Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (2)

1

Дори в разгара на лятото Тинтагел^[1] имаше призрачен вид. Игрейн, съпругата На Херцог Горлоис, се взираше от носа в морския простор. Докато погледът й се рееше из омарата и мъглите, тя се чудеше как ще разбере кога денят и нощта са еднакво дълги, за да уреди празника за настъпването на Новата Година. Тази година пролетните бури вилняха с незапомнена сила; ден и нощ морските вълни се блъскаха в скалите с такъв грохот, че никой в замъка не можеше да спи и дори кучетата скимтяха тъжно.

Тинтагел… Имаше все още хора, които вярваха, че замъкът е бил издигнат на зъберите в далечния край на мочурливия път с магиите на древния народ на Ис. Херцог Горлоис се смееше и твърдеше, че ако разполага с малко от тази магия, би спрял постоянното настъпване на морето, което година след година изяждаше бреговата ивица. През четирите години, откакто дойде тук като невеста на Горлоис, Игрейн беше виждала как хубави земи се сриват в морето на Корнуол. От брега навътре в морето се протягаха като ръце дълги ивици черни скали, остри и непристъпни. Когато грееше слънце, гледката беше красива и блестяща, морето и небето сияеха като скъпоценностите, с които я затрупа Горлоис в деня, когато тя му съобщи, че носи първото му дете. Но Игрейн не обичаше да се кичи с тях. Накитът, който сега висеше на шията й, беше получила в Авалон, лунен камък, който понякога отразяваше синкавия блясък на морето и небето; но когато имаше мъгли като днес, дори скъпоценният камък беше помътнен.

В мъглата звуците се носеха надалеко. Докато Игрейн стоеше в края на мочурливия път, отправила поглед назад, към твърдата земя, й се струваше, че дочува тропота на коне и мулета, и звука на човешки гласове — тук, в откъснатия от света Тинтагел, където човек не можеше да срещне нищо друго освен овце и кози, овчари и овчарски кучета, благородните дами от замъка заедно с няколкото жени, които им прислужваха и старците, останали тук, за да ги пазят.

Игрейн се обърна и бавно се запъти назад към замъка. Както винаги, когато застанеше пред стените му, тя се почувства нищожна пред гигантските каменни зидове, издигнати в края на пътя, който водеше сред морето. Овчарите вярваха, че замъкът е построен от Древните, населявали изчезналите земи на Лионес^[2] и Ис; в ясни дни според думите на рибарите потъналите им замъци се виждали в дълбините. Но според Игрейн се виждаха само скални възвишения, древни планини и хълмове, погълнати от постоянно нахлуващото море, което и сега изгризваше основите на замъка. Тук, на края на света, където морето непрекъснато поглъщаше части от земята, човек лесно можеше да повярва в преданията за потънали земи на запад, разказваха и за голяма огнена планина далеч на юг, която избухнала и с нея потънали много земи. Игрейн сама не знаеше вярва ли на тези разкази или не.

Да, този път съвсем сигурно чуваше гласове. Не можеше да са жестоките пирати, които идваха оттатък морето или от дивите брегове на Ерин^[3]. Отдавна мина времето, когато тя трябваше да настръхва от всеки непознат звук или сянка. Но не беше и съпругът й; херцогът беше заминал далеч на север, да се сражава със саксонците рамо до рамо с Амброзиус Аурелианус, Велик крал на Британия; той щеше да прати някой да я предупреди, че се връща.

Нямаше защо да се страхува. Ако конниците бяха враждебно настроени, охраната и войниците в укреплението откъм сушата, оставени там от херцог Горлоис да защитават съпругата и детето му, щяха да ги спрат. Цяла армия беше необходима, за да ги прегази — а кой би пратил цяла армия срещу Тинтагел?

На времето — спомняше си Игрейн без горчивина, докато бавно вървеше из двора на замъка — тя щеше да знае кой язди насам. Тази мисъл вече не й причиняваше болка. След раждането на Моргана тя дори не плачеше за дома. А и Горлоис беше мил с нея. Помагаше й да преодолее страха и омразата, които изпитваше в началото, подаряваше й бижута и красиви неща, бойни трофеи, заобиколи я с благородни дами, които й прислужваха, винаги се държеше с нея като с равен, освен на военните съвети. Игрейн не би могла и да мечтае за нещо по-добро, освен ако се беше омъжила за човек от Племената. Но в тези неща тя нямаше право на избор. Всяка дъщеря на Свещения остров беше длъжна да постъпва така, както е най-добре за народа й, дори ако това означаваше да отиде на явна смърт, да легне на жертвеника или да пожертва девствеността си в Свещеното брачно тайнство, или пък да встъпи в брак, който укрепва един или друг съюз — така беше направила Игрейн, като отиде под венчило с херцог, приел римската култура и римското владичество в Корнуол, който дори след като римските войски напуснаха цяла Британия, продължаваше да живее по римски образец.

