Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Авалон (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Mists of Avalon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
shanara
Корекция
ogibogi

Издание:

Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 1

 

Marion Zimmer Bradley

The Mists of Avalon

 

Издателство „Еднорог“

Боряна Джанабетска, превод

Евгения Панчева, „Артур — (фе)ми(ни)стичната употреба“

Христо Хаджитанев, художник

 

 

Издание:

Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 2

 

Marion Zimmer Bradley

The Mists of Avalon

 

Боряна Джанабетска, превод

Анелия Пекона, редактор

Христо Хаджитанев, художник

Пропаганда ЕООД, предпечатна подготовка

 

формат: 70х100/16

печатни коли: 29

Издателство „Еднорог“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Мъглите на Авалон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъглите на Авалон
The Mists of Avalon
АвторМарион Зимър Брадли
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман

Мъглите на Авалон (на английски: The Mists of Avalon) е роман от Марион Зимър Брадли. Това е последният, пети роман от поредицата за Авалон, написан от Марион Брадли. Романът е написан дълго преди останалите от поредицата, въпреки че действието се развива след тях. „Мъглите на Авалон“ е издаден на английски език през 1983 г. Всички останали романи от поредицата са написани в съавторство или изцяло от Даяна Пексън и са издадени след 1993 г. За разлика от тях, „Мъглите на Авалон“ е изцяло дело на Марион Зимър Брадли.

В романа е описана легендата за крал Артур от страна на женските персонажи от историята. Основно място в действието в книгата играе Моргана Ле Фей, сестрата на крал Артур, която се бори за запазването на старата вяра, която привържениците на християнството се опитват да унищожат. Важна роля имат и другите жени от легендата — Гуинивир, Вивиан и Моргейз; докато крал Артур и рицарите на Кръглата маса са по-скоро второстепенни герои в историята на книгата.

„Мъглите на Авалон“ силно се отличава от другите произведения, разказващи легендата за крал Артур. За разлика от тях, където Моргана е по-скоро отрицателен герой, тук тя е водещ персонаж и историята е описана от нейната гледна точка. Всички битки и вражди на крал Артур са пресъздадени от гледна точка на трудностите, които донасят в живота на жените от легендата.

По книгата е заснет и филм.


16

През целия дълъг път обратно към Авалон Моргана лежа в носилката. Главата й се пръскаше от болка. Съзнанието й се гърчеше от неотменния въпрос: защо? Беше изтощена от трите дни пост, последвани от дългия ритуален ден. Смътно предполагаше, че празненството и последвалата любовна нощ са били замислени да я заредят наново с енергия; така и щеше да стане. Тя щеше вече да се е възстановила, ако не бе шокът на другата сутрин.

Познаваше се добре и знаеше, че след като отминат шокът и изтощението, те ще бъдат последвани от ярост. Затова й се искаше да види Вивиан, преди яростта й да избухне, та да може да запази поне привидно спокойствие.

Този път пътуваха покрай езерото. По нейно настояване й бе разрешено да повърви през известна част от пътя. Тя не беше вече ревностно охраняваната Дева, а просто една от жриците помощнички на Езерната дама. Когато потеглиха с баржата през езерото, я помолиха да призове мъглите, забулващи входа на Авалон. Тя стана съвсем машинално — беше го правила толкова често, че бе приела тази мистерия като естествена част от живота си.

Но когато вдигна ръце, за да призове магията, за миг я обзе парализиращо съмнение. Това, което й се беше случило, я бе променило из основи — съхранила ли се беше у нея силата, необходима за отварянето на вратите? Вътрешният й бунт беше толкова силен, че тя се поколеба, а мъжете в баржата я изгледаха с учтива загриженост. Очите им сякаш я пронизваха; за миг изпита непоносим срам — като че всичко, което й се бе случило предната нощ, бе изписано по някакъв начин на лицето й с езика на плътската страст.

