Метаданни
Данни
- Серия
- Авалон (1)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- The Mists of Avalon, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Дженабетска, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 1
Marion Zimmer Bradley
The Mists of Avalon
Издателство „Еднорог“
Боряна Джанабетска, превод
Евгения Панчева, „Артур — (фе)ми(ни)стичната употреба“
Христо Хаджитанев, художник
Издание:
Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 2
Marion Zimmer Bradley
The Mists of Avalon
Боряна Джанабетска, превод
Анелия Пекона, редактор
Христо Хаджитанев, художник
Пропаганда ЕООД, предпечатна подготовка
формат: 70х100/16
печатни коли: 29
Издателство „Еднорог“
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Мъглите на Авалон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Мъглите на Авалон | |
The Mists of Avalon | |
Автор | Марион Зимър Брадли |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
Мъглите на Авалон (на английски: The Mists of Avalon) е роман от Марион Зимър Брадли. Това е последният, пети роман от поредицата за Авалон, написан от Марион Брадли. Романът е написан дълго преди останалите от поредицата, въпреки че действието се развива след тях. „Мъглите на Авалон“ е издаден на английски език през 1983 г. Всички останали романи от поредицата са написани в съавторство или изцяло от Даяна Пексън и са издадени след 1993 г. За разлика от тях, „Мъглите на Авалон“ е изцяло дело на Марион Зимър Брадли.
В романа е описана легендата за крал Артур от страна на женските персонажи от историята. Основно място в действието в книгата играе Моргана Ле Фей, сестрата на крал Артур, която се бори за запазването на старата вяра, която привържениците на християнството се опитват да унищожат. Важна роля имат и другите жени от легендата — Гуинивир, Вивиан и Моргейз; докато крал Артур и рицарите на Кръглата маса са по-скоро второстепенни герои в историята на книгата.
„Мъглите на Авалон“ силно се отличава от другите произведения, разказващи легендата за крал Артур. За разлика от тях, където Моргана е по-скоро отрицателен герой, тук тя е водещ персонаж и историята е описана от нейната гледна точка. Всички битки и вражди на крал Артур са пресъздадени от гледна точка на трудностите, които донасят в живота на жените от легендата.
По книгата е заснет и филм.
15
От първото си пристигане в Авалон Моргана го бе напускала два-три пъти, и то само за кратки пътувания до земите по бреговете на Лятното море, за да опознае околните местности, които макар и запуснати, все още съхраняваха едновремешната си мощ.
Сега не проявяваше никакъв интерес към времето и мястото, където се намираше. Беше отведена от острова в ранни зори. Не биваше да проронва дума, бе плътно увита в наметалото си и забулена, та непосветено око да не досегне избраницата. Носеха я в закрита носилка — дори слънцето не биваше да огрява лицето й. Бяха пътували по-малко от ден, след като напуснаха Свещения остров, но междувременно тя бе изгубила всякакво възприятие за време, пространство и посока, потънала в медитация, смътно съзнаваща, че навлиза в магически транс. На времето й се случваше да се съпротивлява срещу настъпването на екзалтацията. Сега се хвърли в транса, откривайки напълно съзнанието си за Богинята, умолявайки я да се въплъти в нейното тяло, да я завладее телом и духом, та да може тя да постъпва както самата Велика майка.
Беше паднала нощ; лъчите на почти пълната луна проникваха през завесите на носилката. Когато носачите спряха, Моргана имаше чувството, че се къпе в студената лунна светлина — луната сякаш й изпращаше целувката на Богинята. Почувства, изнемощяла, началото на екстаза. Не знаеше къде се намира, а и не искаше да знае. Вървеше, накъдето я водеха, пасивна, заслепена, зашеметена, с една-едничка ясна мисъл — че отива да срещне съдбата си.
