благодарност — много по-лесно е да подреждаш чужди коси, отколкото своите собствени — отбеляза тя и допълни: — Почакай малко, тук нещо се е измъкнало — и оправи плитката.

Гуенхвифар сияеше от красота. Моргана обви талията й с ръка и притисна за миг буза до нейната. Стори й се, че може би е достатъчно да докосне тази красота, за да поеме част от нея в себе си, да може част от бляскавата прелест на кралицата да се отрази и върху нейното лице сетне отново си припомни това, което й бе разказал Ланселет, и си каза: „С нищо не съм по-добра от него. И в моята душа се таят всякакви странни неестествени пориви. Коя съм аз, че да се присмивам някому?“

Моргана завидя на снаха си, която се смееше весело, докато нареждаше на Илейн да намери в раклите чаши, които щяха да бъдат награди за победителите в игрите. Да, Гуенхвифар имаше проста и открита душа, Гуенхвифар никога не се измъчваше от такива мрачни мисли; нейните скърби бяха съвсем обичайни — скърбите и притесненията на всяка жена — страх за живота на съпруга й; тъга, че не може да има дете — защото както и да бе подействало заклинанието, тя така и не забременя. Моргана не можа да се въздържи от ироничната мисъл, че след като един мъж не е успял да й направи дете, надали и двама биха се справили. Гуенхвифар се усмихваше.

— Да слизаме ли вече? Още не съм поздравила гостите — тук е крал Уриенс от Северен Уелс заедно със сина си, който е много пораснал. Не би ли искала да станеш кралица на Уелс, Моргана? Чух, че Уриенс помолил краля да му избере нова съпруга измежду придворните дами…

Моргана се изсмя.

— Може би мислиш, че ставам за негова съпруга, защото няма опасност да му даря син, който да воюва един ден с Авалох за престола?

— Вярно, годините ти са доста напреднали за първо раждане — каза Гуенхвифар, — но ето, аз все още не губя надеждата, че ще даря своя господар и повелител с наследник.

Да, Гуенхвифар не можеше да знае, че Моргана има син, и никога не биваше да го научи.

Но мисълта се загнезди в съзнанието й.

„Редно е Артур да научи, че има син. Той е склонен да обвинява себе си за бездетството на Гуенхвифар. Би трябвало да узнае истината заради собственото си спокойствие. И ако в крайна сметка Гуенхвифар не успее да му роди дете, добре ще е да знае, че кралят има син. Не е необходимо да се знае, че го е родила собствената му сестра. Пък и Гуидиън е наследник на кралската династия на Авалон. Ето, сега е достатъчно голям, за да бъде обучаван за друид на острова… Да, отдавна трябваше да отида да го видя…“

— Чуйте! — възкликна Илейн. — Тромпетите засвириха в двора на замъка — сигурно пристига някоя важна личност. Наистина трябва да побързаме. Нали тази сутрин ще бъде отслужена и тържествена литургия в църквата…

— А и Гарет ще бъде ръкоположен за рицар — допълни Гуенхвифар. — Колко жалко, че Лот не доживя да види как и най-младият му син получава рицарско звание!

Моргана сви рамене.

— Той никак не обичаше Артур, а и Артур му отвръщаше със същото. „И тъй“, каза си тя наум, „покровителстваното от Ланселет момче ще стане рицар на Кръглата маса“. Тя си припомни това, което й бе разказал Ланселет за ритуалното бдение в нощта преди посвещаването в рицарство — та това си беше просто имитация на мистериите. „Дали не е мой дълг да напомня на Артур за обещанието му пред Авалон? В битката при Маунт Бадон той издигна знаме с образа на Светата Дева; отхвърли знака на Дракона. Предаде на християнските свещеници една от великите мистерии… Да, трябва да се посъветвам с Талиезин…“

— Трябва да слизаме — каза Гуенхвифар, докато завързваше джобовете си и голямата връзка ключове на колана. Изглеждаше много красива и достолепна с короната от плитки на главата си и шафраненожълтата рокля. Роклята на Илейн беше боядисана в зелено, а на Моргана — в червено. Заслизаха надолу по стълбите и се упътиха към църквата, където се събираше целият кралски двор. Гауейн поздрави Моргана и се поклони на кралицата. Зад него Моргана видя друг рицар, който й се стори познат. Смръщи чело, опитвайки се да си припомни къде го беше виждала преди — човекът бе набит, висок и с голяма руса брада — приличаше на саксонец или на северняк. Да, сега си спомни, това бе Балин, завареният брат на Балан. Моргана хладно отмери поклон. Балин бе тесногръд и ограничен глупак, но все пак бе свързан по силата на осиновяването с Вивиан, нейната най-близка и скъпа роднина, а тези връзки бяха свещени.

— Поздрав, сър Балин.

Той се намръщи, но не наруши правилата на доброто поведение. Беше облечен в излиняла и раздърпана връхна дреха — очевидно идваше отдалеч и не бе имал още време да се преоблече и освежи.

— На литургията ли отиваш, лейди Моргана? Нима си се отрекла от демоните на Авалон? Нима си се отказала от това свърталище на адови изчадия и си приела нашия Господ, Христа Спасителя?

Моргана се засегна, но не го показа с нищо. Вместо това се усмихна леко и заяви:

— Отивам на църква, за да видя ръкополагането на братовчед си Гарет. Както се бе надявала, успя да отклони темата.

— Малкото братче на Гауейн — каза в отговор Балин. — Балан и аз не го познавахме толкова добре, колкото по-големите. Трудно е да си го представя като мъж — винаги си го представям като онова малко момченце, което подплаши конете на сватбата на Артур и заради него Галахад едва не се преби.

Моргана си каза, че набожният Балин никога не би приел да назове Ланселет с друго име, освен това, което му е било дадено при раждането. Балин се поклони отново и влезе в църквата; Моргана, която влезе след него, редом с Гуенхвифар, продължи да го наблюдава, смътно обезпокоена. В очите на този човек тлееше фанатичен блясък — наистина беше по-добре, че Вивиан не се появи. Вярно, двамата й сина — Ланселет и Балан — бяха тук, и биха съумели да предотвратят някоя по-сериозна неприятност.

Църквата бе украсена с цветя, на гигантски цветя приличаха и насъбралите се в нея хора, нагиздени в празничните си дрехи. Гарет беше облечен в одежди от чисто бял лен, а коленичилият редом с него Ланселет бе изцяло в кървавочервено — невероятно красив и много сериозен. Сравнението между двамата веднага се натрапи в мисълта на Моргана: Гарет — щастлив и с чисто сърце, ликуващ заради предстоящото посвещаване, и Ланселет — скръбен измъчен. Все пак, докато слушаше коленичил как свещеникът четеше историята за Петдесетница, той изглеждаше напълно спокоен, съвсем различен от изтерзания мъж, който откри душата си пред нея.

… И когато денят Петдесетница завършил, те всички се събрали на едно място; тогава от небето се извил вихър, който изпълнил цялата сграда, където били те. Явили се огнени езици, които докоснали всекиго поотделно — и така всеки бил осенен от Светия дух, и те започнали да говорят на други езици, внушени им от Него. По това време в Йерусалим живеели евреи от всички краища на света; те се стекли на мястото поради силния шум и много се почудили, защото видели, че всеки един от тези хора говорел на езика на някой от тях. Помислили, че губят разума си, и си казвали един на друг: „Вижте — нима тези хора не са галилеяни? Как тогава всеки един от нас ги чува как говорят на родния му език? Ние сме парти, меди и еламити, някои от нас идват от Месопотамия, други от Юдея и Кападокия, от Азия, Фригия и Памфилия, трети чак от Рим — сред нас има евреи, но и араби, и критяни. Как става тъй, че всеки от тях говори на езика на някой от нас?“ Чудели се и не разбирали, и се питали: „Какво ли означава това?“ Други пък се подбивали и казвали: „Тези хора са пили от сладкото младо вино още от сутринта“. Тогава апостол Петър издигнал глас и рекъл: „Народе юдейски, слушай думите ми; тези хора не са пияни, както вие си мислите — защото е още утро, а става тъй, както е писал пророк Иаил:“ „Казва Бог — в последния ден на света ще слезе Моят Дух във всяка плът и всички ваши дъщери ще станат пророчици, видения ще се явяват пред младите мъже, а старите ще сънуват пророчески сънища“.

