Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Авалон (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Mists of Avalon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
shanara
Корекция
ogibogi

Издание:

Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 1

 

Marion Zimmer Bradley

The Mists of Avalon

 

Издателство „Еднорог“

Боряна Джанабетска, превод

Евгения Панчева, „Артур — (фе)ми(ни)стичната употреба“

Христо Хаджитанев, художник

 

 

Издание:

Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 2

 

Marion Zimmer Bradley

The Mists of Avalon

 

Боряна Джанабетска, превод

Анелия Пекона, редактор

Христо Хаджитанев, художник

Пропаганда ЕООД, предпечатна подготовка

 

формат: 70х100/16

печатни коли: 29

Издателство „Еднорог“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Мъглите на Авалон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъглите на Авалон
The Mists of Avalon
АвторМарион Зимър Брадли
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман

Мъглите на Авалон (на английски: The Mists of Avalon) е роман от Марион Зимър Брадли. Това е последният, пети роман от поредицата за Авалон, написан от Марион Брадли. Романът е написан дълго преди останалите от поредицата, въпреки че действието се развива след тях. „Мъглите на Авалон“ е издаден на английски език през 1983 г. Всички останали романи от поредицата са написани в съавторство или изцяло от Даяна Пексън и са издадени след 1993 г. За разлика от тях, „Мъглите на Авалон“ е изцяло дело на Марион Зимър Брадли.

В романа е описана легендата за крал Артур от страна на женските персонажи от историята. Основно място в действието в книгата играе Моргана Ле Фей, сестрата на крал Артур, която се бори за запазването на старата вяра, която привържениците на християнството се опитват да унищожат. Важна роля имат и другите жени от легендата — Гуинивир, Вивиан и Моргейз; докато крал Артур и рицарите на Кръглата маса са по-скоро второстепенни герои в историята на книгата.

„Мъглите на Авалон“ силно се отличава от другите произведения, разказващи легендата за крал Артур. За разлика от тях, където Моргана е по-скоро отрицателен герой, тук тя е водещ персонаж и историята е описана от нейната гледна точка. Всички битки и вражди на крал Артур са пресъздадени от гледна точка на трудностите, които донасят в живота на жените от легендата.

По книгата е заснет и филм.


14

Ярка слънчева светлина пронизваше леките облаци, които се стелеха над Езерото в света отвън. Във въздуха се носеше далечен камбанен звън. Заслушана в него, Моргана не посмя да извиси глас и да произнесе словото на силата, да призове баржата, нито пък да призове Богинята да се въплъти в нея.

Вгледа се в лицето си, което се отразяваше в огледалната повърхност на езерото. Колко ли бе се забавила в царството на феите? Сега, с освободено от вълшебствата съзнание, тя разбираше, че е била там достатъчно дълго, та фината тъкан на тъмната й рокля да се изтърка и овехтее. Полите й висяха на парцали там, където се бяха влачили по земята. Бе загубила или захвърлила някъде и малката си кама — не знаеше как точно се бе случило това, но имаше някакви откъслечни спомени. Това, което се бе случвало с нея, сега й приличаше на налудничав сън. Някои спомени караха бузите й да горят от срам. Но си спомняше и музиката, по-прекрасна от всичко, което бе чувала някога във външния свят или дори в Авалон. Спомняше си, че бе чувала такива звуци единствено когато раждаше сина си и бе на границата между живота и смъртта. Мелодията бе толкова прекрасна, че тя почти бе пожелала да прекрачи границата към отвъдното, за да може да я слуша. Помнеше и как пееше тя самата, съпровождайки си на елфическа арфа — никога преди не бе пяла и свирила така. „Бих искала да можех да се върна и да остана завинаги там“. Беше готова наистина да поеме по обратния път, но я задържа споменът за отчаяния вопъл на Рейвън.

Артур е нарушил клетвата си пред Авалон — нарушил е обета, благодарение на който бе допуснат в светая светих на друидите и получи вълшебния меч. Опасност витаеше и над Вивиан — тя не биваше да напуска Авалон… Моргана постепенно започваше да подрежда спомените си и да възстановява някои събития в мислите си. Беше потеглила от Керлиън в края на лятото. Струваше й се, че оттогава са изминали само няколко дни. Така и не бе успяла да се добере до Авалон — сега вече й се струваше, че никога няма да успее. Тя впери тъжен поглед в църквата, която се издигаше на върха на Тор. Само да можеше някак да се прокрадне на Авалон — през скрития път отзад! Но нали тъкмо този път я бе отвел при феите?