Озова се в някаква къща и я предадоха в ръцете на непозната жена, която донесе хляб и мед. Моргана не ги докосна — нямаше право да хапне нищо преди ритуалната вечеря — но пи жадно от донесената й вода. Откри леглото, поставено така, че лунната светлина да го огрява. Жената понечи да затвори капаците, но Моргана й попречи с повелителен жест. През по-голямата част от нощта лежа на леглото в транс; имаше чувството, че чувства милувката на лунните лъчи. Все пак спа, но на пресекулки — навлизаше и излизаше от царството на съня като нерешителен посетител. В съзнанието й се редяха странни картини — майка си, надвесена над русокосата главица на Гуидиън, който бе изместил Моргана от сърцето й — бялата й гръд и медночервеникава коса не привличаха, а внушаваха страх. Видя Вивиан, но в съня си Моргана беше жертвено животно, а Езерната дама я водеше нанякъде, вързана с въже. Моргана чу собственият си глас — казваше раздразнено на Вивиан „Не ме дърпай, ще дойда и сама“. Видя и Рейвън, която крещеше, но не се чуваше звук. Внезапно иззад някаква завеса се появи огромна фигура с рога — полумъж, полуживотно — влезе в нейната стая — и тогава Моргана се събуди и се изправи в леглото, но в стаята й нямаше никой овен непознатата жена, която спокойно спеше до нея. Лунната светлина заливаше всичко наоколо. Моргана си легна и отново заспа — този път дълбоко и без сънища.
Събудиха я един час преди зазоряване. Сега, за разлика от транса, в който бе попаднала предишния ден, бе напълно във владение на разума си и сетивата й приемаха всичко особено ясно — резливия хлад на утринния въздух, мъглите, розовеещи, където скоро щеше да ги разкъса слънцето, острата миризма, която се излъчваше от дребните, мургави жени, облечени в зле обработени кожи. Всичко очертано, с ярки цветове, като току-що създадено от ръката на Богинята. Мургавите жени си шушукаха, явно не смеейки да нарушат спокойствието на непознатата жрица; Моргана ги чуваше, но знаеше само няколко думи от езика им.
След малко най-възрастната от тях — същата, която я бе посрещнала и в къщата снощи, с която спаха в едно легло — дойде при Моргана и й донесе прясна вода. Моргана се поклони, за да й благодари, като жрица на жрица, и после се зачуди на постъпката си. Жената бе стара, придържаше дългата си, несресана, почти побеляла коса с кокалена фиба. По кожата й се виждаха тук-там избелели следи от знаци, които са били сини. Дрехата й беше същата като на другите — от зле обработена кожа, по която беше останала част от космите, цялата изрисувана с магически символи. На врата си носеше две огърлици, едната от прекрасен кехлибар — Вивиан нямаше толкова красиво нещо — а другата от парчета рог, и нанизани, фино гравирани златни плочки. Самочувствието й по нищо не отстъпваше на Вивиан, и Моргана заключи, че тя трябва да е Майката — жрица на племето. Жената започна собственоръчно да подготвя Моргана за ритуала. Съблече я напълно гола и боядиса стъпалата и дланите й със синя боя; със същата боя очерта синия полумесец на челото й; на гърдите и корема й нарисува формата на пълната луна; а точно над тъмния триъгълник под корема нарисува тъмната луна — символа на новолунието. За миг, съвсем набързо, пъхна ръка между краката й и натисна — Моргана, отдавна бе престанала да се смущава, разбра защо го прави. Жрицата, участваща в този ритуал, трябваше да е девствена. Жрицата на племето нямаше да открие нищо нередно — Моргана бе недокосната, но за миг изтръпна от някакво смесено чувство — и страх, и удоволствие; в същия момент осъзна, че наистина умира от глад. Е, нали беше обучена да не обръща внимание на глада — наистина след малко забрави за него.