Моргана, коленичила на мястото си, мислеше: „Та те са били ясновидци, но не са го знаели, а и не са пожелали да узнаят — на тях Дарбата им е послужила само за доказателство, че техният Бог е по-велик от всички други.“ Сега свещеникът говореше за свършека на света, когато всички щели да имат пророчески видения, и Моргана се зачуди дали някой от събраните тук християни знае колко често срещана е Дарбата? Всъщност всеки, който докаже, че използва Дарбата си само както е редно, би могъл да бъде обучен да я ползва. Само че това не включваше правенето на панаирджийски чудеса, за да удивиш тълпата! Друидите ползваха Дарбата, за да вършат добро — всеки поотделно, а не да събират зяпачи!

Когато верующите запристъпваха към олтара, за да се причестят с хляба и виното, Моргана поклати глава и отстъпи, въпреки че Гуенхвифар опита да я дръпне със себе си. Тя не беше християнка и нямаше да се преструва, че такава.

После започна церемонията по посвещаването — отвън, пред църквата Моргана видя как Ланселет извади меча си, докосна с него Гарет по рамото и каза тържествено със силния си, мелодичен глас:

— Стани, Гарет, рицарю на крал Артур, и бъди брат на всички нас, които сме тук, на всеки рицар от нашето братство. Не забравяй винаги да защищаваш своя крал, да живееш в мир с всички негови рицари и с всички миролюбиви хора, откъдето и да са те. Но помни също, че винаги трябва да се сражаващ срещу злото, и да бъдеш застъпник на всички, които имат нужда от твоята помощ.

В спомените си Моргана видя Артур, когато Повелителката на езерото му връчи Екскалибур. Хвърли поглед към него и се зачуди дали и той си спомня същото, и дали това не е същинската причина той да създаде този тържествен церемониал, с който младите мъже даваха клетва за вярност на краля си и ставаха рицари — ритуал, който всеки щеше да помни през целия си живот. Може би в крайна сметка това не бе гавра с великите мистерии, а по-скоро опит да бъдат съхранени по някакъв начин? Но защо всичко трябва да бъде свързано с църквата? Може би ще настане ден, когато Артур няма да допуска до този ритуал никой, който не е убеден християнин? На службата Гарет и неговият братовчед и покровител Ланселет първи получиха причастие, дори преди краля. Нима християнският ритуал не превръщаше приемането в рицарския орден в нещо свещено, в част от църковните тайнства? Но всъщност Ланселет нямаше право да посвещава в тайнство — той самият не познаваше мистериите достатъчно, та да ги предава другиму. Наистина, какво бе това — опорочаване на древните мистерии или искрен опит те да бъдат доближени до душите и сърцата на всички в този двор? Моргана не намери отговор на въпроса си.

След церемонията имаше кратка почивка, преди да започнат игрите. Моргана отиде да поздрави Гарет и му поднесе своя дар — красив колан от боядисана кожа, на който той можеше да носи меча и камата си. Гарет се наведе да я целуне.

— Колко си пораснал, момчето ми! Нищо чудно и родната ти майка да не те познае!

— Така е с всички ни, братовчедке — усмихна се Гарет. — Съмнявам се, че и ти би разпознала сина си сега! — Сетне всички останали рицари го наобиколиха вкупом, за да му честитят и да го приветстват с „добре дошъл“ в тяхното братство. Артур взе ръцете му в своите и му заговори така сърдечно, че бузите на Гарет запламтяха.

Моргана забеляза, че Гуенхвифар се е втренчила в нея.

— Моргана… Какво беше това, което каза Гарет току-що — за твоя син?

Моргана отвърна остро:

— Не съм ти казвала досега, защото уважавам твоята вяра. Вярно е, родих дете на Богинята, след едно честване на Белтейн. Дадох детето на отглеждане в двора на Лот. Не съм го виждала, откак го отби дойката му. Сега доволна ли си, или възнамеряваш да разправиш тайната ми на всички?

— Не — Гуенхвифар беше пребледняла. — Каква ли мъка е било за теб да се разделиш детето си! Прости ми, Моргана, няма да кажа дори на Артур — та нали той също е християнин и тази вест сигурно ще го стресне.

„Нямаш представа колко много ще го стресне“, каза си мрачно Моргана. Сърцето й биеше лудо. Можеше ли да бъде спокойна сега, когато и Гуенхвифар знаеше тайната й? И без това я знаеха вече прекалено много хора!

Прозвуча тромпет — знак, че започва турнирът. Артур се бе съгласил да не участва, защото никой нямаше да пожелае да нападне краля си — затова единият отбор рицари щеше да бъде воден от Ланселет като представител на краля, а другия — от жизнерадостния крал Уриенс от Северен Уелс — макар и доста над средна възраст, той беше все още як и жилав. Редом с него се биеше вторият му син Аколон. Когато Аколон свали ръкавиците си, Моргана забеляза, че около китките му са татуирани в синьо две виещи се змии. Значи и той бе от посветените на Драконовия остров!

Несъмнено думите на Гуенхвифар, че Моргана може да се омъжи за Уриенс бяха просто шега. Но виж, Аколон — да, това бе мъж на място! Може би — с изключение на Ланселет — той бе най-хубавият мъж на арената. Моргана установи, че се наслаждава на умението му да борави с оръжие. Беше гъвкав и добре сложен, движеше се с естествената грация на човек, за когото битките са ежедневие. Очевидно още от дете не бе изпускал от ръце оръжието. Да, рано или късно Артур щеше да пожелае да я омъжи — ако я предложеше на Аколон, струваше ли си да отказва?

След време Моргана започна да се разсейва. Повечето жени отдавна вече не се занимаваха с това, което ставаше долу на арената и клюкарстваха за разни подвизи, за които бяха чували да се разправя. Други играеха на зарове — но все пак имаше все още някои, които следяха събитията с вълнение — тези, които бяха заложили панделки, брошки или дори дребни монети на своите съпрузи, братя или любими.

— Изобщо не си струва да се залага — каза ядосано една от придворните. — И без това на всички ни е ясно, че Ланселет ще спечели турнира. Винаги става така.

— Да не искаш да кажеш, че той не печели по правилата? — намеси се ядосано Илейн, а другата жена отвърна:

— Ни най-малко. Но той просто не трябва да участва, след като вече се знае, че никой не може да го победи.

Моргана се разсмя.

— Аз самата съм виждала младия Гарет, брата на Гауейн, да го събаря в калта — каза тя, — и Ланселет съвсем не се ядоса. Но ако толкова ти се залага, ето, аз залагам една червена панделка, че Аколон ще спечели поне една от брадите, и ще бъде по-добър от Ланселет.

— Прието — каза другата, а Моргана се надигна от мястото си и отбеляза:

— Нямам слабост да гледам как мъжете се сражават от любов към спорта — достатъчни ми бяха истинските войни — тя се обърна към Гуенхвифар. — Сестро, ще позволиш ли да се върна в тронната зала, за да проверя дали всичко е готово за пиршеството?

