Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (64)

13

Далеч на север, в Лотиан, вестите пристигаха рядко и не винаги бяха достоверни, затова и не се знаеше почти нищо за търсенето на Граала. Моргоуз дълго чака завръщането на младия си любим, Ламорак. Половин година по-късно пристигна вест, че Ламорак е загинал по пътя към свещената си цел.

„Той не е нито първата, нито последната жертва на тази чудовищна лудост“, казваше си тя. „Каква е тази страст да се отправиш в неизвестността! Винаги съм мислила, че във всички тези религии и богове има нещо налудничаво. Ето какво причиниха на Артур! А сега ми отнеха и Ламорак, още толкова млад!“

Той си бе отишъл завинаги, липсваше й и тя щеше да тъгува за него по своему — нали бе живяла с него дълго време — повече, отколкото с всеки друг мъж в живота й, освен Лот. Но това не означаваше, че трябва да се примири със старостта и самотната постеля. Тя започна да се разглежда внимателно в старото си бронзово огледало. Изтри следите от сълзи по бузите си и отново се взря внимателно в образа си. Вярно, разцъфтялата й хубост на зряла жена, с която някога покори Ламорак, бе позавехнала, но Моргоуз бе все още привлекателна; в края на краищата, в тази страна все още имаше мъже, които не се бяха заразили от налудничавата мода да стават странстващи рицари. Беше и богата, беше кралица на Лотиан, и все още умееше да си служи добре с женските си оръжия — зъбите й все още бяха запазени, съхранила бе чара си… Вярно, налагаше се да почерня с въглен избелелите си вежди и мигли — от годините бяха добили бледорижав цвят. Да, мъже имаше достатъчно, и си бяха все такива глупци, та една умна жена можеше да получи от тях всичко, което пожелае. Не, тя не беше глупачка като Моргана, която все се терзаеше от мислите си за дълг и добродетели, нито пък хленчеща гъска като Гуенхвифар, постоянно загрижена за спасението на душата си.

От време на време до нея долитаха разкази за търсенето на Светия Граал — и всеки бе по-невероятен от предишния. Разбра, че Ламорак бил стигнал до замъка на покойния крал Пелинор, привлечен от слуховете за някакво тайнствено старинно блюдо, съхранявано в едно от подземията на замъка. Там и загинал, и с последния си дъх успял да каже, че вижда Граала в ръцете на една девица — в ръцете на собствената си сестра, Илейн, такава, каквато я помнел като малко момиче… Моргоуз се чудеше какво ли е било всъщност предсмъртното му видение. Носеха се и други слухове — че някъде в земите близо до старата римска стена, из някогашните владения на сър Екториус, бил държан в плен Ланселет — бил напълно луд, държали го в тъмница и никой не смеел да съобщи на крал Артур; после се разбра, че брат му Борс пристигнал, и Ланселет го познал и постепенно си възвърнал разсъдъка. После, когато оздравял напълно потеглил отново на път — не се знаеше дали пак по следите на Граала или към Камелот, но това и не вълнуваше особено Моргоуз. „Може би“, каза си тя разсеяно, „този път горкият ще има късмет да намери смъртта си — иначе няма да устои и ще се върне отново в кралския двор, при Гуенхвифар“.

Само нейното разумно момче, скъпият й Гуидиън, бе съобразил да остане в Камелот, близо до Артур. Де да можеха Гауейн и Гарет да проявят достатъчно разум и да сторят същото! Сега, най-сетне, нейните синове щяха да получат от Артур всичко, което им се полагаше открай време.

Но Моргоуз имаше и друг начин да узнава какво се случва по света. Някога, когато бе съвсем младо момиче на Авалон, Вивиан й бе казала, че е лишена от търпение и издръжливост, затова и няма да бъде посветена в тайнствата на древната наука. Моргоуз знаеше, че Вивиан е била права; тя никога не би желала да пропусне толкова много години от живота си за някакво си духовно израстване. Дълги години бе убедена, че магическите двери на времето са затворени за нея. Беше успяла да се научи сама на някои дребни магии, с които си служеше при нужда. После, когато за първи път съумя да направи заклинание и да научи истината за произхода на Гуидиън, разбра, че магическото изкуство все пак е достъпно за нея, че тя няма нужда от друго, освен собствената си воля. Не й бяха необходими сложните друидски правила, през ум не й минаваше да спазва строгите ограничения за ползването на магия, не я интересуваха всички лъжливи закани за отмъщение на боговете. Магията си беше част от живота — проста и достъпна, нямаше какво да се разсъждава за добро и зло — човек просто трябваше да има воля, и когато бе необходимо, да ползва безмилостно магическата си власт.

„Всички тези, които се преструват на дълбоко религиозни“, мислеше си Моргоуз, „само искат да държат силата на магията единствено в свои ръце. Но сега аз сама се сдобих с тази сила. Кога и как ще я използвам зависи единствено от мен, не съм обвързана с глупавите им клетви и ограничения“.