Някъде бе изгубила и коня, и камата си. Припомни си, че бе видяла костите на коня в гората и потръпна. Сега забеляза, че и църквата на Тор изглежда някак по-различно — явно свещениците я бяха достроявали, но не биха могли да иззидат всичко това само за месец-два… Тя вкопчи ръцете си една в друга, обзета от внезапен ужас, и си каза: „Трябва по някакъв начин да разбера колко луни са се сменили, докато скитах из гората с девиците на Повелителката и се любех с елфа, който ме заведе при нея… Не е възможно да са минали повече от две или три нощи“, мислеше тя отчаяно, без да съзнава, че това е само началото на едно объркване, което никога няма да се изясни напълно. Спомените за онези нощи я караха да тръпне от срам и страх, и от съзнанието, че никога не е изпитвала такава наслада, както когато лежеше в прегръдките на онзи елф — но все пак сега, извън властта на вълшебството, преживяното бе сякаш нещо нередно, сторено насън. Ако не бе магията на онзи свят, никога не би приела да дава и получава милувки от девиците — феи; спомняше си и нещо, което бе се случило между нея и Кралицата на феите… сега, в спомените й, лицето на Кралицата все повече й напомняше на Вивиан, и Моргана отново изпита мъчителен срам. В царството на феите й се струваше, че цял живот се е стремяла към тези преживявания, но във външния свят никога не би се осмелила дори да ги допусне в мислите си.

Слънцето грееше силно, но тя потрепери. Нямаше представа кое време на годината е сега, но забеляза неразтопен сняг в тръстиките около Езерото. „В името на Богинята, възможно ли е да е минала зимата и сега да е ранна пролет?“ Но щом Артур бе имал време да се реши на клетвопрестъпничество, трябваше да е отсъствала по-дълго, отколкото се осмеляваше да предположи.

И тъй, нямаше нито кон, нито кама, изчезнало бе и всичко, което бе взела със себе си, когато тръгна от Керлиън. Обувките й също бяха протрити, намираше се на негостоприемен бряг, далеч от всички места, където биха разпознали в нея сестрата на краля. Какво пък, и друг път й се беше случвало да пътува гладна. За миг бледа усмивка прекоси лицето й. Можеше да си изпроси малко хляб от някой богат дом или манастир. Щеше да се отправи към двора на Артур. Може би в някое от селата, през които щеше да мине, някой щеше да има нужда от бабувачка. Тогава тя щеше да предложи услугите си в замяна на малко храна.

Хвърли последен поглед, изпълнен с копнеж, към далечните брегове оттатък водната шир. Щеше ли да се осмели на един последен опит, ще успее ли да произнесе словото на силата, което би я върнало на Авалон? Ако поговореше с Рейвън, може би щеше да разбере малко повече за надигащата се опасност… отвори уста и понечи да извиси глас, но се отказа. Как би могла да застане лице в лице с Рейвън — Рейвън, която винаги бе спазвала толкова съвестно законите на Авалон, която не бе опозорила с нищо жреческите одежди? Как да се изправи пред ясния поглед на Рейвън, докато умът й изгаряше от спомени за всичко, което бе вършила във външния свят и в царството на феите? Та нали Рейвън би прочела мислите й за миг… Очертанията на брега и църковната камбанария се замъглиха пред очите й от бликналите сълзи. Моргана решително обърна гръб на Авалон и тръгна да търси римския път, който водеше на юг, през рудниците, към Керлиън.

Моргана бе на път от три дни, а още не бе срещала жива душа. Първата нощ преспа в изоставена овчарска колиба — там поне не бе изложена на вятъра, но не успя да намери храна. На втория ден се натъкна на някаква ферма, но в нея откри само едно полуумно гъсарче. Все пак то й позволи да влезе и да поседи край жаравата на огнището. Тя извади трън от петата му, а за отплата то й даде къшей хляб. Случвало й се беше да пътува и по-дълго време без храна.