Когато я изведоха навън, слънцето тъкмо изгряваше — беше облечена в кожена наметка като тази на старата жена, изрисувана с магическите изображения на луната и на еленови рога. Почувства как се опъва кожата на изрисуваното й тяло, в някаква далечна част от съзнанието й загледа с удивление и леко презрение тези символи на една мистерия много по-стара от друидската мъдрост, в която тя самата бе обучена. Усещането бе моментно и изчезна веднага — поколения след поколения от незапомнени времена бяха създавали този ритуал, затова той носеше своя заряд от свещено вълшебство. Видя кръглата каменна постройка зад себе си; срещу нея имаше също такава къща, и оттам тъкмо извеждаха едни млад мъж. Моргана не можа да го види ясно; слънцето грееше право в очите й, затова успя само да прецени само, че е висок, едър и с гъста, разчорлена руса коса. „Значи не е от племената“. Но не беше нейна работа да си задава въпроси. Мъжете от племето — най-вече един старец с възлести, мускулести ръце на ковач, черен като наковалнята си — боядисаха тялото на младежа от глава до пети с боя от синя сърпица, натриха го с еленова мас и го облякоха в дреха от необработени еленови кожи. На главата му прикрепиха еленови рога — наредиха му да я разтърси, за да се убедят, че рогата няма да паднат при каквото и да било движение. Моргана видя как гордо отметна глава младият мъж и изведнъж по цялото й тяло, до най-съкровените му части, мина тръпка — осъзна, че той е Рогатият, Богът — съпруг на Девата-ловджийка.
В нейните коси вплетоха венец от червени диви плодове и първите пролетни цветя. Със страхопочитание снеха скъпата огърлица от еленов рог и злато от врата на Майката на племето и я поставиха на нейния; огърлицата като че ли имаше своя магическа сила, защото й се стори необичайно тежка. Очите й все още бяха заслепени от изгряващото слънце. Сложиха нещо в ръцете й — беше барабан — опъната на кръгла рамка кожа. Удари го несъзнателно и чу звука му като отдалеч.
Намираха се на върха на един хълм, откъдето се разкриваше гледка към земите наоколо — бяха долини, обрасли целите с гъсти гори. Цареше пълна тишина, но Моргана долавяше пулса на живота в горите — елените, които пристъпваха безшумно на стройните си крака, другите животни, които се катереха по дърветата, и птичките, които си виеха гнезда из клоните им. Всичко живо в гората беше в движение, понесено от издигането на първата пролетна луна. Моргана се извърна за миг и погледна зад себе си. Зад тях, във високо издигащите се варовикови скали, бе изсечена фигура с чудовищни размери — от силната слънчева светлина тя не можа да прецени човек ли беше или животно — тичащ мъж или препускащ елен, с изправен фалос, изпълнен с прилива на пролетта?
Не виждаше младия мъж, изправен до нея, но чувстваше вибриращата му жизненост. На хълма се бе възцарило тържествено мълчание, натегнато от очакване. Времето отново спря, превърна се в някаква прозрачна материя, в която Моргана заплува свободно. Барабанът бе отново в ръцете на старицата — тя не помнеше кога й го е дала. Слънцето все още блестеше в очите, когато почувства между ръцете си главата на човека-Бог — трябваше да го благослови. Докато го благославяше, нещо в нея трепна — сякаш го позна — но да, естествено, още преди да бъдат издигнати тези хълмове, тя е познавала това лице, този мъж, неин от преди началото на света… Не чу гласа си, произнасящ традиционната благословия, но усети нейната сила: „Тръгни, за да победиш… тичай с елените, бъди бърз и силен като полета на пролетта… вечно да бъдат благословени краката, които те доведоха тук…“ Моргана не чуваше собствените си думи, но усещаше мощната енергия, с която бяха заредени, която сякаш струеше от благославящите й ръце, от тялото й — като че ли силата на самото слънце минаваше през нея и се вливаше в младия мъж. „Сега мощта на зимата е сломена и пролетта, носителката на новия живот, ще бъде с теб и ще ти дари победа, живот за Богинята, живот за света, кръв за нашата земя-майка, пролята за нейните деца.“
Тя вдигна високо ръце, за да изпрати благословията към гората и земята, чувстваше как мощта тече през ръцете й като почти видими струи светлина. Тялото на младия мъж сияеше също като нейното, окъпано в слънчева светлина; никой около тях не смееше да проговори до мига, когато, отмятайки ръцете си назад със замах, Моргана не усети как силата залива всичко наоколо. Тогава заобиколилите я хора подеха песнопение, чиито думи тя не различаваше, но усещаше безпогрешно тяхната мощ:
„През пролетта животът се въззема, елените препускат из горите и нашият живот тича след тях. Кралят-елен, владетел на света, ще ги покори, Кралят-елен, Рогатият, благословен от Великата майка, ще триумфира…“
Беше достигнала върховата точка на напрежение, като натегнат лък, който всеки момент ще изпрати стрелата заедно с криещата се в нея сила. Тогава докосна Рогатия и това освободи потока на силата — тя сякаш потече в жилите на всички, и всички хукнаха като вятър надолу по хълма, понесени от вълните на пролетния прилив. Зад тях остана Моргана и се свлече изтощена на земята, без да издаде звук, усетила отлива на силата от тялото си. Хладната влага на пролетната земя я пронизваше до кости, но тя все още не осъзнаваше нищо, защото бе потънала в пророческия си транс.
