Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Авалон (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Mists of Avalon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
shanara
Корекция
ogibogi

Издание:

Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 1

 

Marion Zimmer Bradley

The Mists of Avalon

 

Издателство „Еднорог“

Боряна Джанабетска, превод

Евгения Панчева, „Артур — (фе)ми(ни)стичната употреба“

Христо Хаджитанев, художник

 

 

Издание:

Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 2

 

Marion Zimmer Bradley

The Mists of Avalon

 

Боряна Джанабетска, превод

Анелия Пекона, редактор

Христо Хаджитанев, художник

Пропаганда ЕООД, предпечатна подготовка

 

формат: 70х100/16

печатни коли: 29

Издателство „Еднорог“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Мъглите на Авалон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъглите на Авалон
The Mists of Avalon
АвторМарион Зимър Брадли
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман

Мъглите на Авалон (на английски: The Mists of Avalon) е роман от Марион Зимър Брадли. Това е последният, пети роман от поредицата за Авалон, написан от Марион Брадли. Романът е написан дълго преди останалите от поредицата, въпреки че действието се развива след тях. „Мъглите на Авалон“ е издаден на английски език през 1983 г. Всички останали романи от поредицата са написани в съавторство или изцяло от Даяна Пексън и са издадени след 1993 г. За разлика от тях, „Мъглите на Авалон“ е изцяло дело на Марион Зимър Брадли.

В романа е описана легендата за крал Артур от страна на женските персонажи от историята. Основно място в действието в книгата играе Моргана Ле Фей, сестрата на крал Артур, която се бори за запазването на старата вяра, която привържениците на християнството се опитват да унищожат. Важна роля имат и другите жени от легендата — Гуинивир, Вивиан и Моргейз; докато крал Артур и рицарите на Кръглата маса са по-скоро второстепенни герои в историята на книгата.

„Мъглите на Авалон“ силно се отличава от другите произведения, разказващи легендата за крал Артур. За разлика от тях, където Моргана е по-скоро отрицателен герой, тук тя е водещ персонаж и историята е описана от нейната гледна точка. Всички битки и вражди на крал Артур са пресъздадени от гледна точка на трудностите, които донасят в живота на жените от легендата.

По книгата е заснет и филм.


13

Кралица Моргоуз отдавна бе престанала да изпитва съжаление, че няма ясновидски способности. И все пак два пъти през последните есенни дни, когато ледените ветрове на Лотиан отбрулиха и последните червени листа от листвениците, тя сънува доведения си син Гуидиън; затова не се учуди много, когато един от прислужниците дойде да й съобщи, че по пътя към замъка наближава някакъв конник.

Гуидиън носеше наметка с особен цвят, от много груб плат, и закопчана с катарама от кост, каквато Моргоуз не бе виждала досега. Тя веднага протегна ръце да го прегърне, но той трепна и се отдръпна.

— Не, майко… — но веднага обви раменете й с ръка и заобяснява: — Раниха ме с меч в Бретан — о, не, нищо сериозно, не гнои и може би дори няма да има белег, но още ме боли от докосване.

— Значи си се сражавал в Бретан? Мислех, че си на сигурно място в Авалон — упрекна го Моргоуз, докато го въвеждаше в замъка и го настаняваше пред напаления огън. — Не мога да ти предложа вино от южните страни…

Гуидиън се засмя.

— Виното ми е омръзнало. Предпочитам ечемичена бира или малко от нашата огнена вода… Нареди да я смесят с гореща вода и мед, ако има. Схванал съм се от дългата езда.

Той остави една от прислужниците да му свали ботушите и й подаде и наметалото си, за да го изсуши, сетне отново се облегна удобно в стола.

— Колко е хубаво, че съм отново тук, майко… — той поднесе димящата чаша към устните си и отпи с видимо удоволствие.

— Тръгнал си на толкова дълъг път в този студ, при това ранен?! Да не би да си донесъл важни новини?

Той поклати глава.

„Не, няма нищо особено. Замъчи ме тъга по дома, нищо повече. Тук всичко е толкова зелено и сочно от влага, и звънът на църковни камбани отеква в мъглите… Копнеех да подишам чистия планински въздух, да чуя крясъка на чайките, и да видя лицето ти, майко…“ — той отново посегна към чашата, която бе оставил пред себе си, и Моргоуз забеляза татуираните около китките му змии. Не познаваше добре учението на Авалон, но знаеше достатъчно, за да е наясно, че змиите са знак за най-висок жречески сан. Гуидиън забеляза погледа й и кимна, но не каза нищо.

