Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (43)

5

По обраслия с тръстики бряг на Авалон се движеше бавно процесията на жриците, всички с факли в ръце… И аз трябваше да съм там, но по някаква причина не можех да отида… Вивиан щеше да се ядоса, че не съм отишла, но аз сякаш виждах всичко от някакъв далечен бряг, и не можех да произнеса словото, което би ме отвело при тях…

Рейвън вървеше бавно, бледото й лице бе прорязано от бръчки, които не бях виждала преди, а на слепоочието й се виждаше голям кичур бели коси… Косите й бяха разпуснати; възможно ли бе все още да е девица, недокосвана от никого, освен от Бога? Белите й одежди се развяваха от вятъра, а факлите примигваха. Но къде бе Вивиан, къде беше Повелителката на Езерото? Свещената баржа стоеше на брега на вечността, и тя никога вече нямаше да дойде в светилището на Богинята… А коя бе тогава тази жена, сложила воала и венеца на Повелителката?

„Не бях я виждала наяве — само в сънищата си.

Гъста, бледоруса коса — като зряло жито, сплетена в корона от плитки ниско над челото; но отстрани на кръста й, там, където трябваше да виси сърповидния жречески нож — о, Богиньо! Какво богохулство! В диплите на бялата й рокля висеше сребърно разпятие! Борех се отчаяно с невидимите окови, които ме задържаха, исках да изтичам към нея, да откъсна разпятието от колана й, но изведнъж пред мен се появи Кевин и взе ръцете ми в своите. Обезобразените му ръце се гърчеха — също като змии… Самият той, тялото му се гърчеше в ръцете ми… А змиите разкъсваха плътта ми със зъбите си…“

— Моргана! Какво ти става? — Илейн разтърси за рамото спящата до нея жена. — Какво ти е? Викаше насън…

— Кевин — промърмори в полусън Моргана и седна в леглото. Разпуснатите и гарвановочерни коси я обвиха като тъмен водопад. — Не, не беше ти, но тя приличаше на теб… Имаше руси коси като твоите и държеше разпятие…

— Сънувала си, Моргана — настоя Илейн — Събуди се!

Моргана примигна и потръпна, пое си дълбоко дъх и погледна Илейн, вече с обичайния си невъзмутим вид.

— Съжалявам — било е кошмар — каза тя, но в очите й още имаше стаен страх. Илейн се зачуди какви ли са тези сънища, които измъчваха сестрата на краля — сигурно бяха ужасни. Нали Моргана бе дошла от онзи страшен остров, обитаван от вещици и вълшебници… И все пак Моргана не приличаше на лоша жена. Как бе възможно една жена, която почита демоните и се отрича от Христа, да проявява такава доброта? Тя отклони поглед и каза:

— Време е да ставаме, братовчедке. Кралят се връща днес — нали така ни каза онзи вестоносец, който пристигна снощи.

Моргана кимна и стана от леглото. Свали ризата си, а Илейн отвърна скромно очи. Как можеше Моргана да е толкова безсрамна — никога ли не бе чувала, че всички грехове са дошли на света чрез женското тяло?

Ето, и сега стоеше съвсем гола, без да се притеснява, и ровеше из раклата си, за да намери празничната си рокля. Илейн решително й обърна гръб и започна също да се облича.

— Побързай, Моргана, кралицата ни очаква… Моргана се усмихна.

— Няма нужда да бързаме толкова, братовчедке. Нека дадем време на Ланселет да излезе от кралските покои. Гуенхвифар няма да ти е благодарна, ако предизвикаме скандал.

— Как можеш да говориш такива неща, Моргана? След всичко, което се случи, е съвсем разбираемо, че Гуенхвифар се страхува да спи сама и предпочита нейният верен защитник да спи пред вратата на спалнята й. Какво щастие, наистина, че Ланселет е пристигнал там навреме, за да я спаси от най-лошото…

— Не ставай по-глупава от необходимото, Илейн — каза отегчено, но търпеливо Моргана. — Наистина ли вярваш, че е било така?

— Ти, разбира се, си по-добре осведомена — с помощта на магиите си — избухна Илейн. Беше заговорила толкова високо, че останалите жени в стаята се заобръщаха да разберат за какво се карат сестрата на краля и братовчедката на кралицата. Моргана сниши глас и продължи:

— Вярвай ми, не искам да става скандал, също както и ти. Гуенхвифар ми е снаха, а Ланселет ми е братовчед. Бог ми е свидетел, Артур няма право да кори Гуенхвифар за случилото се с Мелеагрант — горката жена, тя няма никаква вина. Разбирам и това, че публично трябва да се съобщи как Ланселет е пристигнал навреме, за да я спаси. Не вярвам също, че Гуенхвифар ще разкаже на Артур какво е сторил с нея Мелеагрант — не, Илейн, с очите си видях как изглеждаше тя, когато Ланселет я доведе обратно от острова, чух и думите й, когато сподели ужаса си, че онзи изрод може да й е направил дете!

Лицето на Илейн бе мъртвешки бледо.

— Но той й е брат — прошепна тя. — Нима има човек на този свят, който би поел върху себе си такъв грях?

— В името Божие, Илейн, как можеш да си такава глупачка? — сопна се Моргана. — Това ли е най-лошото според теб?