Лежеше като мъртва, но част от нея тръгна след хората, тичаше с мъжете от племето надолу по хълма, които се свличаха като порой по петите на Рогатия. Зад тях се чуваха викове, наподобяващи лая на кучета — бяха жените, които с виковете си пришпорваха тичащите.
Все по-нагоре се издигаше слънцето, проследявайки по небосвода големия Кръг на Живота, преследвайки напразно божествения си съпруг, сина на мрака…
Жизненият сок на земята, пулсиращият пролетен прилив, изпълваше жилите на тичащите мъже. После, също както отлива следва прилива, те изчезнаха от облените със слънце склонове и мракът на гората ги погълна. Спряха да тичат и започнаха да се промъкват безшумно, наподобявайки леките стъпки на елените. Те наистина се превърнаха в еленово стадо, вървящо по стъпките на най-едрия рогач — с кожените наметки, които омагьосваха дивеча, и огърлиците, чиято кръгла форма символизираше безкрайната верига на живота — живееш, храниш се, раждаш, умираш, за да нахраниш децата на майката-земя…
„… пази децата си, Майко, твоят Крал — елен трябва да умре, за да нахрани сина на мрака…“
Мрак, мракът на гората ги заобикаляше отвсякъде, изпълнен с мълчанието на скритите наоколо живи същества… Моргана възприемаше гората като символ на самия живот, а елените — като сърцето й, и разпростираше молбата си за благослов над всичко това. Част от нея продължаваше да лежи на върха на обляния от слънцето хълм, потънала в транс, изтощена, оставяйки слънчевите лъчи да проникнат в тялото й, в кръвта й, в цялата й същност, докато друга нейна част тичаше с мъжете и елените… Накрая двете части се сляха в едно цяло… изпълнено с прилива на живота, също като еленовото стадо, скрито в гъсталаците. Животът кръжеше в жилите й също както в жилите на стройните, гъвкави малки кошути. Животът, който пулсираше и в жилите на мъжете, промъкващи се мълчаливо нащрек из сенките…
Моргана усети, че някъде дълбоко в гората водачът на стадото отметна глава назад и подуши въздуха, доловил миризмата на враг, себеподобен, но от чуждо племе… Тя не разбираше кого е благословила всъщност — четириногия горски крал или двуногия — в живота на майката-земя те бяха едно. Съдбата им беше в ръцете на Богинята. Залюляха се короните от рога, елените вдишваха дъха на гората, търсеха чуждата миризма — плячката, грабителя, съперника — нима можеше да има такъв?