Над езерото се разнасяше тих камбанен звън. За миг Моргана се върна в детството си — отново слушаше сериозните беседи на отец Колумба за значението на целомъдрието като най-пряк път към светостта на Мария, Божията майка родила по чудо своя син, без нито за миг да се опетни от мирски грях. Моргана помнеше, че още тогава си бе казала: „Що за глупост, как би могла, която и да е било жена да роди дете, без да е познала мъж?“ Но сега, докато слушаше звъна на камбаните, нещо в нея сякаш се срина и тя почувства как сълзи се стичаха по бузите й.

— Болна ли си, господарке?

Тя поклати глава и отвърна с твърд глас:

— Не, призля ми само за миг. — После пое дълбоко дъх. Артур… — той не беше с нея в лодката, разбира се, нали Мерлин го отведе по Тайния път. „Богинята е една — Дева Мария, и Майката, и Ловджийката — и аз съм част от нейното величие“. Направи жест, сякаш пропъждаше нещо, и отново вдигна ръце — бързо заслизаха мъглите, през които щяха да достигнат Авалон.

Свечеряваше се, но въпреки глада и умората си Моргана се отправи незабавно към жилището на Езерната дама. Но на вратата пред нея се изправи друга жрица и не й позволи да влезе.

— Повелителката не може да приеме никого.

— Глупости — отвърна Моргана, чувствайки как в нея се надига гневът, заплашвайки да разкъса бента на измамното примирение. Тя само се надяваше, че ще го удържи до срещата й с Вивиан.

— Аз съм нейна роднина; върви и я попитай мога ли да вляза.

Жрицата влезе в къщата и бързо се върна.

— Повелителката каза: „Кажи на Моргана да отиде веднага в Дома на девиците. Ще разговарям с нея, когато му дойде времето“.

За миг гневът се надигна толкова силно, че Моргана едва не блъсна жрицата встрани, за да влезе насила в дома на Вивиан. Но страхопочитанието все още я държеше в плен. Не знаеше какво наказание очаква жрица, която наруши обета си за подчинение. При все това вътрешният й глас прониза хладно бушуващата ярост, за да й напомни, че надали иска да открие това на свой гръб. Тя пое дълбоко дъх, насили се да добие изражение, подходящо за истинска жрица, поклони се покорно, и си тръгна. Сълзите, които бе преглъщала, слушайки църковните камбани, отново пареха очите й. Пожела уморено да можеше да ги пролее. Сега, най-сетне, в самотната си стая в Дома на девиците, тя можеше да се наплаче, но сълзите не искаха да потекат. В нея се бореха шокът, болката и гневът, и тя не знаеше как да им даде израз. Тялото и душата й бяха вплетени в неизразимо страдание.

Минаха десет дни, преди Вивиан да изпрати да я повикат; пълната луна, която бе огрявала триумфа на Рогатия, се бе превърнала в жалка, загиваща отломка. Когато една жрица донесе вестта, че Вивиан желае да я види, Моргана вече бе потънала в изгарящата бездна на гнева.

„Играла си е с мен, както аз си играя със струните на арфата!“ Може би тези думи се родиха в съзнанието й, защото зад вратата на Вивиан се разнасяха звуци на арфа — звучаха като ехо на собствените й горчиви мисли. Помисли, че свири Вивиан. Но през годините, прекарани в Авалон, тя се бе научила да разбира музиката. Старата жена свиреше неизразително.

А сега Моргана удивено се заслуша, като се мъчеше да разбере кой би могъл да е музикантът. Талиезин? Моргана знаеше, че преди да стане Мерлин Британски, той е бил най-великият от бардовете, прочут нашир и длъж из цялата страна. Често го бе слушала как свири на големи празници, а и на тържествените ритуали; но сега бе много стар. Умението на ръцете му не бе намаляло, но и в най-добрите си времена не бе изтръгвал от арфата звуци като тези — такъв арфист тя не бе чувала никога. Още преди да влезе, тя бе разбрала, че арфата, на която се свири е по-голяма от тази на Талиезин. Пръстите на непознатия музикант сякаш я караха да говори.