— В Бретан ли намери това грозно наметало? Толкова е грубо, че става само за прислугата.

Той се позасмя.

— Да, но ме пазеше от дъжда. Свалих го от тялото на един голям чуждоземен вожд, който се сражаваше в легионите на човека, нарекъл себе си император Луций. Можеш да ми вярваш, че рицарите на Артур се справиха с тях без много труд. Имаше много плячка, достатъчно за всички — в багажа си нося сребърна чаша и златен пръстен за теб.

— Сражавал си се в армията на Артур? — попита Моргоуз. Никога не би повярвала, че Гуидиън ще стори такова нещо. Той видя изписаното на лицето й недоумение и се усмихна.

— Не се тревожи, всичко стана по нареждане от Авалон. Аз, разбира се внимавах много и се сражавах в частта на саксонците, водени от Кеардиг — това е един от саксонските вождове, които сключиха мирен договор с Артур. Кеардиг много ме обича, а освен това така нямаше опасност да попадна пред погледа на краля. Гауейн не би ме познал, но внимавах да не ме види Гарет. Ако имаше такава опасност, ходех увит в това наметало — своето изгубих в едно сражение, а пък се опасявах, че ако нося наметало от Лотиан, Гарет може да дойде да се погрижи за ранения си земляк — и избрах това…

— Да, Гарет би те разпознал веднага — каза Моргоуз. — Надявам се, не мислиш, че завареният ти брат би могъл да те предаде.

Гуидиън пак се усмихна и Моргоуз си каза, че много й напомня за някогашното малко момче, което често сядаше на коленете й. Той поде:

— Много ми се искаше да се разкрия пред Гарет, и когато се чувствах най-зле след раняването, едва не го сторих. Но Гарет е верен на Артур и явно много го обича, затова не пожелах да обременявам съвестта му. Гарет… Гарет е единственият…

Той не довърши, но Моргоуз разбра какво искаше да каже. Гуидиън се чувстваше чужд навсякъде, но при все това Гарет си оставаше негов брат и най-добър приятел. Внезапно Гуидиън се захили и от очите му изчезна замисления израз, който го правеше да изглежда още съвсем млад.

— Не остана човек сред саксонските войни, който да не ме е попитал дали не съм син на Ланселет! Аз самият не забелязвам чак такава прилика, но пък не съм и толкова запознат с външния си вид — в огледало поглеждам само когато се бръсна!

— Все пак — поде Моргоуз — всеки, който познава Ланселет, особено ако го е познавал като съвсем млад, не би могъл да не забележи, че имате роднинска връзка.

— И аз казвах винаги нещо подобно — понякога говорех с бретонски акцент и казвах, че съм роднина и на стария крал Бан — отвърна Гуидиън. — Винаги съм мислел, че скъпият ни Ланселет, с това лице, което привлича момичетата като магнит, би трябвало да е създал доста копелета, та не би трябвало да е чак такова чудо, че някой прилича на него! Нима не е тъй? Много съм се чудил — допълни той, — но единствените слухове, които съм чувал, гласят, че кралицата може да е родила дете от него, и че са го пратили осиновяване на онази нейна братовчедка, за която ожениха Ланселет… За него и кралицата се носят какви ли не истории, коя от коя по-невероятни, но всички са единодушни, че към всяка друга жена по Божията земя, с изключение на Гуенхвифар той може да отправи само някоя и друга любезна дума, нищо повече. Намериха се дори жени, които направо ми се предлагаха, казвайки, че ако не могат да имат Ланселет, биха се задоволили поне със сина му… — той отново се захили. — Не ще да му е било леко на храбрия Ланселет. Аз самият никога не се отказвам от хубавите жени, но когато започнат да ти се обесват на врата… — той сви рамене и направи смешна гримаса. Моргоуз се засмя на глас.

— Значи друидите не са успели да ти отнемат това удоволствие, синко?