Тя сви рамене и наметката се хлъзна по тях. Във вътрешния двор беше по-топло защитена от ухапванията на вятъра. Тогава, сред влачещата се мъгла, която постоянно променяше формата си, изведнъж пред нея се изправи една фигура, като че ли изникна от нищото: Вивиан — нейната полусестра, Дамата на езерото, господарката на Свещения остров.

— Сестро! — думите трепнаха на устните й и Игрейн разбра, че не е извикала, а само ги е прошепнала, притискайки ръце към гърдите си. — Наистина ли те виждам тук?

— Сестра й я гледаше с укор, а думите й чезнеха във воя на вятъра зад крепостните стени.

„Нима си се отказала от ясновидството, Игрейн? По собствено желание?“

Засегната от несправедливия упрек, Игрейн започна:

— Омъжих се за Горлоис по твоя заръка… — но фигурата на сестра й започна да се стапя в сенките и изчезна, сякаш никога не беше се явявала. Игрейн примигна, видението си беше отишло. Тя отново се уви в наметката, защото се беше вледенила от студ: видението беше взело сила за появата си от топлината на живото тяло. „Не мислех, че още мога да виждам тези неща, бях убедена, че вече не мога…“, помисли тя и след това потръпна, защото се сети, че отец Колумба ще обяви всичко това за дело на дявола, ако му се изповяда. Вярно беше и това, че тук, на края на света, свещениците бяха по-склонни да гледат през пръсти на прегрешението, но да не си признаеш, че ти се явяват видения, със сигурност би било възприето като грях.

Игрейн се намръщи: защо трябваше появата на сестра й да бъде дело на дявола? Отец Колумба можеше да си говори, каквото ще; може би неговият Бог беше по-мъдър от него. Което, помисли си Игрейн, потискайки напиращия смях, не би било много трудно. Отец Колумба може би беше станал Христов свещенослужител, защото нито едно училище за друиди не би търпяло толкова глупав човек. Изглежда, богът Христос не се интересуваше дали неговите служители са глупави или умни, стига да могат да измънкват по една литургия и да четат и пишат по малко. Самата тя, мислеше си Игрейн, се справяше с четенето и писането далеч по-добре от отец Колумба, а и говореше по-добре латински, когато пожелаеше. Игрейн не се смяташе за високообразована. Тя не бе навлязла в трудното изучаване на дълбоката мъдрост на Старата религия, а и с мистериите не се беше занимавала повече, отколкото беше необходимо за Дъщеря на Свещения остров. Все пак, колкото и несведуща да беше, ако попаднеше в който и да е Храм на мистериите — сред варварите — последователи на Рим, тя минаваше за много учена дама.

В малката стая, където се влизаше направо от двора и в хубави дни грееше слънце, по-малката й сестра Моргоуз, облечена в широка рокля от небоядисана вълна и стара наметка, която криеше напъпилата женственост на тринадесетте й години, предеше отегчено, навивайки неравната нишка на разнебитен чекрък. Около нея Моргана търкаляше едно старо вретено вместо топка, и следеше фигурите описвани от неправилния цилиндър, и после отново го побутваше насам-натам с пухкавите си пръстчета.

— Не предох ли достатъчно днес? — замърмори Моргоуз. — Пръстите ме болят. Защо трябва да преда непрекъснато, като че ли съм слугиня?

— Всяка дама трябва да може да преде — упрекна я Игрейн добросъвестно, — а пък твоята нишка е направо ужасна, ту тънка, ту дебела… Като привикнеш към преденето, пръстите ти няма да се уморяват. Щом пръстите те болят, значи си мързелувала и не си ги привикнала на работа.

Тя дръпна вретеното и чекръка от Моргоуз и ловко започна да пресуква преждата; под опитните й пръсти неравната нишка се изравни бързо навсякъде.

— Ето, виж, с такава прежда може да се тъче, без да спираш совалката… — внезапно на Игрейн й омръзна да се държи както се очаква от една дама. — Така или иначе, сега можеш да спреш да предеш. Още преди обяд ще пристигнат гости.

Моргоуз я загледа.

— Но аз нищо не съм чула — каза тя. — Не е идвал никакъв вестоносец!

— Така е — отвърна Игрейн. — Не е идвал вестоносец. Имах видение. Вивиан е на път към нас, а с нея идва и Мерлин. — Едва когато произнесе последните думи, разбра, че е знаела и за неговото идване. — Затова заведи Моргана при бавачката, а ти облечи празничната рокля — онази, която е боядисана с шафран.