— А ти казваш… Казваш, че е делила постеля с Ланселет, докато краля го няма…

— Че какво толкова чудно има? Сигурно не им е за първи път — отвърна Моргана. — Прояви малко здрав разум, Илейн. Нима мислиш, че тя постъпва зле? Та след всичко, което й е причинил Мелеагрант, не бих се учудила, ако Гуенхвифар вече не може да погледне който и да било мъж! Ще се радвам за нея, ако любовта на Ланселет заличи раните й. Пък и след всичко, което се случи, може би Артур ще трябва да я отстрани от престола и най-сетне да си намери жена, която да роди наследник.

Илейн продължи да я гледа втренчено.

— Може би Гуенхвифар ще отиде в манастир — веднъж каза пред мен, че никога не е била така щастлива, както когато живяла в манастира в Гластънбъри. Но дали там биха я приели — след като е изневерила на мъжа си с неговия първи военачалник? О, Моргана, така се срамувам заради нея!

— Това няма нищо общо с теб — каза Моргана. — Какво те засягат всички тези неща?

Илейн заговори с ярост, която учуди и нея самата:

— Гуенхвифар си има съпруг — омъжена е за самодържеца на Британия, при това той е най-достойният и добродетелен мъж, управлявал някога нашите земи! За какво й е да търси любов другаде? А как би могъл Ланселет да забележи обичта на друга, когато самата кралица му предлага своята?

— Е — поде Моргана, — сега може би двамата с Ланселет ще напуснат кралския двор. Той има земи в Долна Британия, пък и те се обичат много отдавна — въпреки това съм убедена, че преди последните събития са живели съобразно християнските канони. — Тя имаше пред себе си оправдание за казаната лъжа: това, което й бе доверил Ланселет, щеше да остане спотаено завинаги в дълбините на сърцето й.

— Но нали тогава Артур ще стане за смях на всички християнски крале по тези земи — отбеляза съобразително Илейн. — Ако кралицата избяга с капитана на неговата конница, ще го нарекат рогоносец, а и по-лоши неща.

— Мисля, че на Артур ще му е все едно — започна Моргана, но Илейн поклати глава.

— Не, Моргана. Той няма право да му е все едно. Васалните крале трябва да го уважават, за да бъде той сигурен, че ще може да ги свика под знамената си в случай на нужда. Мислиш ли, че биха го уважавали, ако той позволи на жена си открито да живее в грях с Ланселет? Да, ти говориш за последните няколко дни. Но кой може да бъде сигурен, че всичко ще приключи с тях? Моят баща е не само васал, но и приятел на Артур, но и той би му се присмял и би казал, че един крал, който не може да се справи със собствената си жена, не е в състояние да управлява цяло кралство.

Моргана сви рамене и попита:

— И какво предлагаш да направим — надявам се, не искаш да убием прелюбодейците?

— Как можеш да говориш такива неща! — Илейн потръпна. — Не, Ланселет трябва да напусне двора. Ти си му братовчедка, не можеш ли да го убедиш да го стори?

— Уви — отбеляза Моргана, — влиянието ми над моя братовчед в това отношение е много слабо. — Стори й се, че нещо студено се впива във вътрешностите й.

— Ами ако Ланселет се ожени… — започна Илейн. Спря, после сякаш събра цялата си смелост, и продължи: — Ами ако вземе мен за съпруга? Моргана, ти си веща в правенето на заклинания и магии — не можеш ли да ми дадеш талисман, който да накара Ланселет да забрави Гуенхвифар и да обикне мен? Та нали аз също съм кралска дъщеря, и не съм по-грозна от нея — а освен това аз нямам съпруг!

Моргана се засмя горчиво.

— Моите талисмани, Илейн, вредят повече, отколкото помагат — питай някой ден Гуенхвифар и тя ще потвърди, че заради един такъв талисман се объркаха много неща! — После заговори сериозно: — Илейн, помисли си, би ли тръгнала по този път?

— Сигурна съм, че ако само приеме да се ожени за мен, той скоро ще разбере, че съм също тъй достойна за обич, както и Гуенхвифар.

Моргана постави ръка под брадичката на младата жена и обърна лицето й към себе си.

— Слушай, детето ми — каза тя, а Илейн имаше чувството, че тъмните очи на вълшебницата виждат до дълбините на душата й. — Това няма да е лесно, Илейн. Казваш, че го обичаш, но когато една девица говори за любов, това е само прищявка. Убедена ли си, че знаеш що за човек е той? Ако това е само повърхностно увлечение, как би могла да издържиш дългите години брачен живот? Ако ти се иска просто да преспиш с него — няма нищо по-лесно от това. Но когато блясъкът на любовното вълшебство изчезне — тогава той може и да те намрази, защото си го измамила. Какво ще сториш тогава?

Илейн заекна:

— Бих… бих рискувала дори това. Моргана, баща ми много пъти е искал да ме омъжи, но ми е обещал да не ме насилва. Казвам ти, ако не мога да се омъжа за Ланселет, ще се погреба в някой манастир, кълна ти се… — цялото тяло на момичето трепереше, но тя не плачеше. — Но защо ли ти се доверявам, Моргана? Та нали и ти самата, както Гуенхвифар, както всяка друга жена в този двор, искаш да имаш Ланселет — ако не за съпруг, то за любовник. А сестрата на краля има правото да си избере сама съпруг…

Тогава на Илейн й се стори, че вижда сълзи в студените очи на вълшебницата, но после реши, че й се е привидяло. Все пак, гласът й прозвуча така, че и очите на самата Илейн се напълниха със сълзи.

— О, не, дете, Ланселет не би ме взел, дори ако Артур му заповяда. Но ти трябва да ми повярваш, Илейн — няма да намериш щастие с него.

