Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (40)

2

„Утре сутринта трябва да бъдеш готов за тръгване…“

Това, че говореха на глас за всичко, което пазех в тайна толкова години, дори когато мислех, че няма да оживея след раждането му, приличаше на кошмарен сън… Аз можех да изживея живота си, без някой да узнае, че съм родила син от брат си. Но Моргоуз съумя да изтръгне тайната от мен, а я знаеше и Вивиан. Вярна е старата поговорка, че трима могат да пазят тайна само ако двама от тях почиват в гроба… Вивиан бе запланувала всичко това, беше ме използвала, също както използва на времето Игрейн!

Сънят започна да става несвързан, видението потръпна и изгуби очертания като видяно под вода. Опитах се да видя още нещо, но изведнъж пред мен се изпречи Артур и тръгна с меч в ръка към Гуидиън, а детето извади Екскалибур от ножницата…

Моргана се изправи в леглото. Беше в покоите си, в Камелот, вкопчила здраво ръце в завивките.

„Не“, каза си тя, „било е просто сън, най-обикновен сън. Та аз дори не знам коя е доверената жрица на Вивиан, най-вероятно е Рейвън, а не тази руса жена, толкова прилична на майка ми, която непрекъснато виждам в сънищата си. Пък и кой знае, може би такава жена изобщо не съществува нито в нашия свят, нито на Авалон, а е просто объркан спомен за майка ми? Не помня да съм виждала момиче, което поне малко да прилича на нея, в Дома на девиците…

Аз трябваше да бъда там, да стоя редом с Вивиан, а се отказах по своя воля…“

— Вижте — извика Илейн, изправила се пред прозореца. — Вече запристигаха конници, а до празника на Артур остават още цели три дни!

Другите жени в стаята се струпаха около Илейн и загледаха надолу, към полята пред Камелот. Долу имаше вече разпънати шатри и павилиони. Илейн продължи:

— Виждам знамето на баща си. А ето го и него, и брат ми Ламорак — той е вече достатъчно голям, че да бъде приет в свитата на Артур. Чудя се дали Артур ще го избере.

— По време на битката при Маунт Бадон той бе прекалено малък, за да се сражава, нали? — попита Моргана.

— Да, бе още малък, но се би, независимо от това — както сториха всички, годни да държат меч — от старците до децата — отвърна гордо Илейн.

— Тогава Артур несъмнено ще го избере за рицар на Кръглата маса, дори само за да зарадва Пелинор — каза Моргана. Голямата битка при Маунт Бадон се бе състояла точно преди година навръх Петдесетница. Тогава Артур бе дал обет винаги на този ден да има големи празненства, и всяка година на тази дата да се събира със своите рицари на Кръглата маса. Бе се заклел също на Петдесетница да приема всеки просител и да раздава справедливост. На този ден и всички васални крале, дори от най-отдалечените кралства, щяха да подновяват клетвата си за вярност към самодържеца.

— Трябва да отидеш при кралицата, за да й помогнеш да се облече — обърна се Моргана към Илейн. — Аз също трябва да тръгвам. Има толкова неща за правене — наистина има само три дни до празника!

— За всичко ще се погрижи сър Кай — възрази Илейн.

— Да, разбира се, той ще осигури храна и пиене за тълпите — отбеляза весело Моргана, — но нали аз трябва да осигуря цветя за украса на тронната зала, да проверя дали са лъснати сребърните чаши, а нищо чудно да се наложи и да правя бадемовия сладкиш и другите дребни сладки — Гуенхвифар сигурно ще е заета с друга работа.

Моргана искрено се радваше, че ще е толкова заета по подготовката на празника — това щеше да й помогне да не мисли непрекъснато за онзи ужасен сън. Напоследък, появеше ли се нещо, свързано с Авалон в сънищата й, тя се стараеше отчаяно да го пропъди и заличи… Не знаеше, че Кевин е тръгнал към Лотиан. „Не, разбира се“, каза си тя, „и сега не знам подобно нещо. Това бе просто сън“. Но по-късно през деня, когато срещна грохналия Талиезин в двора на замъка, а той протегна ръка, за да я благослови, тя поде плахо:

— Отче…

— Да, дете мое?