— Ни най-малко — отвърна той. — Само че повечето жени са глупачки, затова избягвам да се занимавам с такива, които очакват, че ще се държа с тях, сякаш са кой знае какво, или ще взема да обръщам внимание на думите им. Израснах при теб, затова не мога да понасям глупави жени, майко.

— Колко жалко, че същото не може да се каже за Ланселет — отбеляза Моргоуз. — За всички винаги е било ясно, че на Гуенхвифар ума й едва стига колкото да си връзва връзките на роклята — а по отношение на Ланселет надали е стигал и за това! — и допълни наум: „Имаш лицето на Ланселет, момчето ми, но си наследил ума на майка си!“

Гуидиън сякаш чу мислите й. Остави празната си чаша и махна отрицателно на една от прислужниците, която се разбърза да я напълни отново.

— Няма да пия повече. Толкова съм уморен, че ако пийна дори още само глътка, ще се напия. Но бих хапнал нещо. Омръзнало ми е да разчитам на ловното щастие, от месо направо ми се повдига, и мечтая за домашна овесена каша и прясно изпечен хляб… Майко, на Авалон видях лейди Моргана, тъкмо преди да замина за Бретан.

„Защо ли ми го казва?“, зачуди се Моргоуз. Не би могло да се очаква, че той ще обича особено майка си. Внезапно Моргоуз почувства угризение. „Аз се погрижих да стане тъй, че той да обича само мен“. Какво пък, сторила бе това, което бе необходимо. Нямаше защо да мисли повече за това.

— Как изглежда племенницата ми?

— Много е състарена — каза Гуидиън. — Всъщност изглежда по-възрастна от теб, майко.

— Не — отвърна Моргоуз. — Моргана е десет години по-млада от мен.

— Въпреки това изглежда стара и уморена, а ти… — Гуидиън я изгледа усмихнато и Моргоуз почувства внезапен прилив на щастие. Каза си: „Не съм обичала нито един от родните си синове колкото него. Добре стана тъй, че Моргана го повери на грижите ми“.

— О — каза тя — но аз също старея, момчето ми… Та когато ти се роди, аз имах вече възрастен син!

— Значи си два пъти по-голяма вълшебница от нея — отвърна Гуидиън, — защото бих могъл да се закълна, че ти си живяла в страната на феите, та времето не е оставило следи по лицето ти. Изглеждаш така, както когато потеглих оттук към Авалон, майчице. — Той взе ръката й и я целуна, а тя го прегърна внимателно, за да не раздразни раната му. Погали тъмната му коса и каза:

— Значи сега Моргана управлява Уелс.

— Така е — отвърна Гуидиън, — и доколкото разбирам, крал Уриенс дълбоко я обича и уважава. Артур прие заварения й син Увейн в свитата си и го направи свой личен телохранител редом с Гауейн — между другото двамата вече са близки приятели. Увейн наистина е добро момче, и бих казал, че доста прилича на Гауейн — двамата са смели, безрезервно предани на Артур и твърдо убедени, че дори слънцето изгрява и залязва по негова воля… — Моргоуз забеляза кривата му усмивка. — Не са малко хората, които споделят това заблуждение… Дойдох тук, за да поговоря с теб и за това, майко. Чувала ли си нещо за плановете на Авалон?

— Знам само това, което ми казаха Ниниан и Мерлин, когато дойдоха тук, за да те отведат — отвърна Моргоуз. — Знам, че си определен от Авалон да наследиш трона на Артур, макар че той самият вярва, че ще остави кралството на сина на Ланселет. Знам, че ти си младият елен, комуто е съдено да повали Краля-елен… — тя произнесе последните думи на езика на Древните и Гуидиън повдигна вежди.

— Значи знаеш всичко — каза той. — Но може би не знаеш, че това не може да бъде сторено сега. Откак Артур разгроми войските на онзи самозван император Луций, звездата му грее по-ярко от всякога. Ако някой само се осмели да посегне на краля, тълпата ще го разкъса на парчета, ако преди това не го сторят рицарите на Кръглата маса — не знам някой друг да е могъл така да привлича обичта на хората. Затова и исках да го видя поне отдалеч, за да разбера какво толкова има у този крал, та е толкова обичан от поданиците си…

Той замълча и Моргоуз попита малко притеснено:

— И можа ли да разбереш? Гуидиън кимна бавно.