И тъй, тази нощ, тя заключи добре покоите си, за да не влезе някой любопитен слуга, и започна с необходимите приготовления. За миг изпита разсеяно съжаление за малкото бяло куче, което бе довела в стаята, а после, когато му преряза гърлото, изпита искрено отвращение. Трябваше да събере в съд прясната кръв на мъртвото животно. В края на краищата, си каза тя, кучето е мое, също както и някое прасе, което бих наредила да заколят за утрешния обяд, а пък силата на пролятата кръв щеше да я доведе до целта много по-бързо, отколкото нескончаемите молитви и бдения, които използваха в такъв случай свещенослужителите на Авалон. Пред огнището лежеше упоена една от прислужниците й — Моргоуз бе подбрала такава, към която нямаше слабост, пък и не й беше особено необходима. Последния път, когато й се наложи да извърши такова нещо, си научи добре урока — тогава сбърка, защото без да мисли, избра една от добрите предачки, и после съжали за прибързаността си.

Този път бе се постарала да избере такава, чиято смърт нямаше да е голяма загуба за никого. Дори готвачката имаше дузина помощници в повече.

Все още изпитваше известна погнуса от това, което трябваше да извърши първоначално. Кръвта, с която беляза челото и ръцете си, беше лепкава и противна, но Моргоуз имаше чувството, че може да види с просто око как от кръвта вече се отделя като лек дим освободената енергия, която й трябваше за магията. Луната се беше почти изпразнила — сърпът й проблясваше едва забележимо на небето. Тази, която очакваше зова й в Камелот, също знаеше това и беше готова. Моргоуз изчака мига, в който луната достигна точно определено място на небосвода, изля остатъка от кръвта в огъня и извика високо:

— Мораг! Мораг! Мораг!

Упоената жена пред огнището — Моргоуз си припомни смътно, че името й беше Бека или нещо подобно — се размърда. Мътните й очи започнаха да добиват някакъв израз. След миг тя се изправи. Изглеждаше облечена в красива и скъпа рокля — такива носеха придворните дами на Гуенхвифар. Беше изчезнал и грубият акцент на глуповато селско момиче — говореше внимателно, с изискания тон на благородна дама от южните земи.

— Ето ме. Очаквам заповедите ти. Какво ще заповядаш да сторя, Повелителко на мрака?

— Разкажи ми какво става в двора на Артур. Какво прави кралицата?

— Откак Ланселет замина, тя почти винаги е сама. Но нерядко вика при себе си младия Гуидиън. Чували са я да казва, че той й замества сина, който не й е било писано да роди. Сякаш напълно е забравила, че той е син на кралица Моргана — проговори момичето. Изисканите думи звучаха странно от устните на простоватото селско момиче с безизразни очи — сега вълшебното внушение бе изгубило сила и се виждаше, че дрехите й са грубо съшити от зебло.

— Все още ли сипваш онази отвара в чашата вино, която изпива преди лягане?

— Не е необходимо, повелителко — отвърна чуждият глас с устните на упоеното момиче. — Кралицата не е имала месечно кървене повече от години, затова и престанах да й давам отварата. Пък и кралят много рядко посещава спалнята й.

И последните страхове на Моргоуз се изпариха — нямаше и най-отдалечена възможност противно на всички очаквания Гуенхвифар да забременее на стари години. Нищо не можеше да попречи на Гуидиън да наследи престола. Пък и поданиците никога не биха приели недорасло дете за крал — особено след дългите години на мир, откак Артур бе заел престола. Да не говорим за това, че Гуидиън надали би имал скрупули да премахне един новороден съперник. Все пак бе по-добре да не се рискува — можеше да се повтори случаят с Артур, който оживя въпреки кроежите на Лот и собствените й опити да го унищожи, и можа да поеме короната на баща си.

„Прекалено дълго чаках. Още преди години Лот можеше да стане самодържец на Британия и аз да управлявам редом с него. Но сега няма кой да ме спре. Вивиан е мъртва; Моргана остаря; Гуидиън ще ме направи велика кралица. Няма друга жена на този свят, в чиито съвети той би се вслушал“.

— Кажи ми нещо за сър Мордред, Мораг. Успя ли да спечели доверието на краля и кралицата?

Безтелесният глас стана по-далечен и неясен.

— Нищо не мога да кажа… Мордред често остава насаме с краля… Веднъж чух как Артур му казва… ох, как ме боли главата! Как съм попаднала тук? Готвачката жива ще ме одере… — това беше вече грубоватият селски глас на Бека. Някъде далече, в Камелот, Мораг отново бе потънала в своя странен сън и сама не знаеше кого сънува — кралицата на далечен Лотиан, или може би кралицата на феите…

Моргоуз грабна съда с кръвта и изтръска последните капки в огъня.

— Мораг, Мораг! Чуй ме, остани тук, заповядвам ти!

— Кралице — понесе се отново далечният изискан глас — сър Мордред и едно момиче от свитата на Езерната дама са неразделни. Казват, че и тя била роднина на Артур…

„Ниниан, дъщерята на Талиезин“, каза си Моргоуз. „Не знаех, че е напуснала Авалон. Но за какво ли е останала в кралския двор?“

— След като Ланселет напусна двора, сър Мордред стана капитан на конницата на негово място. Говорят… ама че огън, лейди, да не искаш да запалиш замъка? — Бека търкаше очи и хленчеше. Вбесена, Моргоуз я блъсна с все сили и момичето падна с отчаян писък в огъня. Беше вързана здраво и нямаше как да се измъкне от високо издигащите се пламъци.