Но докато наближаваше Керлиън, мина и покрай две опожарени къщи, а и реколтата гниеше в полето… По всичко личеше, че саксонците са минавали оттук! Моргана влезе в една от опустошените къщи — вътре нямаше почти нищо, но в една от стаите откри изпокъсано наметало, явно изоставено от някой при бягството. Очевидно никой от мародерите не бе пожелал да го вземе, но все пак платът бе вълнен и топлеше. Моргана го взе и се уви в него, макар че така заприлича напълно на просякиня. Студът я мъчеше много повече от глада. На свечеряване чу кудкудякане в запустелия двор — явно кокошките още не бяха разбрали, че никой вече няма да им даде храна тук. Моргана издебна една и й изви врата. Сетне накладе малък огън в полуразрушеното огнище. Дори да видеха виещия се дим, хората щяха да решат, че в къщата има призраци. Тя изпече птицата на шиш — оказа се толкова стара и жилава, че Моргана трудно се справи с нея въпреки яките си зъби. Все пак, бе толкова гладна, че това не можеше да я спре и тя оглозга кокалчетата, сякаш бе яла най-крехко и вкусно приготвено пиле. После, в една пристройка, която на времето е била ковачница, намери парчета кожа. Нападателите бяха отмъкнали всички инструменти и всичко, направено от метал, но не бяха обърнали внимание на разпилените парчета кожа. Моргана уви в тях остатъка от кокошката. Искаше й се да закърпи и обувките си, но нямаше с какво да реже кожата. Е, стигнеше ли до някое село, би могла да заеме за малко нож от някого. В какъв ли пристъп на лудост бе хвърлила собствената си кама?

Беше няколко дни след пълнолуние, и когато Моргана напусна изоставената ферма, забеляза, че каменните стъпала на входа са заледени. Бледата луна още не бе напуснала утринното небе. Тъкмо излизаше от вратата с кожената торба със студено месо в едната ръка и здрава тояга в другата — сигурно отрязана, а сетне захвърлена от някой овчар — Моргана отново дочу възторжено кудкудякане. Намери полога на кокошката и изяде още топлото яйце сурово, така че потегли на път сравнително сита.

Подухваше свеж, резлив ветрец. Моргана вървеше доста бързо, изпълнена с благодарност заради наметалото, колкото и протрито и скъсано да беше. Наближаваше пладне и тя се канеше да поседне край пътя и да хапне малко от студената кокошка, когато дочу зад себе си тропот на копита. Настигаше я някакъв конник.

Първоначално Моргана възнамеряваше да си продължи по пътя — беше тръгнала по свои работи и имаше също толкова право да се намира тук, колкото и всеки друг пътник. Но си припомни опустошената ферма и размисли. Реши да се скрие зад един храст край пътя. Не се знаеше кого можеш да срещнеш по пътищата тези дни. Артур бе толкова зает да поддържа мира със саксонците, че нямаше време да осигури сигурност на пътниците във вътрешността на страната. Ако наближаващият конник й се стореше безобиден, Моргана би могла да го разпита за новини; в противен случай щеше да си остане скрита, докато той отминеше.

Конникът пътуваше сам. Яздеше висок, жилав кон и бе увит в сиво наметало. Не го съпровождаше прислужник, нямаше и товарен кон. Товарът си като че носеше на гръб — но не, това не беше багаж — самото му тяло бе някак изкривено… Изведнъж Моргана позна конника, излезе иззад храста и застана на пътя му.

— Арфисте Кевин! — възкликна тя.

Кевин дръпна юздите на коня си. Животното явно бе добре обучено, защото нито се изправи на задните си крака, нито тръгна встрани. Арфистът се взря намръщено в Моргана — устните му бяха презрително изкривени — или просто изглеждаха така поради многото белези около тях?

— Нямам какво да ти дам, жено… — започна той, но се сепна — в името на Богинята! Но това е лейди Моргана — какво търсиш тук, лейди? Миналата година се чу, че си била в Тинтагел, край смъртния одър на майка си, но когато кралица се върна от погребението, каза, че не си се появявала там…

Моргана залитна и се подпря на тоягата, за да не падне.

— Майка ми… мъртва? А аз нищо не знаех…

Кевин слезе от коня, подпирайки се на хълбока му, докато не стъпи здраво на земята.

— Ела и седни тук, лейди. Нима наистина нищо не си чула? Та къде си била, в името на Богинята? Вестта стигна и до Вивиан, на Авалон, но тя е вече много стара и слаба, та не можа да напусне острова.

„Но там, където бях аз“, помисли Моргана, „не достигат никакви вести. Може би онзи път, когато видях лицето на Игрейн в горското езеро, тя ме е викала, за да ми каже, а аз нищо не разбрах“. Сърцето й се късаше от болка; животът отдавна ги бе разделил с Игрейн — та нали Моргана замина за Авалон, едва навършила единадесет години — но сега изпитваше същата мъка като някогашното малко момиче, което напускаше дома на майка си. „Майчице, майчице, а аз нищо не съм разбрала…“ Моргана седеше край пътя, а сълзите се стичаха по лицето й.

