Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (5)

4

Погребаха Амброзиус на зазоряване. Горлоис, все още мълчалив съпровождаше Игрейн, а тя наблюдаваше безучастно церемонията. Цели четири години се беше борила със себе си, за да приеме изповядваната от съпруга й религия. Сега й беше станало ясно, че ще продължава да уважава неговата религия — за да не го разгневи — а и защото я бяха учили, че в крайна сметка всички богове са различни образи на единия Бог, и че не бива да се присмива на нито един от тези образи, под които другите намираха Бога. Но занапред нямаше да се насилва да подражава на неговата набожност. Жената трябваше да се покорява на боговете на съпруга си, затова Игрейн възнамеряваше да проявява необходимата външна почтителност. Но никога вече нямаше да се поддава на страха, че техният всевиждащ и всеотмъщаващ Бог може да има власт над нея.

Забеляза Утър по време на церемониите — имаше уморен вид очите му бяха зачервени — той също бе постил и бодърствал. Видът му накара сърцето й да трепне от съчувствие. Горкият човек, никой не се грижи за него — храни ли се или не, няма кой да му каже да не вярва, че мъртвите не се отделят от живите, и че надали се интересуват от това дали те ядат или пият. Крал Уриенс очевидно не беше станал жертва на тази заблуда. Изглеждаше сит и отпочинал. За момент на Игрейн й се прииска да бъде по-зряла и мъдра — като съпругата на Уриенс, да може да казва на мъжа си как да постъпва в такива случаи.

След погребението Горлоис отведе Игрейн обратно в квартирата им и закуси с нея, но почти не наруши мрачното си мълчание. Веднага след закуска се извини и каза:

— Налага се да присъствам на съвета. Лот и Утър ще се хванат гуша за гуша, а аз съм длъжен да бъда там и да им припомня желанието на Амброзиус. Съжалявам, че те оставям тук сама, но ще пратя човек да те съпровожда, ако излизаш из града.

Подаде й една от сечените монети и й каза, че може да си купи някакво украшение от пазара. Заръча прислужникът да носи торба със себе си, за да избере подправки и други неща за домакинството им в Корнуол.

— Защото не би имало смисъл да ме съпровождаш чак до тук, — каза Горлоис — ако не си купиш някои необходими неща. Не съм бедняк и ти можеш да купуваш всичко, каквото ти трябва за домакинството, без да ми искаш разрешение. Имам ти доверие, Игрейн — завърши той, после взе лицето й в двете си ръце и я целуна. Не каза нищо повече, но за нея беше ясно, че по този начин й се извинява за вчерашните си подозрения и за удара; беше трогната и отвърна на целувката с нежност.

Разходката из големия пазар на Лондиниум беше вълнуващо преживяване — въпреки, че градът беше мръсен и вонеше, същевременно й напомняше на четири-пет селски панаира, събрани наедно. Войникът от охраната на Горлоис, който я съпровождаше, носеше и знамето с неговия герб — това предпазваше Игрейн да не бъде блъсната и носена от тълпата. Въпреки това тя беше малко уплашена, докато вървеше през огромния пазарен площад, където стотина продавачи хвалеха с пълно гърло стоката си. Всичко, което виждаше, й се струваше ново, красиво и желано; реши първо да огледа целия пазар, а после да прави покупките си. Накрая купи подправки, фино тъкана вълна от островите — много по-фина от тази на корнуолските овце. Тази година трябваше да ушие на Горлоис ново наметало; щеше да започне да поръбва плата веднага, след като се върнеха в Тинтагел. За себе си Игрейн купи малки чилета боядисана коприна — мислеше си какво удоволствие ще тъче с тези блестящи цветове и колко приятно ще й е да работи с коприната, вместо с грубите нишки на вълната и лена. Трябваше да научи и Моргоуз. Следващата година вече щеше да е време и Моргана да се учи да преде; ако се случеше Игрейн да забременее, по това време идущата година щеше да е много пълна и нямаше да може да върши друго, освен да учи дъщеря си на домакинство. Четири години бяха напълно подходяща възраст да се учи детето как да държи и да суче конеца, макар че нишката нямаше да става за нищо друго, освен да връзват преждата, като я боядисват.