— Проклета да е, ще разбуди всичко живо! — Моргоуз понечи да я измъкне обратно, но дрехата на момичето вече гореше. Ужасяващите й писъци пронизваха като нажежени игли ушите на кралицата. С някакви останки от съчувствие Моргоуз си каза: „Горкото момиче. Вече нищо не може да се направи — тъй или иначе е така обгоряла, че не бихме могли да я оправим, дори ако случайно не умре веднага!“ Тя издърпа боричкащото се, крещящо момиче от пламъците, без да обръща внимание на изгарянията по собствените си ръце, наведе се към нея и опря чело в нейното, сякаш да я успокои; и преряза гърлото й от край до край с едно движение на ножа. Кръв рукна в пламъците, към комина се издигна стълб от задушлив дим.

Внезапният прилив на сила разтърси Моргоуз. Стори й се, че притокът на магическа мощ изпълва стаята, Лотиан, целия свят… Никога досега не се беше осмелявала да стигне толкова далеч — но сега властта сама дойде при нея. Стори й се, че безплътният й дух се рее високо над земята. След дългите години, прекарани в мир, отново се събираха армии. На западния бряг приставаха кораби с високо извити носове, украсени с драконови глави. Дългокоси диваци слизаха от тях, плячкосваха и опожаряваха градове, разрушаваха църкви, отвличаха жени от манастирите… Кървавочервен вятър се надигаше, за да разруши дори стените на Камелот… Моргоуз не знаеше дали вижда настоящето или бъдещето.

Мракът около нея започна да се сгъстява, но тя извика високо:

— Искам да видя синовете си, които тръгнаха да търсят Граала! Внезапно в стаята падна мрак — плътен, изпълнен с мирис на изгоряла плът.

Моргоуз бе паднала на колене под напора на призованата сила. После тъмнината и димът започнаха да се разнасят — само по ъглите се виеше дим като над къкрещо гърне. В нахлулата светлина Моргоуз видя лицето на най-малкия си син, Гарет. Беше дрипав и мръсен, изтощен от странстване, но се усмихваше все така весело. Светлината се усили и Моргоуз видя към кого гледаше Гарет — видя лицето на Ланселет.

„Не, Гуенхвифар нямаше вече да губи ума и дума, когато го види — не и по този изтощен, болнав възрастен мъж с посивяла коса, с изпито и прорязано от бръчки лице, белязано от страданието и лудостта… Та той приличаше направо на плашило!“ Старата омраза се надигна в гърдите на Моргоуз: не можеше да разбере защо най-добрият от синовете й продължава да се прекланя така безрезервно пред този човек, да го обича и следва още откакто беше малко момченце и си играеше с дървени рицари…

— Не, Гарет — казваше меко Ланселет. Гласът му долетя отдалеч и отекна глухо в притихналата от ужас стая. — Знаеш защо няма да се върна с теб в двора. Няма да говоря за собствения си душевен покой — или за спокойствието на кралицата — но не забравяй, че положих обет — да търся Граала в продължение на цяла година и още един ден.

— Но това е някаква лудост! Какво толкова представлява Граалът в сравнение с дълга ни да служим на крал Артур? Години преди някой от нас да чуе нещо за Светия Граал, и аз, и ти положихме клетва за вярност пред краля и страната си! Като си помисля само за Артур — не му остана дори един от верните рицари — в двора сега има само старци, болни и страхливци!

Ланселет продължи все така тихо:

— Знам, че Бог ми прати видение, Гарет. Не ме лишавай от тази опора. За миг зениците му отново се разшириха с нездрав блясък.

Гарет проговори със странен, потиснат глас:

— Но какво да правим, когато Бог върши работата на дявола? Как да повярвам, че разрухата на всичко, което Артур е градил в продължение на четвърт век, е Божие дело? Не си ли чул, че диваци от Севера отново пристават по бреговете ни, че когато хората от крайбрежието призовават на помощ легионите на Артур, няма кой да се отзове на молбите им? Саксонците отново надигат глава, а Артур седи с вързани в ръце, а ти, Ланселет — ти си тръгнал да търсиш душата си. Умолявам те, ако решението ти да не се връщаш в двора е твърдо, поне тръгни да търсиш Галахад! Накарай го да се върне при Артур! Ако кралят остарее и — да ми прости Господ — волята му отслабне, нека твоят син бъде до него, за да поеме властта от ръцете му. Нали народът знае, че той е осиновен син и наследник на Артур!

— Галахад ли? — попита мрачно Ланселет. — Нима мислиш, че имам някакво влияние върху сина си? Всички ние се клехме да търсим Граала в продължение на една година и един ден, но когато потеглихме, аз яздих известно време с Галахад и сега знам, че думите, които той каза на Великден, бяха напълно искрени — ако трябва, той ще върви след видението до края на земните си дни.