Моргоуз остави вретеното, но не тръгна веднага, а загледа учудено Игрейн.

— Шафранената рокля? Заради сестра ни?

Игрейн отвърна рязко:

— Не за сестра ни, Моргоуз, а за Господарката на Свещения остров и за Пратеника на Боговете.

Моргоуз втренчи поглед в мозайката на пода. Тя беше високо, едро момиче, с едва очертаващи се форми. Имаше гъста червеникава коса, също като косата на Игрейн, а кожата й бе напръскана с лунички, въпреки че Моргоуз все я миеше със суроватка и искаше от билкарката нови и нови мехлеми. На тринадесет години тя вече беше висока колкото Игрейн и един ден щеше да я надмине. Моргоуз вдигна от пода Моргана с явно нежелание и я понесе навън. Игрейн подвикна след нея:

— Кажи на бавачката да сложи хубава рокличка на малката и после я доведи тук. Вивиан не я е виждала.

Моргоуз измърмори нещо в смисъл, че не разбира защо една велика жрица трябва да гледа някакво си хлапе, но го каза достатъчно тихо, за да може Игрейн да се направи, че не я е чула.

Игрейн също се качи по тесните стълби в собствената си стая. Вътре беше студено; огън се палеше само в най-лютия зимен студ. Когато Горлоис отсъстваше, тя споделяше леглото с прислужницата си Гуенис, а когато отсъствието му биваше по-продължително, в голямото легло спеше и Моргана. Моргоуз също идваше да спи понякога при нея, за да намери под кожените завивки защита от хапещия мраз. Огромното брачно легло с балдахин, който възпираше постоянното течение, беше достатъчно голямо, за да могат в него да спят удобно три жени и едно дете.

Старата Гуен дремеше в един ъгъл и Игрейн се отказа да я буди. Тя смъкна сама ежедневната си дреха от небоядисана вълна и бързо навлече официалната рокля. Деколтето й беше украсено с копринена панделка, която Горлоис й беше донесъл от Лондиниум. Сложи на пръстите си няколко сребърни пръстена, които притежаваше от детинство… сега ставаха само на малкия и безименния й пръст. Накрая сложи и кехлибарения наниз, пак подарък от Горлоис. Роклята беше боядисана в ръждивочервено, а върху нея носеше зелена туника. Игрейн намери гребена от гравиран рог, седна на една пейка и започна да се реши, разресвайки търпеливо заплетените кичури. От съседната стая се чу силен рев — явно бавачката решеше косата на Моргана, а на нея това никак не й се нравеше. Ревът внезапно спря: сигурно бяха плеснали малката, за да млъкне; а може би, както се случваше понякога, когато Моргоуз беше в добро настроение, тя самата беше се заела с ресането на детето — с ловки и търпеливи пръсти. Игрейн така беше разбрала, че сестра й може да преде добре, когато иска — защото беше изключително умела с всичко останало, с което се заемеше — когато решеше детето, влачеше вълна или приготвяше коледни сладкиши.

Игрейн сплете косите си и ги върза в корона на главата си с помощта на златна игла, сложи и най-хубавата си златна брошка на наметалото. Погледна се в старото бронзово огледало, което сестра й Вивиан й подари за сватбата — казваха, че то е донесено чак от Рим. Докато стягаше връзките на роклята си, установи, че гърдите й са пак такива, каквито бяха — беше отбила Моргана преди година и те само бяха натежали и станали едва забележимо по-меки. Беше и също така стройна, както преди, защото това беше сватбената й рокля, и сега връзките й дори не бяха опънати.

Върнеше ли се Горлоис, тя трябваше да е готова да го приеме отново в леглото си. При последното му завръщане у дома, Игрейн още кърмеше Моргана и той се съгласи с желанието й да не я отбива през летния сезон, защото тогава измираха много малки деца. Тя знаеше, че той не е доволен, защото не му се е родил тъй силно желания син — тези римляни определяха продължението на рода по мъжка линия, вместо да приемат много по-разумното — продължение по женска линия. Глупаво беше бащата да определя наследствеността, защото колко бащи биха могли да кажат със сигурност, че синовете им са наистина техни? Е, разбира се римляните отдаваха голямо значение на това кой спи с жените им, все ги заключваха и ги следяха. Не че някой трябваше да шпионира Игрейн: да си имаш работа с един мъж беше достатъчно неприятно, за какво й бяха други, които можеше да се окажат по-лоши?