Илейн отвърна:

— Та аз изобщо не мисля, че жените намират щастие в брака — така си въобразяват само съвсем младите момичета, а аз вече не съм толкова млада. Но жената се нуждае от съпруг, и щом трябва да се омъжвам за някого, предпочитам това да е Ланселет. — После изведнъж избухна: — Не ти вярвам, че можеш да правиш заклинания! Само ми се присмиваш! Всички тези талисмани и магии са лъжи и измишльотини!

Ако бе очаквала, че Моргана ще възрази и ще започне да защитава уменията си, остана излъгана. По-възрастната жена само въздъхна, поклати глава и каза:

— Аз самата нямам много вяра в любовните магии — казах ти го още на времето, когато за първи път говорихме за тези неща. Те служат просто като средство за съсредоточаване на волята на несведущите. Мъдростта на Авалон е нещо съвсем различно и не може да се ползва току-така — просто защото едно момиче предпочита да спи с един мъж, а не с друг.

— Е да, с мъдреците винаги е така — продължи презрително Илейн. — Бих могъл да сторя това и това, но няма да го направя, за да не отивам против волята на Боговете, или защото звездите не са благосклонни, или кой знае какво още…

Моргана въздъхна дълбоко.

— Братовчедке, мога да сторя така, че да се омъжиш за Ланселет, щом наистина искаш това. Не вярвам този брак да ти донесе щастие, но ти проявяваш поне достатъчно разум, като твърдиш, че не очакваш нищо подобно… Вярвай ми, Илейн, не желая нищо по-силно от това да видя Ланселет женен, далеч от този двор и от кралицата. Артур е мой брат и аз не искам името му да бъде опозорено, а рано или късно тъкмо това ще стане. Но не забравяй — ти самата ме помоли за това! Внимавай, да не започнеш да хленчиш, когато медът се превърне в горчилка.

— Кълна се, че ще приема всичко, само ако мога да имам Ланселет за съпруг — каза Илейн. — Наистина ли си готова да сториш това за мен, Моргана? Може би просто искаш да причиниш мъка на Гуенхвифар?

— Ако щеш, вярвай, но аз наистина обичам прекалено много Артур, за да допусна клюките да разрушат всичко, изградено от него — отвърна Моргана.

— Напомням ти за последен път, Илейн — заклинанията невинаги действат така, както сме си представяли…

Ако волята на Боговете е друга, какво значение има това, което би сторил един смъртен, пък било то с магии и заклинания? Вивиан успя да постави Артур на трона, но се изпълни волята на Богинята, а не нейната — защото Богинята не даде на Артур син от законната му съпруга. А когато тя, Моргана, се опита да поправи стореното от Богинята, единственият резултат бе, че хвърли Гуенхвифар в прегръдките на Ланселет и вече нищо не можа да противостои на незаконната им любов.

Е, можеше да поправи поне тази своя грешка — щеше да се постарае Ланселет да встъпи в законен брак. Та ако и самата Гуенхвифар беше в безизходица — може би дори тя щеше да се почувства облекчена, защото по този начин нямаше да й се налага да взема решение.

Устата й потръпна в някакво подобие на усмивка.

— Внимавай много, Илейн. Знаеш ли старата поговорка — „Внимавай за какво се молиш, защото току-виж се сбъднало“. Ето, аз ще ти дам Ланселет за съпруг, но ти искам един дар в замяна…

— Та какво мога да ти дам аз, Моргана? Знам добре, че ти не обичаш скъпоценности…

— Не искам от теб скъпоценности — каза Моргана. — Искам само едно. Чуй Ме добре — ти ще родиш син на Ланселет, знам това, защото вече го видях… — Моргана спря за миг, защото усети особените тръпки по гръбнака си — така ставаше всеки път, когато я спохождаше пророческият дар… Сините очи на Илейн бяха широко отворени от почуда. Моргана почти чуваше мислите й: „Значи е истина — аз ще се омъжа за Ланселет и ще му родя деца…“

„Да, истина е, макар че и аз не го знаех, преди да проговоря… Щом имам прозрение, значи не вървя против волята на Богинята… Значи нищо няма да се изпречи пред плановете ми…“

— Няма да говоря повече за твоя син — каза твърдо Моргана. — Той трябва да срещне своята съдба като всеки смъртен… — Тя тръсна глава, за да се освободи от мрака, който все още прибулваше очите й. — От теб искам само да ми повериш първата си дъщеря, за да се изучи в мъдростта на Авалон.

Очите на Илейн бяха съвсем ококорени.

— Да я направиш вълшебница?

— Родната майка на Ланселет беше Върховна жрица на Авалон — каза Моргана. — За себе си знам, че няма да родя дъщеря, която да посветя на Богинята. Ако благодарение на моите заклинания ти дариш Ланселет с това, за което мечтае всеки мъж — със син, трябва да ми се закълнеш — да се закълнеш в твоя Бог — че ще ми дадеш дъщеря си, за да я отгледам аз.

Тишината в стаята сякаш звънтеше. Най-сетне Илейн проговори:

— Ако всичко стане тъй, както обещаваш, и аз родя син на Ланселет, кълна се да ти дам дъщеря му, за да бъде обучавана на Авалон. Кълна се в името на Христа — завърши тя и се прекръсти.

Моргана кимна.

— А аз на свой ред се кълна — поде тя, — това дете да ми бъде наместо дъщеря, каквато така и не родих. Кълна се, че тя ще отмъсти за една голяма неправда…

Илейн примигна.

— Голяма неправда ли? За какво говориш, Моргана?