— Не! — извика Гарет, наведе се от седлото и хвана здраво Ланселет за раменете. — Длъжен си да го накараш да разбере, че сега мястото му е в Камелот! О, Господи, Гуидиън би ме нарекъл предател на собствената си плът и кръв — а аз обичам Гуидиън, но… Как да го кажа дори на теб, макар че си ми кръвен роднина и близък приятел? Безпокои ме властта, която той доби над краля! Щом саксонците пратят посланици до Артур, винаги Гуидиън ги приема и разговаря с тях — те знаят, че той е син на сестрата на краля, а нали знаеш, по техния обичай синът на сестрата е пряк наследник… Ланселет се усмихна спокойно.

— Ти забравяш, Гарет, че така е било и при племената на Древните, преди в Британия да дойдат римляните — а ти и аз не сме възпитани да следваме римските обичаи.

— Нима няма да защитиш правото на родния си син? — възкликна Гарет.

— Артур ще реши кой ще го наследи на трона — отвърна Ланселет, — ако изобщо е писано Британия да има друг крал след него. Понякога, когато ме преследваха виденията в пристъпите на моята лудост — не ми се говори за това, но предполагам, че има някаква връзка с ясновидството, което е наследствено в рода ми — тогава нещо ми говореше, че когато Артур си отиде, земята ни ще потъне в мрак.

— Нима ще допуснеш да стане тъй, да бъдем погълнати от мрака, сякаш Артур никога не е съществувал? А клетвата ти за вярност пред краля? — упорстваше Гарет.

Ланселет въздъхна и каза:

— Да бъде твоята воля, Гарет. Тръгвам да търся Галахад.

— И то колкото е възможно по-бързо — настоя Гарет. — Убеди го, че трябва да постави верността си пред краля над всякакви Богове и свещени реликви…

Ланселет го прекъсна мрачно:

— А ако все пак не пожелае да дойде с мен?

— Ако е тъй — каза замислено Гарет, — тогава може би наистина той не е кралят, който ще е необходим на страната след Артур. Тогава — дано Бог да ни е на помощ, защото ще се оставим в негови ръце.

— Братовчеде, братко — каза Ланселет и прегърна Гарет. — Каквото и да стане, ние винаги сме в Божиите ръце. Но аз ти се заклевам, че ще намеря Галахад и ще го доведа обратно в Камелот. Можеш да ми вярваш…

Светлината бавно помръкна. Лицето на Гарет избледня и изчезна. За миг пред погледа на Моргоуз останаха само хубавите тъмни очи на Ланселет, които толкова приличаха на очите на Вивиан! Сякаш Великата жрица, сестра й, се взираше с упрек в нея и казваше: „Какво направи, Моргоуз?“ После и това видение изчезна и Моргоуз бе отново сама пред огъня. Над огнището все още се виеше гъст дим, в нозете й лежеше отпуснатото, безжизнено тяло на убитата от нея жена.

Да бъде проклет! Ланселет, разбира се! Ланселет все още можеше да обърка плановете й! Яростта разтърси тялото й, болка сви гърлото й и я прониза чак до утробата. Главата я болеше, магията започваше да дава отражението си върху й. Искаше само да се отпусне пред огнището и да спи с часове, но не биваше. Трябваше да бъде силна — щеше да й помогне магията, която сама е призовала. Нали беше кралица на Лотиан — и Повелителка на мрака! Отвори вратата, изнесе трупа на кучето и го хвърли в купчината смет, без да обръща внимание на отвратителната смрад, която се носеше наоколо.

С трупа на прислужницата нямаше да може да се справи сама. Понечи да повика някого, но се отказа — не биваше да я виждат така — с ръце и лице, все още белязани с кръв. Взе легена и каната с вода, изми се и сплете наново косите си. Не можеше да почисти петната от кръв по роклята си, но огънят бе загаснал и в стаята беше тъмно. Сега вече повика шамбелана си и той мигновено се появи, явно умиращ от любопитство.

— Какво се е случило, господарке? Чух викове, писъци — някакво нещастие ли е станало? — той вдигна високо светилника. Моргоуз знаеше отлично как изглежда в очите му — полуоблечена, раздърпана, прекрасна. Виждаше се отразена в зениците му. Каза си: „Само да протегна ръка и мога да го имам — още тук, над тялото на мъртвото момиче“. Усети приятната болка на желанието и се засмя в себе си от удоволствие, но си наложи да не мисли за това — после щеше да има достатъчно време.

— Нещастие наистина. Горката Бека — тя посочи трупа в краката си. Падна в огнището, и когато понечих да й помогна, измъкна камата от колана ми и сама си преряза гърлото — бедната, сигурно болките са я подлудили. Виж, цялата съм изцапана от кръвта й.

Човекът възкликна ужасено и се наведе, за да огледа трупа на прислужницата.

— Да, да, горкото момиче май не беше с всичкия си. Не трябваше да я пускаш в покоите си, господарке.

Моргоуз се подразни от беглия упрек, който долови в думите му. Нима наистина бе помислила да го допусне в леглото си?

