Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (19)

18

Но Артур не дойде на Авалон по новолуние.

В Дома на девиците Моргана видя раждането на младата луна, но не наруши поста, който жриците спазваха преди новолуние. Чувстваше се отпаднала и бе убедена, че ако хапне нещо, ще го повърне. Това не бе толкова необичайно — често се чувстваше така преди идването на месечното й кръвотечение. После щеше да се оправи. По-късно през деня наистина се почувства по-добре; пи мляко и хапна малко хляб. Следобеда на същия ден Вивиан я повика при себе си.

— Утър лежи мъртъв в Керлиън — каза тя. — Ако искаш да отидеш при майка си…

Моргана обмисли набързо такава възможност, но накрая поклати отрицателно глава.

— Не обичах Утър — отвърна тя, — и Игрейн знае това добре. Дано Богинята стори тъй, че свещениците, които все се въртят около нея, да я утешат по-добре от мен.

Вивиан въздъхна. Изглеждаше уморена и грохнала, и Моргана се замисли дали и тя не чувства тежестта на събитията от изминалите дни. Езерната дама проговори:

— Опасявам се, че си права, колкото и да ми е тъжно да го призная. Но бих могла да се лиша от теб, ако тя има нужда от присъствието ти. Щеше да има достатъчно време да се върнеш в Авалон, преди… — тя замълча, после допълни — Знаеш, че докато Утър беше жив, успяваше да удържа напора на саксонците, макар и с цената на постоянни битки; отдавна не е имало мир в продължение на повече от няколко месеца. Страх ме е, че сега ще стане още по-лошо; могат да достигнат дори до дверите на Авалон. Ти, Моргана, си посветена жрица, виждала си свещените оръжия…

Моргана кимна в знак на съгласие, а Вивиан продължи:

— Може да настъпи ден, в който мечът да трябва да се издигне в защита Авалон и на цяла Британия.

Моргана си каза на ум: „Защо трябва да го казва на мен? Аз съм жрица, а не войн; не съм аз тази, която ще вдигне меча в защита на Авалон“.

— Помниш меча, нали?

Да, помнеше как проследяваше с босите си нозе, съвсем премръзнала, линията на кръга, с тежкия меч в ръце, а зад нея мълчаливата Рейвън надаваше ужасяващи вопли.

— Помня.

— Ще ти възложа една задача — каза Вивиан. — Когато този меч се появи на бойното поле, той трябва да е съпроводен от цялата мощ на нашето вълшебство. Ти си избрана да приготвиш ножница за меча, Моргана, и да вложиш в изработката й всички познати заклинания, та кръвта на този, който носи меча, да не може да бъде пролята. Можеш ли да се справиш?

„Да“, каза си Моргана, „забравила съм, че има работа и за жрици по този меч, не само за воини“. Вивиан отново бе прочела мисълта й, затова отбеляза:

— Така и ти ще дадеш своята дан в битката за защита на страната ни.

— Да бъде — каза Моргана, чудейки се защо Вивиан, самата Езерна повелителка, не се заеме с тази мисия. По-възрастната жена не й даде никакво обяснение, само каза:

— Тази работа може да бъде свършена, само ако виждаш и меча пред себе си. Рейвън ще ти помага със силата на магическото мълчание.

Моргана непрекъснато се опитваше да си припомни, че е само проводник на мощта на Богинята, а не владетелка на тази мощ; но бе все още достатъчно млада, за да бъде увлечена от екзалтация, докато я отвеждаха на тайното място, където се вършеше работа като нейната. Заобиколиха я с жрици, чиято задача бе да отгатват и най-малкото й желание, та да не трябва тя да наруша мълчанието, в което щеше да работи. Само в мълчание в нея можеше да се зароди силата, необходима за правене на заклинания. Поставиха меча пред нея, върху ленено платно. До него беше положена плитка чаша, цялата от сребро, с позлата по ръба. Чашата бе пълна с вода от Свещения извор, но не за пиене. Храната и водата за Моргана бяха по-настрани. Водата в чашата беше огледалото, в което Моргана щеше да вижда всичко, което беше нужно за работата й.