Все пак, въпреки горещото си желание да има син, Горлоис беше проявил търпение, оставяйки я да взема Моргана в леглото си и да продължи да я кърми — дори се отказа да я докосва и спеше с прислужницата й Етар, за да не би Игрейн да забременее и млякото й да спре. Той също знаеше колко лесно умират малките, ако бъдат отбити, преди да са достатъчно големи, за да дъвчат хляб и месо. Децата, които се хранеха с овесена каша, ставаха болнави, а през лятото рядко се намираше козе мляко, ако изобщо децата можеха да бъдат убедени да го пият. Деца хранени с краве или кобилешко мляко, често започваха да го повръщат и след това умираха, или пък получаваха разстройство от него и пак умираха. Затова Горлоис се съгласи Моргана да не бъде отбивана, лишавайки се по този начин от дългоочаквания син за още година и половина. Поне за това Игрейн му беше благодарна и не възнамеряваше да се оплаква, колкото и скоро Горлоис да пожелае отново да й направи дете.

След последното му завръщане в къщи Етар беше надула корема и гордо се разхождаше нагоре-надолу; дали нямаше тя да е тази, която ще дари Корнуолския херцог със син? Игрейн не й обръщаше внимание; Горлоис имаше и други незаконно родени синове — един от тях дори сега го беше съпроводил в лагера на военновременния главнокомандващ, Утър. Междувременно Етар се беше разболяла и пометна, а интуицията накара Игрейн да не попита Гуен защо изглежда толкова доволна от случилото се. Старата Гуен разбираше прекалено много от билки, за да бъде Игрейн напълно спокойна. „Някой ден“, реши тя, „ще я накарам да ми каже точно какво е сложила в бирата на Етар“.

Тя заслиза надолу към кухните, а дългите й поли се влачеха по каменните стъпала. Моргоуз беше вече тук, облечена в най-хубавата си рокля, а на Моргана беше облякла празничната дрешка, също в шафранен цвят, така че детето изглеждаше мургаво, като от племето на пиктите^[4]. Игрейн я вдигна и я притисна радостно към себе си. Моргана беше дребничка, тъмна, с крехки кости — човек имаше чувството, че прегръща малка пухкава птичка. На кого ли приличаше това дете? Самата Игрейн и Моргоуз бяха високи и червенокоси, както всички жени от Племената, а Горлоис, макар и тъмен, си имаше вид на римлянин — висок, жилав, с орлов нос, загрубял от дългите години, прекарани в битки срещу саксонците, прекалено изпълнен с типично римското чувство за собствено достойнство, за да може да прояви нежност към младата си жена, и напълно безразличен към дъщерята, която в неговите очи просто заемаше мястото на сина, който Игрейн трябваше да му роди.

Да, припомни си Игрейн, тези римляни наистина вярваха в божественото си право да разполагат с живота и смъртта на децата си. Много от тях, независимо от това дали бяха приели Христовата вяра или не, направо биха настояли майката да бъде лишена от детето, за да може веднага да забременее отново и да роди момче. Горлоис беше добър човек, след като й остави детето. Може би, макар че Игрейн не вярваше той да е особено чувствителен, Горлоис знаеше доколко тя, като истинска дъщеря на племето си, е привързана към дъщеря си.

Докато даваше нареждания как да бъдат посрещани гостите, кое вино да бъде наточено и какво месо да се пече — не заешко, а хубаво овнешко от най-прясно закланото — Игрейн чу пърхането и кудкудякането на подплашените кокошки в двора и разбра, че конниците са пристигнали. Прислужниците изглеждаха уплашени, но повечето от тях се бяха примирили с мисълта, че господарката им има ясновидски способности. Игрейн дори ги беше залъгвала, че има видения, като просто се бе досещала за някои неща и беше ползвала трикове — по този начин поддържаше у тях страхопочитание.

Сега си мислеше: „Може би Вивиан е права. Може би все още имам ясновидски способности, а само съм си мислела, че съм ги изгубила — през месеците след раждането на Моргана бях толкова слаба и изтощена. Сега се връщам към себе си. Нали майка ми беше Велика жрица до деня на смъртта си, макар че бе родила няколко деца!“

Да, възрази вътрешният й глас, но майка й беше родила децата си свободна, както подобава на жена от Племената, беше ги родила от бащи, които тя си беше избрала, а не поробена от някакъв римлянин, чиито обичаи му даваха права над жената. Игрейн нетърпеливо отхвърли тези мисли: имаше ли значение дали все още притежава ясновидски способности или само така й се струва, след като техните прояви й помагаха да налага необходимото послушание на прислугата?

Тя тръгна бавно към вътрешния двор, който Горлоис упорито наричаше „атриум“, въпреки че сградата нямаше нищо общо с вилата, където беше живял преди Амброзиус да го направи Корнуолски херцог. Ездачите вече слизаха от конете и очите на Игрейн веднага се обърнаха към единствената жена сред тях — по-дребна от самата Игрейн и не в първа младост, облечена в мъжка туника и вълнени панталони, омотана в наметки и шалове.