— Знаеш ли как е умряла?

— Мисля, че от сърце — беше миналата година, през пролетта. Вярвай ми, Моргана, не съм чувал нищо друго. Заболяването е било съвсем обичайно за възрастта й.

Моргана замълча, защото не можеше да овладее гласа си. Освен мъката изпита и ужас, защото започваше да разбира, че е била далеч от този свят много по-дълго време, отколкото бе предполагала досега… „Преди година, през пролетта“, каза Кевин. Значи бе минала не една пролет, откак тя се бе озовала при феите! Та нали през лятото, когато Моргана напусна двора на Артур, Игрейн бе съвсем здрава! Моргана започваше да разбира, че е била в страната на феите не с месеци, а с години.

Как би могла да разпита Кевин за изминалото време, без да му разкрие къде е била?

— Има вино в кожената торба на седлото ми, Моргана — бих ти налял с удоволствие, но се налага сама да си го вземеш. Имам проблеми с ходенето, дори когато се чувствам най-добре. Но ти ми се виждаш отслабнала и бледа — сигурно си и гладна? Ще ми кажеш ли как стана така, че те срещам тук на пътя, облечена по-зле и от просякиня? — Кевин сбръчка лице от отвращение.

Моргана трескаво запрехвърля на ум възможните обяснения.

— Живях… усамотено, далеч от света. Не помня вече откога не съм виждала, нито съм разговарял с жив човек. Загубих представа дори за смяната на сезоните. — Дотук всичко бе вярно, защото каквито и да бяха обитателите на страната на феите, определено не принадлежаха на човешкия род.

— Напълно ти вярвам — отвърна Кевин. — Дори мога да предположа, че не си чувала нищо за великата битка…

— Виждам само, че страната е опожарена.

— О, това се случи още преди три години — каза Кевин и Моргана трепна. — Войските на някои от племената, с които бяхме сключили примирие, нарушиха договора и прекосиха страната, като плячкосваха и опожаряваха всичко по пътя си. В битката с тях Артур бе ранен тежко и половин година след това бе на легло. — Кевин забеляза безпокойството на Моргана, но го разтълкува погрешно. — О, той се оправи отдавна, но съм убеден, че през цялото това време, когато не можеше да стане от постелята, са му липсвали лечителските ти способности, Моргана. Сетне от север пристигна Гауейн начело на цялата войска на Лот и се възцари мир, който трая три години. Решителната битка със саксонците беше обаче миналото лято, при Маунт Бадон. В това сражение загина Лот — да, това наистина бе велика победа, и бардовете ще я възпяват и след сто години — продължи Кевин възторжено. — Убеден съм, че в цялата страна, от Корнуол чак до Лотиан, не остана жив саксонски вожд, освен тези, които признаха Артур за свой крал, разбира се. Нищо подобно не се е случвало от времето на цезарите. Сега цялата страна живее в мир, обединена под властта на Артур.

Моргана се надигна и се упъти към коня. Намери шишето с вино в дисагите, а Кевин каза:

— Донеси и хляба, и сиренето. Наближава пладне, та няма да е зле да хапна заедно с теб.

Моргана донесе храната, разви и остатъците от кокошката и му ги предложи. Но Кевин поклати глава.

— Благодаря ти, но сега не мога — дал съм обет… Чудя ти се, като виждам, че ядеш месо, Моргана — жрица от твоя ранг…

— Яде месо, когато в противен случай е изложена на гладна смърт — заяви Моргана и му разказа как се бе сдобила с кокошката. — Но всъщност не съм спазвала забраните още от времето, когато напуснах Авалон. Ядях, каквото ми предложат.

— Що се отнася до мен, рядко обръщам внимание на храната, била тя месо, риба, или хляб — каза Кевин, — но виж, християните вдигат голям шум около техните пости. Особено Патрициус, който сега е епископ при Артур. На времето монасите, които живееха с нас на Авалон, често повтаряха думите на техния Христос, че хората се омърсяват не с това, което влиза в устата им, а с това, което излиза от нея. Затова, казваха те, човек смирено трябва да приема всяка храна като дар от Бога. Така съм чувал да говори и Талиезин. Що се отнася до мен, тъкмо сега не смея да ям месо — сама знаеш, че в определени моменти от изпълняване на мистериите това, което ядеш, се отразява и на мислите. Ако хапна месо сега, то би ме опиянило повече от вино!