Моргана леко залитна. Звънтящата тишина в стаята бе нарушена. Чуваше се трополенето на дъжда по прозорците. Изведнъж й стана студено. Тя се намръщи и каза:

— И аз не знам — мислите ми се губят в мрака. Слушай, Илейн, не можем да сторим тук това, което искаме. Поискай разрешение да отидеш да навестиш баща си. Трябва да наредиш нещата така, че да поканиш и мен да те съпровождам. Аз от своя страна ще направя така, че Ланселет да ни срещне там. — Тя си пое дълбоко дъх, обърна се и взе роклята си. — Като говорим за Ланселет — мисля, че вече е имал достатъчно време да се измъкне от спалнята на кралицата. Да вървим, Гуенхвифар сигурно ни очаква.

Действително, когато Илейн и Моргана отидоха в стаята на кралицата, там нямаше и следа от Ланселет или от какъвто и да е мъж. Но за момент, когато Илейн бе се отдалечила толкова, че не можеше да ги чува, Гуенхвифар я погледна право в очите, и Моргана си помисли, че никога не е виждала толкова горчивина в нечий поглед.

— Ти ме презираш, нали, Моргана?

„Веднъж и Гуенхвифар да се престраши да каже това, което й е на сърцето от седмици“, помисли Моргана. Идваше й да отвърне остро, да каже „Ако те презирам, то е защото първо ти презираше мен!“ Но вместо това отвърна колкото е възможно по-меко:

— Аз не съм ти изповедник, Гуенхвифар, пък и не аз, а ти изповядваш вяра, съгласно която Бог ще те прокълне, ако делиш легло с мъж, който не ти е законен съпруг. Моята Богиня е по-снизходителна към жените.

— Той трябваше да ми е съпруг! — избухна Гуенхвифар, но се спря, после допълни: — Артур е твой брат и в твоите очи е постъпвал винаги безукорно…

— Нищо подобно не съм казала — Моргана не можеше да гледа мъката, изписана по лицето на младата жена. — Гуенхвифар, сестро, никой не те обвинява.

Но Гуенхвифар й обърна гръб и каза през стиснати зъби:

— Не се нуждая от съчувствието ти, Моргана.

„Независимо от това го имаш“, продължи на ум Моргана, но замълча. Ненапразно бе лечителка — как би могла да разравя стари рани, та да кървят наново?

— Готова ли си за закуска, Гуенхвифар? Какво си избра тази сутрин? „Ето, все по-често се държим така, сякаш аз наистина съм й прислужница, като че ли тя е от по-благороден произход от мен“. Моргана си го помисли съвсем безстрастно — това бе като игра, в която се включваха всички, и тя не се сърдеше на Гуенхвифар. Но в това кралство имаше и други благородни дами, и на тях това можеше да не се хареса. На нея самата никак не й се нравеше това, че сега, когато вече нямаше войни, Артур възприемаше рицарите на Кръглата маса като своя свита, въпреки че повечето от тях бяха пълноправни крале и господари в собствените си земи. Да, на Авалон тя прислужваше с радост на Вивиан, защото старата жена бе живо въплъщение на Богинята-майка, а мъдростта и магическата й сила я поставяха над обикновените смъртни. Но същевременно никога не забравяше, че същата сила е достъпна и за нея, стига да се заеме достатъчно сериозно да усъвършенства познанията си; а можеше да дойде и ден, в който и тя да се радва на същата почит, ако поемеше длъжността на Върховна жрица.

Но когато ставаше дума за върховния военачалник в една страна и неговата съпруга, и то сега, когато в страната цареше мир — не, не бе редно в ръцете им да се съсредоточава толкова власт. Моргана се дразнеше от блясъка, който Артур придаваше на кралския двор — това прилягаше само на най-великите друиди и жрици. „Да, Артур все още носи меча на Авалон, но ако продължава да пренебрегва клетвата си, Авалон ще си поиска меча обратно“.

В същия миг стаята около Моргана сякаш притихна. Стори й се, че стените изчезнаха, и че може да вижда много надалеч. Все още виждаше Гуенхвифар, съзнаваше, че тя й говори нещо, но същевременно виждаше през тялото й — като в царството на феите. Всичко се смали и отдалечи, а тишината кънтеше в главата й. В настаналата тишина видя пред себе си шатра, а в нея спеше Артур с Екскалибур в ръка — мечът бе изваден от ножницата. Моргана се наведе над него — не можеше да вземе меча, но с малкия жречески нож успя да пререже връзките, с които ножницата бе прикрепена на колана му. Ножницата бе вече излиняла, кадифето — изтрито и скъпите бродерии — потъмнели — Моргана я взе в ръка и изведнъж се озова на брега на голямо езеро и чу шума на тръстиките…

— Казвам ти, не искам вино, омръзна ми това вино на закуска — говореше Гуенхвифар. — Може би Илейн ще намери прясно мляко в кухните… Моргана? Да не ти е лошо?

Моргана примигна и видя Гуенхвифар пред себе си. Бавно се изтръгна от транса, опитвайки се да фокусира погледа си. Не, било е само видение, тя не препускаше бясно покрай брега на езерото с ножница в ръка… И Все пак онова място й бе напомнило за царството на феите — бе видяла всичко сякаш през вода, приличаше на сън, който бе сънувала отдавна, и сега не можеше да си го припомни… И докато убеждаваше другите жени, че се чувства добре и обещаваше да слезе до килера за прясно мляко, мислите й още се лутаха из лабиринта на онзи сън… Само да можеше да си го припомни, и всичко щеше да е наред…

Но после излезе на чист въздух, в лицето й полъхна хладен ветрец, макар че бе лято, и светът около нея престана да изглежда тъй, сякаш всеки момент ще се превърне в царството на феите. Главата я болеше като разцепена и през целия ден не можа напълно да се изтръгне от спомена за този сън наяве… Само да можеше да си го припомни… Да, беше хвърлила Екскалибур В езерото, за да не може да го вземе кралицата на феите… Не, не беше така… И мислите й отново и отново се въртяха около съня, който ги привличаше с хипнотична сила.