— Не съм те повикала, за да обсъждаш постъпките ми. Изнеси тялото от тук и се погрижи да я погребат, както е редно. Кажи на придворните ми дами, че съм наредила да дойдат при мен. Утре тръгвам за Камелот.

Нощта падаше бързо. Ситен, упорит дъжд забулваше като пелена пътя. Моргоуз беше мокра и премръзнала. Капитанът на конницата й доближи и попита:

— Сигурна ли си, че сме на прав път, господарке?

Думите му я вбесиха допълнително.

Беше му хвърлила око от месеци. Беше висок, млад, с ястребови черти, с широки рамене и силни бедра. Казваше се Кормак. Но в момента й се струваше, че всички мъже са непоправими глупци. Съжали, че не беше го оставила в замъка, та да води конницата сама. Все пак — имаше неща, които дори кралицата на Лотиан не можеше да си позволи.

— Не, пътят ми е непознат. Съдейки по разстоянието, което изминахме днес, би трябвало да сме много близо до Камелот. Да не би да сме се заблудили в мъглата и отново да сме тръгнали на север, Кормак?

В друг случай тя дори би се зарадвала, ако се наложеше да прекарат още една нощ на път. Една нощ почивка в удобната й шатра — а може би, когато придворните дами заспяха, би повикала Кормак да стопли постелята й.

„Откак се научих как да си служа с магията, няма мъж, когото да не мога да покоря. Но странно — сякаш вече ми е все едно. Наистина, откак научих за смъртта на Ламорак, не съм била с мъж. Да не би да остарявам?“ Мисълта я уплаши и тя твърдо реши да повика тази нощ Кормак при себе си… Но първо трябваше да намерят пътя към Камелот; тя трябваше да отиде там час по-скоро, за да защитава правата на Гуидиън и да го напътства. Моргоуз каза нетърпеливо:

— Пътят не може да е избягал, тъпако. Минавала съм по него повече пъти, отколкото са пръстите на двете ми ръце. За глупачка ли ме имаш?

— Пази Боже, господарке. Аз също съм минавал често по този път, и въпреки това ми се струва, че кой знае как сме се заблудили — отвърна Кормак. Моргоуз имаше чувството, че се задушава от яд. Прехвърли на ум пътя, който бе минавала толкова често — от Лотиан към Камелот. Помнеше ясно къде трябваше да се отклонят от римския път и да тръгнат по добре отъпканата пътека покрай тресавищата, към Драконовия остров, и оттам се прехвърляха на пътя към Камелот — разширен и постлан с плочи по нареждане на Артур, този път беше почти толкова добър, колкото и римския.

— И все пак сме пропуснали отклонението за Камелот — защото виж тази част от стара римска стена. Това означава, че сме на половин час път след мястото, където трябваше да се отклоним — сопна се Моргоуз. Нямаше какво да се прави — трябваше да обърнат назад целия керван, а пък се смрачаваше. Моргоуз смъкна още по-ниско качулката на наметалото си и смушка коня, който газеше из калта в сивкавия здрач. Странно. По това време на годината се смрачаваше почти цял час по-късно, а сега на запад едва се виждаха последните отблясъци на залеза.

— Отклонението трябва да е тук — каза изведнъж една от жените. — Виждате ли тези четири ябълкови дървета — идвах тук едно лято, за да взема издънка и да я присадя в градината на кралицата.

Но път нямаше — само тясна пътечка се виеше нагоре по голия хълм — на мястото на широкия път. Там горе, трябваше да се виждат вече светлините на крепостта Камелот. Но нямаше нищо подобно.

— Ама че глупости — не се предаваше Моргоуз. — Не може да не сме се заблудили. Не ми казвай, че това е единственото място в кралството, където растат едно до друго четири ябълкови дървета.

— И все пак пътят трябваше да се намира тук, бих могъл да се закълна — мърмореше Кормак. Въпреки това нареди на цялата върволица конници и водачи на товарни животни да тръгнат обратно. Потеглиха отново. Дъждът заплющя още по-упорито — сякаш никога нямаше да спре. Моргоуз бе вече много премръзнала и капнала от умора. Копнееше за топла вечеря в покоите на Гуенхвифар, за чаша греяно вино и меко легло. Когато Кормак се появи отново, тя се раздразни още повече.

— Сега пък какво има? Искаш да ми кажеш, че пак си объркал пътя и си успял да пропуснеш такъв широк път, по който минават товарни коли?

— Съжалявам, кралице — но виж — по някакъв начин сме се озовали отново на мястото, където спряхме, за да отпочинат конете, след като се отклонихме от римския път. Аз сам хвърлих тук този парцал, след като почистих с него калта от един денк.

Моргоуз избухна не на шега.

— Имало ли е някога кралица, заобиколена от по-големи дръвници от вас? — развика се тя. — Още колко ще трябва да се щураме из Летните земи, за да намерим най-големия град източно от Лондиниум? Сигурно трябва да яздим напред-назад по този път цяла нощ! Та нали, ако не можем да видим светлините на Камелот, би трябвало най-малкото да чуем нещо! Та това е замък, в който сега има най-малко сто души рицари, прислужници, коне и добитък! Хората на Артур охраняват всички пътища наоколо — всичко, което се движи по тях, се вижда съвсем ясно от наблюдателниците!