Игрейн купи и няколко пъстри панделки — щяха да стоят добре на празничната рокличка на Моргана, а можеха и да се свалят от дрешката, щом детето порасне и не може да я носи. Сега, когато беше достатъчно голяма, за да не се цапа, беше редно да я обличат по начин, подходящ за дъщеря на Корнуолския херцог.

Пазарът очевидно процъфтяваше — Игрейн забеляза съпругата на крал Уриенс и много други скъпо облечени дами. Зачуди се дали всички мъже, които заседаваха сега в Съвета, не са изпратили жените си по пазарите на Лондиниум — през тази сутрин, когато споровете сигурно бяха особено ожесточени. Игрейн купи сребърни катарами за обувките си — беше убедена, че може да си ги купи и в Корнуол, но просто й беше приятна мисълта, че ще носи катарами, купени чак от Лондиниум. Търговецът се опита да й продаде и брошка от кехлибар във филигранен сребърен обков, но Игрейн се отказа, внезапно уплашена, че е изхарчила толкова много пари. Почувства силна жажда и се изкуши да опита от сидъра и топлите питки, които предлагаха около нея. Помисли си обаче колко грозно би било да яде и пие насред пазара като куче. Накара придружителя си да я заведе обратно в квартирата — имаше намерение да хапне хляб и сирене и да пийне малко бира. Човекът се намуси, но Игрейн му даде една от дребните монети, които й останаха след пазара, и му каза да си купи кана сидър, ако иска.

Когато се върна в квартирата, се почувства уморена и поседна, разглеждайки разсеяно покупките си. Щеше й се още сега да започне с тъкането на украса за наметалото, но трябваше да изчака, докато се прибере у дома при малкия си стан. Беше си взела нещата за предене, но нямаше желание да се захване с тях. Влезе Горлоис, явно много уморен.

Той се опита да прояви интерес към покупките й, отбеляза колко пестеливо е пазарувала, но явно беше другаде с мислите си. Все пак му харесаха панделките за рокличката на Моргана и сребърните катарами на Игрейн.

— Трябваше да си купиш и сребърен гребен, а може би и сребърно огледало. Старото ти бронзово огледало е съвсем издраскано. Подари го на Моргоуз — тя вече е голямо момиче. Иди и си избери едно утре, ако искаш.

— Ще се събира ли съветът още веднъж?

— Опасявам се, че няма да е само още веднъж — много време ще заседава съвета, докато убедим Лот и съмишлениците му да се подчинят на последната воля на Амброзиус и да приемат Утър за върховен господар. Всички са упорити като магарета! — изръмжа Горлоис. — Ех, ако Амброзиус имаше син можем да положим пред него клетва за вярност, а после да изберем главнокомандващ на войските според заслугите му на бойното поле! Тогава всичко щеше да бъде ясно — главнокомандващ би бил Утър — това би приел дори Лот. Само че е заслепен от проклетата си амбиция да стане върховен владетел и не вижда нищо друго освен блясъка на короната и удоволствието да приема нашите клетви за вярност. На север има много хора, които биха искали свой човек за владетел на цялата страна — и те подкрепят Лот. Всъщност, опасявам се, че ако въпреки всичко изберем Утър, повечето северни владетели ще си заминат, без да са положили клетва — с изключение единствено на Уриенс. А аз не съм убеден, че Лот е подходящ за върховен владетел, дори за да привлече северняците към съюз — на човек като него не може да се вярва.

Горлоис сви рамене.

— Сигурно нещата, които говоря, те отегчават, Игрейн. Дай ми да хапна малко хляб и студено месо, моля те. Не съм спал снощи, а след днешните разправии в съвета съм уморен, сякаш цял ден съм се сражавал. Уморително нещо са споровете.

Игрейн понечи да каже, че тези неща я интересуват, но после реши да си замълчи. Нямаше намерение да си проси от него приказки като малките деца преди лягане. Ако той смяташе, че не е подходящо да я занимава с разговорите на съвета, тя можеше да ги научи и от клюките, които се разнасяха по пазарния площад. Тази нощ Горлоис беше толкова уморен, че сигурно щеше да заспи веднага.