Моргана кимна — беше й се случвало същото. Когато пиеше отвара от свещените билки, никога не можеше да хапне нещо повече от хляб или плодове; дори сиренето и лещата й се струваха тежки и дразнеха стомаха й.

— Но накъде си се запътила сега, Моргана? — Когато му каза, Кевин я загледа, сякаш бе полудяла. — Към Керлиън ли? Но защо? Там няма никой… но ти наистина не знаеш нищо, колкото и невероятно да ми се струва… Артур подари Керлиън на един от рицарите си, който се бе отличил особено в последната битка. На Петдесетница целият кралски двор се пренесе в Камелот — това лято ще се навърши една година, откакто са там. Талиезин не искаше Артур да започне живота си в Камелот на християнски празник, но той го стори, за да достави удоволствие на кралицата — винаги се вслушва в нейните желания. — Моргана забеляза, че лицето му се изкриви в гримаса. — Но щом не си чувала за голямата битка, не би могла да знаеш и как Артур предаде народа на Авалон и племената на Древните…

Моргана тъкмо поднасяше чашата към устните си, но се спря и отвърна:

— Затова дойдох насам, Кевин. Чух, че Рейвън наруши мълчанието си и предсказа нещо подобно…

— Това не беше обикновено предсказание — отвърна бардът. Той се размърда и протегна мъчително единия си крак — продължителното седене в едно положение на земята му причиняваше болка.

— Артур ги е предал… но какво е сторил всъщност? — Моргана имаше чувството, че дъх не й достига. — Нима ги е изоставил в ръцете на саксонците?

— Значи наистина нищо не знаеш. Племената на древните се бяха клели да следват знамето на Пендрагон, когато провъзгласиха Артур за крал, също както и Утър преди него… Бяха дошли хора и от малкия народ, които са живели тук още преди Племената — с бронзовите си секири, брадвите от кремък и елфическите стрели — нали също като елфите и те не понасят желязото. Всички те се бяха клели във вярност на Великия дракон. А Артур ги измами… отказа да издигне драконовото знаме, макар че всички го молихме да разреши поне на Гауейн или Ланселет да го носят в боя. Но той даде клетва, че ще се сражава при Маунт Бадон единствено под знамето със Светия кръст и образа на Дева Мария. Така и стори.

Моргана загледа Кевин ужасено. Припомни си деня, когато Артур бе провъзгласен за крал. Дори самият Утър не бе обвързан с такива тежки клетви пред Авалон! А Артур се бе осмелил да ги наруши! Тя прошепна:

— Нима племената не го напуснаха?

Кевин продължи гневно:

— Някои наистина искаха да го напуснат — всъщност части от войската на Древния народ от Уелските хълмове си тръгнаха веднага, след като бе издигнато знамето с кръста — крал Уриенс не успя да ги възпре. Що се отнася до останалите — разбираш ли, на всички ни бе ясно, че точно този път саксонците са ни поставили между чука и наковалнята. Трябваше или да последваме Артур и рицарите му в боя, или оттук нататък да живеем под саксонско владичество — защото бяхме изправени пред решителната битка, за която се споменаваше в предсказанията. Освен това Артур носеше Екскалибур — за хората, изповядващи старата вяра, той е свещен. Сякаш самата Богиня ни казваше, че страната ще пострада много по-тежко, ако допуснем саксонците да надделеят. Така че ние се сражавахме рамо до рамо, и Богинята дари на Артур победа.

Кевин предложи още вино на Моргана, но тя поклати глава и той пресуши шишето.

— Вивиан искаше да напусне Авалон, за да отиде при Артур и да го упрекне за клетвопрестъпничеството — поде отново Кевин, — но се разколеба. Не искаше да хвърля такива обвинения публично. Затова аз потеглих към Камелот, за да му припомня дадената дума. Ако не пожелае да се вслуша и в моите думи, Вивиан се закле, че ще отиде в Камелот на Петдесетница — Артур е обещал да изслушва всички молби и оплаквания на поданиците си на този ден и да раздава правосъдие. На Петдесетница Вивиан иска да се изправи пред него като обикновена молителка и да го обвини, че не е сдържал думата си, да му припомни какво очаква този, който престъпва дадената клетва.