„Преди десет години“, каза си Моргана, „щях да се дразня от това, че Талиезин ми говори като на седемгодишно дете, което му се е качило в скута и си играе с брадата му.“ Сега отношението му й действаше странно успокояващо.

— Ще дойде ли Мерлинът Кевин тук по Петдесетница?

— Не знам, детето ми — отвърна благо усмихнат Талиезин. — Той потегли на Север, за Лотиан. Но зная едно — той много те обича и ще се върне тук веднага щом може. Струва ми се, че нищо не може да го откъсне задълго от този двор, докато ти си тук, малка Моргана.

„Нима целият кралски двор знае, че сме любовници? Трябвало е да съм по-дискретна“. После каза със заядлив тон:

— Очевидно една от любимите клюки в този двор е, че Кевин върши всичко по мое нареждане, а при това в действителност няма нищо подобно.

Талиезин се усмихна отново и каза:

— Мило дете, никога не се срамувай от любовта си. Това, че една толкова мила, благородна и красива жена му е обърнала внимание, означава много за Кевин…

— Подиграваш ли ми се, дядо?

— Защо да ти се подигравам, малката ми? Та нали си дъщеря на скъпата ми дъщеря и аз те обичам! Сама знаеш, че те считам за най-красивата и надарената сред жените. Що се отнася до Кевин, той сигурно е още по-убеден в това. Освен това в този двор ти си единственият човек освен мен, който може да разговаря с него за музика така, както я разбира той. Ако не ти е ясно, че за Кевин слънцето изгрява, като влезеш, и залязва, като си тръгнеш, то значи ти си последната сред нас, която го научава. Но ти заслужаваш да бъдеш звезда на дните и нощите му. Нали знаеш, нищо не забранява на Мерлин Британски дори да се ожени, ако желае. Вярно, Кевин няма кралска кръв, но е благородник по сърце, а един ден, стига смелостта да не му изневери, ще бъде и Върховен Друид. Когато реши да поиска ръката ти, мисля, че нито Артур, нито аз ще му откажем.

Моргана сведе очи и се вторачи в земята. „Ах,“ мислеше си тя, „наистина би трябвало да обичам Кевин така, както той обича мен. Да, ценя го като приятел, доставя ми удоволствие като любовник, скъп ми е, но да го взема за съпруг?! Не, не и не, въпреки цялата му предана любов към мен“.

— Не възнамерявам изобщо да се омъжвам, дядо.

— Е, ти имаш право сама да решаваш съдбата си, детето ми — отвърна меко Талиезин. — Нали си жрица и благородна дама. Но вече не си в първа младост, а и реши да напуснеш Авалон — не, не те упреквам, но си мислех, че може би ще е добре за теб да се омъжиш и да имаш дом и семейство. Не ми е приятно да си мисля, че ще прекараш остатъка от дните си като придворна на Гуенхвифар. А за да се върнем на въпроса ти за Кевин — той несъмнено ще пристигне колкото е възможно по-скоро, но не забравяй, че не може да язди бързо като повечето мъже. Хубаво е това, че не го презираш за телесната му слабост, моето момиче.

Когато Талиезин си тръгна, Моргана се упъти бавно към пивоварната, потънала в дълбок размисъл. Как само й се искаше да обича Кевин така, както Талиезин си представяше!

„Защо съм прокълната с това неизкоренимо чувство към Ланселет?“

През цялото време, докато приготвяше ароматната вода, в която гостите щяха да плакнат пръстите си /с нея ароматизираха и сладкишите/, тази мисъл не можеше да напусне съзнанието й. Е, върнеше ли се Кевин, щеше да утоли поне глада на тялото й, та да не копнее така по Ланселет. Не че имаше някакво значение желае ли го или не, допълни тя сухо в мислите си. „Страстта трябва да бъде взаимна, иначе няма никаква стойност“. Обеща си, когато Кевин се върне в двора, да го посрещне така, както сам той би желал.