Беше след пладне и слънцето вече клонеше към залез, когато Моргана чу звука на рогове, известяващи за пристигането на Артур. В Камелот всички се разтичаха нагоре-надолу. Моргана хукна заедно с другите жени към насипите, заобикалящи възвишението, за да види как Артур пристига начело на войската си, с развети знамена. До нея се бе изправила Гуенхвифар и Моргана почувства, че тя трепери. Кралицата бе по-висока от нея, но като гледаше тесните й рамене и бледите, слаби ръце, Моргана си я представи като несъразмерно израсло дете — дете, което очакваше да бъде наказано за някакво въображаемо прегрешение. Гуенхвифар докосна ръкава й с треперещите си пръсти.

— Сестро — необходимо ли е кралят да узнае? Станалото — станало, пък и Мелеагрант е мъртъв. Артур няма кому да отмъщава. Защо да не го оставим да повярва, че Ланселет е пристигнал навреме, за да… за да попречи… — гласът й изтъня като на малко момиченце — явно не можеше да намери сили да говори за случилото се.

— Сестро — отвърна Моргана, — ти ще решиш дали да му кажеш.

— Но… ако научи от другиго…

Моргана въздъхна. Не можеше ли Гуенхвифар поне веднъж да изрази ясно това, което мислеше?

— От мен Артур няма да научи нищо — а няма друг човек, който би имал право да говори с него за това. При това той не би могъл да те обвинява в нищо — та ти си била пленена и принудена с насилие да се подчиниш.

В същия момент сякаш дочу отнякъде глас — гласът на свещеник, който говореше на треперещата Гуенхвифар — дали това се бе случило наскоро, или още когато е била дете? Свещеникът казваше, че никоя жена не може да бъде изнасилена, ако не е изкушавала преди това мъжа, както Ева подвела нашия праотец Адам към грях; говореше за светите мъченици, предпочели смъртта в римските циркове пред позора… Ето защо трепереше Гуенхвифар. Някъде дълбоко в съзнанието си, колкото и да се опитваше да забрави всичко в прегръдките на Ланселет, се таеше чувство на вина — явно бе убедена, че заслужава смърт за греха, че е все още жива, след като е допуснала да бъде изнасилена. Тя не бе посмяла да избере смъртта пред позора — затова според нея Артур имаше пълното право да я убие… Никой нямаше да успее да я убеди в противното. „Тя преживява така стореното от Мелеагрант, за да се оправдае за изневярата си с Ланселет…“

До нея Гуенхвифар продължаваше да трепери, въпреки че слънцето припичаше.

— Ще ми се да побързат, та да влезем по-скоро в замъка. Виж, горе в небето де вият ястреби. Винаги съм се страхувала от ястребите — все си мисля, че някой може да връхлети отгоре ми…

— Струва ми се, че би се задавил с теб, сестро — пошегува се Моргана. Слугите вече разтваряха големите порти, за да влезе кралят със свитата си. Сър Екториус все още куцаше силно — това му бе останало от нощта, която бе прекарал вързан и на открито — но все пак излезе напред редом с Кай. Кай, като комендант на крепостта, се поклони пред Артур.

— Добре дошъл у дома, кралю, повелителю мой. Артур скочи от коня и отиде да го прегърне.

— Защо ме посрещаш така тържествено, негоднико? Кажи, тук всичко наред ли е?

— За щастие всичко вече е наред, господарю — каза Екториус, — но трябва да ти кажа, че имаш още една причина да бъдеш признателен на капитана на конницата.

— Вярно е — намеси се Гуенхвифар. Тя пристъпи напред заедно с Ланселет, поставила ръка в неговата. — Кралю, Ланселет ме спаси от плен — попаднах в капана на един предател. Той ме спаси от съдба, която нито една достойна християнка не би преживяла.

Артур постави едната си ръка в ръката на кралицата, а другата — в ръката на своя капитан.

— Както жена ми, тъй и аз сме ти безкрайно благодарни, скъпи приятелю. Ела, нека поговорим за това насаме.

И Артур тръгна към входа на замъка заедно с Ланселет и Гуенхвифар.

— Какви ли лъжи ще му сервират сега — добродетелната ни кралица и най-преданият му рицар?

Моргана чу ясно тези думи — каза ги някой из тълпата — не много високо, но съвсем отчетливо. Огледа се, но не можа да разбере кой ги е произнесъл.

„Може би и постоянният мир не е за предпочитане“, каза си тя. „Като няма война, в кралския двор се чудят с какво да се занимават и само разпространяват всякакви слухове. Стига им да дочуят отнякъде и най-дребната клюка“.

Да, но ако Ланселет напуснеше двора, скандалът можеше и да се размине. Моргана реши, че незабавно трябва да предприеме всичко, което е по силите й за да постигне тъкмо това.

 

 

Тази вечер, след като приключиха с храненето, Артур помоли Моргана да извади арфата си и да им посвири.

— Откога не съм те чувал да свириш, сестро — каза той, привлече я към себе си и я целуна. Не беше правил това много отдавна.