Моргана отвърна:

— Дано Богинята не допусне Повелителката на езерото да се унижава.

— Ако решавах аз, също бих се обърнал към него с гняв, а не с кротки упреци, но изборът не е мой — каза Кевин. После протегна ръка и попита Моргана:

— Ще ми помогнеш ли да се изправя? Конят ми ще може да носи двама, ако пък не, ще ти купим кон, като стигнем до някой град. Бих искал да постъпя рицарски като самия Ланселет и да ти предложа да яздиш моя, но и той посочи осакатеното си тяло.

Моргана го подкрепи и почака да се изправи.

— Аз съм здрава и мога да вървя пеш — започна тя. — Ако ще купуваме нещо бих предпочела обувки и нож. Нямам в себе си пукната пара, но ще се разплатим, щом мога.

Кевин сви рамене.

— Като заклета жрица на Авалон ти си моя сестра — всичко, което притежавам, е и твое — такива са нашите закони. Между нас не може да става дума за плащане.

Моргана се изчерви от срам, че Кевин трябва да й припомня в какво се е клела „Наистина не съм била на този свят“. После каза:

— Нека ти помогна да яхнеш коня. Той ще стои ли неподвижен, докато го възсядаш?

Кевин се усмихна:

— Ако не бе обучен на това, нямаше да ми върши никаква работа, тъй като пътувам все сам. Да тръгваме — иска ми се утре да бъдем в Камелот.

В едно градче, сгушено сред хълмовете, намериха обущар, който закърпи обувките на Моргана. Купиха и една стара бронзова кама. Човекът, от който я купиха, каза, че след голямата битка такива неща не се търсят много. Кевин настоя да купи на Моргана и прилично наметало. Каза, че старото не става и за възглавница на седлото. Престоят в градчето ги забави, та когато потеглиха отново на път, вече бе завалял сняг и мракът се спусна рано.

— Трябваше да си останем в онзи град — каза Кевин. — Можех да посвиря и така да припечеля достатъчно за храна и постеля за двама ни. Ако бях сам, бих потърсил закрилата на някой крайпътен зид, и щях да спя, увит в наметалото си, но такава нощувка не е подходяща за една дама от Авалон.

— Какво те кара да мислиш, че аз не съм нощувала по този начин? — попита Моргана.

Кевин се разсмя.

— Всъщност изглеждаш така, сякаш напоследък често си нощувала край пътя. Но да оставим това — колкото и да пришпорваме коня, не бихме могли да стигнем тази нощ до Камелот, затова ще бъде най-добре да потърсим някакъв подслон.

След време различиха през плътната снежна пелена очертанията на някаква запустяла сграда. Дори дребничката Моргана не можа да влезе в нея изправена. Най-вероятно беше запустял краварник, но в него не бе имало животни толкова отдавна, че не се усещаше никаква миризма. Сламеният покрив бе почти напълно запазен. Спънаха коня и пропълзяха навътре. Кевин кимна на Моргана и тя простря старото, изпокъсано наметало на мръсния под. Двамата се увиха в своите наметала и легнаха един до друг. Но след малко, като чу, че зъбите на Моргана тракат от студ, Кевин каза, че трябва да легнат по-близо един до друг и да се завият с двете наметала едновременно, ако искат да се сгреят.

— Ако близостта на сакатото ми тяло не те отвращава — допълни той. Моргана почувства, че гласът му тегне от гняв и болка.

— Що се отнася до това, арфисте Кевин, аз зная само едно — че с изпотрошените си ръце ти изтръгваш от арфата много по-прекрасна музика, отколкото аз или дори Талиезин, макар че нашите ръце са здрави — каза тя и се сгуши в него, наслаждавайки се с благодарност на топлината на тялото му. Отпусна се и най-сетне заспа с глава, отпусната на неговото рамо.

Беше вървяла цял ден и спа като пребита, но когато първата утринна светлина започна да се процежда през пукнатините на кирпичените стени, тя се събуди. Тялото й бе схванато и я болеше от лежането на твърдия под. Докато оглеждаше пръстените стени, усети, че в нея се надига безименен ужас. Тя, Моргана, жрица на Авалон, херцогиня на Корнуол, лежеше тук в някакъв обор, прогонена от Свещения остров… Щеше ли някога да се върне там? При това идваше от още по-лошо място — от замъка Чариот в царството на феите, от място, до което не достигаха нито езическото, нито християнското познание, извън дверите на познатия свят… Тя, така старателно възпитавана от майка си Игрейн, сестра на върховния повелител на Британия и възпитаница на Дамата от Езерото, избраница на Богинята… Бе се лишила от всичко това по своя вина. Но не, вината не бе нейна — всичко й бе отнето, когато Вивиан я изпрати да участва в ритуала по посвещаването, откъдето тя се върна с дете от собствения си брат в утробата.