През първия ден тя изряза със самия меч вътрешния калъф на ножницата от тънка сърнешка кожа. За първи път работеше с такива фини инструменти, особено удоволствие й достави специалната желязна игла — дадоха й я, за да съшива кожата за ножницата. Изпита съвсем детинска гордост, че не изохка нито веднъж, въпреки че се случваше да се убоде, докато шиеше. Не можа да се въздържи и възкликна от възхита, когато видя безценното парче кървавочервено кадифе. Една унция от боята, с която беше боядисано, струваше толкова, че със същите пари човек можеше да си купи вила и да наеме хора, които да обработват земята около нея в продължение на цяла година. С това кадифе Моргана трябваше да покрие кожата и отгоре да избродира със сребърни и златни конци знаците и символите на заклинанията.

Първият ден премина в оформяне на кожения и кадифения калъф. Преди да заспи, потънала в размисъл за това, което предстоеше да направи — размисъл толкова дълбок, че приличаше почти на транс — тя поряза ръката си и остави кръвта й да капе върху кожата.

„Богиньо! Велики гарване, теб призовавам! Върху тази ножница вече се е проляла кръв, затова нека да не се окървавява занапред, когато я носят в битка.“

Моргана спа неспокойно. Присъни й се, че седи на голямо възвишение, откъдето обхваща с поглед цяла Британия. Седеше и бродираше магически знаци, вплиташе ги като лъчи светлина в тъканта на самата земя. Там, долу, препускаше, Кралят-елен, а нагоре по хълма към нея се изкачваше мъж — той дойде и взе меча от ръцете й…

Тя се стресна и се събуди. Първата й мисъл беше: „Артур! Артур ще носи меча, той е синът на Големия дракон…“. После дълго не заспа. Лежеше в мрака и мислеше, че затова Вивиан възложи тъкмо на нея да избродира вълшебната ножница, в която ще стои мечът. Мечът, който Артур ще носи, за да защитава народа си. Той бе пролял кръвта на нейната девственост, затова сега Моргана, също издънка на свещената кръв на Авалон, трябваше да изработи ножницата на острието, осигурявайки неговата безопасност — вълшебната ножница, която щеше да пази кралската кръв.

Тя работи през целия следващ ден в мълчание, като от време на време се взираше в чашата. Наблюдаваше как се очертават различни образи, понякога спираше, чакайки потока на мислите да й донесе вдъхновение. Избродира образа на двурогата луна, та Богинята постоянно да бди над меча, да пази свещената кралска кръв на Авалон. Беше потънала в магическа тишина; от всеки предмет, на който спираше очите си, от всяко движение на ръцете си, натоварени с тази свещена задача, черпеше вдъхновение за заклинанията. Струваше й се понякога, че видим с просто око лъч светлина следи движенията на пръстите й, докато бродираше — след двурогата луна избродира пълния й образ, а после и тъмната луна — защото смяната на луните и сезоните бе неотменима. После, защото знаеше, че великият британски самодържец ще управлява християнска страна, а и защото първите християни в Британия се бяха обърнали за помощ към друидите, тя избродира един до друг символите на християните и друидите — кръста и кръга с трите крила. Избродира на червеното кадифе символите на елементите — на земята, водата, въздуха и огъня, а след това и ниската чаша, която стоеше пред нея. През това време в чашата преминаваха видения — преплитаха се, потъваха в мрак и пак се появяваха: магическият жезъл и блюдото — символ на земята; змията — на лечителското изкуство, крилата — символ на мъдростта и огненият меч на силата… Понякога й се струваше, че иглата и конецът преминават през собственото й тяло и през плътта на земята, че пронизват земята и небето, както нейната плът и кръв… Знаци и символи, в безкрайна поредица, всеки белязан с нейната кръв и с водата от Свещения извор. Тя работи три дни — през това време спа малко, яде само няколко хапки сушени плодове и пи вода само от Извора. Понякога й се струваше, че се наблюдава отстрани, някъде отдалече, че пръстите й се движат, без тя да ги насочва. Магическите знаци се появяваха сами на ножницата — изписани с кръвта и костите на земята, с кръвта на нейното девичество, със силата на убития крал — елен, който бе умрял и кръвта му бе изтекла в земята, за да не загива никога неговият победител…

По залез-слънце на третия ден всичко беше свършено. Цялата повърхност на ножницата беше покрита с преплетени един в друг символи; някои от тях самата Моргана сякаш видя за първи път — нима Богинята действително ги бе извезала през нейните ръце? Тя взе ножницата и постави меча в нея. Той натежа в ръцете й и Моргана проговори, нарушавайки ритуалното мълчание:

— Готова е.