— Ще ви попея с радост — отвърна тя, — но все пак, кога смята Кевин да се върне в кралския двор?

Припомни си с мъка, че се бяха разделили скарани; не, никога, никога не можеше да му прости предателството пред Авалон! Но въпреки това той й липсваше и тя си спомняше със съжаление, макар и против волята си, за времето, когато бяха любовници…

„Омръзнало ми е да си лягам сама, това е всичко…“

Това я накара да се замисли отново за Артур, и за сина си, който беше на Авалон… Ако Гуенхвифар напуснеше двора, Артур сигурно щеше да се ожени повторно — макар че в момента това й се стори малко вероятно. Ако пък Гуенхвифар останеше и не родеше син, не бе ли редно техният син — нейният син от Артур — да бъде официално признат за наследник на баща си? В жилите му течеше кралска кръв и по майчина, и по бащина линия — кръвта на Великия дракон и на кралете от Авалон… Игрейн вече не беше между живите и скандалът не би могъл да я наскърби.

Моргана седеше пред трона, на резбован стол с позлатени орнаменти. Арфата бе подпряна на пода при нозете й. Артур и Гуенхвифар се държаха за ръце, притиснати един в друг. Ланселет бе приседнал на пода близо до Моргана. Беше се загледал в арфата, но от време на време погледът му се насочваше към Гуенхвифар и Моргана изтръпваше от отчаяния копнеж, който се четеше в него. Как бе възможно да разкрива така душата си пред всички? Но после си каза, че само тя може да чете в сърцето му — в очите на всички той беше само придворен, който гледа с почит своята кралица, и може да се смее и шегува с нея като най-близък приятел на нейния съпруг.

И докато ръцете й се движеха по струните, светът сякаш се отдалечи — всичко наоколо се смали, сякаш го виждаше от разстояние. Навремени пък нещата й изглеждаха големи и чужди — формите им се размиваха, така че арфата ту й се струваше малка като детска играчка, ту с чудовищни размери — като нещо огромно и безформено, което заплашваше да я смаже. Стори й се за миг, че седи на трон — някъде нависоко, и се взира през стелещите се наоколо й мъгли към някакъв млад тъмнокос мъж. Тънка корона пресичаше челото му, и докато го гледаше, тялото й бе пронизано от болезнено желание. Когато срещна очите му, сякаш някой докосна с ръка най-съкровената част на тялото й и събуди неизказан копнеж… Пръстите й престанаха да дърпат струните. Беше сънувала нещо… Пред нея продължаваше да блуждае образът на онзи млад мъж — той й се усмихваше, не, не беше Ланселет, беше друг… И всичко потъна в сенките…

Внезапно се разнесе ясният глас на Гуенхвифар:

— Лейди Моргана ще припадне — извика тя, — помогнете й!

… Ръцете на Ланселет я придържаха да не падне. Моргана вдигна поглед и срещна тъмните му очи… Беше като сън, това страстно желание, което я бе пронизало, бе разтопило тялото й… Но да, то си беше сън, нямаше нищо общо с действителността. Тя вдигна объркано ръка към челото си:

— Беше от дима… дима от огнището…

— Хайде, изпий това — Ланселет поднесе една чаша към устните й. Що за лудост бе това? Та той едва я бе докоснал и на нея й прилоша от желание; беше убедена, че отдавна е забравила това чувство, че всичко е прегоряло с годините… И все пак — докосването на ръцете му — напълно безстрастно и почтително — събуди у нея онзи забравен, мъчителен копнеж. Може би него бе сънувала?

„Но той не ме иска, той няма нужда от никоя жена, освен от кралицата“, убеждаваше се Моргана, загледана над рамото му в огнището — там нямаше огън, защото навън бе лято. Бяха го украсили с венец от зелени лаврови листа, за да не стои черно и грозно. Моргана отпи от виното, което й поднасяше Ланселет.

— Съжалявам — днес цял ден ми е зле — каза тя и си припомни тазсутрешното видение. — Нека посвири някой друг. Аз не мога.

Ланселет взе арфата и каза:

— С ваше позволение, почтени лордове, ще попея аз. — И допълни: — Това е една история от Авалон, която съм чувал в детството си. Мисля, че я е писал самият Талиезин, но може и просто да е преправил много по-стара песен.

Ланселет запя една стара балада — за кралица Арианрод, която преминала боса през един поток и добила дете от него; как проклела сина си, когато се родил, никога да няма име, докато тя не склони да му го даде, и как синът й пораснал и я подлъгал да му даде име, а тя повторно го проклела — този път да няма жена — нито от плът и кръв, нито дори фея, и затова той си направил жена от цветя…

Моргана седеше заслушана в песента, все още обзета от спомени и видения. Отново й се стори, че по смуглото лице на Ланселет се чете непоносимо страдание. Докато пееше за жената от цветя, Блодуед, погледът му се зарея към кралицата. Но той бързо се обърна към Илейн и запя галантно за красавицата, чиято коса била от бледозлатисти лилии, бузите й — от ябълков цвят, и била облечена в дреха от всички цветя, които цъфтят в летните поля — сини, карминени и жълти…

Моргана продължаваше да седи, отпуснала глава в ръцете си. След малко Гауейн извади една свирка — на такива свиреха в неговите земи, далеч на север, и поде една мелодия, изпълнена с дива скръб, в която сякаш се чуваха виковете на чайките, зареяни над студените вълни. Ланселет дойде и седна до Моргана. Взе ръката й в своята и каза нежно:

— По-добре ли си сега, братовчедке?