Затова пък Игрейн лежа будна дълго време, а мислите й кръжаха около Утър. Как ли се чувстваше, знаейки, че желанието на покойния Амброзиус е той да наследи трона му, но и че последната воля на стария крал трябваше да се наложи с оръжие? Игрейн се мяташе в леглото и се чудеше дали Мерлин наистина я е омагьосал, та не може да престане да мисли за Утър. Най-после заспа и видя ябълковата градина, където беше разговаряла с него и изтрила сълзите му с воала си. Сега, в съня й, Утър дръпна воала към себе си, а после докосна с устни нейните. В тази целувка имаше такава прелест, такава нежност, каквато Игрейн не бе изпитала през всички тези години с Горлоис. Тя се отдаде на целувката му, цялото й тяло се разтапяше в ръцете му. Срещна погледа на сините му очи и си си каза: „Значи досега съм била все още дете. Едва сега разбирам какво е да бъдеш жена!“ После каза на глас:

— Не знаех какво е да обичаш.

Утър я притисна още по-силно и отпусна тялото си върху нейното. Тя почувства как вълни от нежност и топлина я заливат и отново потърси устните му.

В този момент Игрейн се събуди и установи учудено, че Горлоис я бе прегърнал. Усещанията, които бе изпитала насън, още не бяха напуснали тялото й, тя отвърна благосклонно на милувките му. Но бързо се отегчи и зачака търпеливо той да свърши и да потъне отново в тежък и неспокоен сън. Тя лежа будна, треперейки до зазоряване, без да може да разбере какво става с нея.

Цяла седмица заседава съветът. Всяка вечер Горлоис се прибираше блед и гневен, изтощен от безплодни спорове. Веднъж не издържа и избухна:

— Седим тук и само говорим, а по бреговете ни саксонските племена може би се готвят да ни нападнат! Не знаят ли тези глупци, че сигурността ни зависи от войските на присъединилите се към нашия съюз племена да държат саксонските брегове! Не им ли е ясно, че те няма да последват друг предводител освен ако не е някой от тях самите? Нима Лот толкова ненавижда Утър, че би предпочел да се подчини на някой вожд с боядисано лице, който се кланя на бога-кон?

Междувременно посещенията на пазарния площад бяха поомръзнали на Игрейн; голямата част от седмицата валя и Игрейн седеше в квартирата и кърпеше дрехите с игли, които си беше купила от пазара; щеше й се да си беше донесла малкия стан. Зае се да поръбва с цветни конци парчета от новото платно — правеше кърпи за бърсане. През втората седмица дойде време за лунния й цикъл и настроението й съвсем се влоши. Почувства се някак измамена — в крайна сметка не беше заченала от Горлоис така горещо желания от него син. Та тя не беше още двадесет — не беше възможно вече да е безплодна! Спомни си една приказка, която беше чувала на времето — за една жена, чийто съпруг бил много по-стар от нея, и тя не можела да му роди син. Една нощ се измъкнала и легнала с един млад овчар — и после старият й съпруг бил много щастлив, когато жена му родила чудесно, здраво момченце. Щом не забременявам, мислеше си Игрейн вероятно вината е в на Горлоис. Той беше вече доста възрастен — кръвта му беше изтощена от дългите години, изпълнени с войни и походи. Игрейн си спомни съня си, който не преставаше да я изпълва с притеснения и вина. Тъй бяха казали Мерлин и Вивиан — че тя ще роди син на новия крал, и че този син ще е спасителят на страната. Сам Горлоис твърдеше, че ако Амброзиус имаше кръвен наследник, щяха да се избегнат сегашните нескончаеми спорове. Ако все пак Утър седнеше на престола на върховните владетели, щеше да е необходимо час по-скоро да се сдобие с наследник.

„А аз съм млада и здрава, и ако бях негова съпруга и кралица, бих му родила син…“ Щом дойдеше в разсъжденията си до този момент, Игрейн винаги отчаяно се разплакваше. Чувстваше се като в капан. „Но аз вече си имам съпруг, и животът ми е приключил — а съм едва на деветнадесет! Със същия успех можех да съм престаряла и да ми е все едно дали ще живея или ще умра; можех да съм на такава възраст, че да не ставам за нищо друго, освен да седя до огнището и да мисля кога Бог ще ме прибере!“

Тези мисли я докараха дотам, че легна на легло и каза на Горлоис, че е болна.