Сега, когато се освободи от дългото напрежение, разбра колко изтощена, отпаднала и болна се чувства. Продължителните ритуали и пророчески видения често я караха да се чувства така; сигурно по същата причина бе нарушен и месечния й цикъл — кървенето й обикновено съвпадаше с безлунните нощи. Това беше късмет, защото през тези нощи жриците се изолираха, за да пазят силата си, също както Богинята криеше лицето си преди раждането на новата луна и щадеше силите си през тези дни.

Вивиан дойде, за да вземе ножницата. Тя не можа да потисне възторженото си възклицание при вида й. Дори Моргана, съзнавайки, че я е правила със собствените ръце, си каза, че ножницата има вид на неръкотворна, натежала от втъканото в нея вълшебство. Вивиан я докосна леко, преди да я увие в голямо парче бяла коприна.

— Справила си се добре — каза тя, а в зашеметеното съзнание на Моргана се появи въпроса: „Защо си мисли, че може да оценява работата ми? Нали аз също съм жрица, отдавна е отминало времето, когато можеше да ме наставлява…“ Тя сама се уплаши от дързостта на мислите си.

Вивиан погали нежно бузата й.

— Върви да се наспиш, мила; велико дело извърши, но то те е изтощило много.

Моргана спа дълбоко, без сънища. Но след полунощ внезапно се събуди от тревожния звън на камбани. Биеха камбаните на всички църкви, и тя бе обзета от забравен детски страх: „Саксонците ни нападат! Ставайте и се въоръжавайте!“

Седна стреснато в леглото и й се стори, че не се намира в Дома на девиците, а в някаква църква. На каменния олтар бе поставено пълно бойно снаряжение, а наблизо имаше носилка, на която лежеше рицар в бойни доспехи. Върху него беше метнат покров. Над главата й камбаните продължаваха отчаяно да бият тревога, тъй силно, че можеха да събудят и мъртвец. Но не, мъртвият рицар продължаваше да лежи неподвижно. Тогава Моргана се помоли да й бъде простено и грабна меча… В този миг се събуди в собствената си стая, в която бе светло и тихо. Тишината в стаята с каменен под не се нарушаваше дори от долитащите понякога камбанни звуци от острова на монасите. Беше сънувала — и звъна на камбаните, и мъртвия рицар, и параклиса с горящите свещи, оръжията на олтара, меча — всичко е било само сън. „Но защо го сънувах? Пророческите видения никога не идват, без аз да съм ги призовала… все пак наистина ли беше просто сън?“

Повикаха я по-късно през деня. Сега, вече в пълно съзнание, тя не преставаше да си припомня виденията, които бяха минавали пред духовното й зрение, докато бродираше ножницата, а мечът лежеше пред нея — мечът, който бе дошъл на земята като падаща звезда — тя бе чула гърма и бе видяла ослепителния блясък. Бе видяла дребните, мургави ковачи, които бяха взели все още димящия метален къс и го бяха отнесли, за да изковат от него меч — малкият народ, който бе населявал варовиковите скали още преди издигането на каменните кръгове. Те бяха изковали меч с нечувана мощ, меч, достоен за крал. Бяха разчупили падналия от небето къс, бяха го разтопили, и сетне бяха изковали дългото острие с формата на лист, закалено с огън и кръв, несломимо… Три пъти закален меч, от желязо, което никога не е лежало в утробата на земята, свещен меч…

Бяха й казали името на меча. Екскалибур — ще рече меч, който реже стомана. Мечовете от метеоритно желязо бяха нещо много рядко срещано и почти безценно — този меч сигурно струваше цяло кралство.

Вивиан й нареди да покрие лицето си с воала и да тръгне с нея. Заслизаха бавно надолу по хълма и Моргана забеляза величествената осанка на Талиезин, видя и барда Кевин, който вървеше до него с колебливата си, гротескна походка. Изглеждаше по-грозен и несръчен от всякога, толкова не на място, колкото и буца лой, стекла се по красив сребърен свещник. А до тях — Моргана застина, защото позна стройното мускулесто тяло и сияйната, сребристоруса коса.

Артур. Но разбира се, нали знаеше през цялото време, че мечът е предназначен за него. Какво по-естествено от това да дойде тук, за да го получи?

„Той е воин и крал — моето малко братче, което държах на коленете си“. Всичко й се струваше недействително. Но в чертите на този Артур, момчето с тържествено строго изражение, което вървеше между двамата друиди, тя различи онзи млад мъж, който бе носил короната на Рогатия Бог. Зад спокойното, трезво изражение на лицето му тя видя чертите на мъжа, който се бе сражавал, увенчан с еленовите рога, в отчаяна битка на живот и смърт, на този, който се бе върнал при нея с кръвта на краля-елен по тялото си — чертите на краля — воин.