Гуенхвифар кимна в знак на съгласие. Моргана се промъкна зад трибуните и се запъти към вътрешния двор на замъка. Голямата порта бе широко отворена — имаше няколко души на стража — очевидно само толкова не бяха пожелали да наблюдават турнира. Моргана тръгна да влиза в замъка. Никога не разбра дали това, което я накара да спре и да се върне към портата, бе интуиция или нещо друго. Но тъй или иначе, тя се върна обратно и загледа към пътя — в този момент забеляза в далечината двама конника. Очевидно бяха закъснели за първата част на тържествата. Когато конниците наближиха, Моргана изпита някакво предчувствие — чак цялата й кожа настръхна. Затича напред към влизащите през портата ездачи, без да забележи, че по лицето й се стичат сълзи.

— Вивиан — извика тя, после изведнъж спря, без да смее да се хвърли в прегръдките на старата жена. Вместо това коленичи в прахта и сведе глава.

Добре познатият мелодичен глас си бе все същия — такъв, какъвто Моргана бе го чувала в сънищата си.

— Моргана, милото ми момиче, наистина си ти! Как копнеех да те видя през всички тези години! Ела при мен, мила, няма нужда да коленичиш.

Моргана вдигна очи. Трепереше толкова силно, че не можеше да се изправи на крака. Вивиан се надвеси над нея — лицето й бе заобиколено от сиви воали. Тя протегна ръка и Моргана я целуна, а после Вивиан я взе в прегръдките си.

— Детето ми, колко време мина… — започна тя, а Моргана отчаяно се опитваше да не заплаче отново.

— Толкова се безпокоях за теб — казваше Вивиан, стиснала силно ръката на по-младата жена, докато двете вървяха към входа на замъка. — От време на време успявах да те видя за малко в Огледалното езеро, но вече съм много стара — рядко мога да извиквам видения. Но поне знаех, че си жива, че не си умряла при раждането, нито пък си заминала отвъд морето… Мечтаех да видя отново лицето ти, малката ми.

Гласът й бе нежен, сякаш между тях никога не бе имало разногласия. Старата обич към нея отново обзе Моргана.

— Всички от двора на Артур отидоха да гледат турнира. Най-малкият син на Моргоуз бе провъзгласен за рицар и приет в братството на Кръглата маса тази сутрин — каза тя. — Сигурно съм имала предчувствие, че ще дойдеш…-спомни си снощното си видение и разбра, че наистина е знаела какво ще стане. — Защо дойде в Камелот, майко?

— Сигурно знаеш, че Артур измени на клетвата си пред Авалон каза Вивиан. — Изпратих Кевин да разговаря с него от мое име, но напусто. Затова и съм дошла — ще се изправя пред трона му и ще поискам справедливост. В името на Артур васалните крале забраняват старата вяра, изкореняват и оскверняват свещените горички — дори в страната, която съпругата на Артур наследи от покойния си баща, а Артур не прави нищо, за да им се противопостави…

— Гуенхвифар е прекалено набожна — промълви Моргана и в същия миг сви презрително устни — да, прекалено набожна, а приема в леглото си братовчеда на краля, най-близкия му приятел, при това с благословията на същия този най-християнски крал! Но една жрица на Авалон не би могла да издава поверени и тайни.

Вивиан сякаш прочете мислите й, защото каза:

— Не, Моргана, не сега. Може би ще настане време, когато някои от известните тайни могат да бъдат използвани, за да принудим Артур да изпълни дълга си. Да, зная поне една тайна, с която бих могла да го принудя да стори всичко, което пожелая — но заради теб, дете мое, не бих я разкрила пред всички тук. Кажи ми… — Вивиан се огледа. — Не, не тук. Отведи ме някъде, където бихме могли да си поговорим на спокойствие, без някой да ни подслушва. Трябва да се освежа, за да се представя достойно пред Артур на празника му.

Моргана я отведе в спалнята, която споделяше с други придворни на Гуенхвифар. Всички бяха отишли да гледат игрите. Нямаше ги и прислужниците, затова Моргана сама донесе вода и вино на Вивиан, и й помогна да свали изпрашените от пътуването дрехи.

— Видях сина ти в Лотиан — поде Вивиан.

— Да, Кевин ми каза. — Позната болка сви сърцето на Моргана — да, Вивиан постигна това, което искаше — дете, в чиито жили да тече кралската кръв на Авалон и по майчина, и по бащина линия. — Сигурно искаш да го направиш друид?

— Много рано е още да се каже за какво е най-подходящ — отвърна Вивиан. — Но се страхувам, че го оставихме прекалено дълго в ръцете на Моргоуз. Все пак, какъвто и да е, той трябва да бъде обучен на Авалон във вярност към старите богове — та ако Артур упорства в своето клетвопрестъпничество, да му припомним, че има син, който също носи кръвта на Великия дракон, и може да заеме трона вместо него — не ни трябва крал вероотстъпник и тиранин, който натрапва на народа ни Бога на страхливците, на срама и греха! Ние го поставихме на трона на Утър, ние ще го свалим оттам, ако се налага. И нищо няма да ни спре, толкова повече, че има друг от старата кръв на Авалон, който може да управлява на негово място! Артур е добър крал и не ми се иска да отправям такива заплахи към него — но ако трябва, ще го сторя, ще сторя това, което повелява Богинята.

Моргана потръпна. Нима синът й ще стане причина за смъртта на баща си? Тя решително затвори съзнанието си пред всякакви видения за бъдещето.

— Не вярвам Артур да се отрече чак дотам от Авалон.

— Дано Богинята не допусне да стане така — откликна Вивиан, — но тъй или иначе, християните никога няма да приемат за негов наследник дете, заченато в древния ритуал. Трябва да намерим за Гуидиън място в двора на Артур, така че да е близо до трона и при случай да може да бъде провъзгласен за престолонаследник, за да може един ден отново да бъдем управлявани от крал, отрасъл на Авалон. Не забравяй, Моргана, че в очите на християните твоят син е дете на греха. Но пред Богинята той е от възможно най-чиста кралска кръв — не порочна, а свещена. Така трябва да се научи да мисли и той за себе си, а не да бъде оставен на свещениците, които ще го убедят, че зачеването и раждането му са нещо позорно. — Тя срещна погледа на Моргана. — А ти все ли мислиш, че случилото се е грях?

Моргана сведе глава.

— Винаги си можела да четеш в сърцето ми.

— Вината е на Игрейн — каза Вивиан, — но донякъде и моя, че те оставихме да живееш цели седем години в двора на Утър. Трябваше да те отведа оттам още в деня, когато разбрах, че си родена за жрица. Нали си жрица на Авалон дете мое, защо не пожела да се върнеш при нас? — Тя се извърна с гребена в ръка, а дългата побеляла коса скри лицето й.

Моргана прошепна, стиснала клепачи, през които сълзите се процеждаха упорито:

— Не мога, не мога, Вивиан… Опитвах… но не мога да намеря пътя… — срамът от преживяното унижение я задушаваше и тя най-сетне заплака.

Вивиан остави гребена, отиде при Моргана и я притисна към гърдите си. Започна да я полюлява като малко дете, за да я успокои.

— Милото ми момиче, скъпото ми дете, не плачи… Само да знаех, скъпа щях да дойда, за да те взема със себе си. Не бива да плачеш повече — сега вече ще тръгнеш с мен, ще заминем заедно веднага след като кажа на Артур това, за което съм дошла. Ще те отведа, преди на Артур да му е хрумнало да те омъжи за някое християнско магаре… Да, детето ми, да, ще се върнеш на Авалон… Ще се приберем заедно… — тя избърса мокрото от сълзи лице на Моргана с воала си и продължи: — Хайде сега, помогни ми да се облека за срещата с моя родственик — краля на Британия…

Моргана си пое дълбоко дъх.

— Да, нека аз сплета косите ти, майко — тя се позасмя. — Тази сутрин сплитах косите на кралицата.

Вивиан се отдръпна и каза гневно:

— Нима Артур е допуснал ти, жрица на Авалон и наследствена принцеса, да слугуваш на кралицата?