През тази седмица я посети Мерлин. Дойде веднъж, когато Горлоис беше на съвет. Игрейн изпита желание да го обвини за гнева и мъката си — преди да дойде той, тя беше се примирила със съдбата си, а той сякаш разбуди в душата й нещо неподозирано. Само че беше немислимо да се говори така с Мерлин Британски, пък бил той и твой баща.

— Горлоис ми каза, че си болна, Игрейн. Мога ли да ти помогна с лечителското си изкуство?

Тя го изгледа с отчаяние.

— Само ако можеш да ми върнеш младостта. Чувствам се толкова стара, татко, ужасно стара!

Мерлин погали блестящите й медни къдрици и отвърна:

— Не виждам нито бели косми в косите ти, нито бръчки по лицето ти, дете мое.

— Но животът ми е свършил. Аз съм стара жена — съпруга на стар човек.

— Тихо, тихо — зауспокоява я Мерлин. — Сега си болна и изтощена. С новата луна сигурно ще се почувстваш по-добре. Така е по-добре, Игрейн — допълни той и я изгледа остро. Игрейн внезапно разбра, че е прочел мислите й. Стори й се, че чува отново думите, които беше й казал в Тинтагел: „Ти няма да родиш син на Горлоис“.

— Чувствам се в капан — промълви тя, отпусна глава, разплака се и не каза нито дума повече.

Мерлин отново погали несресаните й коси.

— Най-доброто лечение за твоята болка е да поспиш, Игрейн. А сънищата са лекарствата, които ще я премахнат. Аз, Повелителят на сънищата, ще ти пратя целителен сън — той протегна ръка за благослов и си тръгна.

Игрейн се зачуди дали нещо, което той е извършил или някоя от магиите на Вивиан все пак не са се намесили в съдбата й — може би тя все пак беше забременяла от Горлоис, но беше пометнала. Такива неща се бяха случвали. Не можеше да си представи, че Мерлин би заръчал някому да сипе билки за помятане в бирата й, но властта му беше такава, че би могъл със заклинания да предизвика изхвърлянето на плода. Тогава Игрейн си каза, че ако е така, може би наистина е по-скоро за добро. Стар беше Горлоис — тя самата бе видяла сянката на смъртта нима щеше да й е лесно да възпитава сама неговия син? Тази нощ, когато Горлоис се прибра, тя отново забеляза ужасяващата сянка зад гърба му; отново видя челото над едното му око разсечено, отново лицето му й се видя изпито от отчаяние, когато той я докосна, Игрейн се дръпна, сякаш беше докосната от мъртвец.

— Хайде, мила, не бъди толкова потисната — поде меко Горлоис, седнал на леглото й. — Знам, че си болна, че се чувстваш ужасно и сигурно тъгуваш за дома и за детето ни, но ти обещавам, че ще ги видиш скоро. Имам какво да ти разкажа.

— Да не би Съветът да е изяснил кой ще е бъдещият крал?

— Може би — отвърна Горлоис. — Не чу ли някаква суматоха днес следобед? Лот от Оркни си замина, съпроводен от кралете на севера. Стана им ясно, че няма да изберем Лот за върховен владетел на Британия докато луната и слънцето не изгреят едновременно, и то от запад. Така ние, останалите, ще можем да изпълним последната воля на Амброзиус. Все пак ако бях на мястото на Утър — казах същото и на него самия — не бих се разхождал сам след залез-слънце. Когато си тръгваше, Лот ръмжеше като псе с отрязана опашка. Не е изключено да реши да изцели наранената си гордост като изпрати някой наемен убиец по петите на Утър.

Игрейн прошепна:

— Нима наистина вярваш, че Лот би се опитал да убие Утър?

— Виждаш ли, той не би излязъл срещу него в открит двубой. Нож в гърба е нещо, което напълно отговаря на характера му. Лично аз съм доволен, че вече не е между нас, макар че бих предпочел преди това да беше положил клетва за вярност. Не би престъпил клетва, положена пред някоя свята реликва — но дори в такъв случай не бих му се доверявал изцяло — каза Горлоис.

По-късно, в леглото, той понечи да я прегърне, но тя го отблъсна и поклати глава.