„Несъмнено бих могла да сторя много по-лоши неща, отколкото да се омъжа за него… Авалон е загубен за мен… Да, трябва да обмисля това. Но значи сънят ми е бил верен поне в това, че той наистина е бил в Лотиан… А си мислех, че ясновидството ме е напуснало…“

Кевин се върна в Камелот в навечерието на Петдесетница. През целия ден народ се стичаше към Камелот от околностите и от по-далеч, сякаш пролетния и есенния панаир щяха да се празнуват едновременно. Страната не помнеше такъв голям празник. Моргана приветства Кевин с целувка за добре дошъл, прегърна го тъй, че очите на арфиста заблестяха, и го отведе в стаята за гости. Там свали пътното наметало и обувките му и ги даде на един от прислужниците, да ги занесе да ги почистят. Донесе и панделки, с които Кевин щеше да украси арфата си.

— Виж ти, моята дама ще стане същинска кралица — усмихна се Кевин. — Не ревнуваш от единствената си съперница, нали, скъпа Моргана?

Никога досега не бе я наричал така. Тя седна до него, а той обви раменете й с ръка и прошепна:

— Липсваше ми — притискайки за миг лице към гърдите й.

— Ти също ми липсваше, мили — отвърна тя, — и довечера, когато всички си легнат, ще ти го докажа… Защо, мислиш, съм уредила да имаш самостоятелна стая, въпреки че най-приближените рицари на Артур спят по четирима заедно, че дори и по двама в легло?

Той отвърна:

— Казах си, че може би просто никой не желае да споделя стаята с мен.

— Така ще бъде, защото никой няма право да пренебрегне достойнството на Авалон — отвърна Моргана. — Но откровено казано, дори Талиезин спи в една стая с епископа…

— Явно вкусовете ни са различни — отбеляза Кевин. — На негово място бих предпочел да ме вържат в обора при магаретата!

— Аз обаче настоях поне Мерлин Британски да има самостоятелна стая, макар че не е по-голяма от оборска клетка за магаре — усмихна се Моргана. — Надявам се все пак, че ще е достатъчно голяма за теб, твоята дама, и — тук тя погледна умишлено към леглото — надявам се, и за мен.

— Винаги си добре дошла, а ако моята дама ревнува, ще я обърнем с лице към стената.

Кевин я притисна за миг към себе си с цялата сила на жилестите си ръце и я целуна. Сетне я пусна и допълни:

— Мисля, че трябва да ти кажа — преди да дойда тук, отведох сина ти на Авалон. Много е пораснал и е умен, а е наследил донякъде и музикалната ти дарба.

— Снощи го сънувах — отвърна тя. — В моя сън той свиреше на флейта — като тази, на която свири Гауейн.

— Прав е бил сънят ти — каза Кевин. — Харесвам момчето, а явно е наследило и ясновидска дарба. Ще премине обучение за друид на Авалон.

— А после?

— После? Ах, скъпа моя — въздъхна той — после нещата ще се наредят, както е писано. Но най-вероятно е да стане мъдрец и бард — нямаш причини да се безпокоиш за него, докато е на Авалон. — Той докосна нежно рамото й. — Очите му са досущ като твоите.

Искаше й се да продължи да го разпитва, но се сети за нещо друго.

— Празникът започва едва утре — каза тя, — но довечера най-близките приятели на Артур, рицарите на Кръглата маса, са поканени на вечеря. Утре Гарет ще бъде посветен в рицарство и Артур, който обича Гауейн като брат, прави нещо като семейно тържество в негова чест.

— Гарет е доблестен рицар и добър човек — отвърна Кевин — и с радост ще отида на тържеството. Нямам голяма слабост към кралица Моргоуз, но пък синовете й са достойни мъже и искрени приятели на Артур.

Въпреки че бе замислена като малко семейно тържество, на вечерята срещу Петдесетница имаше много хора, дори не толкова близки роднини. Тук бяха Гуенхвифар и братовчедка й Илейн, бащата на Илейн, крал Пелинор, и брат й Ламорак; Талиезин и Ланселет, и трима от полубратята на Ланселет — Балан, син на Повелителката на Езерото, както и Борс и Лайънел — и двамата синове на Бан от Долна Британия. Гарет, разбира се, също бе тук, а Гауейн се бе изправил както винаги зад Артур. Когато всички влязоха в залата, Артур се опита да възрази:

— Седни с нас на масата, Гауейн — та ти си мой братовчед и пълноправен крал на Оркни. Не ми харесва да стоиш зад мен като някой слуга!