Очите на двете жени размениха нямо приветствие, но Игрейн изпълни дълга си отивайки първо да се поклони на високия, слаб старец, който тъкмо слизаше от дръгливото си муле. Той беше облечен в традиционните сини одежди на бардовете, а през рамо носеше преметната арфа.

— Добре дошъл в Тинтагел, Вестоносецо! Присъствието ти е благодат и чест за нас и нашия дом!

— Благодаря ти, Игрейн.

Отговорът беше произнесен със звучен глас и Талиезин, Мерлин Британски^[5] Велик Друид и Бард, сключи ръце пред лицето си, а после ги протегна в жест благослов към Игрейн.

Изпълнила дълга си, Игрейн се затича към своята полусестра и щеше да коленичи и за нейната благословия, но Вивиан се наведе и я възпря.

— Не, не, дете, това е роднинско посещение; има достатъчно време да оказваш почести по-късно, ако настояваш… — тя притисна силно Игрейн към себе си и я целуна по устата.

— Това ли е бебето? Веднага се вижда, че в жилите й тече кръвта на Древния народ — тя прилича на майка ни, Игрейн.

Вивиан, господарка на Езерото и на Свещения остров, по това време минала трийсетте. Като най-голяма дъщеря на старата жрица на Езерото беше наследила майка си в изпълнението на свещените задължения. Тя пое Моргана и я залюля с опитния жест на жена, свикнала да гледа бебета.

Прилича на теб — отвърна Игрейн малко изненадана, като си мислеше, че отдавна е трябвало да забележи тази прилика. Наистина, четири години бяха минали от последния път, когато беше видяла Вивиан, и то на собствената си сватба. Толкова много неща се бяха случили оттогава, толкова много се беше променила и самата Игрейн, тогава уплашено петнадесетгодишно момиче, дадено на два пъти по-възрастен мъж. — Но влезте в залата, Господарю Мерлин, сестро. Влезте да се стоплите.

Без купищата наметки и шалове върху себе си Вивиан, господарката на Авалон, беше удивително дребна жена — на ръст горе-долу като височко десетинагодишно момиче. В свободната туника, пристегната с колан, с нож, запасан на кръста, огромни вълнени панталони и крака, увити в дебели гамаши, тя изглеждаше миниатюрна — като дете, облякло дрехите на възрастен. Имаше дребно, мургаво, триъгълно лице, с невисоко чело, скрито под коса, тъмна като сенките под крайморските скали. Очите й също бяха тъмни и прекалено големи за малкото лице. Игрейн сякаш едва сега осъзнаваше колко дребничка е сестра й.

Една прислужница внесе бокала на гостоприемството, пълен с греяно вино приготвено с последните подправки от многото, които Горлоис беше купил на пазарите в Лондиниум. Вивиан пое бокала и Игрейн примигна: царственият жест, с който взе чашата, сякаш направи Вивиан висока и внушителна — сякаш вземаше в ръце Свещената чаша от светата утвар. Тя задържа чашата за малко в ръцете си и бавно я приближи към устните си, мълвейки благословия. Опита виното, извърна се и подаде бокала на Мерлин. Той го пое с тържествен поклон и го докосна с устни. Игрейн, която слабо познаваше мистериите, неволно се почувства част от красивия, тържествен ритуал, докато вземаше на свой ред чашата от гостите си, отпиваше, и произнасяше обичайното приветствие.

После тя остави чашата и усещането за тържественост изчезна: Вивиан отново си беше дребна, видимо уморена жена, а Мерлин — просто прегърбен старец. Игрейн бързо ги поведе към огъня.

— Дълъг е пътят от бреговете на Лятното море дотук в наши дни — поде тя припомняйки си как беше изминала същия този път като млада булка, изплашена и изпълнена с прикрита омраза, съпроводена от съпруг, който й беше непознат, свързан в представите й само с гласа, който чуваше и с ужаса, който изживяваше нощем. — Какво те накара да дойдеш дотук през пролетните бури, сестро и повелителко?

„И защо не дойде по-рано, защо ме изостави сама да се уча да бъда съпруга, да раждам детето си сама, изпълнена със страх и мъка по дома? Като не можа да дойдеш по-рано, защо изобщо дойде сега, когато е много късно и аз вече съм приела подчиненото си положение?“

— Пътят наистина е дълъг — отвърна меко Вивиан — и Игрейн разбра, че жрицата е чула мислите й също както думите, които произнесе на глас. — А и времената са опасни, дете мое. Но през тези години ти си станала жена, независимо от самотата — това е същото, като годините, които задължително се прекарват в самота от тези, които се готвят да станат бардове или — тук тя се усмихна, припомняйки си нещо — жрици. Ако беше избрала този път, щеше да разбереш, че той също те обрича на самота, моя Игрейн. Да, разбира се — Вивиан се наведе и чертите й се смекчиха — можеш да седнеш на коленете ми, мъничко.