Но в края на краищата се оказа, че няма друг изход, освен да запалят фенерите и пак да потеглят на юг. Този път Моргоуз яздеше начело на колоната, редом с Кормак. Мъглата и дъждът заглушаваха всеки звук, дори ехото. В крайна сметка пак видяха пред себе си през пелената на дъжда разрушената римска стена, където бяха спрели преди известно време. Кормак изруга, но беше ясно, че е уплашен.

— Съжалявам, господарке, но не мога да разбера какво става.

— Проклети да сте! — закрещя истерично Моргоуз. — Цяла нощ ли ще се лутаме така? — Но тя също бе разпознала старата стена. Спря и си пое дълбоко дъх — после каза примирено: — Може би дъждът ще спре до сутринта. Ако се наложи, ще се върнем до голямата римска стена по следите си. Поне ще разберем къде сме се объркали.

— Ако изобщо сме някъде, а не сме попаднали във владенията на феите — промърмори една от жените и плахо се прекръсти. Моргоуз я видя, но каза само:

— Стига глупави приказки! Достатъчно неприятно е да се загубиш в дъжда и мъглата, без да трябва да слушаш и такива бабини деветини. Какво зяпате? Явно днес няма да продължим — разпъвайте палатките тук, а утре ще решим какво да правим.

Намерението й бе наистина да повика Кормак при себе си, дори само за да не се поддаде на страха, който бе започнал да се прокрадва и в нейните мисли… Нима наистина бяха се заблудили и бяха попаднали извън действителния свят? Но в крайна сметка се отказа. Лежа будна сред спящите си придворни дами и прехвърля наум отново и отново изминатия път. Навън владееше абсолютно безмълвие — не се чуваше дори крякане на жаби от блатата. Невъзможно бе да не се забелязва близостта на голяма крепост, каквато беше Камелот — и все пак от града нямаше и следа. А може би тя самата, заедно с цялата си свита, прислугата и конете, бе потънала в царството на вълшебствата? Всеки път, когато стигнеше до тази точка в мислите си, й се искаше да не бе пратила в гнева си Кормак на стража пред лагера — ако той лежеше до нея, може би Моргоуз нямаше да изпитва това ужасяващо чувство, че светът е излязъл от орбитата си… Отново и отново се опитваше да заспи, но продължаваше да се взира, съвсем будна, в заобикалящата я тъмнина.

По някое време през нощта дъждът спря. На зазоряване, въпреки влажните изпарения, които се вдигаха от почвата наоколо, небето беше съвсем безоблачно. Моргоуз се събуди от кратък и неспокоен сън. Присънила й се беше Моргана — стара, с посивели коси, която се взираше в някакво огледало, много подобно на нейното собствено. Тя излезе от шатрата си. Дълбоко в себе си се надяваше, че като погледне нагоре към хълма, ще види, че Камелот си е на мястото, ще види широкия римски път, който водеше нагоре към замъка на Артур с високите кули. В противен случай трябваше поне да установи, че се намират на някое място, отдалечено на много мили от целта им. Но не — нямаше съмнение. Бяха разположили лагера си тъкмо до старата, полуразрушена римска стена. Моргоуз знаеше отлично, че стената се намира на една миля южно от Камелот. Хора и животни се бяха раздвижили и се стягаха за път. Тя погледна още веднъж нагоре към хълма, където би трябвало да бъде Камелот, но хълмът си беше все така покрит с висока зелена трева — по него нямаше и помен от нещо друго.

Потеглиха бавно по пътя, разкалян от многото следи, оставени от собствените им коли, когато се движиха напред-назад в продължение на много часове през нощта.

В полето забелязаха стадо овце, но когато един от свитата на Моргоуз се опита да заговори с овчаря, той побягна и се скри в някакви скали наблизо. Никакви увещания не можаха да го накарат да излезе от убежището си.

— Дотук ли ги е докарал прочутият мир на крал Артур? — възкликна Моргоуз.

— Лейди — обади се почтително Кормак, — сигурно наистина сме в плен на някакво вълшебство. Където и да се намираме, наоколо няма и следа от Камелот.

— Но къде сме тогава, в името Божие? — простена Моргоуз, а Кормак само промърмори:

— Наистина, къде сме, за Бога? — и не можа да й отговори.

Моргоуз отново вдигна поглед, заслушана в уплашения хленч на една от жените. Стори й се, че чува гласа на Вивиан. Спомни си думите на сестра си, на които не бе хванала много вяра на времето. Вивиан бе казала, че Авалон потъва все по-надалеч в мъглите, и ако тръгнеш натам, без да знаеш пътя, дори да си друид или жрица, ще се озовеш на Острова на свещениците, в Гластънбъри.