Мерлин му каза нещо шепнешком и Артур коленичи пред Господарката на Езерото. Лицето му излъчваше благоговение. „Разбира се“, помисли Моргана, „той никога не е виждал Вивиан — като жрица е виждал само мен, и то на тъмно“.

Сега Артур забеляза Моргана; подвижното му лице веднага издаде, че я е познал. Поклони се и на нея — ни в клин, ни в ръкав й мина мисълта, че където и да е възпитаван, поне са го научили да се държи като кралски син. Артур промълви:

— Моргана.

Тя кимна за поздрав. Беше я познал въпреки воала. Може би сега тя трябваше да коленичи пред краля. Но жриците на Авалон не се прекланяха пред човешка власт. Ако се наложеше, Мерлин би коленичил, също и Кевин; но Вивиан — никога. Защото тя бе не само жрица на Богинята, но въплъщаваше Богинята в себе си — по начин, който мъжете — жреци на богове — мъже не биха могли да разберат. Затова и Моргана нямаше занапред да коленичи пред никого.

Господарката на Езерото протегна ръка към Артур и му заповяда да стане.

— Пътувал си дълго — каза тя — и си изморен. Моргана, отведи го в къщата и му дай да хапне, преди да свършим това, за което сме се събрали.

Артур се усмихна — не като бъдещ крал, не като избраник на съдбата, а просто като гладно момче.

— Благодаря ти, господарке.

Когато отидоха в къщата на Вивиан, той благодари на жриците, които му донесоха храна, и се нахвърли лакомо върху нея. Когато се позасити, попита Моргана:

— И ти ли живееш тук?

— Господарката живее сама, но останалите жрици се редуват да й прислужват. Аз също, когато ми дойде редът, живея тук известно време.

— Ти, дъщеря на кралица? Ти прислужваш?

Тя каза строго:

— Преди да започнем да заповядваме, трябва да се научим да служим. Тя самата е прислужвала също така, когато е била млада, а и в нейно лице аз прислужвам на Богинята.

Той размисли и накрая каза:

— Не знам много за тази Велика богиня. Мерлин ми каза, че Дамата от Езерото е твоя… наша роднина.

— Тя е сестра на Игрейн, нашата майка.

— Но тогава тя ми е леля — Артур превъртя думата на езика си — очевидно беше неподходяща. — Всичко това е толкова странно и чуждо за мен. Винаги съм си мислил, че Екториус и Флавила са ми родители. Разбира се, знаех, че има някаква тайна; а защото Екториус отказваше да разговаря за това с мен, си мислех, че има нещо срамно — че съм незаконороден или кой знае какво по-лошо. Не помня Утър — баща си, искам да кажа — изобщо не го помня. Всъщност не помня и майка си, но понякога, когато Флавила ме наказваше, си представях, че съм някъде далеч при една жена, която ту ме глезеше, ту ме отблъскваше. Ти на майка ни ли приличаш?

— Не; тя е висока и червенокоса — отвърна Моргана. Артур въздъхна.

— Значи изобщо не я помня. Защото в сънищата ми приличаше на теб — всъщност беше ти…

Гласът му затрепери и той млъкна.

„Навлязохме в опасна територия“, помисли Моргана, „не бива да говорим за това“. После каза спокойно:

— Вземи си още една ябълка; растат тук, на острова.

— Благодаря ти — той си взе ябълка и я захапа. — Всичко е толкова ново и необичайно. Случиха ми се толкова неща, откакто… откакто… — гласът му секна отново. — Мисля за теб през цялото време. Не мога да си наложа да не го правя, вярно беше това, което казах тогава, Моргана — през целия си живот ще те помня, защото беше първата, винаги ще мисля за теб и ще те обичам…

Тя знаеше, че трябва да отговори грубо и оскърбително, но вместо това заговори спокойно, но студено:

— Не бива да мислиш за мен по този начин. За теб аз не съм жена, а представителка на Богинята, която ти се яви тогава, взела моя образ. Богохулство е мислиш за мен като за смъртна жена. Забрави ме и помни Богинята.