Тя взе Моргана, а Игрейн гледаше удивено — обикновено Моргана беше плаха като диво зайче. Отчасти с недоволство, отчасти попаднала отново в плен на старата магия, тя наблюдаваше как детето се намества в скута на Вивиан. Вивиан на моменти й се струваше толкова дребна, че Игрейн се съмняваше дали може да държи добре детето. Вярно, приличаше на фея — истинска представителка на Древния народ. А Моргана действително щеше да прилича на нея един ден.

— А Моргоуз? По-добре ли е, откакто ти я изпратих преди година? — попита Вивиан, оглеждайки Моргоуз в шафрановата й рокля, докато тя се свиваше нацупено в сенките, хвърляни от огъня. — Ела и ме целуни, малка сестричке. О, ти ще станеш висока като Игрейн — каза тя, повдигайки ръце, за да прегърне момичето, което намусено се измъкна като недодялано кученце от сянката. — Седни тук, до коленете ми, ако искаш, дете.

Моргоуз седна на пода, облягайки глава на коленете на Вивиан и Игрейн забеляза, че мрачните й очи са насълзени.

„Тя владее всички ни“, помисли си Игрейн. „Как е възможно да има такава сила? Или просто Моргоуз я възприема като майка, защото Вивиан беше вече голяма жена, когато тя се роди, и за двете ни е била не само сестра, но и майка?“ Истинската им майка беше починала при раждането на Моргоуз, защото по това време беше вече прекалено възрастна. Малко по-рано през същата година Вивиан също беше родила дете, което умря, така че тя откърми собствената си сестра.

Моргана се беше сгушила плътно в скута на Вивиан; копринените червеникави къдрици на Моргоуз се стелеха по коляното й. Жрицата притискаше детето с едната си ръка, а с другата галеше дългите коси на младото момиче.

— Бих дошла, за да съм до теб, когато роди Моргана, — каза Вивиан, — но аз също носех дете. Тази година родих син. Дадох го на дойка и може би втората му майка ще го прати при монасите. Тя е християнка.

— Ти как приемаш това, че ще бъде възпитан като християнин? — попита Моргоуз. — Хубав ли е? Как се казва?

Вивиан се засмя.

— Нарекох го Балан — отвърна тя, — а дойката му нарече своя син Балин. Разликата им е само десет дни и сигурно ще отраснат като близнаци. А що се отнася до това, че ще израсне християнин, аз нямам нищо против — баща му също е християнин, а Присцила, дойката, е добра жена. Дете, ти спомена, че пътят, който ни дели, е дълъг, но повярвай ми, че сега е по-дълъг, отколкото когато ти се омъжи за Горлоис. Може би разстоянието оттук до Острова на свещениците, където расте тяхната светиня — Тръненият храст^[6], е същото, но до Авалон пътят е много, много по-дълъг…

— Затова сме тук — намеси се внезапно Мерлин и гласът му прозвуча като голяма камбана, тъй че Моргана се стресна и започна да хленчи.

— Не разбирам — отвърна притеснено Игрейн. — Нали двете места са били едно до друго…

— Двете са едно — отвърна Мерлин, седейки много изправен, — но последователите на Христос заявяват, че не само те не признават друг бог освен него, и че друг бог освен техния не съществува; че той единствен е създал света, че го управлява сам, че сам е създал звездите и цялото мироздание.

Игрейн бързо направи знака, който предпазва от богохулство.

— Не може да бъде — отвърна тя. — Как само едно божество ще управлява всички неща? А Богинята-майка…?

— Те вярват — каза Вивиан с мекия си, тих глас, — че няма такава Богиня, тъй като жената според тях е проводник на всяко зло. Дори твърдят, че злото е дошло на земята чрез жената; разказва се някаква фантастична еврейска приказка за една змия и някаква ябълка.

— Богинята ще ги накаже — потръпна Игрейн. — И ти, въпреки това, избра един от тях за съпруг?

— Не знаехме, че стигат толкова далеч в богохулството си — отвърна Мерлин, — защото и по наше време имаше поклонници на други богове. Но те уважаваха чуждите божества.

Какво общо има всичко това с пътя до Авалон? — продължи да пита Игрейн.

— Ето че дойдохме до причината за нашето посещение — отвърна Мерлин. — Друидите знаят, че вярата на хората формира света и действителността. Много отдавна, още когато последователите на Христос дойдоха на нашия остров, аз почувствах, че настъпва голям обрат във времето — момент, който променя света.