О, Богиньо! Ето ги — препускаха с пукот през ниските храсталаци, а мъжете се носеха леко пред тях, и бягаха, бягаха. Бяг, от който сърцето сякаш всеки момент ще се пръсне в гърдите ти, от който тялото добива надмощие над всяко познание и всяка мисъл. Препускане, в което едновременно си преследвач и преследван, тичаш с бягащите сърни и преследващите мъже, тичаш по очертана от слънцето спирала, по вълните на пролетния прилив, с потока на живота
Докато лежеше неподвижна, с лице, притиснато към земята, и изгарящ от силното слънце гръб, Моргана чувстваше как времето ту препуска, ту пълзи. Пред нея отново се появиха някогашни видения, от които имаше смътни, много далечни спомени — но този път ги виждаше ясно — високият, жилав млад мъж, стиснал здраво ножа си — той падна, падна между елените, сред бясно тъпчещите копита Моргана знаеше, че е изкрещяла високо, без да чуе собствения си глас. Крясъкът бе отекнал навсякъде, та дори водачът на стадото се стресна и спря да тича ослушвайки се. Той спря само за миг, но заедно с него сякаш спря и всяко друго движение. В този изпълнен с ужас миг тя видя как момчето се изправи задъхано наведе рогата си напред и ги вплете в рогата на водача. Бореше се отчаяно, от време навреме поддаваше под напора на елена, но младото му тяло и силните му ръце постепенно му даваха надмощие… ножът проблесна, когато той замахна с него нагоре. Кръв напои земята; но той, рогатият също кървеше — имаше голяма рана на хълбока си, кръв течеше по ръцете му и продължаваше да попива в земята — жертвата за Майката, от чиято кръв живеем всички ние… След това кръвта на водача на стадото рукна върху него, защото острието на ножа бе намерило сърцето му, и тогава мъжете връхлетяха с копията си…
Тя видя как го донесоха обратно на хълма, покрит с кръвта на своя близнак-съпернник, Краля-елен. Заобиколилите го дребни мургави мъже свлякоха набързо кожата на убитото животно и я метнаха още топла на плещите на мъжа. Връщаха се триумфално, огньове се издигаха в падащия здрач, и когато жените дойдоха да вдигнат Моргана от земята, тя забеляза без особено учудване, че се е свечерило. Когато понечи да тръгне, залитна, сякаш наистина цял ден бе препускала редом с мъжете след стадото.
Отново я коронясаха — този път с кървавочервения цвят на триумфа. Доведоха пред нея Краля-елен. От раните му течеше кръв. Тя го благослови и беляза челото му с кръвта на убития елен. Главата на животното беше отрязана, с рогата му щеше да бъде повален следващия елен. Рогата, които Кралят-елен бе носил този ден, бяха натрошени и хвърлени в огъня. Скоро се разнесе миризма печено месо и за миг Моргана се запита дали месото е от елен или от човек…
Сложиха ги да седнат един до друг и им донесоха първите опечени късове месо — от тях още капеше кръв и мазнина. Моргана почувства, че й се вие свят, от силния вкус на месото след дългия пост й призля; уплаши се, че ще повърне. Мъжът до нея ядеше лакомо; тя забеляза на светлината на огъня колко силни са ръцете му… Примигна, защото й се бе сторило, че вижда около тях увити змии. Като се вгледа, змиите бяха изчезнали. Около тях мъжете и жените на племето празнуваха, пееха химна на победата — на същия този древен език, който Моргана разбираше много трудно:
„… Той победи, той уби съперника…
… кръвта на Майката попи в Земята…
… кръвта на Бога изтече в Земята…
… той ще е велик и ще царства завинаги…
… той е победителят, който ще побеждава винаги,
до края на света…“
Старата жрица, която я бе приготвила тази сутрин, поднесе сребърна чаша към устните й. Моргана усети как парещата течност й изгори гърлото и се разля по жилите й като огън — огън със силен привкус на мед. Вкусът на месото и кръвта я бяха опиянили — през последните седем години само няколко пъти беше яла месо. Главата й се въртеше, когато отново я понесоха, съблякоха я и покриха голото й тяло с гирлянди и синя боя, а зърната на гърдите й и челото оцветиха с кръвта на убитото животно.
„Богинята ще приеме своя съпруг, а при свършека на времето тя е тази, която ще го убие, ще даде живот на Сина на Мрака, който ще повали Краля-елен…“
Малко момиченце, боядисано в синьо от глава до пети, носеше голямо блюдо и тичаше през разораните поля — докато тичаше, тъмни пръски отхвръкваха от блюдото и попиваха в земята. Зад гърба си Моргана чу вика на много гърла:
— Благословени са полята; дай ни храна, Велика майко!