— Още един ден — каза Игрейн и Горлоис се обърна с въздишка на другата страна. Почти в същата минута заспа. Игрейн си помисли, че не може още дълго да го отблъсква така; но сега, когато отново видя призрака на близката му смърт, изпитваше ужас от всякаква близост с него. Каза си, че каквото и да ги очаква ще остане вярна съпруга на този почтен човек, който беше се държал добре с нея. Споменът я върна отново в онази стая, където Вивиан и Мерлин направиха на късчета сигурността и покоя, които си беше извоювала. Почувства сълзите й да напират, но потисна хлиповете си от страх да не събуди Горлоис.

Мерлин беше казал, че ще й изпрати целебен сън — но нали всичко беше започнало пак със сън! Игрейн се страхуваше да заспи, боеше се, че новият сън ще разбие и спокойствието, което й беше останало. Тя знаеше, че ако спре да се съпротивлява, животът й ще се преобърне, че ще трябва да наруши дадената брачна клетва. Макар че тя самата не беше напълно убедена християнка, беше слушала достатъчно проповеди, за да знае, че по християнските разбирания това е страшен грях.

„Ако Горлоис умре…“ Дъхът на Игрейн секна от ужас — за първи път си беше позволила да изрече тази мисъл, макар и на ум. Как би могла да иска смъртта му — смъртта на собствения й съпруг, на бащата на дъщеря й?! Как би могла да знае дали дори ако Горлоис вече не ги разделяше, Утър би я пожелал? Как беше възможно да лежи до един мъж и да копнее за друг?

„Вивиан казва, че тези неща се случват често… Нима съм толкова недорасла и наивна, че не зная за тях?… Не, няма да спя, не искам да сънувам…“

Игрейн си каза, че ако продължава да се мята така в леглото, наистина ще събуди Горлоис. Ако я видеше, че плаче, щеше да поиска да знае защо, а какво би могла да каже тя? Смъкна се безшумно от леглото, уви голото си тяло в дълга мантия и седна пред догарящия огън. Замисли се защо Мерлин Британски, върховен друид и кралски съветник, Пратеник на Боговете, ще се занимава с любовните истории на една млада жена? И какво всъщност търсеше един друид като кралски съветник в предполагаемо християнски двор?

„Ако вярвам в мъдростта на Мерлин, защо отказвам да му се подчиня?“

След време тя почувства как очите й се уморяват от взиране в жаравата. Не можеше да реши дали да се върне в леглото до Горлоис или да стане и да се поразходи, за да не заспи и да избегне съня, пратен й от Мерлин.

Накрая стана и отиде тихо до входната врата. В сегашното си състояние не се учуди особено, когато установи, че обръщайки се назад, вижда собственото си тяло, увито в мантията, осветено от огъня; не направи опит да отключи нито една от вратите — плъзна се през тях като дух.

Странно — когато излезе, не се озова в двора на къщата, обитавана от приятеля на Горлоис. Намираше се сред обширна равнина, а пред нея имаше кръг от големи изправени камъни, докосвани от първите утринни лъчи… Но не, светлината не идваше от слънцето, а от голям огън, осветил цялото небе на запад. От запад, където бяха страните на Лионес и Ис, както и големият остров на Атлас — Аламесиос, или Атлантида — забравеното царство сред морето. Наистина, когато планините се разцепиха и в една-единствена нощ загинаха сто хиляди мъже, жени и деца, западното небе беше пламнало от такова зарево.

— Но жреците бяха подготвени — произнесе се някакъв глас до нея. — През последните сто години те градяха звездния храм тук, в равнините, така че да не загубят връзка при проследяването на сезоните, да могат да изчисляват идването на слънчевите и лунни затъмнения. Тук хората не знаят за тези неща, но вярват в нашата мъдрост, вярват на нас — жреци и жрици, дошли от морето, и ще строят за нас, както са правили и преди…

Игрейн не беше учудена, когато видя фигурата със синьо наметало до себе си. Макар че лицето му беше някак различно, а на главата си носеше особена корона, увенчана със змии, както и златни гривни с формата на змия на ръцете си, очите му бяха същите като на Утър Пендрагон.

