Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (23)

2

Гуенхвифар, дъщеря на крал Леодегранс, седеше на високата градинска ограда. Държеше се с две ръце за камъните и гледаше надолу към конете в оградената ливада.

Усещаше как зад нея се разнася сладкият мирис на най-различни подправки и билки от килера, където жената на баща й правеше от тях лекарства и настойки. Тази градина беше едно от любимите й места, всъщност може би единственото място сред природата, където Гуенхвифар се чувстваше добре. Поначало се чувстваше по-сигурна, когато бе сред стени — ако не в дом, то поне зад високи огради. Стените на билковата градина я караха да се чувства почти толкова сигурна, колкото и вътре в замъка. Оттук, седнала на стената, можеше да вижда надалеч в долината, а тя се простираше толкова надалеч — хоризонтът се губеше от погледа й… Гуенхвифар се обърна за миг, за да почерпи увереност от градината зад гърба си, защото ръцете й отново бяха започнали да изтръпват, а гърлото й се стягаше, сякаш не й достигаше въздух. Тук, на високата стена, която ограждаше собствената й градина, тя беше в безопасност; почувстваше ли отново задушаващия пристъп на паника, можеше винаги да се смъкне долу на сигурно място.

Веднъж, когато пак беше говорила така, съпругата на баща й, Алиенор, я бе попитала нетърпеливо:

— Но от какво те е страх, дете? Саксонците никога няма да стигнат толкова далеч на запад. Замъкът се намира на хълм и ние бихме ги забелязали, когато са още на три левги оттук — нали точно тези големи пространства ни гарантират сигурност, за Бога!

Гуенхвифар никога не можеше да обясни какво точно изпитва. Думите на мащеха й бяха напълно разумни. Как можеше да обясни на разумната, практична Алиенор, че тъкмо огромните пространства я ужасяват, а небето сякаш я смазваше с тежестта си? Разбира се, че нямаше нещо определено, от което да се страхува, и че страхът й, така погледнато, беше глупав.

Но това не можеше да спре пристъпите й, когато се задъхваше, усещайки как изтръпването се надига от корема й и стига до гърлото, а изпотените й ръце стават безчувствени. На всички им бяха омръзнали нейните страхове — свещеникът постоянно й повтаряше, че край замъка се простира само зелената Божия земя, баща й крещеше, че не иска да чува за такива женски глупости в къщата си — затова тя свикна никога да не казва и дума за страховете си. Само когато беше в манастира, към нея бяха проявявали разбиране. Скъпият й манастир — там се бе чувствала сигурна — като мишка в дупката си, и никога никой не я насилваше да излиза навън, освен в манастирската градина, оградена от високи стени. Толкова й се искаше да се върне отново там, но сега вече беше голяма жена, а мащехата й имаше малки деца и се нуждаеше от помощта на Гуенхвифар.

Страхуваше се и от мисълта, че ще трябва да се омъжи. Но пък тогава щеше да има свой дом, където щеше да прави, каквото си поиска и никой нямаше смее да й се присмива!

Там долу конете препускаха напред-назад, но очите на Гуенхвифар се бяха впили в стройния мъж, облечен в кървавочервени дрехи. Тъмните му къдри се бяха запилели по потъмнялото от слънцето лице, докато той тичаше сред животните — лек и подвижен като самите тях. Лесно можеше да се разбере прозвището, което му бяха дали неговите врагове — саксонците — „Стрелата на елфите“. Някой й беше подшушнал, че в жилите му наистина тече кръвта на елфите. Сам той се наричаше Ланселет от Езерото, а Гуенхвифар беше го видяла за първи път тъкмо там — при омагьосаното езеро, през онзи страшен ден, когато се беше изгубила в мъглите. Тогава го съпровождаше онази ужасна жена от народа на феите.