Веднъж Вивиан й бе разказала една стара приказка от далечна страна — историята на един бард, който с музиката си карал камъните от магическия кръг да танцуват, а дърветата да плачат, хвърляйки листата си. Беше й разказала как той слязъл в света на мъртвите и с музиката си омилостивил строгите съдници на човешките души, та те пуснали мъртвата му любима да се върне отново на белия свят. Моргана продължаваше да стои неподвижно пред вратата, а всичко, което изпълваше до този момент съзнанието й, сякаш бе отмито от музиката. Изведнъж й се стори, че сълзите, които бе преглъщала през последните десет дни, отново напират в гърлото й, че ако успее да се разплаче, гневът ще се разтопи от сълзите, ще отмие мъката и ще я остави безсилна като всяко друго момиче, което добре се е наплакало. Но тя блъсна рязко вратата и влезе без излишни церемонии.

Талиезин, великият вълшебник Мерлин, действително бе тук, но не свиреше на арфа. Ръцете му бяха сгърнати в скута, а той седеше, приведен напред, внимателно заслушан в музиката. Вивиан, облечена в простите си ежедневни дрехи, не седеше на обичайното си място, а доста по-далеч от огъня; почетното място бе отстъпила на непознатия арфист.

Той беше млад мъж, облечен в зелена роба като бард; брадата му бе обръсната по римската мода; къдравата му коса имаше цвета на потъмняло ръждиво желязо. Очите му бяха поставени дълбоко под почти несъразмерно голямото чело. Моргана предположи, че са тъмни, но когато срещна пронизващия му поглед, с учудване установи, че са яркосини. Той се намръщи заради прекъсването, а пръстите му спряха посред акорда.

Вивиан явно също беше раздразнена, но не упрекна Моргана за неучтивостта й. Вместо това каза:

— Ела тук, Моргана, и седни при мен. Зная, че обичаш музика и си помислих, че ще ти е приятно да чуеш барда Кевин.

— Заслушах се отвън.

Мерлин се усмихна.

— Ела тогава и продължи да слушаш. Той е новодошъл в Авалон, но мисля, че може да ни научи на много неща.

Моргана седна на малкото столче до Вивиан. Господарката на езерото каза:

— Това е моята племенница Моргана, сър; тя също произхожда от кралете на Авалон, Кевин, ти виждаш пред себе си тази, която някой ден ще стане Езерна дама.

Моргана трепна изненадано; никога досега не бе предполагала, че Вивиан има такива планове за нея. Но гневът удави внезапно надигналото се чувство на благодарност. „Въобразява си, че с една мила дума, с една подхвърлена любезност, ще ме накара да се хвърля да й ближа краката като кученце!“

— Дано този ден е все още далеч, господарке на Авалон, и дано твоята мъдрост още дълго ни съпътства — отвърна ласкателно Кевин. Говореше езика им гладко, като че ли го бе учил старателно — едва се познаваше, че все пак не му е роден език; понякога се поколебаваше и замисляше преди някоя дума, но акцентът бе почти безукорен. Можеше да се очаква, нали имаше музикален слух. Моргана предположи, че е на около тридесет години или малко повече. Но не го загледа по-продължително след първата изненадваща среща на нейния поглед с пронизващите му сини очи. Сега се бе загледала в голямата арфа, която той държеше на коленете си.

Както бе предположила, арфата беше малко по-голяма дори от тази, с която Талиезин свиреше на големи празници. Беше направена от тъмночервеникаво дърво с плътен блясък, съвсем различно от бледата върба, от която правеха арфите на Авалон. Моргана си помисли, че може би дървото е причина за копринено мекия, брилянтен звук на арфата. Витата рамка имаше грациозната линия на облак, а ключовете бяха изрязани от някакъв особен вид белезникава кост, допълнително оцветени и гравирани с непознати за Моргана рунически букви. Моргана, както всички образовани жени, които познаваше, бе учила да чете и пише с гръцката азбука. Кевин проследи погледа й и каза, вече без неприязън в гласа:

— Виждам, че се възхищаваш на моята дама — и той плъзна гальовно ръка по тъмното дърво. — Нарекох я така още когато я направиха, специално за мен. Подарък ми е от един крал. Тя е единствената между всички жени, били те девойки или матрони, чиито милувки никога не ме уморяват, чийто глас мога да слушам непрекъснато.