Студен вятър повя над високата, равнинна местност, където камъните очакваха милувката на слънцето. Наяве Игрейн никога не бе виждала Храма на Слънцето до Солзбъри^[1], защото друидите не ходеха там. Как е възможно, питаха те, да се покланяш на великите богове, служейки на образите им в храм, граден от човешки ръце? Те се прекланяха пред боговете си в горите, защото дърветата бяха посадени от божите ръце. Когато Игрейн беше малка, Вивиан й беше разказвала за този храм — колко точно е изчислено всичко в него, така че дори някой, който не познава тайните на жреците, би могъл да пресметне кога ще настъпи затъмнение и да проследи движението на звездите, и как тайната на градежа му е изчезнала заедно с неговите строители.

До нея Утър беше насочил поглед на запад, към пламтящото небе. Но беше ли действително Утър този висок мъж в одежди на жрец, загинал преди векове, заедно с една страна, която сега съществуваше само в легендите?

— Най-сетне се случи това, което ни бяха предсказали — започна той и обви с ръка раменете й. — Не вярвах истински до този момент, Морган.

За миг Игрейн, съпруга на Горлоис, се зачуди защо той я нарича с името на дъщеря й — но веднага се сети, че „Морган“ не е име, а по-скоро прозвище на жрица и означава „тази, която идва от морето“, съгласно една религия, която дори в представите на Мерлин Британски беше само сянка от легенда.

Тя се чу как отвръща неволно:

— Аз също не можех да повярвам, че е възможно Леонес, Ахтарат и Рута да изчезнат, сякаш никога не ги е имало. Вярваш ли, че боговете наказват Атлантида заради греховете на нейните обитатели.

— Не вярвам, че боговете биха постъпили така — отвърна мъжът до нея. — Земята се тресе под големия океан, който е зад познатото ни море. Хората от Атлантида разказаха за изчезналите страни Му и Хи-Бразил; но аз знам, че в големия океан, отвъд залеза, земята трепери, острови потъват и нови се издигат на тяхно място, дори ако хората нямат представа кое е добро и кое — лошо. Ако боговете на земята наказват еднакво и виновните, и невинните, то това не би могло да е разплата за нечии грехове, а просто естественият ход на природата. Не зная има ли цел разрушението, може би просто земята не е добила окончателната си форма и страда в стремежа си към усъвършенстване, също както и ние — хората. Не зная, Морган. Тези неща са известни само на малцина посветени. Зная само, че изнесохме тайните от храмовете, а бяхме се клели да не го правим. Затова сме прокълнати.

Игрейн отвърна трепереща:

— Но нали жреците ни повелиха да го сторим!

— Няма жрец, който може да ни опрости нарушената клетва. Думата, дадена на Боговете, отеква в дълбините на времето. Затова ни е писано да страдаме за греха си. Не биваше храмовите мистерии да бъдат загубени завинаги в морето — затова бяхме изпратени, за да спасим познанието, знаейки, че ще страдаме за нарушената клетва — отново и отново, във всеки следващ живот. Така беше писано да стане, сестро.

Игрейн упорито продължи да възразява:

— Защо да страдаме за нещо, което сме сторили по чужда повеля? Нима жреците са намирали за редно да страдаме, защото сме им се подчинили?

— Не — отвърна мъжът, — но си спомни клетвата, която произнесохме — гласът му за момент се пречупи. — Спомни си клетвата, която прозвуча в храм, отдавна погълнат от вълните, където великият Орион никога вече няма да владее. Спомни си как се заклехме да споделим съдбата на Онзи, който открадна огъня от боговете, за да не живеят хората в мрак. Много добрини е донесъл на земята откраднатият огън, но и много злини, защото хората се научили да го употребяват със зъл умисъл… Затова този, който открадна огъня, макар и почитан във всички храмове като благодетел на човечеството, понася вечните си страдания — прикован на скалата, и лешоядът вечно ще разкъсва сърцето му… Това са мистерии — наредено е така, че човек или се подчинява сляпо на жреците и на създадените от тях закони и живее в неведение, или съзнателно се противопоставя и тръгва по стъпките на Носителя на огъня — за да понася страдания в кръговрата на прераждането. Но виж — мъжът до нея посочи към звездите, към образа на Онзи, който бе по-велик от Боговете, към трите звезди на пояса му, които символизираха чистота, добродетел и смелост — той е още там, макар че храмът му е изчезнал. Там колелото на прераждането върви по вечния си път, макар че тук долу земята се гърчи в мъки, обричайки храмове, градове и човеци на огнена смърт. А ние тук изградихме нов храм, така че мъдростта му никога да не изчезне.