— Не, не — прекъсна я бързо Моргана. — Почитат ме не по-малко от самата кралица. Тази сутрин подредих плитките на Гуенхвифар, защото сме приятелки. Тя също би сплела моите или би завързала връзките на роклята ми — както би помогнала на сестра си.

Вивиан въздъхна облекчено.

— Не бих искала да те унижават. Ти си родила син на Артур. Той трябва да се научи да те уважава като майка на сина му, а също и дъщерята на Леодегранс…

— Не! — извика Моргана. — Не, моля те — Артур не бива да узнае — не и пред целия си двор… Майко, чуй ме — продължи да настоява тя — всички тези хора са християни. Нима би искала да бъда опозорена в очите им?

Вивиан отвърна непреклонно:

— Те трябва да се научат, че няма нищо срамно в нашите свещени ритуали.

— Но християните владеят цялата страна — настоя Моргана, — и ти не можеш да измениш целия им начин на мислене с няколко думи!

А в сърцето си започна да се чуди дали напредналата възраст не се е отразила на разума на старата жена. Нямаше никакъв начин чисто и просто да се обяви, че се връщат старите закони на Авалон и изминалите два века, откак в страната се разпространяваше християнството, да бъдат забравени току-тъй! Та нали свещениците щяха да я обявят за луда и да я прогонят от кралския двор, а сетне да си продължат като преди! Повелителката знаеше отлично как се управлява една държава, и би трябвало да съзнава това! В този момент Вивиан кимна и отговори на мисълта й:

— Права си. Трябва да действаме внимателно. Но едно е сигурно — наистина се налага да припомним на Артур обещанието му да защитава правата на Авалон. А за детето ще му кажа някой ден насаме. Няма да огласяваме тайната пред непосветени.

После Моргана помогна на Вивиан да подреди косите си и да облече тържествени церемониални одежди на жрица на Авалон. Скоро след това замъкът се изпълни с шумотевица — явно турнирът бе свършил. Несъмнено този път наградите щяха да бъдат раздадени довечера, на пиршеството. Моргана се зачуди дали отново Ланселет ги бе спечелил всичките — за чест на своя крал. „Или“, каза си тя наум, „по-скоро за честта на кралицата, ако, разбира се, това може да се нарече чест!“

Когато тръгнаха да излизат от стаята, Вивиан докосна леко ръката й.

— Ще се върнеш с мен на Авалон, нали, детето ми?

— Ако Артур се съгласи да ме пусне…

— Моргана, ти си жрица на Авалон и не се нуждаеш от ничие разрешение, дори от това на британския самодържец, за да постъпваш съгласно собствената си преценка. Върховният владетел е най-вече върховен военачалник — той няма власт над живота на поданиците си, нито пък над живота на васалните крале. Той е крал, а не някой от онези източни тирани, които си въобразяват, че светът е техен, и че имат власт над живота на мъжете и жените, които го населяват. Ще му кажа, че имам нужда от теб на Авалон, и нека видим как ще ми отговори.

Моргана почувства, че непролятите сълзи отново я задавят. „О, да се върна на Авалон, у дома…“ Но въпреки че държеше ръката на Вивиан в своята, дълбоко в себе си не можеше да повярва, че още утре ще се упъти натам. По-късно щеше да си казва: „Аз съм знаела, предчувствала съм“; да осъзнава отчаянието и тежкото предчувствие, което предизвикаха в нея думите на Вивиан, но в този миг отдаде всичко само на собствения си страх, на опасението, че е недостойна за това, от което се отрече по собствена воля.

И тъй, те слязоха в тронната зала на Артур, за да се присъединят към големия пир по случай Петдесетница.

Камелот сияеше в пълния си блясък — Моргана не бе виждала нищо подобно досега и се съмняваше, че такова нещо ще й се случи втори път. Огромната Кръгла маса, сватбеният подарък от крал Леодегранс, вече бе поставена в зала, която й отговаряше по размери. Всички зали бяха украсени с копринени драперии и всевъзможни знамена, а масите и столовете бяха подредени така, че погледите на всички неминуемо се насочваха към мястото, където седеше Артур — на трона в най-отдалечения край на залата. На този ден той бе поканил Гарет да седи редом с него и кралицата, а до тях се редяха всички рицари на Кръглата маса — в най-хубавите си одежди, с лъснати до блясък оръжия. Дамите бяха така нагиздени, че приличаха на цветни лехи. Един по един васалните крале се изреждаха да коленичат пред Артур и му поднасяха даровете си. Моргана не можеше да откъсне очи от лицето на краля — изражението му бе сериозно и тържествено, но същевременно благо. Тя хвърли поглед към Вивиан — нима Повелителката не съзнаваше, че Артур бе стана добър крал, и не можеше да бъде осъждан току-тъй, дори от друидите и Авалон! Но коя бе тя наистина, та да отсъжда чие е правото в спора между краля и Авалон? Отново изпита познатото вътрешно безпокойство, като в онези дни на Авалон, когато я учеха да отваря съзнанието си, за да може да пророкува, и изведнъж се улови, че си казва, без да знае защо: „Да можеше Вивиан да е на хиляди левги оттук!“

Зае се да разглежда рицарите от свитата на Артур — Гауейн с пясъчножълтата си коса, як като булдог, се усмихваше весело на новопосветения си брат. Гарет сияеше като току-що сечена златна монета. Ланселет бе красив и мрачен — Моргана имаше чувството, че в мислите си е на другия край на света. До тях седеше крал Пелинор — кротък човек с вече посивели коси. Дъщеря му Илейн му сервираше.

В този момент пред трона на Артур се изправи някакъв мъж, който не бе от рицарите на Кръглата маса. Моргана не бе го виждала досега, но Гуенхвифар явно го позна, защото трепна и се отдръпна.

— Аз съм единственият жив син на крал Леодегранс — започна той, — и брат на твоята кралица, Артур. Искам от теб да признаеш правото ми да стана крал на Летните земи.

Артур отвърна спокойно:

— В този двор не можеш да изискваш нищо, Мелеагрант. Ще проуча молбата ти и ще се посъветвам със съпругата си, и след това мога и да реша да те провъзглася за регент, та да управляваш от нейно име. Но не мога да ти дам отговора си веднага.

— А може и аз да не дочакам отговора ти! — извика Мелеагрант. Беше наистина с гигантски ръст, а на празненството бе дошъл не само с кама и меч, а и с огромната си бойна брадва. Дрехите му бяха съшити от зле обработени кожи, та напомняше съвсем на саксонски разбойник. Двамата му оръженосци приличаха на бандити повече и от господаря си. — Повтарям, аз съм единственият жив син на Леодегранс!

Гуенхвифар се наведе към Артур и му прошепна нещо. Кралят каза:

— Кралицата твърди, че баща й винаги е отричал ти да си му син. Все пак, бъди спокоен, няма да оставя нещата така — ако молбата ти е основателна, ще бъде уважена. А засега, сър Мелеагрант, искам от теб да имаш вяра в моята справедливост, и да се присъединиш към нашето тържество. Ще обсъдя всичко заедно със съветниците си и ще отсъдим, както е редно.

— Проклето да е празненството ти! — избухна гневно Мелеагрант. — Не съм дошъл тук да ям сладкиши, да зяпам дамите и да гледам как възрастни мъже си играят на война като хлапета! Казвам ти, Артур, аз съм крал на Летните земи, и ако оспорваш това, толкова по-зле за теб — и за жена ти!

Той сложи ръка на дръжката на бойната си брадва, но Кай и Гарет вече бяха от двете му страни и му извиха ръцете зад гърба.