Вивиан хвърли усмихнат поглед към арфиста:

— Малко са мъжете, които могат да се похвалят с толкова вярна любима.

Кевин също се усмихна в отговор, но доста цинично:

— О, както всички жени, тъй и тя би реагирала на всяка ръка, която умее да я помилва. Но мисля, че знае чие докосване й доставя най-голямо удоволствие, защото е сладострастна като всички жени, вярвам, че обича мен най-много.

Вивиан поде:

— Струва ми се, че нямаш много добро мнение за жените от плът и кръв.

— Вярно е, господарке. Като изключим Богинята… — гласът му прозвуча странно, макар и не точно насмешливо. — Не ми трябва друга любима, освен тази дама тук. Тя никога не ме упреква, че я пренебрегвам, и си остава все същата мила любовница.

— Може би — намеси се Моргана, вдигайки очи, — ти се държиш с нея по-добре, отколкото с жените от плът и кръв и тя просто ти отвръща със същото.

Вивиан се намръщи и Моргана разбра, че е прекалила с резките си думи. Кевин рязко вдигна поглед от арфата и срещна очите на Моргана и я загледа упорито. Тя бе удивена от горчивата враждебност на погледа му същевременно почувства, че той би разбрал яростта й, защото сам е живял със своята ярост и се е борил с нея.

Може би щеше да проговори, но Талиезин му кимна и той отново се надвеси над арфата. Моргана забеляза, че свири по-различно от арфистите, които бе слушала досега. Повечето арфисти държаха малкия инструмент напряко пред тялото си и свиреха с лявата ръка. Но Кевин постави арфата между коленете си и се наведе напред над нея. Това я учуди, но когато музиката изпълни стаята, сякаш лунна светлина се плъзна по струните, тя забрави странностите на барда. Видя как лицето му се изменя, става спокойно и отчуждено, свободно от иронията, която горчеше в думите му. Тя реши, че го харесва повече когато свири, отколкото когато говори.

Нищо друго не се чуваше в стаята, освен звуците на арфата, която я изпълваше чак до гредите на ниския таван. Слушателите сякаш бяха спрели да дишат. Звукът понесе Моргана, тя спусна воала пред лицето си и най-сетне остави сълзите си да текат свободно. Струваше й се, че чува шума на пролетните води, отново изпита сладострастното чувство, изпълнило тялото й, докато лежеше в обляната в лунна светлина пещера през онази нощ, очаквайки зората. Вивиан взе ръката й и започна да гали пръстите й един по един, както правеше, когато Моргана беше дете. Тя не можеше да спре да плаче. Вдигна ръката на Вивиан до устните си и я целуна. Помисли си, изпълнена с мъчителната мисъл за раздяла: „Но тя е стара! Колко е остаряла от времето, когато дойдох тук!“ До този момент Вивиан за нея нямаше възраст, оставаше си непроменена като самата Богиня. „Но аз също съм се променила — не съм вече дете. Веднъж, когато дойдох тук, тя ми каза, че един ден ще я мразя толкова силно, колкото я обичах тогава, а аз не можех да й повярвам…“ Моргана се бореше със сълзите, опасявайки се, че може да изхлипа и да се издаде, и което би било още по-лошо, да прекъсне музиката. Мислеше си: „Не, не мога да мразя Вивиан“ и чувстваше как гневът й се стапя в огромен прилив на скръб — толкова страшен, че насмалко не заплака на глас. Плачеше за себе си, за това, че се е променила, за отминалата красота на Вивиан, която някога бе прекрасна като самата Богиня, а сега по-скоро напомняше сянката на Смъртта, заради съзнанието, че един ден и тя самата, както сега Вивиан, ще се превърне в сянка на Смъртта под тежестта на безмилостните години. Плачеше за деня, когато се бяха изкачили на хълма Тор заедно с Ланселет и бяха лежали един до друг под слънчевите лъчи, а тя бе копняла за докосването му, без да съзнава напълно какво точно иска; за нещо, което безвъзвратно си беше отишло. Не плачеше за девствеността си, а за изгубеното доверие, за вярата, която никога нямаше да изпита отново. Тогава осъзна, че до нея Вивиан също плаче беззвучно зад воала си.