Но Гауейн възрази със суровия си войнишки глас:

— Но на мен ми харесва да стоя тук и да прислужвам на своя крал и повелител, сър — и Артур отстъпи.

— Заради теб се чувствам като някой от едновремешните цезари — изпъшка той. — Налага ли се да ме охраняват ден и нощ, дори в собствената ми тронна зала?

— Ако съдим по достойнство, господарю — настоя Гауейн, — то ти си равен на тези цезари, ако не и по-велик.

Артур се засмя безпомощно.

— Не мога да откажа нищо на най-близките си приятели.

— Тъй — каза полугласно Кевин на Моргана, която седеше до него. — Значи това не е проява на гордост и надменност, а просто желание да угоди на приятелите си.

— Мисля, че наистина е така — отвърна също тъй тихо Моргана. — Струва ми се, че той не обича нищо повече от това — просто да седи в тронната си зала и да се наслаждава на извоювания от него мир. Каквито и да са другите му прегрешения, Артур искрено държи на реда и законността в това кралство.

Малко по-късно Артур нареди с жест на всички да запазят мълчание и повика при себе си младия Гарет.

— Тази нощ ще прекараш в църквата, в бдение над рицарските си доспехи — каза му той, — а утре, преди да бъде отслужена литургията, ще бъдеш посветен в рицарство от този сред моите рицари, когото сам избереш, и ще бъдеш приет в моята свита. Макар и млад, винаги си ми служил честно и храбро. Ако пожелаеш, аз сам ще те провъзглася за рицар, но бих проявил разбиране, ако предпочетеш брат ти да стори това.

Гарет беше облечен в бяла туника; русите коси се виеха като ореол около лицето му. Приличаше на прекалено израсло дете — дете с гигантски ръст и рамене на млад бик. По лицето му имаше рус мъх, все още прекалено мек, за да може да се бръсне. Беше толкова развълнуван, че малко заекваше, като проговори:

— Сър, моля те… Не искам да оскърбя нито теб, нито брат си, но… Може ли… може ли в рицарство да ме посвети Ланселет, ако е съгласен? Разрешаваш ли, господарю?

Артур се усмихна.

— Разбира се. Ако Ланселет е съгласен, аз нямам нищо против. Моргана си припомни едно малко момченце, което някога си играеше с направените от нея рицари от боядисано дърво, и все бърбореше за Ланселет.

Колко ли бяха хората на този свят, зачуди се тя, които имаха щастието да видят сбъдната детската си мечта? Ланселет проговори сериозно:

— За мен ще бъде чест, братовчеде — и лицето на Гарет засия, сякаш някой го бе осветил с факла. Сетне Ланселет се обърна към Гауейн и допълни с изискана учтивост:

— Но аз трябва да поискам и твоето съгласие, братовчеде — ти си вместо баща на това момче, и не бих узурпирал правото ти…

Гауейн изгледа притеснено Артур и Ланселет, а Моргана видя как Гарет прехапа устни — явно едва сега му ставаше ясно, че може да е обидил брат си, и че му е била оказана голяма чест, тъй като самият крал пожела да го ръкоположи за рицар, а той отказа. Какво дете бе той наистина, независимо от голямата си сила, огромния си ръст и умението му да борави с оръжията!

Най-сетне Гауейн изръмжа:

— Че кой би пожелал аз да го ръкоположа в рицарство, ако Ланселет приеме да стори същото?

Ланселет прегърна възторжено двамата братя.

— Оказвате ми голяма чест. Е, момче — обърна се той към Гарет — върви! Време е да започнеш бдението над рицарските си доспехи. След полунощ и аз ще се присъединя към теб.