Моргоуз се вгледа в стареца с разширени от страхопочитание очи.

— Толкова ли си стар, почтени?

Вълшебникът склони усмихнатия си поглед към момичето и отвърна:

— Тялото ми не е старо. Но духът ми е бил в Голямата зала, която не се намира на този свят, и където се записва всичко отминало. Тогава живеех друг живот. Господарите на този свят ми позволиха да се върна, но в друга плътна обвивка.

— Това е непонятно за малката, почтени отче — го упрекна Вивиан меко. — Тя не е жрица. Това, което иска да каже Мерлин, сестричко, е че е живял на този остров, когато са пристигнали първите християни, и че му е било позволено да се превъплъти веднага за нов живот, за да може да довърши делото си в нашия свят. Това са мистерии, които не е необходимо да познаваш. Продължи, отче.

— Разбрах, че настъпва един от моментите, в които се изменя пътят на историята на цялото човечество — поде Мерлин. — Християните се опитват да унищожат цялото познание, освен тяхното и в този свой стремеж заличават всички съществуващи мистерии освен тези, които прилягат на тяхната религия. Те провъзгласиха за ерес убеждението, че човек живее повече от един живот — нещо, което е ясно на всеки селянин…

— Но ако хората вярват, че има само един живот — прекъсна го Игрейн — как могат да избегнат отчаянието? Къде е справедливостта на този бог, който създава едни хора нещастни, а други богати и щастливи, ако им е даден само един живот.

— Не знам — отвърна Мерлин — те може би искат хората да се отчаят от жестокостта на съдбата дотолкова, че да коленичат пред техния Христос, който им обещава рая. Не зная нито в какво вярват, нито на какво се надяват поклонниците на Христос. — Той притвори очи за момент, а на лицето му се изписа горчивина. — Но каквото и да е то, техните възгледи променят света — не само духа, но и материята. Тъй като те отричат досегашния духовен свят, а оттам и селенията на Авалон, то Авалон престава да съществува за тях. Той продължава да съществува, разбира се, но в друг свят — не в света на последователите на Христос. Свещеният остров Авалон сега не е едновремешният Гластънбъри, където ние, привържениците на Старата вяра, позволихме на монасите да построят параклис и манастир. Защото тяхната и нашата мъдрост… Разбираш ли нещо, от естествени науки, Игрейн? — прекъсна се той.

— Много малко — отвърна младата жена, обръщайки се развълнувано към жрицата и Великия друид. — Никога не са ме обучавали.

— Жалко — каза Мерлин, — защото би ти помогнало да разбереш тези неща, Игрейн. Ще се опитам да ти го обясня простичко. Виж — рече той, като свали златната огърлица от шията си и извади кинжала си от ножницата. — Мога ли да поставя бронза и златото едновременно на едно и също място?

Игрейн примигна и загледа втренчено, без да разбира.

— Не, разбира се. Те могат да бъдат едно до друго, но не на едно и също място. Едното трябва да се премести, за да може другото да заеме мястото му.

— Така е и със Свещения остров — поде Мерлин. — Преди четири столетия, преди дори римляните да се опитат да ни завладеят, техните свещеници се заклеха, че никога няма да се вдигнат срещу нас и да се опитат да ни прогонят с оръжие, защото ние бяхме там преди тях, а те бяха слаби и в положение на просители. И те спазиха клетвата си — това трябва да призная. Но духом, в молитвите си, никога не са преставали да се борят с нас и да се стремят техният бог да прогони нашите божества, а тяхната мъдрост да измести нашата. В нашия свят, Игрейн, има място за много богове и богини. Но в християнската вселена — как да се изразя — няма място за нашите познания, за това, което ние можем да видим. Там има само един Бог. Той не само трябва да победи всички други богове, но трябва да промени всичко тъй, сякаш никога не са съществували други богове, а само измамни идоли, творение на техния Дявол. Така, като вярват в единия Бог, всички хора ще постигнат спасение в един-единствен живот. В това вярват те. А светът се управлява от вярата на хората. Затова старият и новият свят, които на времето бяха едно, постепенно се разделят.