Вдигна плахо очи. Кевин седеше неподвижно, движеха се само пръстите му по струните. Опияняващите въздишки на арфата секнаха за миг. Кевин вдигна глава и пръстите му отново заиграха по струните. Мелодията този път беше весела; пееха я по нивите, когато жънеха овеса. Ритъмът беше танцов, а думите — не особено прилични. Този път той запя. Гласът му бе силен и чист, а Моргана използва ритъма на танцовата музика, за да се поизправи и да загледа ръцете му. Отмятайки воала си, успя скришом да избърше сълзите.

Едва сега забеляза, че нещо не бе наред с ръцете му въпреки цялото му умение. Като че ли нещо им липсваше — като се загледа, тя установи, че на един-два пръст липсва втората става, а той свири с чуканчетата. Малкият пръст на лявата му ръка изобщо го нямаше, а по целите му ръце, които се движеха така ловко и гъвкаво, Моргана забеляза странни белезникави петна. Когато Кевин остави арфата и се понаведе, за да я закрепи изправена, ръкавът му се смъкна от китката и Моргана видя, че тя е покрита цялата с ужасни бели петна — като следи от изгаряне или от жестоко, обезобразяващо нараняване. Сега видя и фината мрежа от белези, които покриваха долната част на лицето му около челюстта. Той забеляза взирането й и вдигна глава, отвръщайки с предишния изпълнен със студен гняв поглед. Моргана се изчерви и отвърна очи; след тази музика, която бе разтърсила душата й до основи, не би искала да го наскърбява.

— Е — наруши той рязко мълчанието, — аз и моята дама винаги с удоволствие пеем за тези, които обичат да слушат нейния глас. Но не вярвам, че си ме повикала тук, за да те забавлявам, господарке. Нито пък ти, Мерлин.

— Не съвсем — отвърна Вивиан с ниския си плътен глас. — Но ти ни достави удоволствие, което няма да забравя дълги години.

— И аз също — допълни Моргана. Сега се чувстваше точно толкова притеснена от него, колкото нападателна беше в началото. Но въпреки смущението си пристъпи, за да разгледа отблизо голямата арфа и каза: — Никога досега не съм виждала арфа, която да изглежда така.

— Вярвам ти — отвърна Кевин. — Поръчах да ми я направят по моя рисунка. Арфистът, който ме бе учил да свиря, се ужаси, като че ли съм се решил на богохулство, и се закле, че такъв инструмент би издавал нечестиви звуци, годни само да плашат вражески армии. Напомняли му на огромните бойни арфи, които в северна Галия влачат на каруци по време на битка — оставят ги на някой хълм, та струните им да издават призрачни звуци от вятъра — казват, че обръщали в бяг дори римските легиони. Е, аз съм свирил на такава арфа, а един крал нареди в знак на благодарност да ми направят инструмент, какъвто аз пожелая…

— Право казва Кевин — обърна се Талиезин към Вивиан. — Когато ми разправи това за първи път, не му повярвах. Кой смъртен — казах си — би могъл да свири на такъв чудовищен инструмент?

— Аз свирих — продължи Кевин — и кралят заповяда да направят моята дама. Имам и втора, по-малка, със същата форма, но звукът й не е толкова съвършен.

— Наистина е прекрасна — каза Моргана. — От какво са ключовете? От тюленова кост ли?

Той поклати глава.