— О, да; случвало ми се е и преди — отвърна Моргана. — Струваше ми се, че сънувам — виждах всичко като през воал… — „Но не беше точно това“, каза си тя наум.

— Майка ми спомена нещо подобно пред мен — много отдавна — каза Ланселет. Моргана разбра колко дълбока е скръбта му и колко тежка — умората, защото никога преди не бе говорил за майка си или за годините, прекарани на Авалон — нито пред нея, нито пред когото и да било другиго. — Тя казваше, че тези неща се случвали с всеки, който е дарен с ясновидски способности. Веднъж спомена, че човек сякаш потъвал в страната на феите и гледал оттам навън като затворник, но аз не знам попадала ли е наистина там някога или просто така си говореше…

„Аз обаче съм попадала“, каза си Моргана, „и чувството не е точно такова… По-скоро прилича на опит да си припомниш сън, който ти се изплъзва…“

— На мен също ми е познато донякъде това чувство — каза Ланселет. — Случва ми се понякога — изведнъж преставам да виждам ясно — сякаш всичко се отдалечава от мен и не е действително… Сякаш не мога да докосна нещата, които виждам, и нямам сила да прекося разстоянието, което ме дели от тях… Трябва да е от кръвта на феите, която тече в жилите и на двама ни… — той въздъхна и потри очи. — Помниш ли, когато бяхме малки, обичах да те дразня с това — наричах те Моргана от страната на феите и ти много се ядосваше.

 

Моргана кимна.

— Помня всичко, братовчеде — отвърна тя и си каза, че въпреки умората изписана на лицето му, въпреки бръчките и първите бели нишки в твърдите му къдрици, за нея той продължава да е по-красив и по-желан от всеки друг мъж на този свят. Стисна здраво клепачи, за да не остави сълзите да потекат — той я обичаше само като братовчедка — така си беше открай време и нищо нямаше да се промени.

И отново светът се отдалечи — преграда от сенки се издигна между нея и действителността; постъпките й нямаха никакво значение — заобикалящата я действителност стана също тъй нереална, както и царството на феите. Дори музиката като че ли се носеше отдалеко — сега Гауейн бе взел арфата и пееше някаква балада, която бе чул от саксонците — за едно чудовище, което живеело в едно езеро, и как един герой отишъл и отсякъл ръката на чудовището, а сетне се изправил лице в лице с майка му в зловещата й бърлога…

— Какъв мрачен и страшен разказ — каза полугласно Моргана на Ланселет. Той се усмихна и отвърна:

— Повечето саксонски балади са такива. В тях става дума само за войни и кръвопролития, за герои, които се сражават безстрашно, но надали умеят да правят нещо друго…

— Но сега явно ни предстои да живеем в мир с тях — каза Моргана.

— Да, така е. Съжителството със саксонци не ми пречи, стига да не трябва да слушам музиката им… Все пак, някои от тези балади са занимателни, предполагам, особено през дългите зимни вечери пред огнището. — Той въздъхна, сетне добави почти нечуто: — А може би и аз не съм роден да живея край огнището…

— Нима пак ти се потегля на война? Ланселет поклати глава.

— Не, но ми омръзна живота в кралския двор.

Моргана забеляза как очите му неволно се насочиха към Гуенхвифар. Тя седеше до Артур и се усмихваше на разказите на Гауейн. Ланселет отново въздъхна — въздишката му прозвуча така, сякаш излизаше от дъното на душата му.

— Ланселет — каза Моргана тихо, но настоятелно. — Трябва да си отидеш оттук — в противен случай си загубен.

— Да, загубен, телом и духом — кимна той, вперил очи в пода.

— Не мога да сторя нищо за душата ти — обърни се към някой свещеник…

— Де да можех! — каза Ланселет с потисната ярост. Удари с юмрук по пода до арфата, та струните леко зазвъняха. — Де да можех да вярвам, че има такъв Бог, в който вярват християните…

— Трябва да потеглиш оттук незабавно, братовчеде. Постави си за цел да извършиш някой подвиг, като Гарет, върви да изтребваш разбойниците, които опустошават нечии земи, убивай дракони, изобщо прави каквото щеш, но не стой повече тук!

Ланселет преглътна с усилие.

— А какво ще стане с нея?

Моргана отвърна спокойно:

— Не знам дали ще ми повярваш, но казвам това от приятелски чувства не само към теб, но и към нея. Помисли само, нали и нейната душа трябва да бъде спасена?

— Виж ти, говориш не по-зле от някой свещеник — каза той с горчива усмивка.

— Не е необходимо да си свещеник, за да разбереш кога двама мъже и една жена са се озовали в примката на чувствата си и не могат да се изтръгнат от нея — каза Моргана. — Най-лесно би било, разбира се, да обвиним за всичко нея. Но аз също знам какво значи да обичаш, а да нямаш право на това… — тя спря и отвърна поглед от него. Усети, че лицето й пламва — нямаше намерение да се разкрива така. В същия момент песента свърши и Гауейн остави арфата с думите:

— След този страшен разказ ни трябва нещо по-весело — някоя любовна песен може би. Ланселет го бива повече за такива неща…

— Прекалено дълго стоя бездеен в двора и пея любовни песни — прекъсна го Ланселет. Той се изправи и се обърна към Артур. — Сега, когато се върна в Камелот, господарю, и пое всичко в свои ръце, те моля да ми възложиш задача, достойна за рицар.

Артур му се усмихна.

— Искаш да ни напуснеш толкова скоро? Не мога да те задържам, ако настояваш, но къде би искал да те изпратя?