Ланселет бе успял да хване коня, който му трябваше. Един-двама от свитата на баща й се развикаха, за да го предупредят, и Гуенхвифар усети, че дъхът й спира от ужас. Поиска да изкрещи — дори кралят не смееше да възсяда този кон, а само най-опитните му коняри. Ланселет се разсмя на предупреждението и махна пренебрежително с ръка. После повика коняря да дойде и да държи коня, докато той му поставяше седлото. Гуенхвифар чуваше смеха в гласа му:

— За какво ми е да яздя кон, обязден за дама, който всеки би могъл да води вързан с тръстиково въже? Искам да ви докажа, че с такива такъми мога да контролирам и най-буйния жребец, който имате, и да го обуча за боен кон! Ето така — той подръпна някаква катарама под корема на коня и се метна на седлото, като се подпря само на едната си ръка. Конят се изправи на задните си крака — Гуенхвифар зяпна, докато гледаше как Ланселет се навежда с всички сили напред налагайки на коня волята си. Конят се поддаде, стъпи на четири крака и тръгна. Беше буйно животно и нервничеше, стъпваше настрани. Ланселет поиска от един войник дългата му пика.

— Вижте сега — извика той. — Ако тази купа слама е саксонец, който ме напада с един от техните огромни тъпи мечове… — и той пусна коня в галоп. Копитата затрополяха тежко по ливадата; другите коне се разбягаха, когато Ланселет връхлетя върху купата слама и я разпиля с копието си, а после извади мълниеносно меча си от ножницата, спря рязко галопиращия кон и завъртя меча в големи кръгове над главата си. Когато пусна отново коня в галоп и той сякаш щеше да връхлети върху наблюдателите, дори кралят отстъпи уплашено назад. Ланселет спря коня точно пред краля, скочи ловко от седлото и се поклони.

— Господарю! Моля за твоето разрешение да обучавам конете и хората ти, за да можеш да ги водиш в бой срещу саксонците и да ги победиш отново, както в гората Селидон миналото лято. Да, имали сме големи победи, но един ден ще се стигне до решаващата битка, която ще определи веднъж завинаги кой ще владее тази страна — саксонци или римляни^[1]. Ние обучаваме всички коне, които имаме, но твоите са по-добри от всички, които бихме могли да купим или отгледаме.

— Не съм полагал клетва за вярност пред Артур — отвърна баща й. — Утър беше нещо; той беше опитен воин и човек на Амброзиус. Артур е все още момче…

— Нима наистина вярваш на това, което говориш, като знаеш колко битки е спечелил? — запита Ланселет. — Повече от година той е на трона, и е твой върховен крал, сър. Независимо дали си се клел или не, той те защитава от саксонците във всяка битка, когато излиза насреща им. Мисля, че като ти иска коне и хора, това не е много в замяна.

Леодеаранс кимна.

— Не му е тук мястото да обсъждаме стратегията за защита на кралството, сър Ланселет. Видях как съумя да се справиш с коня. Той е твой, а ти си мой гост.

Ланселет се поклони ниско и благодари официално на крал Леодегранс, но Гуенхвифар Видя, че очите му блестят от радост като на малко момче. Тя се зачуди на колко ли години е той всъщност.

— Заповядай в дома ми — рече баща й, — ще пийнем заедно и аз ще ти направя едно предложение.

Гуенхвифар се смъкна бързо по стената и хукна през градината към кухните, където жената на баща й надзираваше жените, които печаха хляба.

— Мадам, баща ми пристига с пратеника на Върховния крал, Ланселет. Ще трябва да им се сервират храна и напитки.

Алиенор я изгледа стреснато.

— Благодаря ти, Гуенхвифар. Иди да се преоблечеш и после можеш да наливаш виното. Аз ще съм прекалено заета.

Гуенхвифар изтича в стаята си, нахлузи най-хубавата си рокля върху простичката домашна дреха, с която беше облечена, и окачи наниз от корали на врата си. Разплете русите си коси и ги остави пуснати. Бяха станали вълнисти от стегнатото заплитане. Постави на главата си тънката златна диадема, подходяща за девица, и заслиза. Опита се да върви леко и спокойно; знаеше, че нито една рокля, колкото и да е скъпа, не й отива така, както синята.