— Казаха ми, че са изрязани от зъбите на огромно животно, което живеело в топлите страни, далеч на юг. Знам само, че е фин и гладък материал, но същевременно як и устойчив. По-скъп е от златото, макар и не толкова лъскав.

— Не държиш арфата като другите бардове…

— Не — отвърна Кевин с кривата си усмивка. — Ръцете ми са слаби, та трябваше да намеря най-удобния начин да я държа. Видях, че ме гледаш в ръцете. Когато бях на шест години, саксонците изгориха къщата, в която живеехме. Не успяха да ме извадят навреме и никой не вярваше, че ще оживея, но въпреки това не умрях. Тъй като не можех нито да ходя, нито да се сражавам, ме оставяха да си седя в някой ъгъл. Сетне решиха, че със счупените си ръце — той ги протегна безстрашно пред себе си — бих могъл да се науча поне да преда и тъка като жените. Но аз не проявих никакъв интерес. Един ден се появи един стар арфист — дадоха му купичка супа, и той се съгласи да поразвлече сакатото дете. Когато ми показа струните, аз се опитах да свиря. Успях да изсвиря някаква мелодия и през следващите две зими, в замяна на хляб и подслон, той ме учеше да свиря и пея, та после да изкарвам прехраната си с музика. Десет години не правих нищо друго, освен да седя в ъгъла и да свиря, докато краката ми не заякнаха отново и аз започнах да се опитвам да ходя — Той сви рамене, издърпа иззад себе си парче плат, уви с него арфата и после я постави в кожен калъф, избродиран с разни знаци. — После станах арфист в едно село, а сетне и придворен музикант. Но старият крал умря, а синът му не се интересуваше от музика. Затуй реших да напусна кралството, преди златото по арфата ми да е почнало да му се зловиди. Така попаднах на острова на друидите, където започнах да изучавам изкуството на бардовете, а сетне ми наредиха да дойда в Авалон — и ето ме тук — допълни той и сви отново рамене, — но и ти, господарю Мерлин, а и двете дами, все още не сте ми казали за какво сте ме повикали.

— Причината е там — поде Мерлин, — че съм вече много стар. Последиците, от събития, които предстои да задвижим тази нощ, ще се проявят може би едва след едно поколение. А дотогава мен няма да ме има.

Вивиан се наведе напред и запита:

— Нима си получил предупреждение, отче?

— Не, не, мила моя. Не бих хабил ясновидските си способности за такова нещо. Нима се допитваме до боговете дали през зимата ще вали сняг? Както ти си повикала Моргана тази вечер, тъй и аз исках тук да е бардът Кевин, та да има и някой по-млад, който да поеме и проследи това, което предстои да се случи, когато ще съм си отишъл. И тъй, слушайте какво имам да ви кажа: Утър Пендрагон е на смъртен одър в Керлиън, а когато лъвът умира, се събират лешоядите. Донесено ни беше, че голяма армия се събира около Кент. Племената, с които сключихме примирие и им разрешихме да живеят на наша земя, са решили, че сега е моментът да се вдигнат и да завземат цялата страна. От континента, от Северна Галия, са пристигнали наемници, за да им помагат да победят нашия народ и да разрушат започнатото от Утър. Сега е времето всички в Британия да се обединят под знамето, за чието издигане работихме толкова дълги години. Нямаме много време — народът има нужда от крал, и то веднага. Не можем да чакаме и една луна, защото дотогава ще са ни нападнали. Лот иска трона, но южняците няма да го подкрепят. Има и други кандидати — херцог Марк от Корнуол, Уриенс от Северен Уелс — но нито един от тях няма да намери подкрепа извън собственото си кралство. А ние можем да си загинем като магарето, умряло от глад между две купчини сено, защото не могло да реши от коя да започне. Синът на Пендрагон трябва да стане крал, колкото и да е млад.