Гауейн проследи отдалечаващия се Гарет, който вървеше бързо, с все още момчешка, несръчна походка, и каза:

— Напомняш ми на един от онези древни гърци, за които учехме на времето. Как му беше името, а, да — Ахил. Ахил, който от всички най-много обичал младия си приятел Патрокъл и пет пари не давал за нито една от прекрасните дами в Троя — Бог ми е свидетел, няма момче в двора на Артур, което да не те смята за божество. Жалко, че нямаш предпочитание към този вид любов, който се е срещал сред древните гърци!

Лицето на Ланселет стана тъмночервено.

— Ти си ми братовчед, Гауейн, затова можеш да ми говориш неща, които не бих допуснал да чуя от устата на другиго, дори на шега!

Гауейн се разсмя на глас.

— Шега, разбира се — но пък и ти винаги си подчертавал преклонението си единствено към нашата добродетелна кралица…

— Как смееш! — избухна Ланселет, извърна се към него и го сграбчи за китката с такава сила, че едва не я счупи. Гауейн се опита да измъкне ръката си, но Ланселет, макар и по-нисък на ръст от него, успя да я извие, оголил зъби като разярен вълк.

— Спрете! Какви са тези разправии пред краля! — Кай се опита несръчно да ги разтърве, но в този момент се разнесе гласът на Моргана:

— А я ми кажи, Гауейн, какво ще кажеш за тези свещеници, които твърдят, че се прекланят единствено пред Дева Мария? Нима и тях ще обвиниш в плътска страст? Та нали знаем, че и Господ Исус Христос никога не се е женил, а един от дванадесетте апостоли склонил глава на гърдите му на тайната вечеря…

Гуенхвифар възкликна възмутено:

— Спри, Моргана! Това вече не е шега, а богохулство!

Ланселет пусна ръката на Гауейн. Гауейн се изправи и започна да разтрива следите от пръстите му, а Артур се намеси, смръщил вежди:

— И двамата се заяждате като малки момчета — може би трябва да ви пратя при Кай, за да ви напердаши в кухнята? Хайде, сдобрете се веднага. Не чух шегата, но каквато и да е била тя, Ланс, не може да е нещо толкова сериозно!

Гауейн се позасмя и каза:

— Пошегувах се, Ланс. Знам отлично как те преследват жените, за да мисля наистина това, което казах.

Ланселет сви рамене и също се усмихна. Усмихна се и Кай:

— Няма мъж в този двор, който да не завижда на красотата ти, Ланс — той потри белега, който пресичаше лицето му и допълни: — Но и това си има лошите страни, нали?

Сега вече се развеселиха всички и разпрата беше забравена, но по-късно, когато Моргана се прибираше да си легне, видя, че Ланселет крачи напред-назад из двора. Явно все още не му беше минало.

— Какво ти е, братовчеде?

В отговор Ланселет въздъхна.

— Ще ми се да си отида оттук.

— Но нашата господарка не те пуска да заминеш.

— Дори с теб няма да обсъждам кралицата, Моргана — каза той вдървено. Сега беше неин ред да въздъхне.

— Не мога да заповядвам на съвестта ти, Ланселет. След като Артур не те укорява в нищо, коя съм аз, че да ти казвам кое е редно и кое — не?

— Нищо не разбирам! — избухна той изведнъж. — Дадоха я на Артур като стока, купена на пазара. Сватбата им бе част от сделката с конете — баща й бе решил на всяка цена да се сроди със самодържеца на Британия! А тя никога не е протестирала и продължава да му бъде вярна…

— Нито дума не съм казала против нея, Ланселет — напомни Моргана. — Ти сам я обвиняваш, а не аз.

През ума й мина, че отново би могла да го накара да я пожелае, но тази мисъл само остави горчив вкус в устата й. Веднъж вече бе играла тази игра и знаеше, че въпреки физическото желание той се бои от нея, както винаги се бе страхувал от Вивиан; боеше се така, че почти я мразеше. Ако кралят наредеше, той би я взел за жена, но много скоро щеше да я намрази изцяло.

Ланселет събра сили да я погледне право в очите.

— На времето ти ме прокле — и клетвата ти ме стигна, вярвай ми.