— Няма да позволя да се вади стомана пред краля — каза сурово Кай, а Гарет издърпа брадвата от ръката на Мелеагрант и я постави в нозете на Артур. — Върви си на мястото, човече, седни и яж. Тук, сред рицарите на Кръглата маса, има ред, и ако кралят ти е казал, че ще отсъди по право, ти си длъжен да чакаш решението му!

Те понечиха да го избутат встрани, но Мелеагрант успя да се освободи от ръцете им и се провикна:

— Щом е така, да вървят по дяволите и празникът, и твоята справедливост! Дяволите да отнесат и Кръглата маса, и всичките ти рицари! — не се опита да си вземе брадвата, а само обърна гръб и си тръгна. Кай понечи да го опита и също се понадигна, но Артур нареди и на двамата да си останат на местата.

— Оставете го да си върви — каза той. — Ще се заемем с него, когато му дойде времето. Ланселет, ти си се заклел да защитаваш честта на своята кралица — на теб се пада правото да се справиш с този грубиян.

— С удоволствие, кралю — отвърна Ланселет. Имаше вид на човек, който току-що се е събудил, и Моргана подозираше, че няма и най-малка представа за какво е дал съгласието си. Херолдите^[1] отвън продължаваха да призовават всеки, който желае, да дойде да потърси справедливост от краля. Имаше и смешни случаи — пристигна един селянин и разказа как се скарал със съседа си за една вятърна мелница, която се намирала на границата между имотите им.

— Не можахме да се разберем, господарю — завърши той, въртейки вълнената си шапка в ръце, — та си рекохме: „Щом кралят умири цялата страна, ще се оправи и с нашата вятърна мелница“, затуй решихме да ти разкажем всичко и да се подчиним на твоята присъда.

Всички се посмяха и нещата се уредиха, но Моргана забеляза, че Артур не се засмя: слушаше съсредоточено и прецени разумно. Усмихна се едва когато човекът му благодари и си тръгна, кланяйки се до земята. После каза:

— Кай, погрижи се да нахранят човека в кухнята — много път е бил дотук. — Сетне въздъхна. — Кой е следващият? Дано даде Бог да е нещо по-достойно за внимание. Току-виж следващия път дошли да ме питат как да си отглеждат добитъка.

— Но това доказва колко тачат краля си, Артур — намеси се Талиезин. — Все пак, нареди да огласят да се обръщат и към местните владетели — така и те ще се научат да поемат отговорност и да раздават справедливост от твое име. — Той вдигна глава, за да види следващия молител, и каза: — Този случай сигурно ще е по-достоен за вниманието ти — това е жена. Сигурно е в беда.

Артур кимна на просителката да приближи. Беше млада, самоуверена, явно привикнала на дворцови маниери. Не я придружаваше никой, освен едно дребно, грозно джудже, не по-високо от три фута, но мускулесто и с несъразмерно широки плещи. То носеше голяма брадва с къса дръжка.

Жената се поклони пред краля и разказа своята история. Служела при една благородна дама, която била останала сама на света, както много други след дългите войни; имението й се намирало на север, близо до старата римска стена, която се простираше на много мили, с полуразрушените си укрепления и замъци, някои от които бяха вече съвсем рухнали. Но една разбойническа банда от петима братя укрепила пет от старите замъци. Поселили се там и сега опустошавали цялата околност. Един от тях, комуто хрумнало да се нарече Червения рицар от Червените земи, сега обсаждал замъка на нейната господарка; а пък братята му били още по-големи непрокопсаници.

— Червеният рицар, тъй ли? — намеси се Гауейн. — Знам го — бихме се, когато се връщах последния път от Лотиан, и едва отървах кожата. Артур, няма да е зле да пратиш войска, за да разчисти свърталището им — в онази част на света няма друг закон, освен техния.

Артур смръщи вежди и кимна. В този момент младият Гарет стана от мястото си и каза:

— Господарю Артур — тези земи са близо до бащиното ми кралство. Ти обеща да ми възложиш задача, с която да покажа, че съм достоен да бъда твой рицар! Изпълни обещанието си, кралю, прати мен, за да помогна на дамата да защити земите си от тези разбойници!

 

 

Младата жена изгледа Гарет, сияещото му безбрадо лице и бялата туника, която бе облякъл за тазсутрешното посвещаване, и се изсмя.

— Ти ли? Та ти си още дете! Не бях чувала, че преждевременно израсли хлапета прислужват на кралската трапеза!

Гарет се изчерви наистина като дете. Той действително бе налял вино на Артур — но така постъпваха повечето млади момчета от знатен род, които живееха в Камелот. Гарет бе забравил, че това вече не влиза в задълженията му, откак е рицар. Артур, който много го обичаше, не беше го упрекнал.

Просителката вирна нос.

— Господарю, дойдох да те помоля да пратиш с мен някой от твоите прочути рицари, някой, чиято бойна слава би стреснала Червения рицар! Ето Гауейн, или Ланселет, или Балин — те всички са прочути с подвизите си срещу саксонците. Нима ще допуснеш да стана за смях с този кухненски прислужник, кралю?

Артур отвърна:

— Гарет е рицар на Кръглата маса, а не кухненски прислужник. Той е роден брат на сър Гауейн, и обещава да стане също такъв достоен мъж като брат си, ако не и нещо повече. Вярно е, че обещах да му възложа първата задача, достойна за рицар от нашето братство, затова ще го пратя с теб. Гарет — обърна се той меко към младия рицар, — възлагам ти да съпроводиш тази дама обратно до дома й, да я пазиш от опасностите по пътя, а когато пристигнете в нейната страна, да помогнеш на повелителката й да защити земите си от онези разбойници. Ако се нуждаеш от помощ, прати вест по някого, но дамата сигурно разполага с хора, годни да носят оръжие — те имат нужда само от някой, който разбира от бойна стратегия и може да ги поведе — а ти си научил тези неща от Кай и Гауейн. Мадам, ето един добър рицар, който ще помогне на твоята господарка.

Младата жена не посмя да се противопостави на краля, но изгледа нацупено Гарет. Той заяви тържествено:

— Благодаря ти, господарю Артур. Ще всея страх Божи у онези безделници. Поклони се на Артур, сетне се обърна към дамата, но тя му обърна гръб и напусна ядосана залата. Ланселет каза тихо:

— Много е млад за такава работа, сър. Защо не пратиш Балан или Балин, който и да е друг, стига да е по-опитен?

Артур поклати глава.

— Убеден съм, че Гарет ще се справи, и държа да се знае, че нямам любимци сред своите рицари. На дамата й стига да пратя един от тях, който и да е той, за да помогне на хората й.

Артур се облегна на стола си и кимна на Кай да му сервира.

— От тази работа се огладнява. Има ли още просители?

— Само още един, господарю — разнесе се тихият глас на Вивиан. Тя се изправи от мястото, на което седеше досега сред придворните дами. Моргана се надигна, за да я съпроводи, но Вивиан й повели с жест да си остане, където е. Повелителката на Езерото изглеждаше по-висока, отколкото бе в действителност, защото стоеше много изправена. Обвиваше я магическият блясък на Авалон… Косите й, вече съвсем побелели, се издигаха в корона от плитки над челото; на кръста й висеше малък нож с формата на сърп — жреческият нож, а на челото й се виждаше ясно знакът на Богинята — изрисуваният със синьо полумесец.

За миг Артур я изгледа учудено, но после я позна и й кимна да дойде по-близо.

— Отдавна не си удостоявала моя двор с присъствието си, Повелителко на Авалон. Ела, седни до мен и ми кажи с какво мога да ти помогна.