Можеха наистина да се върнат от римската стена обратно по следите си… Моргоуз усети в нея да се надига неясен страх — може би щяха да открият, че е изчезнала и римската стена, че го няма дори Лотиан? Нима бе останала сама на света — само с неколцината мъже и жени, които я бяха наобиколили? Треперейки цялата, тя си припомни няколко думи от Светото писание, които бе чувала в проповедите на придворния свещеник на Гуенхвифар — за края на света… „Казвам ви — две жени ще мелят жито една до друга — едната ще бъде взета, а другата ще остане…“ Да не би Камелот и неговите обитатели наистина да са се възнесли в християнския рай, да не би да е настъпил свършекът на света, и само тук-там да са останали нещастници като нея, да се скитат по опустялата земя?

Каквото и да се беше случило, не можеха да стоят тука и да се взират в пустия път. Моргоуз каза:

— Връщаме се към римската стена — а на себе си допълни: „Ако тя е все още там. Ако изобщо нещо е останало на мястото си“. Беше се загледала в мъглите, които се стелеха като дима от котлето на някоя магьосница над мочурищата — познатият й свят наистина бе изчезнал, дори изгряващото слънце й се стори някак чуждо. Моргоуз не беше впечатлителна жена, затова си каза, че ще е по-добре да тръгват веднага, вместо да потънат напълно в тази пълна тишина — сякаш наистина не бяха на този свят. Камелот си беше действителност — част от реалния свят, и не можеше да изчезне без следа.

„Но ако бях постигнала целите си, ако интригите, които плетях с Лот срещу Артур, бяха успели, може би земята наистина щеше да изглежда тъй — пуста, потънала в безмълвие и страх?“

Наистина, защо наоколо бе толкова тихо? Сякаш по целия свят не се чуваше никакъв звук, освен трополенето на конските копита. А дори и тропотът на копитата потъваше като камък в дълбока вода, заглъхваше и постепенно замираше. Вече почти бяха достигнали римския път — или поне мястото, където той би трябвало да се намира — когато чуха чаткането на копита по каменната настилка. Откъм Гластънбъри към тях приближаваше конник — движеше се бавно, но съвсем целенасочено. В мъглата едва можаха да различат някаква тъмна фигура. Ездачът водеше със себе си и едно тежко натоварено муле. След миг някой от мъжете възкликна:

— Че това е сър Ланселет от Езерото — да ви даде Бог добро утро, сър!

— Хей! Кой идва насам? — наистина бе гласът на Ланселет, Моргоуз го познаваше отлично и не би могла да се заблуди. Когато наближиха, познатите звуци, издавани от коня и мулето, сякаш освободиха нещо в смълчания свят около тях. За първи път до тях долетя и някакъв друг шум — много отдалеч, защото звуците се носят надалеч в мъглата, се чуваше кучешки лай. Като че ли бяха цяла глутница и се боричкаха за храна, огладнели през нощта. Беше обикновен, ежедневен шум, и като че ли разчупи неземната тишина наоколо.

— Кралицата на Лотиан! — провикна се Кормак, и Ланселет веднага се упъти към тях. Когато наближи съвсем, дръпна юздите на коня си.

— Е, лельо, надявах се, че ще се срещнем в Камелот — може би и братовчедите ми са с теб — Гауейн или Гарет?

— Не — отвърна тя. — Запътила съм се към Камелот сама. „Ако, разбира се, такова място все още съществува на този свят“ каза си тя раздразнено. Взря се внимателно в лицето на Ланселет, докато той продължаваше с обичайните любезности при среща на път. Изглеждаше уморен. Сигурно идеше отдалеч. Дрехите му бяха одрипавели и не много чисти. Наметката му бе от изтрито кадифе — такава на времето не би дал и на коняря си. „Ах, прекрасният Ланселет! Гуенхвифар няма да те намери вече толкова очарователен. А на мен и през ум не би ми минало да те поканя в леглото си“.

Но когато Ланселет се усмихна, Моргоуз си каза удивено: „Красив е напук на всичко“.

— Искаш ли да продължим заедно, лельо? Аз съм се запътил, за да изпълня най-скръбното задължение в живота си.

— Чувах, че си тръгнал с останалите да търсиш Граала. Намери ли го, или може би не си успял и затова си толкова мрачен?

— Не би могъл грешник като мен да открие най-великата от Мистериите. Но със себе си водя един, комуто бе съдено да държи Светия Граал в ръцете си. Затова и съм тръгнал към Камелот — за да кажа на всички, че търсенето на Граала завърши, и че Свещената чаша завинаги напусна света на простосмъртните.

Едва тогава Моргоуз забеляза, че на мулето лежи труп, покрит със саван. Тя потръпна и прошепна:

— Кой…?

— Галахад — отвърна спокойно Ланселет. — Моят син бе избраникът, комуто бе съдено да открие Граала. Сега вече знаем, че не може простосмъртен да го докосне и да остане жив. Бих искал аз да съм на негово място. Тъжни вести нося на моя крал — че този, който трябваше да го наследи на престола е напуснал преди него този свят и е отишъл в други селения, където ще може да продължи своето търсене — неопетнен, без грехове и пороци…

Моргоуз затрепери цялата. Сега наистина щеше да стане тъй, сякаш Артур никога не е съществувал — страната няма да има крал. Всички ще се подчиняват само на Небесния владетел — ще ги управляват свещениците, които държат Артур в ръцете си… Тя пропъди ядосано тези мисли. „Галахад е мъртъв. Сега вече Артур е длъжен да избере Гуидиън за свой наследник“.