— Опитвах се… — Той спря, сви юмруци, и заговори отново със сериозен тон. — Ти си права. Това е единственият начин да се възприеме случилото се — като едно от многото необичайни събития, които ми се случиха, след като напуснах дома на Екториус. Все тайнствени и магически неща — като онази битка със саксонците — той нави ръкава си нагоре и откри превръзка, обилно намазана с вече потъмняла борова смола. — Там ме раниха. Беше първата ми битка, но сякаш ми се случваше насън. Крал Утър… — той сведе поглед и преглътна. — Пристигнах твърде късно и не го сварих жив. Беше положен в кралски одежди в църквата. Така го видях — мъртъв, а оръжията му бяха поставени на олтара. Такъв, казват, бил обичаят — загине ли храбър рицар, оръжията му да са при него по време на бдението, преди да го положат в земята. И тогава, докато свещеникът още не бе свършил да пее „Нине отпущаещи“^[1], се чу тревожният звън на камбаните. Саксонците нападаха. Стражите влязоха направо в църквата, грабнаха въжетата на камбаните от монаха, който ги биеше за покойник и забиха тревога. Всички мъже от кралската свита грабнаха оръжието си и хукнаха навън. Аз нямах меч, а само камата си, затова грабнах копието на един от войниците. Мислех си, че отивам на първата си битка, но ме спря Кай — синът на моя втори баща, Екториус. Каза ми, че си оставил меча в къщата дето спяхме. Трябваше да отида дотам и да му го донеса. Знаех, че всъщност търси начин да ме отдалечи от битката. Кай смяташе, също както и вторият ми баща Екториус, че ми е още рано да влизам в бой. Затова, вместо да се връщам до къщата, влязох обратно в църквата и взех меча на краля от каменния олтар. Виж — защити се той, — помислих си, че кралят е отблъсквал саксонците с този меч цели двадесет години, и че на меча сигурно ще му е по-добре отново да излезе на бой с тях, отколкото да лежи като безполезно желязо върху някакъв изтрит камък! Така че хукнах да намеря Кай и да му го дам. Всички се събираха, за да атакуват саксонците, и тогава видях насреща си Мерлин, който ме запита с глас, който прозвуча като тръба: „Откъде взе меча, момче?“ Ядосах се, защото ме нарече „момче“, и то след всичко, което трябваше да извърша на Драконовия остров. Затова отвърнах, че този меч трябва да изтребва саксонци, а не да лежи по някакви си стари камъни. Пристигна Екториус и ме видя с меча в ръка. Докато разбера какво става, двамата с Кай коленичиха пред мен! Попитах „Татко, защо коленичиш пред мен? Моля те, стани, това е ужасно!“ А Мерлин рече със същия страхотен глас: „Той е кралят, негово право е да носи този меч!“ През това време саксонците бяха прехвърлили защитната стена — чухме звуците на техните рогове. Нямахме време да разговаряме нито за мечове, нито за каквото и да било друго. Кай грабна моето копие, аз задържах меча и хукнахме. Не помня много от битката — обикновено така става. Кай беше ранен, и то лошо, в крака. След битката докато ми превързваше ръката, Мерлин ми разказа кой съм всъщност. По-точно, чий син съм. Екториус пак дойде да коленичи пред мен, и се закле, че ще ми бъде верен, също както на баща ми и на Амброзиус, а аз бях ужасно притеснен… Помоли ме само да направя Кай свой сенешал^[2], когато имам истински двор. Разбира се, казах, че ще го сторя с удоволствие — нали ми е брат, искам да кажа, винаги мисля за него като за брат. Настана голяма суматоха около меча, а Мерлин каза на всички присъстващи крале, че съдбата е наредила тъй, че аз да го взема от камъка, и мога да ти кажа, че те му повярваха.

Артур се усмихна, а Моргана почувства прилив на нежност и съчувствие, защото той бе толкова объркан.

Камбаните… те бяха я събудили. Беше видяла всичко, без да разбира какво вижда.

Тя сведе очи. Сега между тях винаги щеше да съществува връзка. Дали занапред щеше да усеща всеки удар, насочен към него, като забито в сърцето си острие?

— А сега ще получа и друг меч — продължаваше Артур. — Уж нямах нито един, а сега ще имам цели два, при това не какви да е. — Въздъхна и добави жалостиво: — Но не разбирам какво общо имат те с това, че съм крал.