— Той наистина е роден за крал… Дори аз, макар че нямам причина да го обичам, почувствах вълшебството, с което покорява всекиго. Нямаш представа как го боготворят хората.

— Странно — каза Моргоуз. — Никога не съм намирала нещо забележително у него.

— Не, хайде да бъдем честни — поде Гуидиън. — В тези земи няма много хора — всъщност може би няма нито един, който да съумее да обедини около себе си всички враждуващи страни. Помисли само — имаме тези, които все още са верни на Рим, после уелсците, корнуолците, западняците, хората от Източните земи, от Бретан, племената на Древните, народът на Лотиан… И навсякъде, по всички тези земи, майко, хората се кълнат в Артур. Дори същите тези саксонци, които на времето се биха до смърт с Утър, сега заявяват, че приемат за крал само Артур и никой друг. Той е голям воин — не самият той, защото се сражава смело, но не кой знае колко по-добре от всеки друг във войската му, и далеч не толкова добре, колкото Ланселет или дори Гарет, но е велик военачалник. И наистина има нещо… Има нещо в него. Не е трудно да го обикнеш — додаде Гуидиън. — Докато всички го обожават така, задачата ми е неизпълнима.

— В такъв случай — заяви Моргоуз, — трябва да намерим начин да понамалим тази всеобща обич. Трябва да го развенчаем. В крайна сметка Артур не е по-различен от всеки друг човек, Боговете са ми свидетели. Та нали едноутробната му сестра зачена от него, а освен това нашир и надлъж из земите ни е известно, че ролята му пред кралицата не е кой знае колко достойна. Всички знаем как наричат мъжа, който се прави, че не вижда, когато друг мъж ухажва жена му, и това прозвище не е никак завидно.

— Възможно е нещо да произлезе от това — каза Гуидиън, — но вече от години Ланселет избягва двора, а ако му се наложи да отиде там, прави всичко възможно да не остане насаме с кралицата. Никакви слухове не могат вече да опетнят името й. Но въпреки това хората говорят, че тя плакала като дете, когато изпращала Ланселет на бой редом с Артур срещу самозванеца Луций, и Ланселет също плакал. А не съм виждал човек да се сражава така, както се би този път Ланселет. Имах чувството, че прави всичко възможно да срещне смъртта. Но дори не беше ранен, сякаш животът му е омагьосан. Чудя се… Той е син на Велика жрица на Авалон — заразсъждава Гуидиън. — Възможно е да го закрилят свръхестествени сили.

— Ако има нещо такова, Моргана сигурно знае — отбеляза сухо Моргоуз, — но не те съветвам да я питаш.

— Знам, че вълшебство пази живота на Артур — поде Гуидиън, — докато той носи свещения Екскалибур, един от символите на друидските мистерии, знам също и това, че благодарение на ножницата с втъканите в нея заклинания той не може да губи много кръв. Ниниан ми е казвала, че без ножницата той е щял да загине от загуба на кръв още след битката при гората Селидон, а и няколко пъти след това. Сега първото поръчение на Повелителката на езерото, което Моргана трябва да изпълни, е да отнеме меча на Артур, освен ако той не реши да поднови клетвата си за вярност пред Авалон. Изобщо не се съмнявам, че майка ми е достатъчно хитра и ще се справи със задачата. Да, майко, мисля, че тя не би се спряла почти пред нищо. От двамата, Артур е може би за предпочитане — той поне не е знаел какво върши, когато ме е създавал.

— Моргана също не е знаела — отвърна рязко Моргоуз.

— О, омръзнала ми е тази Моргана… Успяла е да очарова дори Ниниан — сопна се Гуидиън. — Не почвай и ти да я защитаваш пред мен, майко.

Моргоуз си каза: „Такава беше и Вивиан. Стига да и хрумнеше, можеше да очарова всеки мъж, а и всяка жена… Игрейн покорно се подчини на заповедта и да се омъжи за Горлоис, а после да прелъсти Утър… Аз отидох покорно в леглото на Лот… А сега Ниниан върши това, което иска Моргана.“ Моргоуз подозираше, че и осиновеният й син е наследил нещо от властния чар на родната си майка. Внезапно си спомни с болка как Моргана коленичеше със сведена глава, за да й срешат косата през онази нощ, когато роди Гуидиън; Моргана, която й бе заместила дъщерята, за която копнееше, но не можа да роди. А ето сега Моргоуз се разкъсваше между Моргана и нейния син, който й бе по-скъп от децата от собствената й плът и кръв.