— Като окажеш почит на Авалон — така, както се закле да сториш на времето — прозвуча гласът на Вивиан, все още тих, но много ясен. Като опитна жрица тя умееше да говори така, че всяка нейна дума се чуваше и в най-отдалечените кътчета на залата. — Кралю, аз те моля да погледнеш този меч, който носиш на кръста си, и да си спомниш за тези, които го сложиха в ръцете ти, и за клетвата, която даде тогава…

За този ден се носеха надлъж и нашир разкази дълги години след това. Но нито един от двестата души, които наистина присъстваха тогава в тронната зала, не бе сигурен как точно се развиха събитията. Моргана видя как Балин скача от мястото си и хуква напред, видя как една ръка издига огромната брадва, която Мелеагрант бе оставил подпряна на трона, след това настана суматоха, някой извика нещо, и тя чу собствения си отчаян вопъл, когато брадвата се стовари надолу. Моргана не видя самия удар — само видя как белите коси на Вивиан почервеняха от кръв, и тя се свлече на пода, без да издаде звук.

Залата се изпълни с писъци и проклятия. Ланселет и Гауейн държаха здраво Балин, който се опитваше да се изтръгне от ръцете им. Моргана стисна малката си кама и понечи да изтича напред, но в този момент яките пръсти на Кевин сграбчиха китката й.

— Стой тук, Моргана, късно е вече — каза той с глас, раздиран от сухи хлипове. — Майко, Богиньо Сиридуен…! Не, не я гледай сега, Моргана…

Той се опита да я накара да се обърне, но Моргана стоеше вцепенена и слушаше как Балин сипе ругатни с пълен глас. Изведнъж Кай извика:

— Някой да се погрижи за господаря Талиезин! — Старецът се бе свлякъл на стола си. Кай се наведе над него, измърмори някакво извинение и взе чашата на Артур, който бе най-близо, сетне наля малко вино в устата на припадналия. Кевин пусна Моргана и закуца към престарелия друид. Моргана си помисли: „Би трябвало да отида и аз“, но краката й сякаш бяха заковани за пода. За нищо на света не би могла да направи и крачка. Беше се вторачила в припадналия старец, за да не трябва да гледа към онази ужасна локва кръв, просмукала се в одеждите, наметката и косите на Вивиан. В последния миг тя бе се опитала да извади малкия си нож и сега той бе още в сгърчените й пръсти, изцапан от собствената й кръв — имаше толкова много кръв… Брадвата беше разцепила главата й, и навсякъде имаше кръв, „кръв, кръв по трона като кръвта на жертвено животно, кръв по трона на Артур…“ Едва сега Артур можа да проговори.

— Нещастнико — каза той прегракнало, — какво стори? Това е убийство, хладнокръвно убийство пред очите на твоя крал…

— Убийство ли, казваш? — отвърна Балин с хрипкавия си глас. — Убийца беше тя — най-ужасната убийца в цялото ти кралство и заслужаваше два пъти смъртта! Спасих кралството от една зла магьосница, кралю!

Артур изглеждаше повече гневен, отколкото наскърбен.

— Повелителката на езерото беше моя приятелка и благодетелка! Как смееш да говориш така за собствената ми леля, благодарение на която съм сега на този трон?

— Призовавам самия лорд Ланселет за свидетел — заяви Балин. — Нека той каже дали тя не причини смъртта на моята майка, добра жена и истинска християнка, по име Присцила, и втора майка на собствения му брат Балан! Тя уби майка ми, казвам ви, уби я с ужасните си магии… — лицето му се сгърчи; едрият мъж се разплака като дете. — Казвам на всички тук, че тя уби майка ми, а аз отмъстих, както трябва да постъпи всеки истински рицар!

Ланселет бе затворил очи. Лицето му се изкриви, но той не заплака. Обърна се към краля и каза:

— Господарю Артур, животът на този човек е мой по право. Остави ме да отмъстя за кръвта на майка си…

— Тя ми беше леля — намеси се Гауейн.

— На мен също — добави Гахерис.

Изведнъж Моргана се изтръгна от транса си. Тя извика високо:

— Не, Артур! Остави го на мен! Той уби Езерната дама пред твоя трон, нека една жрица на Авалон отмъсти за кръвта й! Виж, лорд Талиезин още не идва в съзнание — този човек ще стане причина и за неговата смърт, а той е дядо на двама ни!

— Сестро, сестро — Артур протегна ръка към Моргана. — Не, сестро, дай ми този нож…

Моргана се тресеше цялата и все още стискаше здраво камата си. Внезапно се изправи Талиезин, отиде при нея и взе камата в треперещите си старчески ръце.

— Не, Моргана. Не бива да се пролива повече кръв. Богинята вижда, това бе достатъчно — нейната кръв се проля в тази зала като жертва за Авалон…

— Жертва, да, жертва пред Бога! Точно тъй Бог ще покоси и всички останали зли вещици и техните богове! — закрещя Балин в изстъпление. — Дай ми и тази, господарю Артур, прочисти двора си от порочната им езическа кръв!

Той се дърпаше така, че Ланселет и Гауейн едва го удържаха, затова повикаха и Кай, и тримата с общи усилия отведоха Балин пред трона и го хвърлиха в нозете на Артур.

— Млъкни! — Ланселет вдигна глава. — Помни, ако само докоснеш Мерлин или Моргана, ще ти отсека главата, каквото и да каже Артур! Да, кралю, ако ще след това да загина по твоя повеля! — Лицето му бе посивяло от мъка и отчаяние.

— Кралю — продължаваше да вие Балин, — моля те, позволи ми да изтребя всички тези вещици и вълшебници в името на Христа, който ги мрази…

Ланселет удари Балин с всичка сила през устата; той изохка и млъкна. От устната му потече кръв.

— С твое позволение, господарю — капитанът на конницата развърза пищното си наметало и внимателно покри посечения труп на майка си.

Сега, когато тялото на Вивиан бе покрито, Артур сякаш можеше да диша по-леко. Само Моргана продължаваше да гледа втренчено безжизнената купчина, покрита с кървавочервения плащ на Ланселет.

„Кръв. Кръв по трона на краля. Кръв по огнището…“ Стори й се, че чува воплите на Рейвън.

Артур каза тихо:

— Погрижете се за лейди Моргана, може да припадне.

Нечии ръце внимателно я сложиха да седне, поднесоха чаша вино до устните й. Моргана понечи да отблъсне чашата, но й се стори, че чува гласа на Вивиан: „Изпий го. Една жрица не бива да губи контрол над силата и волята си“. Тя отпи покорно, заслушана в строгия, суров глас на Артур.

— Каквито и да са подбудите ти, Балин, не искам да чувам и дума повече. Чух достатъчно. В моите очи ти си или луд, или хладнокръвен убиец. Каквото и да кажеш, нищо не може да промени истината — ти уби леля ми и извади оръжие пред очите на своя крал навръх Петдесетница. Все пак няма да допусна да те убият още тук. Ланселет, прибери меча си.

Ланселет прибра меча си в ножницата.

— Ще сторя, както заповядваш, господарю. Но ако не накажеш убиеца, ще те помоля за позволение да напусна твоя двор.

— О, можеш да бъдеш сигурен, че ще го накажа — отвърна мрачно Артур. — Балин, останал ли ти е достатъчно разум, за да ме изслушаш? Чуй тогава присъдата си: прокуден си завинаги от този двор. Тялото на Езерната дама ще бъде сложено на носилка и ти ще го съпроводиш оттук до Гластънбъри. Там ще разкажеш историята си на архиепископа и ще сториш това, което той ти наложи за покаяние. Ти говориш за Христос, нашия Бог, но никой християнски крал няма да позволи друг да раздава правосъдие пред собствения му трон. Чуваш ли какво ти казах, Балин? Ти не си вече рицар от нашето братство.

Балин сведе глава. Ланселет беше му счупил носа и от устата му протече кръв, когато проговори през изпотрошените си зъби:

— Чувам, кралю. Ще отида.

Той продължи да стои с наведена глава. Артур повика слугите.