Колкото и често да бе виждала Вивиан в одеждите на Върховна жрица на Авалон, Моргана така и не се научи да приема равнодушно гледката. Видя, че погледът на Артур се лута между двете, очевидно забелязал приликата. Той отново беше потънал в благоговейно мълчание. „Поне“, помисли си Моргана, защото отново й призля от глад, „не са го карали да спазва ритуалния пост“. Може би и тя трябваше да хапне с него. Но при мисълта за храна й стана още по-зле. Да, продължителните занимания с магия имаха и такива последици — Вивиан ненапразно бе толкова слаба.

— Елате — каза Вивиан и тръгна първа. Езерната дама по право вървеше дори пред самия крал. Излезе от къщата, мина по брега на езерото и стигна до дома на жриците. Артур вървеше мълчаливо до Моргана. За миг й се стори, че ще посегне да хване ръката й, както правеше като малък, когато се страхуваше, но малката ръчичка, която бе държала, бе вече ръка на воин — по-голяма от нейната, загрубяла от дръжката на меча, и от много други оръжия. Зад Артур вървеше Мерлин, а редом с него — Кевин, бардът.

Заслизаха по тясна каменна стълба. Около тях се разнесе влажният мирис на подземие. Моргана не забеляза някой да пали огън, но изведнъж слаба светлина разкъса мрака и около тях се разпростря нещо като сияние. В същия момент Вивиан спря така рязко, че всички се блъснаха в нея, а Моргана се удиви, че тялото и е меко и дребно — тяло на обикновена жена, а не някакъв образ на Богинята. Господарката на Езерото се пресегна и взе китката на Артур в малката си, мургава ръка — пръстите й изобщо не можаха да я обхванат.

— Артур, сине на Игрейн от Авалон и на Великия дракон, законни кралю на цяла Британия — каза тя, — погледни, пред теб са светините на твоята страна.

Сега светлината засия по златото и скъпоценните камъни на чашата и блюдото, по дългото копие, по червеното кадифе и бродериите, с които бе покрита ножницата на меча. Вивиан извади от ножницата дългото, тъмно острие. Смътно проблеснаха камъните по дръжката.

— Ето меча, който е един от свещените символи на друидите — каза тя тихо. — Закълни се пред мен, Артур Пендрагон, кралю британски, че когато положат короната на главата ти, ще бъдеш справедлив — еднакво с християни и друиди, и че няма да пренебрегваш съветите, които могат да ти дадат с помощта на своето вълшебство тези, които те поставиха на трона.

Артур посегна към меча. Очите му бяха широко разтворени. Моргана видя, че беше разбрал що за меч е това. Но Вивиан го спря незабавно.

— Докосването на свещените реликви от непосветени е равностойно на смърт — рече тя. — Закълни се, Артур. Докато този меч е в ръката ти, никой крал или вожд, бил той християнин или езичник, няма да може да ти се противопостави. Но това не е меч за крал, който се вслушва само в съветите на християнските свещеници. Ако не се закълнеш, можеш да си вървиш, и да получиш оръжията, който могат да ти дадат твоите поддръжници — християни. Що се отнася до тези, които се подчиняват на Авалон, то те ще те последват само ако ние им наредим. Ако положиш тази клетва, свещените оръжия на Авалон ще ти осигурят тяхната подкрепа. Избирай, Артур.

Той я загледа напрегнато и малко смръщено. Бледата светлина грееше в косите му, които изглеждаха почти бели. После каза:

— Страната трябва да има само един владетел; не мога да допусна да бъде управлявана от Авалон.

— Но не бива и да бъдеш управляван от свещениците на християни, който ще те направят пионка на техния мъртъв Бог — отвърна тихо Вивиан. — Ние няма да те насилваме. Сам избирай — дали ще вземеш този меч, или ще се откажеш от него и ще управляваш сам, презрял помощта на старите богове.

Моргана видя, че думите й подействаха — припомниха му деня, когато бе тичал с елените, а старите богове му бяха дарили победа. Тази победа го бе направила крал на племената на Древните, и те първи го приеха за свой владетел. Артур каза бързо.

— Да пази Бог да презра… — спря се и преглътна, после попита — В какво да се закълна, господарке?

— Само в това: да бъдеш справедлив с всички, независимо от това дали изповядват християнската вяра или не, и винаги да почиташ Боговете на Авалон. Защото, Артур Пендрагон, каквото и да твърдят християните, както и да наричат своя Бог, всички богове са всъщност образи на Единия Бог, и всички богини — въплъщения на Една Богиня. Закълни се да не изневеряваш на тази истина, да не се вкопчваш в една вяра и да презираш другите.