Кевин каза:

— Никога не съм чувал, че Пендрагон има син. Да не би да е признал момчето, което кралицата е заченала, докато е била още съпруга на Корнуол, и родила скоро след сватбата си с Утър? Утър трябва да е припирал много, та не е изчакал да роди детето, преди да я вземе в постелята си…

Вивиан вдигна ръка.

— Младият принц е син на Утър — каза тя, — и никой няма право да се съмнява в това, пък и никой няма да се усъмни, щом го види.

— Тъй ли? Тогава Утър е сторил добре, че го е скрил — отвърна Кевин. — Защото негов син, заченат от съпругата на друг мъж…

Вивиан с жест го накара да замълчи.

— Игрейн е моя сестра и в жилите й тече кралската кръв на Авалон. Този син на Утър и Игрейн е кралят, чието идване е предсказано — този, който крал е бил и крал ще бъде. Той вече беше коронясан с еленовите рога от племената на древните…

— Но кой от британските крале би приел седемнадесетгодишно момче за върховен самодържец? — попита скептично Кевин. — Може да е храбър като Кучулейн, героят от приказките, и те пак ще искат по-опитен войн.

— Що се отнася до това, той е обучен в бойното изкуство. Получил е възпитание, подобаващо на кралски син — намеси се Талиезин, — макар че сам не знае за кралската си кръв. Но мисля, че изминалата луна му създаде представа за какво е предопределен. По време на царуването си Утър наложи уважение и почит у древните владетели към властта на самодържеца. Това момче трябва да издигне още повече значението на престола. Във виденията си съм го виждал, коронясан като крал. Въпросът по-скоро не е в това дали ще го приемат, а как да постъпим, че да го въздигнем в пълно величие, като върховен властелин на Британия, та всички враждуващи крале да си подадат ръка под неговите знамена и да се изправят срещу саксонците вместо един срещу друг!

— Аз знам начин — намеси се Вивиан. — Точно това предстои да сторим през новата луна. Имам меч за него — легендарен меч, който никога досега не е бил държан от смъртен герой. — Тя замълча за миг, после продължи бавно — За да получи този меч, той ще трябва да ми даде клетва. Ще трябва да се закълне, че ще остане верен на Авалон, каквото и да сторят християните. Тогава може би вълните ще потекат в обратна посока и Авалон ще изплува от мъглите, а монасите и техният мъртъв Бог ще потънат в сенките. Може би тогава Авалон отново ще бъде огрян от светлината на външния свят.

— Амбициозен план — рече Кевин. — Само че ако върховният владетел на Британия действително реши да остане верен на Авалон…

— Такива са плановете ми още отпреди неговото раждане.

Талиезин каза замислено:

— Момчето е отгледано от християнин. Ще бъде ли готов да даде такава клетва?

— Какво струват приказките за богове в очите на едно момче в сравнение с легендарния меч, мечът, с който ще поведе народа, и славата, с която ще го увенчаят бъдещите му подвизи? — Вивиан сви рамене. — Каквото и да произлезе от това, отишли сме прекалено далеч, за да се откажем. Всички сме обвързани от този план. След три дни ще се роди новата луна и това е мигът, когато той ще получи меча.

Нямаше какво повече да си кажат. Моргана седеше, слушайки мълчаливо. Чувстваше се едновременно развълнувана и отвратена. „Прекалено отдавна живея на Авалон мислеше си тя, скрита сред жриците, а мислите ми се въртят все около свещените мистерии и тайната наука“. Бе забравила за съществуването на друг свят извън Свещения остров. Никога не бе се замисляла, че Утър Пендрагон, съпругът на майка й, е Върховен крал на Британия, и че брат й ще го наследи на престола. „Въпреки съмнението, което опетнява раждането му“, помисли си тя с новопридобит цинизъм. Възможно ли беше съперничещите си крале да приемат кандидат, който не е обвързан по никакъв начин с някоя от противниковите фракции и партии — Син на Пендрагон — Великия дракон — красив и скромен. Крал, който може да послужи за символ, за знаме, под което да се съберат всички. При това Самодържец, който вече е бил приет от племената на древните, от пиктите, и Авалон… Моргана се сгърчи, припомняйки си собственото си участие в това приемане. Споменът отново породи у нея предишния гняв, и когато Талиезин и Кевин станаха да си вървят, Моргана си спомни това, което в гнева си искаше да каже на Вивиан преди десет дни.