„Игрейн е мъртва, майка ми е мъртва, а аз никога вече няма да мога да се добера до Авалон, никога, докато съм на този свят…“ Моргана заплака отчаяно, заглушавайки хлиповете си в грубата тъкан на наметалото.

Гласът на Кевин прозвуча меко в сумрака:

— За майка си ли плачеш, Моргана?

— За майка ми… — за Вивиан… — и може би най-много за себе си. — Моргана не бе убедена, че е казала тези думи на глас. Кевин я прегърна, тя отпусна глава на гърдите му и плака до пълно изтощение.

Мина много време, преди той да проговори отново, галейки косата й:

— Ти каза истината, Моргана. Аз наистина не те отвращавам.

— Как би могъл да ме отвращаваш, като си толкова добър с мен? — отвърна тя, притискайки се по-силно към него.

— Повечето жени не мислят така — каза Кевин. — Случвало ми се е да дочувам какво ли не дори около белтейнските огньове — хората явно мислят, че като съм сакат, съм и глух. Нерядко съм чувал дори посветени на Богинята девици да молят шепнешком върховната жрица да не сядат близо до мен, та да не би погледът ми да падне върху някоя от тях, когато дойде мигът да се разотиваме в сенките…

Моргана възмутено се изправи.

— На мястото на жрицата бих прогонила такова момиче от празника на огньовете, щом се осмелява да подбира вида, в който Богът ще дойде при нея… Ти как постъпи, Кевин?

Той сви рамене.

— Предпочетох да не прекъсвам празненството, пък и не исках да подлагам никоя жена на такова изпитание, затова си тръгнах, без никой да разбере. Дори божеството е безсилно да промени това, което мислят за мен, като ме видят. Още преди да положа като друид обет никога да не се събирам с жени, които продават тялото си за пари, нямаше жена, която би легнала с мен, дори да й платя. Може би трябваше да се опитам да стана християнски свещеник — казват, научавали ги как да живеят без жени. А може би още по-добре щеше да бъде ако онези мародери, които осакатиха тялото ми, ме бяха и скопили — тогава щеше да ми е все едно. Съжалявам, че започнах да говоря за тези неща. Но все си мисля, че ти прие да споделиш постелята с мен, защото не мислиш, че в това осакатено тяло се крие мъж, и през ум не ти минава да ме приемаш като такъв…

Моргана го слушаше, ужасена от мъката в гласа му, съзнавайки колко дълбоки трябва да са раните, нанесени на неговата мъжественост. Помисли си колко чувствителен трябва да е, след като е такъв прекрасен музикант, колко вълнуващо трябва да е докосването на ръцете му. Какви бяха тези жени, които дори пред лицето на Богинята виждаха само обезобразеното му тяло? Припомни си как тя самата се предложи на Ланселет, отново се отвори раната, която той бе нанесъл на гордостта й. Сега вече знаеше, че тази рана никога няма да престане да кърви.

После се наведе решително към него и го целуна по устните, взе ръцете му в своите и целуна белезите по тях.

— Не бива нито за миг да мислиш, че не те приемам като мъж. Богинята повелява да сторя това.

Тя легна отново и се обърна към него.

Ставаше все по-светло. Кевин се взря в нея и за миг тя потръпна от съмнението, което прочете по лицето му — нима бе решил, че тя го съжалява? Та тя разбираше и споделяше болката му — това бе нещо съвсем друго. Очите й срещнаха открито неговите… Да, ако лицето му не носеше такъв дълбок отпечатък от преживяните страдания, той би бил дори красив. Имаше правилни черти, а очите му бяха големи и тъмни. Съдбата бе пожелала да се осакати тялото, но не и духът му — човек, излязъл с чест от изпитанията на друидите, не можеше да е страхливец.

„Както всяка жена трябва за мен да е сестра, дъщеря и майка съгласно повелята на Богинята, тъй и всеки мъж трябва да е мой баща, син и любим… Баща ми напусна този свят толкова отдавна, че не го помня, откъснаха сина ми от мен още като кърмаче… но на този мъж ще дам всичко, както повелява Богинята…“ Моргана отново взе едната му ръка и целуна белезите по нея, а после я притисна към гърдите си под дрехата.