— Моля ви, доведете хора да отнесат тялото на нещастницата… Моргана изтича напред и коленичи до тялото на Вивиан.

— Господарю, позволи аз да приготвя тялото за погребение… — и преглътна сълзите си. Не, това не беше Вивиан — това безжизнено тяло, сгърчената ръка, която още стискаше сърпа на Авалон. Моргана вдигна малкия нож, целуна го и го закачи на колана си. Него нямаше да загуби никога.

„Велика майко, знаех, знаех, че никога няма да се върнем двете на Авалон…“ Не искаше да плаче. Усети, че Ланселет е близо до нея. Той промърмори:

— Слава на Бога, че Балан не е в залата — да загубя и майка си, и брат си заради един момент на лудост — това не бих могъл да понеса! Но ако Балан беше тук, може би щеше да предотврати това! Има ли Бог, има ли милост?

Сърцето я заболя, като чу страданието в гласа му. Да, той бе се боял от майка си, дори беше я мразил, но не бе престанал да я обожава като въплъщение на Богинята. Нещо в нея я караше да го прегърне, да се опита да го утеши, да го остави да се наплаче. Но същевременно изпитваше и гняв — той се бе отрекъл от майка си, как смееше да я оплаква сега?

До тях бе коленичил Талиезин. Той проговори със слабия си старчески глас:

— Нека ви помогна, деца. Това е мое право…

Моргана и Ланселет отстъпиха, а той сведе глава и зашепна една древна молитва, за да помогне на Вивиан по пътя към отвъдното. Артур стана от трона си.

— Днес никой няма да празнува повече. Това нещастие помрачи празника. Тези от вас, които са още гладни, нека се нахранят и да си отидат, без да вдигат шум.

Той се запъти бавно към мястото, където лежеше тялото. Постави нежно ръка на рамото на Моргана; тя го усети, въпреки че бе изтръпнала от мъка. Чуваше как останалите гости излизат мълком от залата, един по един. Тогава, през шумоленето на рокли и плащове, зазвъняха тихо струните на арфа — само една арфа в Британия можеше да звучи така. И ледът, сковал сърцето на Моргана, се разтопи, и тя плака, докато Кевин свиреше погребалната песен за Дамата на езерото. Под тези звуци тялото на Вивиан, велика жрица на Авалон, беше изнесено от тронната зала на Камелот. Моргана вървеше редом с носилката. На излизане се обърна още веднъж и обгърна с поглед голямата зала, Кръглата маса, и самотната, приведена фигура на Артур, застанал прав до арфиста. И тогава си каза, потънала в скръб и отчаяние: „Вивиан така и не предаде на Артур молбата на Авалон. Това вече е дворът на един християнски крал, и никой вече не би могъл да го промени. Как би се радвала Гуенхвифар, ако знаеше!“

Артур бе протегнал ръце напред — кой знае, може би се молеше. Тя видя змиите на китките му, и си спомни за младия елен и за младия крал, който дойде при нея с кръвта на краля-елен по ръцете и лицето си, и сякаш отдалеч се чу присмехулният глас на кралицата на феите. Сетне не се чуваше вече нищо, освен скръбните звуци, които Кевин изтръгваше от арфата си, и плачът на Ланселет, който вървеше до Моргана, докато отнасяха мъртвата.

 

 

Говори Моргана…

Вървях след носилката с тялото на Вивиан, докато го изнасяха от голямата тронна зала, и плачех — за втори път през целия си живот.

А после, още същата нощ, се скарах с Кевин.

Заедно с придворните на кралицата приготвих тялото за погребение. Гуенхвифар ги прати да ми помагат, изпрати ми ленено платно, аромати и кадифен покров, но тя самата не дойде. И по-добре. Една жрица на Авалон трябва да бъде изпратена от друга жрица. Липсваха ми сестрите от Дома на девиците — но поне не оставих да я докоснат ръце на християни. Когато приключих, дойде Кевин, за да бди заедно с мен над тялото.

— Изпратих Талиезин да си легне. Поне толкова власт имам в качеството си на Мерлин Британски; той е вече много стар и слаб — цяло чудо е, че днес сърцето му издържа. Боя се, че няма да надживее Вивиан. Балин престана да буйства — допълни той. — Мисля си, че почва да разбира какво е сторил. Но едно е сигурно — стори го в пристъп на лудост. Готов е да съпроводи тялото до Гластънбъри, и да изпълни всичко, което архиепископът му наложи като покаяние…

Загледах Кевин възмутено.

— Значи ти прие това? Оставяш я в ръцете на християнската църква? Все ми е едно какво ще се случи с онзи убиец, но Вивиан трябва да бъде отнесена на Авалон.

Преглътнах мъчително, за да не се разплача отново. А трябваше да отпътуваме двете заедно…

— Артур нареди — продължи Кевин спокойно — тя да бъде погребана пред църквата в Гластънбъри, та всички да знаят гроба й.

Поклатих невярващо глава. Нима всички мъже полудяха днес?

— Тялото на Вивиан трябва да бъде положено на Авалон — настоях аз, — където са били погребвани всички жрици на Великата майка откак свят светува! Та тя беше Повелителка на Езерото!

— Но беше също приятелка и благодетелка на крал Артур — каза Кевин, — и той иска нейният гроб да стане свято място, където хората да ходят на поклонение. — Опитах се да възразя, но той ме спря с жест. — Не, изслушай ме, Моргана — това, което той казва, е разумно. Никога, откакто Артур взе короната, в страната не се е случвало такова страшно престъпление. Не е редно да се крие мястото, където Вивиан е погребана, та хората, като не са го виждали, да забравят бързо случилото се. Трябва да бъде погребана там, та всички да знаят и да разправят за кралското правосъдие, и за справедливостта на църквата.

— И ти ще допуснеш това!

— Моргана, скъпа — каза нежно той, — не съм аз този, който разрешава и забранява. Артур е велик самодържец на Британия, и в тази страна става и ще става това, което каже той.

— И Талиезин приема това спокойно? Или може би затова си го пратил да спи, та да не пречи, когато двамата с краля сте наредили това богохулно дело? Да не би да искаш Вивиан да бъде погребана по християнски, с християнски ритуал? Нея, Езерната повелителка — да я погребат тези хора, които затварят своя Бог зад каменни стени? Вивиан избра мен за следваща Повелителка на Езерото, и аз забранявам това, забранявам, чуваш ли?

Кевин ме прекъсна все така кротко:

— Не, Моргана, изслушай ме, скъпа. Вивиан загина, без да назове своя наследница.

— Но ти беше с нас онзи път, когато тя каза, че ме е избрала…

— Но когато тя загина, ти отдавна вече не бе стъпвала на Авалон, беше се отрекла от него — каза Кевин и думите му ме накараха да се почувствам тъй, сякаш ме заляха с ледена вода. Потръпнах. Той гледаше втренчено носилката с тялото на Вивиан, скрито под покрова. Каквото и да правех, нямаше начин да оставя лицето й открито. — Вивиан загина, преди да обяви кой ще я наследи затова по закон аз, като Мерлин Британски, трябва да реша какво да правим. Ако такава е волята на Артур, никой освен Повелителката на Езерото няма право да се противопостави, а — прости ми, скъпа, — сега Авалон няма Повелителка на езерото. Съзнавам, че желанието на краля е разумно. Вивиан посвети целия си живот, за да може тази страна да бъде управлявана мирно и законно от здрава ръка…

— Но тя дойде, за да упрекне Артур, че е забравил законите на Авалон! — извиках аз отчаяно. — Тя умря, преди да каже това, което трябваше да бъде казано, а сега ти искаш да я положим в християнска земя, да спи под звуците на църковни камбани, та те да триумфират над нея в смъртта, както и в живота?