Арфата на Кевин в бродирания кожен калъф не бе лесна за носене, защото бе много по-голяма от обикновена арфа. Когато го видя приведен под тежестта й, с един вдървен крак и провлачващ втория, тя си помисли: „Такъв грозен мъж, направо уродлив; има много повече, отколкото изобщо подозираме“. Спомни си думите на Талиезин — това бе следващият Мерлин Британски, както и тя самата бе следващата Езерна дама. Това, че Вивиан я обяви за своя наследница, не предизвика у нея възторг. Ако Вивиан бе споменала нещо такова преди това пътуване, което промени живота й, тя щеше да е преизпълнена с радост и гордост. Но това, което беше се случило с нея, помрачаваше всичко останало.

„С брат си, със собствения си брат. Нямаше да има значение в ритуала, когато бяхме просто жрец и жрица, Богът и Богинята, съчетаващи се по изискванията на древния ритуал. Но на сутринта, след като се събудихме, и бяхме просто мъж и жена… това беше нещо истинско, и то беше грях…“

Вивиан бе застанала на прага и наблюдаваше как мъжете си отиват.

— Движи се много добре за човек с такива недъзи. Какво щастие за целия свят, че е успял да ги надмогне, че не са го оставили да си изкарва прехраната като просяк по улиците, или плетейки тръстикови рогозки по пазарите. Такива таланти не могат да останат скрити, дори в кралски двор. Ръцете и гласът му принадлежат по право на боговете.

— Несъмнено е надарен — каза Моргана, — но дали е мъдър? Този, който ще стане Мерлин, трябва да бъде не само учен и надарен, но и мъдър. А също и — добродетелен.

— Това е решение на Талиезин — каза Вивиан. — Ще стане това, което е писано. Не мога да се меся.

В този момент яростта на Моргана разкъса всички бентове.

— Нима наистина си способна да признаеш, че нещо на тази земя не подлежи на твоите заповеди, господарке? Нали си убедена, че твоята воля и волята на Богинята са едно, а всички ние — кукли на конци, длъжни да ти се подчиняват!

— Не бива да говориш така, дете мое — отвърна удивено Вивиан. — Нали не искаш да ми откажеш почитта си?

Ако Вивиан бе отвърнала рязко на избухването й, гневът на Моргана щеше само да нарасне. Но кротостта я спря. Тя само каза:

— Защо, Вивиан? — и отново сълзите я задавиха.

Сега гласът на Вивиан беше студен:

— Значи все пак си живяла прекалено дълго сред християни и техните постоянни приказки за грехове. Помисли, дете. Ти носиш кралската кръв на Авалон; а също и той. Бих ли могла да те дам на обикновен човек? Или да сторя същото с бъдещия върховен самодържец?

— А аз ти вярвах, когато казваше, че всичко е дело на Богинята…

— Но то е така — каза спокойно Вивиан, без да разбира. — Тъй или иначе, в никакъв случай не бих пожертвала девствеността ти за недостоен човек, Моргана. — Гласът й беше нежен. — Той беше толкова малък, когато се разделихте, и мисля, че никога не би те познал. Съжалявам, че ти го позна, но в края на краищата, рано или късно щеше да узнаеш. Що се отнася до него, може нищо да не узнае още дълго време.

— Но той знае всичко — каза Моргана и тялото й се стегна от поредния гневен пристъп. — Той знае и бе по-ужасен и от мен!

Вивиан въздъхна.

— Е, сега вече нищо не можем да променим — каза тя. — Стореното е сторено. А в този момент надеждата за Британия е по-важна от вашите чувства.

Тогава Моргана се обърна и си тръгна, без да я дочака да свърши.