Взе един бронзов леген и го напълни с топла вода от котела, който висеше на огнището. Поръси в него листа от рози и влезе в голямата зала тъкмо когато отвън влизаха баща й и Ланселет. Тя остави легена, пое наметките им и ги окачи на една кука, а после дойде отново при тях и им предложи топлата, ароматизирана вода, за да измият ръцете си. Ланселет се усмихна и тя разбра, че я е познал.

— Не сме ли се виждали на Острова на свещениците, лейди?

— Познаваш ли дъщеря ми, сър?

Ланселет кимна, а Гуенхвифар каза с тих, много свенлив глас (защото отдавна бе установила, че баща й се дразни, когато говори ясно и високо):

— Татко, той ми показа пътя към манастира, когато се бях изгубила.

Леодегранс се усмихна снизходително:

— Малкото ми глупаче. Излезе ли на три крачки пред вратата, и вече се е загубила. Е, сър Ланселет, какво мислиш за конете ми?

— Казах вече — по-добри са от всички, които бихме могли да купим или отгледаме — отвърна той. — Имаме няколко мавритански жребци от южна Испания и сме ги кръстосали с високопланински породи, та да бъдат по-яки и да понасят нашия климат. Те са и бързи, и смели. Но имаме нужда от повече коне. Не можем да отгледаме наведнъж толкова, колкото ни трябват за кавалерия. Ти имаш повече от достатъчно, а аз мога да те науча как да ги обучиш, за да можеш след това да ги поведеш в битка…

— Не — прекъсна го кралят. — Аз съм стар човек. Нямам желание да уча нови бойни техники. Женил съм се четири пъти, но всичките ми жени раждаха само болнави момичета, които най-често умираха още преди да бъдат отбити или дори кръстени. Когато се ожени най-голямата от тези, които оживяха, нейния съпруг ще води войските ми в битка и ще може да ги обучава, както пожелае. Нека твоят Върховен крал дойде тук, и ще обсъдим пак тези неща.

Ланселет каза малко сковано:

— Аз съм братовчед и пълководец на господаря Артур, сър, но не се осмелявам, да му нареждам къде да ходи и какво да прави.

— Е, тогава го помоли да дойде при стария човек, който не може да остави мястото си при огнището — отвърна сухо кралят. — Ако не иска да дойде заради мен, може би ще пожелае да дойде и да види как ще се разпоредя с конете и войниците си.

Ланселет се поклони.

— Несъмнено.

— Тогава достатъчно сме говорили за това. Сипи ни вино, дъще — каза кралят, а Гуенхвифар пристъпи и наля вино в чашите им. — А сега тичай навън, момичето ми, за да мога да си поговоря с гостенина.

След като й наредиха да излезе, Гуенхвифар остана да чака в градината, докато се появи един слуга и повика да доведат коня и да донесат бронята на лорд Ланселет. Конят, с който той бе пристигнал, както и другият, който баща й му подари, бяха доведени до вратата. Гуенхвифар го наблюдаваше, скрита в сянката, докато потегли — тогава излезе напред и зачака. Сърцето й биеше оглушително — нямаше ли да я помисли за нескромна? Но той я видя и се усмихна, а усмивката му я сграбчи за сърцето.

— Не се ли боиш от този огромен, страшен кон?

Ланселет поклати глава.

— Не, лейди, не мисля, че се е родил конят, който аз не бих успял да обяздя.

Тя каза почти шепнешком:

— Вярно ли е, че владееш конете с помощта на вълшебство?

Той отметна глава и се засмя звънко.

— Ни най-малко, лейди; не умея да правя магии. Обичам конете, разбирам ги, разбирам начина, по който работи мисълта им. Това е всичко. Приличам ли ти на вълшебник?

— Но — нали казват, че имаш кръв на елф? — упорстваше тя и усмихнатото лице стана сериозно. Той каза:

— Майка ми действително е от древния род, управлявал страната преди идването на римляните, дори преди идването на северните племена. Тя е жрица на Авалон и много мъдра жена.

— Разбира се, че не би могъл да говориш лошо за майка си — каза Гуенхвифар, — но сестрите от Инис Уитрин казваха, че жените от Авалон са зли вещици и служат на дявола.