Той явно нямаше опит с жените, колкото и необичайно да бе това за възрастта му. „Та как би могло да бъде другояче“ каза си тя. Мина й през ума, че за първи път ляга с мъж, водена единствено от свободната си воля, и че той приема този дар така простичко, както му е предложен. Стори й се, че тази мисъл заличава някаква болка в съзнанието й. Странно, че това се случваше с мъж, когото почти не познаваше и към когото изпитваше просто добри чувства. Но той беше безкрайно мил и нежен с нея, независимо от своята неопитност, и Моргана почувства, че я залива вълна от обич, за която не можеше да намери думи.

— Чудно — проговори той най-сетне с тих глас. — Винаги съм те имал за мъдра и достойна жрица, но никога не ми е минавало през ум колко си красива.

— Аз, красива? — Моргана се разсмя сухо. Но дълбоко в себе си изпитваше благодарност, че в този момент е красива в неговите очи.

— Ще ми кажеш ли сега къде си била, Моргана? Не бих те разпитвал, но имам чувството, че нещо ти тежи на сърцето.

— И аз не знам точно — каза тя за свое учудване. Не бе предполагала, че ще проговори пред него. — Може би съм напуснала пределите на нашия свят. Опитвах се да достигна Авалон, но не можех — мисля, че пътят натам е затворен за мен. Попаднах — на едно друго място. И друг път ми се беше случвало да загубя пътя и да се озова там, в света на мечтите и вълшебствата, където времето тече и не тече, където всичко е музика… — тя замълча. Дали арфистът нямаше да реши, че е полудяла?

Той плъзна пръст по очертанието на веждите й. Беше студено, а те бяха отметнали завивките. Кевин я притегли към себе си и отново уви и двамата в намелата. После каза:

— Аз също се озовах веднъж там, и слушах тяхната музика… — гласът му сякаш идваше отдалеч. — Там, в онзи свят, не се чувствах уродлив, и жените не ми се присмиваха… Някой ден, ако преодолея страха си, че полудявам, мога отново да отида при тях. Те ми показаха скритите пътища и казаха, че съм винаги добре дошъл, защото съм музикант.

Отново се възцари продължително мълчание.

Изведнъж Моргана потрепери и хвърли поглед встрани.

— Най-добре ще е да ставаме. Ако нещастният ни кон не е умрял от студ, днес би трябвало да стигнем Камелот.

— Като ни видят, че пристигаме заедно — поде Кевин, — всички ще решат, че идваш от Авалон. Ти не си длъжна да даваш обяснения никому — като жрица не бива да подчиняваш никому повелите на собствената си съвест — нито на техните епископи, нито дори на самия Талиезин.

Моргана си помисли, колко хубаво би било да има някаква прилична рокля. Така щеше да пристигне в двора на Артур като същинска просякиня — но явно нямаше какво да се прави. Кевин я наблюдаваше, докато тя подреждаше косите си, сетне й подаде ръка, за да му помогне да се изправи и тя го стори съвсем непринудено. Забеляза, че той отново се е затворил зад защитните стени на гнева и недоверието. Въпреки това, докато се измъкваха през ниската вратичка, Кевин докосна ръката й и каза:

— Трябваше да ти благодаря, Моргана…

Тя се усмихна.

— О, аз ти дължа благодарност, приятелю мой — нима не разбра? За миг обезобразените му пръсти стиснаха по-здраво ръката й… и тогава й се стори, че я изгаря огън. Видя изкривеното му от болка лице сред високо лумнали пламъци, с уста, разтворена от мъчителен вопъл, и навсякъде около него се издигаха огнените езици… Моргана се стресна и дръпна рязко ръката си на лицето й се изписа ужас.

— Моргана! — възкликна Кевин. — Какво ти е?

— Нищо, нищо — кракът ми трябва да е изтръпнал… — излъга тя, но не се облегна на протегнатата му ръка. „Смърт! Смърт на кладата! Какво можеше да означава това? На такава смърт не осъждаха дори най-долните предатели… но може би бе видяла само това, което се бе случило с него в детството му?“ Колкото и кратко да бе видението, то я разтърси, сякаш сама бе произнесла смъртната му присъда.

— Хайде — каза тя рязко. — Време е да тръгваме.