За миг някаква част от същността на Моргана — замаяна и опита от странната напитка — отбеляза хладно, че трябва да е напълно луда — тя, образована и цивилизована жена, принцеса и жрица, с кралската кръв на Авалон в жилите си, ученичка на друидите — да стои тук боядисана в синьо като дивачка, вмирисана на прясна кръв, и да търпи това варварско представление…
… Но веднага забрави тези мисли, защото иззад облаците, които я бяха прикривали досега, изплува пълната луна — горда и спокойна. Гола на лунната светлина, Моргана отново имаше чувството, че студените лъчи я къпят — светлината на Богинята струеше през тялото й — тя вече не беше Моргана — беше безименна, жрица, дева и майка… Около бедрата й увиха гирлянди от кървавочервени диви плодове — грубата символика я изпълни с внезапен страх и тя почувства как натежа от пролетния прилив на собствената си девственост. За миг сиянието на факла заслепи очите й, а после я поведоха нанякъде в мрака. Вървяха в отекваща тишина — звуците се разбиваха в стени около и над нея. Бяха в пещера. Когато очите й посвикнаха, тя започна да различава рисунки по стените — бяха все свещените символи, които стояха тук сигурно от началото на света — еленът с разклонените рога, човекът с рога на челото, издутият корем и пълната гръд на Тази, Която Дава Живот…
Жрицата положи Моргана на одър, покрит с дивечови кожи. За момент страхът се върна и Моргана изстина от ледената му тръпка; челото на старата жена се сбърчи от състрадание; тя притисна момичето в прегръдките си и го целуна. За миг Моргана се притисна отчаяно към старата жена, изпълнена с ужас, като че закрилящите ръце на старицата заместиха ръцете на собствената й майка… Жената й се усмихна, докосна гръдта й, благослови я и си тръгна.
Моргана лежеше и чувстваше живота около себе си. Сякаш тялото й доби огромни размери, изпълни цялата пещера — символичните фигури бяха изрисувани по нейните гърди и корем, а над нея се изправи онази фигура — получовек-полуживотно — която бе видяла изсечена във варовиковите скали — с изправен фалос… Лунните лъчи влизаха в пещерата и я изпълваха цялата; Богинята се въплъщаваше в тялото й. Тя протегна ръце — знаеше, че по нейна заповед навън, около пещерата, в светлината на горящите огньове на плодородието, мъже и жени се събират в акта на любовта, привличани от бълбукащите жизнени сокове… Моргана видя малкото момиче, което бе носило блюдото с оплождащата кръв, в жилестите ръце на някакъв стар ловец. Видя я как се бори, чу краткия вик, видя как падна под тялото му и краката й се разтвориха, водени от извечния природен инстинкт. Виждаше всичко, без да гледа, затворила очи, за да не я заслепява светлината факлите, чуваше виковете около пещерата.
Сега той стоеше на входа на пещерата. На главата си вече не носеше рога. Косата му беше слепнала, тялото — цяло в синя боя и засъхнала кръв, а отдолу прозираше кожа, бяла като бялата фигура във варовиковите скали… Рогатият съпруг на Богинята. Той явно също беше замаян, гол, само с гирлянда също като нейната около слабините. Тя виждаше изправената му мъжественост — също като фигурата на скалата. Той коленичи до одъра. На светлината на факлите го видя, съвсем зашеметена, че той наистина е съвсем момче — не беше от племето на Древните — мургав и дребен, а рус и висок… „Защо са избрали за крал човек, който не принадлежи на народа им?“ Мисълта пресече съвсем бегло, като лунен лъч, съзнанието й и изчезна; тя престана да разсъждава.