Той поклати глава, все така сериозен.

— Не е така. Не познавам много добре майка си — бях даден за отглеждане другаде. Страхувам се от нея също толкова, колкото я обичам. Но съм сигурен, че тя не е лоша жена. Тя възкачи Артур на трона и му даде меча, с който отблъсква саксонците — нима това е нещо лошо? Що се отнася до нейното вълшебство — само непросветените я мислят за магьосница. Аз смятам, че няма нищо лошо в това една жена да притежава даровете на мъдростта.

Гуенхвифар се оклюма.

— Аз не съм мъдра — даже съм много глупава. Докато бях при сестрите, едва се научих да чета молитвеника, пък и те казаха, че повече учение не ми е необходимо. Учиха ме на неща, които според тях са подходящи за жени — готварство, и как да приготовляваш билкови отвари и лекарства, и да превързваш рани…

— А пък за мен всички тези неща са много по-голяма мистерия от обяздването на коне, което ти наричаш магия — каза Ланселет, широко усмихнат. После се наведе от коня си и леко докосна бузата й. — Ако е добър Бог и саксонците не ни нападнат през следващите няколко луни, ще те видя отново, защото ще пристигна тук заедно с кралската свита. Спомени ме в молитвите си, лейди.

Той потегли, а Гуенхвифар остана да се взира след него. Сърцето й биеше до пръсване, но този път усещането беше по-скоро приятно. Той щеше да се върне, искаше да се върне при нея. А баща й бе казал, че трябва да я даде за жена на човек, който умее да води войските в бой; кой би бил по-подходящ от братовчеда на британския самодържец, водачът на кралската кавалерия? Може би баща й имаше намерение да я омъжи тъкмо за Ланселет? Тя почувства, че се изчервява от радост и щастие. За първи път през живота си се почувства красива, смела и уверена в себе си.

Но когато влязоха обратно в залата, баща й каза:

— Хубав мъж е този… Стрелата на елфите. А го бива и да обяздва коне. Но е прекалено красив, за да може човек да разчита на него.

Гуенхвифар отвърна, удивлявайки се на собствената си смелост:

— Ако британският крал го е направил свой първи военачалник, сигурно е най-добър сред неговите рицари!

Леодегранс сви рамене.

— Като кралски братовчед надали би могъл да остане без някакъв ръководен пост във войската. Да не би да се е опитал да спечели сърцето ти или — тук той се смръщи страховито — да отнеме моминството ти?

Гуенхвифар почувства, че се изчервява и изпита яд към самата себе си.

— Не, той е честен човек и не ми е казал нищо повече от това, което би могъл да каже и в твое присъствие, татко.

— Просто искам да не пълниш глупавата си главица с разни идеи — каза сухо Леодегранс. Би могла да се прицелиш по-нависоко. Той е просто едно от копелета на крал Бан, роден от Бог знае коя — някаква си дама от Авалон!

— Майка му е повелителката на Авалон, великата върховна жрица на Древния народ — и той е кралски син…

— Бан от Бенуик! Та той има половин дузина законни синове! — каза баща й. — Защо ти е кралски пълководец? Ако всичко върви, както аз съм го замислил, ти ще се омъжиш за самия върховен самодържец!

Гуенхвифар каза изтръпнала:

— Но аз не искам да съм велика кралица — страх ме е!

— Ти и без това се страхуваш от всичко — отвърна грубо баща й. — Затова ти трябва мъж, който да се грижи за теб, и по-добре това да е кралят, вместо някакъв кралски придворен!

Леодеаранс видя, че устата й трепери и допълни с по-мек тон:

— Хайде, хайде, детето ми, не плачи. Вярвай ми, че правя само това, което най-добро за теб. Нали затова съм тук — да се грижа за теб и да ти уредя подходящ брак със сигурен мъж, който ще се грижи за моето малко красиво глупаче.

Ако беше я нагрубил, Гуенхвифар може би щеше да упорства. Но как, помисли си тя отчаяно, как да се оплаквам от такъв добър баща, който се грижи единствено за моето добро?