Сега има две Британии, Игрейн; техният свят, владян от Единия Бог и Христос, Сина Божи; и до този свят и малко зад него, светът, където все още владее Великата Майка, светът, в който Древните предпочитат да живеят и свещенодействат. Това се е случвало и преди, по времето, когато Сияйният свят, обитаван от народа на феите, предпочете да се отдръпне от нашия все по-далеч и по-далеч в мъглите, така че сега само случайно заблуден странник може да попадне в дворците на елфите. А случи ли се тъй, за него времето спира, така че той може да преспи там само една нощ, а когато отново се върне тук, да установи, че са минали дузина години и че дори близките му ги няма вече на този свят. Казвам ти, Игрейн, същото се случва и сега. Нашият свят, управляван от Богинята-майка и от Рогатия бог, нейният съпруг, светът, който ти познаваш, в който може да има много истини — постепенно е изтласкван от потока на времето. Дори още сега, Игрейн, ако някой пътник тръгне без водач към Авалон и не знае пътя стъпка по стъпка, няма да стигне до него, а ще намери само острова, обитаван от свещениците. За повечето хора нашият свят вече е изгубен в мъглите на Лятното море. Това е дълъг процес, който беше започнал още преди римляните да напуснат тези земи; сега църкви никнат из цяла Британия, а нашият свят отплава все по-надалеч. Затова пътуването дотук ни отне толкова много време; все по-малко стават пътищата и поселищата на Древните, които ни показват накъде да вървим. Двата свята все още се докосват, все още се застъпват тук и там, в прегръдка като двама влюбени; но мощни сили ги разделят и ако този процес не бъде възпрян, един ден ще има два напълно отделени свята и никой няма да може да премине от единия в другия…

— Нека си вървят! — избухна гневно Вивиан. — Все още съм убедена, че трябва да ги оставим да си отидат! Не желая да живея в свят на християни, които отричат съществуванието на Великата майка…

— А какво ще кажеш за другите, за тези, които все още са в плен на отчаянието? — Гласът на Мерлин отново прозвуча като голяма камбана. — Не, една пътечка между двата свята трябва да остане, макар и тайна. Двата свята все още се преплитат. И в единия, и в другия воюват саксонци, макар че все повече саксонски воини приемат християнството. Саксонците…

— Саксонците са жестоки варвари — прекъсна го Вивиан. — Племената сами няма да могат да ги отблъснат от нашите брегове, а Мерлин и аз се убедихме, че Амброзиус няма да е още дълго на този свят, значи, ще го наследи първият му военачалник, Пендрагон — името му беше Утър, нали? Само че в Британия не са много тези, които ще се стекат под знамената на Пендрагон. Каквото и да предстои да се случи в света на духа, нито един от двата ни свята няма да просъществува много в действителността пред заплахата на саксонските мечове. Преди да се преборим духом за запазване на връзката между двата свята, трябва съвсем реално да запазим сърцето на Британия от опустошителния саксонски пожар. Не само саксонците ни нападат, а и юти, скоти — всички диви племена от Севера. Самият Рим е застрашен; тези племена са безбройни. Ето, твоят съпруг воюва цял живот. Амброзиус е смел мъж, но може да очаква лоялност само от някогашните последователи на Рим. Неговият баща е носил императорския пурпур, а и сам Амброзиус имаше амбиции да става император. Но ние трябва да намерим водач, който ще обедини целия народ на Британия.

— Но Рим си е Рим — възрази Игрейн. — Горлоис ми каза, че когато преминат затрудненията във Великия град, легионите ще се върнат. Не можем ли да се обърнем към тях за помощ срещу диваците от Севера? Римляните бяха най-смелите войни на света, те изградиха Голямата стена на север^[7], която задържа нападателите…

Отново прозвуча камбаната на Мерлиновия глас:

— Видях всичко във видение на Свещения извор. Орелът отлетя завинаги и никога няма да се върне в Британия.

— Рим не може да ни помогне — намеси се Вивиан. — Трябва да намерим свой водач, някой, който по право да владее цяла Британия. Ако не успеем, ще ни смажат, и стотици години занапред останките от нашия свят ще стенат под тиранията на саксонските варвари. Световете ще бъдат безвъзвратно разделени и няма да остане дори легенда, която да напомня за Авалон и да дарява човечеството с надежда. Не, нужен ни е водач, който да може да обедини двете Британии — светът на християните, управляван от свещениците, и забуления от мъгли свят на Авалон. Трябва да дойде Велик Крал, който да излекува раната, зейнала между двата свята — сега гласът на Вивиан зазвъня пророчески — и двата свята отново ще се слеят в един, където ще има място за нашите божества и за Христос, за кръста и за магическото котле на друидите. Това ще бъде водачът, който ще ни направи един народ.

— Но къде ще намерим този крал? — попита Игрейн. — Кой ще ни даде такъв велик водач?

Изведнъж тя изпита страх. Ледена струйка се стече по гърба й, защото Мерлин и жрицата се втренчиха в нея и очите им я накараха да се вкамени като птичка пред погледа на ястреб. Сега Игрейн разбра защо пророкът-вестоносец на друидите носеше името Великия Мерлин.

Проговори Вивиан, с много нежен глас.

— Ти, Игрейн — каза тя, — ти ще родиш Великия Крал.