— Моргана, Моргана, горкото ми момиче! — Кевин протегна към мен ръце — тези осакатени ръце, които толкова често бяха милвали тялото ми. — Аз също я обичах много, повярвай ми! Но тя е мъртва. Вивиан беше велика жена и даде живота си за благото на тази земя — нима мислиш, че за нея би имало значение къде ще почива тленната й обвивка? Тя отиде да срещне това, което я очаква отвъд смъртта, и доколкото я познавам, я очаква само добро. Нима мислиш, че на нея ще й се зловиди, ако тялото й намери покой там, където ще продължи да служи на тези цели, на които тя посвети целия си земен живот — та кралската справедливост да триумфира над всяко зло, което дръзне да надигне глава в тази страна?

Неговият богат, мелодичен глас ме милваше. Беше така красноречив, че за миг се поколебах. Вивиан я нямаше вече — всъщност само християните отдаваха голямо значение на това дали земята, в която погребват мъртвите, е осветена или не, като че ли цялата земя не бе всъщност гръдта на Великата майка и следователно — свещена. Така ми се искаше да падна в прегръдките му и да си поплача за единствената истинска майка, която бях имала, за рухналите си надежди, че ще се върна на Авалон редом с нея, да поплача за всичко, което изгубих, за разбития си живот…

Но в този миг той каза нещо, което ме накара да изтръпна от ужас.

— Вивиан беше стара — каза Кевин, — и напоследък живееше само на Авалон, далеч от реалния свят. А аз живях през това време рамо до рамо с Артур — в този свят, където се вземат истинските решения, където се печелят битките. Изслушай ме, скъпа моя Моргана. Късно е да искаме от Артур да спазва дословно клетвата си пред Авалон. Времето тече и звукът на църковните камбани се разнася над цялата тази земя. Хората приеха това. Кои сме ние, та да знаем дали всъщност това не е волята на Боговете? Независимо дали ни харесва или не, мила моя, това е християнска страна и ние, които почитаме паметта на Вивиан, няма да постъпим добре, ако разгласим, че тя е дошла от Камелот, за да иска от Артур невъзможни неща.

— Невъзможни ли? — изтръгнах ръката си от неговата. — Как смееш?!

— Моргана, трябва да се вслушваш в гласа на разума…

— Никакъв разум няма тук! Това е предателство! Ако Талиезин чуе какво говориш…

— Говоря така, както говори сам той — каза меко Кевин. — Вивиан не доживя да разруши със собствените си ръце това, което сама бе изградила — една страна, която живее в мир, пък била тя с християнска или друидска вяра. Волята на Богинята е една за всички, каквито и имена да й измислят хората. Откъде знаеш, че самата Богиня не е повелила Вивиан да загине, преди да посее отново зърното на раздора в Британия? Казвам ти, не желая нашата земя отново да бъде разкъсана от междуособици! Ако Балин не беше убил Вивиан, кълна се, аз лично щях да се противопоставя на исканията й, а съм убеден, че и Талиезин щеше да стори същото.

— Как смееш да говориш от негово име?

— Сам Талиезин ми предаде титлата Мерлин Британски — каза Кевин, — а щом е тъй, би трябвало да ми е дал и правото да говоря от негово име, когато той няма тази възможност.

— Остава само и да се покръстиш! Къде са ти разпятието и броеницата? Гласът му прозвуча толкова нежно, че едва не заплаках отново.

— Наистина ли мислиш, че дори да се покръстя, това би имало толкова голямо значение, Моргана?

Паднах пред него на колене, както бях направила точно преди една година, и притиснах ръката му към гърдите си.

— Кевин, аз те обичах. В името на любовта ни те моля — остани верен на Авалон и на паметта на Вивиан! Тръгни с мен още тази нощ. Не допускай тази подигравка с покойницата! Нека заедно я съпроводим до Авалон, където Повелителката на езерото ще намери покой редом с другите жрици на Богинята…

Той се наведе към мен. Чувствах тревожната нежност, която струеше от пръстите му.

— Не мога, Моргана. Любима, не можеш ли да се успокоиш и да разбереш смисъла на думите ми?

Изправих се рязко, изтръгвайки се от ръцете му. Вдигнах нагоре ръце и призовах силата на Богинята. Чух собствения си глас, вибриращ от властта, дадена на жриците.

— Кевин! В името на Тази, която те дари с мъжество, ти налагам да се подчиниш! Ти дължиш вярност не на Артур, не и на Британия, а единствено на Богинята, пред която си се клел! Заповядвам ти да напуснеш това място! Тръгни с мен и тялото на покойната към Авалон!

Видях как в мрака около мен засиява ореолът на Богинята; за миг Кевин коленичи, треперещ, и беше готов да се подчини. Но тъкмо тогава нещо прекоси съзнанието ми — не зная точно какво, може би мисълта, че не съм достойна, че нямам право да заповядвам… Бях се отрекла от Авалон, какво право имах тогава да заповядвам на самия Мерлин Британски? Вълшебството изчезна; Кевин направи рязък жест и се изправи с мъка на крака.

— Жено, ти нямаш право да ми заповядваш! Ти се отрече от Авалон — на какво право се позоваваш, като се опитваш да нареждаш на самия Мерлин?

Ти би трябвало да коленичиш пред мен! — И той ме отблъсна с две ръце. — Забранявам ти да ме въвеждаш в изкушение!

Кевин се обърна и закуцука навън; сенките по стената повтаряха движенията на изкривеното му тяло; гледах го как си отива и нямах сили дори да заплача.

Четири дни по-късно погребаха Вивиан по всички канони на християнската вяра на Свещения остров до Гластънбъри. Но аз не отидох на погребението.

Никога, заклех се тогава, никога кракът ми няма да стъпи на Острова на свещениците.

Артур я оплака искрено, и й построи голяма гробница с надгробен паметник. Беше наредил един ден да положат него и Гуенхвифар редом с нея в същата гробница.

Архиепископ Патрициус бе заръчал на Балин да тръгне на поклонение към Рим, а после и към Светите земи. Но той не можа да замине в изгнание. Още преди да потегли, Балан научи от Ланселет какво се бе случило и догони Балин, и двамата братя вдигнаха мечове един срещу друг, и Балан уби Балин с един-единствен удар, но не надживя заварения си брат нито ден, защото още до вечерта умря от раните си. Така Вивиан бе отмъстена, както се казва и в баладата, която съчиниха за тези страшни събития; но какво от това, след като тялото й лежеше в християнски гроб?

А аз… аз така и не научих кого избраха за Езерна повелителка на мястото на Вивиан, защото така и не се върнах на Авалон.

Не можах да спечеля Ланселет, бях недостойна дори за Кевин… Любовта ми не можа да го убеди да изпълни истинския си дълг към Авалон… Може би трябваше да отида при Талиезин и на колене да го помоля да ме отведе на Авалон, та да се покая за греховете си и отново да бъде допусната до светилището на Богинята…

Но още преди края на лятото Талиезин също ни напусна; мисля, че така и не можа да разбере, че Вивиан е мъртва. Дори след като я погребаха, той продължаваше да говори за нея така, сякаш бе жива и щеше да дойде, за да тръгнат двамата заедно за Свещения остров; мислеше, че и майка ми е жива, че е още малко момиченце в Дома на девиците. И тъй, в края на лятото той си отиде в мир. Погребаха го в Камелот и дори архиепископът го оплака като мъдър и достоен мъж.

Сетне настъпи зимата и дойде вестта, че Мелеагрант е узурпирал трона в Летните земи. А през пролетта, когато Артур бе на поход някъде на юг, а и Ланселет бе заминал, за да огледа стария кралски замък в Керлиън, Мелеагрант прати вестоносец с бяло знаме. Човекът предаде неговата молба сестра му Гуенхвифар да отиде да го навести, та двамата да обсъдят кой занапред ще управлява земите, към които и двамата имаха претенции.