Ланселет отправи скръбен поглед към тялото на сина си, но каза само:

— Не е ли по-добре да продължим? Нямах намерение да замръквам по пътя, но мъглата е много гъста и се боях да не загубя пътя. За миг имах чувството, че съм на Авалон!

— А ние не открихме нито Камелот, нито дори Авалон в мъглите — поде Кормак, но Моргоуз го прекъсна нервно.

— Я стига с тези глупости — каза тя. — Заблудихме се в тъмнината и затова се щурахме напред-назад почти половината нощ! Ние също искаме да стигнем час по-скоро в Камелот, племеннико.

Един-двама от свитата й познаваха Ланселет, а помнеха й Галахад. Те приближиха, за да изразят съчувствието си с по някоя добра дума. Ланселет ги изслуша с все същия скръбен израз на лицето си, после ги прекъсна меко:

— По-късно, момчета, по-късно ще имаме достатъчно време да се отдаваме на скръбта си. Бог вижда, че не припирам да занеса тъкмо тази вест на Артур, но закъснението няма да я направи по-добра. Време е да потегляме отново.

Слънцето се изкачваше все по-нагоре, а мъглата изтъняваше и се стапяше от лъчите му. Потеглиха заедно — по същия път, по който Моргоуз и свитата й бяха сновали в продължение на часове, търсейки Камелот. И почти веднага след като потеглиха, нов звук, чист и ясен, разкъса странната, призрачна тишина на утрото. Беше звънкият призив на тръба, който отекваше в кристално чистия утринен въздух от високите крепостни стени на Камелот. Пред Моргоуз, от мястото, където растяха едно до друго четири ябълкови дървета, се виеше — широк, видим ясно на ярката слънчева светлина — настланият с каменни плочи път, който бе изграден, за да могат по него да минават конните легиони на Артур.

Беше съвсем в реда на нещата синът й Гарет да е първият от обитателите на Камелот, който се появи да ги посрещне. Той излезе, възседнал коня си, от крепостните стени, и се упъти към групичката пришълци, за да ги запита кои са и какво дирят. Но веднага разпозна Ланселет и насочи коня си към него. Ланселет скочи стремително от седлото и притисна с все сили Гарет в прегръдките си.

— Ти ли си, Гарет?

— Да, аз съм — Кай остаря много и недъгът му пречи да патрулира по стените на крепостта. Ах, хубав ден е тоя, в който ти се връщаш в Камелот. Виждам, Ланс, че не си успял да намериш Галахад?

— О, не, напротив — намерих го — отвърна скръбно Ланселет и по откритото лице на Гарет, все още момчешко въпреки гъстата брада, се изписа ужас и смут, защото едва сега бе забелязал покритото със саван тяло на носилката.

— Това е новината, която нося на Артур, и трябва да му я съобщя веднага. Отведи ме при него, Гарет.

Гарет сведе глава и постави ръка на рамото на Ланселет.

— Тъжен ден е тоя за Камелот. Казвал съм го и преди — все ми се струва, че появата на онзи Граал не беше Божие дело, че в това има замесена зла сила!

Ланселет поклати глава. На Моргоуз й се стори, че през него минава сияен лъч светлина, като че ли тялото му бе станало изведнъж прозирно. Дори в тъжната му усмивка се чувстваше скрито ликуване.

— Не, скъпи ми родственико — каза той. — Прогони тези мисли веднъж завинаги. Галахад бе осенен от милостта Божия, както и всички ние. Неговите дни на тази земя свършиха и духът му е освободен от оковите на човешката съдба. Но нашата съдба все още ни очаква, скъпи Гарет — и дано даде Бог да я посрещнем също тъй достойно и смело като него.

— Амин — промълви Гарет, и се прекръсти за ужас на Моргоуз. В същия миг той вдигна очи и се стресна, защото я видя.

— Майко, ти ли си? Прости ми — но най-малко теб очаквах да видя редом с Ланселет. — Той сведе прилежно глава над ръката й. — А сега, мадам, ще повикам някой от шамбеланите и той ще те съпроводи до покоите на кралицата. Тя е там с дамите си и ще те приеме, докато Ланселет е при краля.

Моргоуз се остави да я водят. През цялото време се чудеше за какво всъщност е дошла. В Лотиан беше пълноправна кралица, но тук, в Камелот, имаше само правото да бъде една от дамите на Гуенхвифар. Нямаше възможност да узнае за събитията в двора нещо повече от това, което синовете й биха й казали.

Тя се обърна към шамбелана и каза:

— Съобщи на сина ми Гуидиън… сър Мордред, че майка му е пристигнала. Кажи му да дойде при мен веднага щом може.

Но в същия момент си помисли, изпаднала в плен на странна потиснатост, дали в този чужд двор той ще й окаже поне малкото синовна почит, проявена от Гарет. Беше убедена, че идването й в Камелот е грешка.