Мъжът, който със сигурност беше Утър, я взе в прегръдките си и тя разбра, че плаче. Той повдигна нетърпеливо лицето й към себе си и я целуна — Игрейн усети по устните му вкуса на собствените си сълзи. После го чу да казва:

— Не мога да се разкайвам. В храмовете ни убеждават, че чистата радост се разкрива единствено след освобождаването от колелото на Смъртта и Живота, че трябва да презрем земните радости и страдания и да копнеем единствено за покой в лоното на вечността. Но аз обичам живота на земята, Морган, и обичам теб — с любов, по-силна от смъртта, и ако нашата връзка е греховна, с радост поемам този грях върху себе си — и сега, и във всички минали и бъдещи животи, за да мога винаги да се връщам при теб, любима!

През целия си живот Игрейн не бе целувана така — страстно, но и със сила, надвишаваща безмерно обикновеното привличане на телата — сякаш двамата бяха свързани от неща, независещи от тях самите. В този миг я връхлетя споменът — сега знаеше къде бе видяла този човек за първи път — сред големите мраморни колони, на позлатените стъпала на храма на Орион; спомни си как в нозете им се простираше Свещеният град на Змията, спомни си алеята на сфинксовете — зверове с тяло на лъв и лице на жена — алеята, която водеше нагоре към Храма… а сега двамата стояха сред пустошта, в кръга от голи камъни. Огънят озаряващ западното небе, беше гибелта на земята, където и двамата бяха родени; където бяха живели в Храма — заедно от деца, обединени от свещения огън, за да не се делят, докато са живи. А сега се връщаха, за да извършат това, което ги свързваше дори и след смъртта…

— Обичам тази земя — в гласа му Игрейн долови голяма сила. Тук храмовете са градени от неодялани камъни, не са украсени със злато, сребро и халцедон, но обичам страната с цялото си сърце и с готовност ще дам живота си, за да я спася — тази студена страна, където слънцето сякаш никога не изгрява… — и той потрепери под наметалото си, а Игрейн го дръпна и двамата застанаха така, че загърбиха отблясъците, които напомняха за гибелта на Атлантида.

— Обърни поглед на изток — произнесе тя, — защото винаги, когато светлината умира на запад, на изток изгрява надеждата, че тя отново ще се роди.

Двамата стояха прегърнати и наблюдаваха издигането на слънцето и блясъка на лъчите, които най-сетне се процедиха през отвора на най-големия камък.

Мъжът, който я държеше в прегръдките си, прошепна:

— Това е то наистина — вечният кръговрат на живота и смъртта — привлече я още по-близо до себе си и продължи: — Ще дойде ден, хората ще забравят всичко това и храмът няма да бъде нищо повече от подредени в кръг камъни. Но аз няма да забравя и ще се върна при теб, любима, кълна се.

Изведнъж Игрейн чу гласа на Мерлин, който произнасяше познатите думи:

— Внимавай какво ще си пожелаеш, защото със сигурност ще го получиш.

После настъпи мълчание — и Игрейн разбра, че седи увита в наметалото си пред студената пепел на огнището в собствената си спалня. Горлоис похъркваше тихо в леглото.

Трепереща, Игрейн се уви още по-плътно в наметалото и се пъхна обратно в леглото, премръзнала до кости. Опита се да намери малко топлина под завивките. Морган. Моргана. Затова ли бе дала това име на дъщеря си — защото самата тя го бе носила в минал живот? Може би всичко беше само странен сън, изпратен й от Мерлин, за да я убеди, че е познавала Утър Пендрагон в предишен живот?

Не, не беше сън — сънищата бяха объркани, често несвързани, изпращаха те в свят, където всичко е глупава илюзия. Игрейн знаеше, че по някакъв начин за миг се е озовала в Страната на Истината — там, където пребивава душата, когато е отделена от тялото. По някакъв начин у нея бе останал не сън, а спомен от пребиваването й там.