— Ти сам видя — отекна в тишината дълбокият глас на Мерлин, — че аз искрено почитам Христа, че коленича пред техния олтар и приемам светото причастие заедно с тях.

Артур отвърна развълнувано:

— Да, така е, господарю Мерлин. А ти си и най-довереният ми съветник. Значи смяташ, че трябва да положа такава клетва?

— Повелителю, кралю мой — каза Талиезин. — Премного млад си за кралската власт, и може би твоите епископи ще се осмелят да ръководят съвестта на своя крал. Но аз не съм свещеник, аз съм друид. Мога да твърдя само, че мъдростта и истината не са лично притежание на християнските свещеници. Запитай собствената си съвест, Артур. Нима ще е грешно да бъдеш еднакво справедлив с всички свои поданици, независимо от боговете, на които се кланят, вместо да предпочетеш тези, които признават само един?

Артур каза тихо:

— Добре тогава; ще се закълна и ще взема меча.

— Коленичи тогава — каза Вивиан, — защото кралят в крайна сметка е обикновен мъж, също както и жрицата, дори върховната жрица е просто жена. Боговете са над всички нас.

Артур коленичи. Моргана помисли, че на слабата светлина косата му блести като златна корона. Вивиан положи меча в ръцете му. Пръстите му се сключиха около дръжката. Той пое дълбоко дъх.

— Вземи този меч, кралю — каза Вивиан, — и го носи за правото дело. Този меч не е от желязо, изтръгнато от утробата на нашата майка — Земята. Той е свещен, изкован от метал, паднал от небесата толкова отдавна, че дори друидските предания не отбелязват точно кога. Защото когато е изкован този меч, самите друиди още не са били стъпили на тези острови.

Артур се изправи с меча в ръка.

— Кое ти харесва повече — попита Вивиан — мечът или ножницата?

Артур огледа възхитено богато избродираната ножница, но каза:

— Аз съм воин, господарке. Прекрасна е ножницата, но предпочитам меча.

— И тъй да е — рече Вивиан, — нека ножницата винаги да е с теб. Тя носи цялото вълшебство на Авалон. Докато носиш тази ножница, дори да бъдеш ранен, никога няма да загубиш толкова кръв, че да е застрашен животът ти; в нея са втъкани заклинания, които спират изтичането на кръвта. Тя е рядка и скъпа вещ, и най-вече — вълшебна.

Той каза с широка усмивка, усетил, че продължителното напрежение затихва:

— Де да я имах при себе си, когато ме раниха саксонците — кървях като овца в кланица!

— Но тогава не беше още крал, господарю. А сега вълшебната ножница ще те пази.

— Все пак, кралю — намеси се с мелодичния си глас бардът Кевин, който бе стоял досега в сянката на Мерлин, — колкото и да вярваш на силата на ножницата, съветвам те да си намериш учители и да не преставаш да изучаваш бойното изкуство!

Артур се разсмя, закопчавайки колана, на който висяха мечът и ножницата.

— Не се безпокой, сър. Моят осиновител ми намери един стар свещеник, който да ме научи да чета. Той ми е чел в едно от Евангелията как дяволът е изкушавал Господ Исус Христос и му казвал, че Бог-отец е изпратил ангели да бдят над него, а Исус рекъл, че е лошо да изкушаваш Бога. Зная, че кралят е от плът и кръв като останалите хора — не забравяй, че взех първия си меч от олтара, до който лежеше мъртвото тяло на Утър. Не, друиде, няма да изкушавам Бог.

Сега, когато свещеният меч на друидите висеше на кръста му, Артур сякаш бе станал по-висок и внушителен. Моргана вече можеше да го види с кралски одежди и корона, седнал на трон… За миг й се стори, че тясното помещение се изпълва със смътните очертания на мъжки фигури, които го заобикалят — въоръжени, богато облечени, благородни мъже, застанали близо до него — свитата на Артур. Сетне видението изчезна. Остана само младият мъж — с колеблива усмивка, все още несвикнал с кралския си сан.

Напуснаха подземния параклис и тръгнаха по обратния път. Но още преди да излязат от помещението, Артур се обърна и изгледа останалите свещени предмети, потънали отново в сенките. Несигурността бе изписана на лицето му — сякаш питаше на глас: „Сгреших ли, не похулих ли Единия Бог, когото съм учен да почитам?“

Прозвуча гласът на Талиезин — този път тих и нежен.