— Толкова много ли я мразиш, Гуидиън?

— Сам не знам какво изпитвам — Гуидиън я погледна с тъмните, скръбни очи на Ланселет. — Против клетвите, които положих в Авалон, е да мразя така жената, която ми е дала живот и мъжа, от когото ме е заченала… Така ми се иска да бях отгледан в кралския двор, като син на баща си и негов верен поддръжник, а не като заклет негов враг…

Той отпусна глава в ръцете си и промълви задавено:

— Уморен съм, майко. Уморен и отвратен съм от битките, и знам, че и Артур изпитва същото… Затова и се погрижи на тези острови да цари мир от Корнуол до Лотиан. Неприятно ми е да знам, че този велик крал и забележителен мъж е мой враг, и че в името на Авалон трябва да го сваля от престола, да стана причина за неговата смърт или опозоряване. Бих предпочел да го обичам, както всички останали. Бих искал да виждам майка си — не теб, а лейди Моргана — като жената, която ме е носила под сърцето си и ме е родила, а не като велика жрица, на която съм се заклел да се подчинявам. Искам тя да ми е майка, а не въплъщение на Богинята. Така ми се иска, когато взема Ниниан в прегръдките си, да знам, че тя е просто моята любима, в която се влюбих, защото прекрасното й лице и сладкият й глас ми напомнят за теб… Така са ми омръзнали всички тези богове и богини… Поне да можех да бъда просто твой син, твой и на Лот, и нищо повече от това. Толкова съм уморен от съдбата си…

Той остана така, почти неподвижен, скрил лице в ръцете си. Само раменете му потръпваха. Моргоуз плахо погали косите му. След малко той вдигна очи и каза с горчива, присмехулна гримаса, за да омаловажи този момент на слабост:

— А сега ще изпия още една чаша от огненото питие, което варят из тези планини, но този път неразредено и без мед…

Когато донесоха чашата, той я пресуши наведнъж, без дори да погледне към димящата овесена каша и пресния хляб, поднесени от момичето. После поде:

— Помниш ли какво пишеше в онези стари книги на Лот, които ни четеше домашният свещеник, когато се опитваше да набие езика на римляните в главите ни? Горкият, редовно ни насиняваше задниците — на мен и на Гарет. Кой беше онзи римлянин, който бил казал: „Не казвайте за никого, че е щастлив, преди да е умрял“? Така погледнато, моята задача е да осигуря на баща си върховното щастие, и защо тогава да се бунтувам срещу съдбата си?

Той нареди на прислужницата с жест да му напълни отново чашата. Когато забеляза притеснението на Моргоуз, взе сам съда и си сипа още.

— Ще се напиеш, синко. Няма ли поне да хапнеш първо?

— Нека се напия — отвърна Гуидиън с горчивина. — Тъй да бъде… Пия за смъртта и безчестието… Моето и на Артур!

И той отново вдигна чашата, пресуши я на един дъх и я запрати надалеч. Чашата се отърколи с метален звън в един ъгъл. Гуидиън продължи:

— Да бъде тъй, както повелява съдбата — Кралят-елен ще владее гората до деня, определен от Великата богиня… Защото всички живи същества се раждат и чифтосват с други от своя вид, живеят, движени от Силата на живота и сетне предават духа си отново на Великата майка…

Той произнесе думите със странно, мъчително въодушевление, и Моргоуз, макар и незапозната с друидската мъдрост, разбра че те са част от ритуал, и потръпна, докато го слушаше.

Гуидиън си пое дълбоко дъх. После каза:

— Но тази нощ ще спя в дома на майка си и ще забравя за Авалон, за съдбата, и за Краля-елен. Нали? Нали? — и тъй като силната напитка почваше да го замайва, се свлече напред в ръцете й. Тя го прегърна и го остави да лежи така. Галеше полека тъмната му коса, която толкова приличаше на косата на Моргана, докато той спеше, опрял глава на гърдите й. Но дори насън Гуидиън потрепваше, простенваше от време на време и мърмореше нещо неясно. Измъчваха го страшни сънища, и Моргоуз знаеше, че той страда не само от незарасналата си рана.