Едно нещо поне беше ясно. Ако тя и Утър се бяха обичали и познавали преди, това обясняваше странната близост, която неволно ги свързваше — изясняваше й защо не й е чужд, защо грубиянското му — или просто момчешкото — поведение не я отблъскваше — тя приемаше нрава му не като нещо дразнещо, а просто като част от личността му — такъв, какъв е бил преди и винаги ще бъде. Спомни си внезапната нежност, която я беше подтикнала да изсуши сълзите му с воала си — сега разбра какво си беше помислила тогава — да, той винаги е бил такъв — импулсивен, като малко дете, винаги се втурва да вземе това, което желае, без да се интересува от цената, която ще трябва да плати.

Дали наистина двамата бяха донесли тайните на една изчезнала мъдрост в тази страна — още преди много поколения, скоро след като земите от легендите са били погълнати от вълните на западното море? Наистина ли им е било съдено заедно да понесат наказанието за престъпената клетва? Какво наказание? И тя си отговори в същия момент — нали самото прераждане и навлизане в човешкия живот беше наказанието — да живееш в човешко тяло, вместо да намериш вечен покой. По устните й се плъзна усмивка и Игрейн се зачуди дали е награда или наказание да живее в тяло като своето? Спомни си как същото това тяло се събуди за нови усещания в прегръдките на мъжа, който беше, бил е, или ще бъде Утър Пендрагон — и разбра, независимо от твърденията на жреците, че за нея да бъде родена или преродена в тялото си е достатъчна награда. Тя се сгуши в леглото и се усмихна в мрака. Може би Мерлин и Вивиан са знаели още отначало какво й е съдено да разбере — че тя и Утър са свързани по начин, който прави връзката й с Горлоис моментна и незначителна. Игрейн щеше да се подчини на тяхната воля — такава беше съдбата й. Игрейн и мъжът, който сега беше Утър, бяха свързали съдбата си с тази земя от поколения — когато бяха пристигнали тук след гибелта на Стария храм. Мистериите отново бяха застрашени — този път от нашествието на варварски орди и от дивите северняци — и те се бяха върнали заедно. Тя беше избрана да даде живот на един от тези велики герои, за който се казва, че се връщат на земята, когато има нужда от тях — да роди крал, който е бил, е, и ще бъде отново, когато трябва да спаси народа си — християните имаха своя версия на тази легенда; нали когато Христос е щял да бъде роден, неговата майка е знаела за пророчеството, че ще роди цар? Игрейн отново се усмихна в мрака, мислейки за съдбата, която отново я събираше с мъжа, когото бе обичала преди векове. Горлоис ли? Та Горлоис нямаше нищо общо с нейната съдба, освен може би да й помогне да съзрее — иначе тя не би била подготвена за това, което й предстоеше.

„В сегашния си живот не съм жрица. Но при все това съм покорна на съдбата си — така, както трябва да се покоряват всички, и мъже, и жени.

За жреците и жриците не съществуват брачни връзки. Те се отдават комуто трябва, по волята на боговете, за да бъдат заченати люде, които решават съдбините на човечеството.“

Игрейн продължи да мисли за голямото съзвездие на север, наречено колелото. Простолюдието го наричаше Голямата мечка — звездите, които следваха вечния си път около Полярната звезда. Но Игрейн знаеше, че всъщност съзвездието символизира безкрайния кръговрат на раждане, смърт и прераждане. Игрейн си представяше гиганта Орион, крачещ през небесата с големия меч, окачен на пояса му, и й се стори, че вижда героя, който щеше да се роди — той самия носеше голям меч — меч на завоевател. Жреците от Свещения остров щяха да му дадат меч — меча от легендите…

До нея Горлоис се размърда и посегна да я прегърне. Игрейн се отпусна покорно в ръцете му. Отвращението й бе отстъпило място на състрадание и нежност, а страхът — изместен от новопридобитата й увереност, че не е писано да зачене от Горлоис. Не беше такава съдбата й. Клетият и обречен съпруг нямаше да играе роля в тази мистерия. Той беше от тези, които не се прераждат — или пък ако това им се случи, нямат спомен от предишния си живот; Игрейн се радваше, че намира утеха в простичката си вяра.

По-късно, когато станаха, Игрейн дори запя. Горлоис я загледа учудено.

— Струва ми се, че вече си оздравяла — каза той, а тя се усмихна и отговори:

— О, да. Никога не съм се чувствала по-добре.

— Значи лекът на Мерлин ти е помогнал — продължи Горлоис, а Игрейн само се усмихна отново и не отвърна нищо.