„Настана мигът, в който Богинята ще приеме Рогатия“ — той все още стоеше на колене до одъра, покрит с кожи — малко залиташе и примижаваше на светлината. Тя посегна, хвана здраво ръцете му и го привлече към себе си. Усети меката топлина на тялото му. Тя беше тази, която трябваше да го води. „Аз съм Великата майка, която знае всичко, която е едновременно девица и майка, даваща напътствие на девицата и нейния избраник…“ Замаяна, ужасена, изтръпнала от пронизалата я екзалтация, тя беше в полусъзнание, усети как някаква сила ги повлича, как насочва движенията на телата им, силата, с която той влезе в нея, докато двамата се задвижиха несъзнателно в някакъв незнаен, даден свише ритъм. Чу собствения си вик сякаш от разстояние, чу, че и той извика, треперещ, а след това настъпи мълчание и разбра какво точно бяха извикали — и тя, и той. Факлата примигна и изгасна, докато цялата му млада сила се изливаше в нейната утроба.
Той простена и се отпусна върху нея. Щеше да й се стори безжизнен, ако не беше пресипналото му дишане. Тя измъкна тялото си изпод неговото, а после го прегърна, прие го в морната си топлота. Усети, че целува голите й гърди. Постепенно дишането му стана равномерно и тя разбра, че той спи в прегръдките й. Целуна косите и меката му буза с дива нежност, а после заспа и тя.
Когато се събуди, нощта бе превалила; лунната светлина се процеждаше в пещерата. Беше неописуемо уморена, болеше я цялото тяло. Плъзна ръка между краката си и разбра, че кърви. Отметна назад влажната си коса и се вгледа в отпуснатото тяло на мъжа до нея, който още спеше със съня на пълното изтощение. Беше висок, силен и красив, макар че не можеше да различи съвсем точно чертите на слабата лунна светлина. Магическата й способност за вътрешно зрение я бе напуснала; сега само блясъкът на луната озаряваше всичко; повелителният образ на Богинята бе изчезнал. Тя си беше отново Моргана, а не въплъщение на Великата майка. Беше самата тя, и напълно съзнаваше какво се беше случило.
За миг я прониза мисълта за Ланселет, когото бе обичала. Нему беше искала да дари девствеността си. Сега се бе случило, но не с любим, а с някакъв непознат, чието лице все още не бе видяла… не, не бива да разсъждава така. Тя не бе просто жена, а жрица, бе дарила със силата на девствеността си Рогатия, тъй съдбата бе повелила, още преди да е бил изграден видимият свят. Бе приела определението си, както подобава на жрица на Авалон, съзнавайки, че нещо изключително важно се бе случило тук през изминалата нощ.
Беше й студено и си легна отново, покривайки се с кожената завивка. Сбърчи нос, защото се подразни от миризмата на кожите; бяха ги напръскали със силни ароматни треви, та поне сигурно нямаше бълхи. Свикнала да преценява времето предположи, че е около час преди зазоряване. Момчето до нея почувства дишането й и се изправи сънливо.
— Къде сме? — запита то. — О, спомням си. В пещерата. Виж ти, вече се зазорява. — Усмихна се и я прегърна. Тя се остави той да я привлече към себе си и целуне, притискайки я към себе си със силните си ръце.
— Снощи ти беше Богинята — промълви той, — но сега се събуждам и откривам, че си жена.
Тя се разсмя тихичко.
— Нали ти също не си Бог, а обикновен мъж?
— Струва ми се, че битието на Бог ми беше предостатъчно — пък и да продължавам би било нередно, нали съм човек от плът и кръв.
— Страхувах се от теб снощи — призна си той. — Наистина те мислех за Богинята, стори ми се със свръхчовешки ръст… а всъщност си толкова дребничка!
Внезапно той примигна и каза:
— Но ти говориш на моя език! Не бях се замислил досега. Значи не си от племената?
— Аз съм жрица от Свещения остров.
— А жрицата е истинска жена — поде той и плъзна отново ръка по гърдите й. Докосването му събуди глад за ласки в тялото й.
— Мислиш ли, че Богинята ще се разгневи, ако си призная, че предпочитам жената?
Моргана отвърна усмихнато:
— Богинята познава нрава на мъжете.
— А нейната жрица? — Тя се смути.
— Не — не съм познала мъж преди теб — започна тя, — а и снощи не бях всъщност аз, а Богинята…
Той я притисна отново към себе си, шепнейки в мрака:
— След като Богът и Богинята познаха удоволствието, защо да не го сторят и мъжът и жената?