„Пелинор и дракона“. Моргана, свела очи, наблюдаваше отблясъците на огъня през спуснатите си мигли и повтаряше тези думи наум, влагайки в тях цялата сила на съзнанието си, та да може да ги внуши на Артур. Ланселет каза:

— Имах намерение да открия някой дракон… Очите на Артур заблестяха от прикрито веселие.

— Мисля, че идеята не е лоша. Най-добре върви и се справи някак с дракона на Пелинор. Носят се всевъзможни истории, слуховете ги раздухват така, че хората вече се боят да пътуват натам! Гуенхвифар тъкмо ми съобщи, че Илейн е помолила за разрешение да посети бащиния си дом. Можеш да съпроводиш дамата натам, и настоявам да не се връщаш тук, докато не погубиш онзи дракон.

— Уви — поде шегата Ланселет — нима възнамеряваш да ме заточиш оттук за вечни времена? Та как бих могъл да убия дракон, който е плод на нечие въображение?

Артур се засмя.

— Дано на пътя ти никога да не застава друг, по-страшен дракон, приятелю. Както и да е, заповядвам ти да приключиш с него, дори ако трябва да го осмееш в някоя балада, та хората да престанат да повтарят измислици.

Илейн стана и се поклони пред краля.

— Кралю, позволяваш ли да поканя лейди Моргана също да ми погостува? Моргана се намеси, избягвайки да гледа Ланселет:

— С радост бих тръгнала с Илейн, братко, ако кралицата може да се лиши за известно време от услугите ми. В онази страна растат билки, които не са ми добре познати, и бих искала да науча повече за тях от местните билкарки. Ще ми трябват за моите лекарства.

— Така да бъде — каза Артур. — Тръгни с тях, щом искаш. Но ние ще се чувстваме самотни тук, без вас тримата. — Усмивката, която отправи към Ланселет, бе изпълнена с такава доброта, че сякаш озари лицето му. — Моят двор няма да бъде същия в отсъствието на най-достойния сред рицарите. Но аз няма да те задържам против волята ти, а съм сигурен, че така мисли и моята кралица.

„Аз пък не съм“, помисли Моргана, наблюдавайки опитите на Гуенхвифар да запази спокойствие. Артур бе отсъствал дълго — сигурно очакваше с нетърпение нощта в брачното ложе. Щеше ли Гуенхвифар да му признае, че обича другиго, или щеше покорно да легне до него и да се престори, че нищо не се е случило?

Странно… За миг Моргана видя себе си като отражение на кралицата… „По някакъв начин нейната и моята съдба са преплетени…“. Ето — тя, Моргана, бе родила на Артур син, а Гуенхвифар цял живот бе копняла за това; Гуенхвифар имаше любовта на Ланселет, а за неговата любов Моргана с радост би продала душата си… „Точно такава бъркотия може да се очаква от християнския Бог — той не закриля извънбрачната любов. Или може би Богинята се подигра с нас така жестоко?“

Гуенхвифар се обърна към Моргана.

— Сестро, изглеждаш зле. Още ли ти е лошо? Моргана кимна.

„Нямам причина да я мразя. Тя е жертва, също като мен“.

— Малко съм уморена. Смятам да си легна рано.

— А утре — поде Гуенхвифар, — ти и Илейн ще ни отнемете Ланселет. — Каза го шеговито, но Моргана виждаше дълбоко в душата й, виждаше как Гуенхвифар потиска бушуващия гняв и отчаянието — също като нея самата. „Да, Богинята преплете съдбите ни, и кой би могъл да й се противопостави…“ Моргана затвори сърцето си за отчаянието на другата и каза:

— Та как би могъл един рицар да бъде достоен за самата кралица, ако не потегли на бой в защита на доброто и справедливостта? Нима ще го задържиш в двора и ще го лишиш от победи и почести, сестро?

— За нищо на света не бихме постъпили така — каза Артур, приближи се до Гуенхвифар и обви с ръка кръста й. — Та нали благодарение на нашия приятел, на верния рицар на кралицата, я заварих тук — здрава и читава. Лека нощ, сестро.

Моргана остана така, загледана в отдалечаващата се кралска двойка. Някой постави ръка на рамото й — беше Ланселет. Той също се беше изправил и гледаше подир Артур и Гуенхвифар, без да пророни дума. Моргана знаеше, че бе достатъчен и най-малък жест от нейна страна, за да бъде с него тази нощ. Разкъсван от отчаяние, той виждаше как обичаната от него жена се връща при съпруга си, а този съпруг му бе толкова скъп, че не би сторил нищо, за да му я отнеме — в това състояние би се обърнал към Моргана, стига тя да го приемеше.

„При това е толкова почтен, че не би отказал да се омъжи за мен, ако го приема тази нощ…

Не. Илейн може и да се съгласи да го има при такива условия, но не и аз. Простодушието ще й помогне Ланселет да не я намрази. Но ако аз се омъжа за него по този начин, ще ме намрази със сигурност“.

Тя свали нежно ръката му от рамото си.

— Уморена съм, братовчеде. Крайно време е да си лягам и аз. Лека нощ, скъпи. Благославям те. — И добави, съзнавайки иронията в думите си: — Спи добре — съзнавайки колко тежка нощ го очаква. Но това още повече улесняваше плановете й.

Сънят не споходи и нея през цялата нощ. Моргана лежеше с отворени очи и горчиво проклинаше разумната си постъпка. „Да“, мислеше тя унило, „гордостта няма да стопли самотното ти легло.“