— Знаеш ли какво е най-съкровеното ми желание, повелителю мой?

— Какво е то, господарю Мерлин?

— Искам един ден — но не сега, защото страната още не е готова за това, не са готови и последователите на Христос — но някой далечен ден ми се иска друидите и християните да обединят вярата си. Да имат една обща църква, в която Светите дарове да се приемат от тази чаша и това блюдо, които виждаш тук, в знак на това, че всички богове са образ на Единия Бог.

Артур се прекръсти и каза почти шепнешком:

— Казвам „амин“ на това желание, господарю Мерлин, и дано Бог Исус да направи един ден това възможно на тези острови.

Моргана усети, че ръцете й изтръпват, и се чу как произнася пророчество без сама да съзнава, че е проговорила:

— Този ден ще дойде, Артур, но не така, както ти си представяш. Мисли добре как ще стигнеш до него, защото настъпи ли той, това може да е знак, че твоето дело тук, на земята, е свършено.

Артур каза с приглушен глас:

— Ако този ден някога настъпи, лейди, то наистина би било поличба, знак, че съм завършил това, заради което съм се качил на трона, и ще бъда щастлив, ако съм успял да го сторя.

— Внимавай какви думи произнасяш — каза много тихо Мерлин, — защото от нашите думи се раждат сенките на това, което предстои. Когато говорим за нещо, можем да предизвикаме идването му, господарю.

Бяха излезли навън и Моргана примижа от силната слънчева светлина. Тя залитна и Кевин протегна ръка да я задържи.

— Болна ли си, лейди?

Тя тръсна нетърпеливо глава, налагайки си да изчисти замъгления си поглед. Артур я изгледа обезпокоено. Но после излязоха и останалите, и мисълта му се отклони към предстоящите събития.

— Ще ме коронясат в Гластънбъри, на Острова на свещениците. Ако за теб е възможно да напуснеш Авалон, господарке, ще дойдеш ли там?

Вивиан му се усмихна и рече:

— Не, мисля, че не. Но Мерлин ще е с теб. Моргана също може да присъства на твоето коронясване, ако ти и тя искате — допълни тя, а Моргана се зачуди на думите и на усмивката й. Вивиан продължи:

— Моргана, дете мое, ще тръгнеш ли ти с баржата?

Моргана се поклони. Застана на носа, а баржата се насочи към брега, сега само с Артур и Мерлин на борда. Когато наближиха, тя различи няколко въоръжени мъже, които ги очакваха. Видя с какво страхопочитание гледаха украсената баржа на Авалон, която сякаш изплува от мъглите, и разпозна един от тях. Ланселет не беше се променил през двете години, които бяха изминали от онзи ден — беше още по-висок и красив, богато облечен в пищни алени одежди, носеше щит и меч.

Той също я позна и се поклони.

— Братовчедке — каза Ланселет.

— Познаваш сестра ми, лейди Моргана, херцогиня на Корнуол и жрица на Авалон — каза Артур. — Моргана, това е най-скъпият ми приятел и наш братовчед.

— Познаваме се отпреди — Ланселет се наведе над ръката й, и отново, въпреки постоянното прилошаване, Моргана изпита онзи дълбок копнеж, който никога нямаше да я напусне.

„Двамата сме родени един за друг; трябваше да намеря смелост онзи път; дори и да бях нарушила клетвата си…“

По очите му, по нежността, с която докосна ръката й, тя разбра, че той също не е забравил.

Моргана въздъхна, вдигна поглед, и Артур й представи останалите.

— Завареният ми брат Кай — каза Артур. Кай беше едър, тъмнокос — римлянин до мозъка на костите.

Моргана видя, че той разговаря с Артур с искрена почит и братска обич. Помисли си, че двамата с Ланселет ще бъдат чудесни военачалници на Артуровата армия. Останалите рицари й бяха представени като Бедуир, Лукън и Балин. Последното име накара не само Моргана, но и Мерлин, да загледат с интерес рицаря. Това бе млечният брат на по-големия син на Вивиан, Балан. Балин беше русокос и широкоплещест, и макар и в одърпани дрехи, се движеше също така грациозно като своя доведен брат Ланселет. Макар че беше бедно облечен, снаряжението му блестеше — явно добре поддържано и често употребявано.

Моргана с удоволствие остави Артур в компанията на неговите рицари; но преди да си тръгне, той вдигна церемониално ръката й до устните си и я целуна.

— Ела на коронацията ми, ако искаш, сестро — каза той.