Ръцете му станаха настоятелни, и Моргана сама го привлече към себе си.
— Струва ми се в реда на нещата — рече тя. Този път тя можа да изпита насладата в пълно съзнание — съчетание от мекота и сила, удивителната нежност, на която бяха способни силните му ръце. Тя се разсмя на глас от неочакваното удоволствие, напълно готова да го приеме, възприемайки неговия възторг като свой. Никога през живота си не беше се чувствала толкова щастлива. После лежаха изтощени, с преплетени едно в друго тела и се милваха, отпуснати, наслаждавайки се на приятната умора.
Ставаше все по-светло и накрая той се надигна с въздишка.
— Скоро ще дойдат за мен — рече той, — има още много части от ритуала. Ще ме водят някъде, където ще ми дадат някакъв меч, и какво ли не още. — Беше се изправил в леглото и й се усмихваше. — Така ми се иска да се изкъпя и да се облека като цивилизован човек, да махна от себе си тази кръв и синята боя! Наистина, как различно възприемаме нещата понякога! Снощи почти не съзнавах, че целият съм оплескан с кръв — ти си изцапана с кръвта на елена — където съм лежал върху теб…
— Надявам се, че когато дойдат за мен, ще ме изкъпят и ще ми дадат чисти дрехи — рече тя, — а и теб, в някой бързей.
Той се усмихна момчешки, но с малко меланхолия. Гласът му още мутираше — малко неуверено баритонов. Как бе възможно да е толкова млад този, който победи водача на еленовото стадо и го уби със своя нож от кремък? Сигурно никога вече няма да се срещнем — каза той, — защото ти си жрица и посветена на Богинята. Но искам да ти кажа нещо — той се наведе и я целуна между гърдите. — За мен ти беше първата. Колкото и жени да имам занапред, ще те помня и обичам през целия си живот, и ще те благославям. Обещавам ти го.
По страните му се стичаха сълзи. Моргана посегна за наметката си и нежно ги избърса, притискайки главата му към гърдите си.
От този неин жест той почувства, че сърцето му спира.
— Гласът ти — прошепна той, — и това, което направи сега — защо все ми се струва, че те познавам? Дали защото си въплъщение на Богинята, а тя символизира всички жени? Не — тялото му се стегна, той стана, взе лицето й между дланите си и го обърна към своето. В просветлялата от утринната светлина пещера Моргана различи чертите на детето, което се бе превърнало в мъж. Все още без да разбира защо й се струва толкова познат, тя чу прегракналия му вик:
— Моргана! Ти си Моргана! Моргана, сестра ми! О, Господи, Богородице Дево, какво сторихме?
Моргана бавно покри с ръце очите си.
— Братко — прошепна тя. — О, Богиньо! Братко! Гуидиън…
— Артур — промълви той.
Тя го притисна здраво към себе си и след миг той захлипа, все още облегнат на гърдите й.
— Нищо чудно, че имах чувството, че те познавам отпреди началото на света — хлипаше той. — Винаги толкова съм те обичал, а сега — това — о, Господи, какво сторихме…
— Не плачи — каза тя безпомощно. — Недей да плачеш. Ние сме в ръцете на тази, която ни събра тук. Това няма значение. Тук ние не сме брат и сестра, а само мъж и жена пред лицето на Богинята, нищо повече.
„Как не те познах! Братчето ми, моето дете, което носех на гърдите си като бебе. Моргана, Моргана, нали ти казах да се грижиш за бебето — тя си отиде и ни остави, и той плака в ръцете ми, докато заспа. А аз нищо не разбрах!“
— Всичко е наред — продължи тя, полюлявайки го, — не плачи, братчето ми, любов моя, малкият ми, не плачи. Всичко е наред.
Но още докато произнасяше тези думи, в сърцето й се надигаше отчаян вопъл:
„Защо направи това с нас? Велика майко, Повелителко, защо?“ не знаеше към Богинята ли се обръща, или към Вивиан.