В този момент презрението и гневът от някогашната обида се стопиха в сърцето й. Моргана взе ръката му в своите.

— Не бива да мислиш такива неща, братовчеде. Оттогава минаха много години, а аз никак не мога да повярвам, че някой бог или богиня биха се вслушали в думите на едно ядосано младо момиче, убедено, че са се отнесли презрително с него. Аз бях точно такава.

Той си пое дълбоко дъх и отново закрачи напред-назад. После каза:

— Тази вечер бях в състояние да убия Гауейн. Радвам се, че се намеси, макар че шегата ти наистина бе богохулна. Аз… цял живот ми се налага да доказвам, че не съм такъв. Когато бях малък, в двора на крал Бан, бях още по-красив, отколкото е Гарет сега. А сред благородниците в Долна Британия, пък и на много други места по света едно хубаво момче трябва да се пази по-зорко от девица. Но никой мъж не се замисля за тези неща, освен ако не го засягат пряко — обикновено такива приказки се приемат като вулгарни шеги, които не се отнасят до теб. Имаше време, когато и аз мислех така, а имаше и моменти, когато мислех, че никога няма да мога да обикна жена…

Настана продължително мълчание. Ланселет се бе втренчил мрачно в сивите каменни плочи, с които бе покрит двора на замъка.

— Опитвах се отчаяно да обикна — опитвах едва ли не с всяка жена — да ми прости Бог, опитах и с теб, макар че бе отгледана от родната ми майка и посветена на Богинята. Но малко бяха жените, които можеха да ме развълнуват — и то бе винаги за кратко. Така стояха нещата, когато срещнах… нея.

Моргана бе благодарна, че той поне не произнесе името на Гуенхвифар. Ланселет продължи:

— От този миг нататък за мен никога не е имало друга жена. С нея винаги се чувствам истински мъж.

Моргана се намеси:

— Но тя е съпруга на Артур…

— Господи! — Ланселет удари с ръка стената. — Нима не знаеш, че това постоянно ме измъчва? Той е мой приятел — ако Гуенхвифар бе омъжена за който и да било друг мъж на тази земя, щях отдавна да съм я отвел в моите владения… Моргана видя, че той преглътна мъчително. — Не знам какво ще стане с нас. А пък Артур наистина трябва да има наследник. Съдбата на цяла Британия е по-важна от нашата любов. Но аз страдам, Моргана, страдам ужасно.

Очите му гледаха диво; за миг на Моргана й се стори, че погледът му става налудничав. Често след това си бе задавала въпроса: „Имаше ли нещо, което можех да кажа или сторя през онази нощ, а не го сторих?“

— Още утре — поде Ланселет, — ще помоля Артур да ме прати някъде с някоя непосилна задача — да унищожа дракона в земите на Пелинор, или да победя дивите северняци отвъд римската стена. Все ми е едно какво ще бъде, Моргана, стига да бъда далеч оттук…

В гласа му се прокрадна безкрайна тъга — тъга, която не може да бъде изплакана, и на Моргана й се прииска да го притисне към себе си, да го полюлее като малко дете и да го утеши.

— Да, наистина щях да убия Гауейн тази вечер, ако ти не беше ни спряла — продължи той. — При това той само се шегуваше, а сигурно би умрял от ужас, ако разбереше… — Ланселет отвърна поглед и прошепна: — Не зная дали това, което той каза, не е вярно. Би трябвало да отвлека Гуенхвифар и да заминем надалеч, преди по цял свят да се е разчуло, че обичам съпругата на своя крал, и въпреки това… Въпреки това мисля, че няма да събера сили да напусна Артур… Не бих се учудил, ако се окаже, че я обичам, защото само чрез нея мога да имам неговата близост.

Моргана протегна ръка към него. Искаше да го накара да замълчи. Имаше неща, които би предпочела никога да не узнае. Но Ланселет нищо не забеляза.

— Не, не, Моргана, трябва да кажа това някому, защото то ме убива — знаеш ли как се любих за първи път с кралицата? Обичах я отдавна, още от първия миг, когато я зърнах на Авалон, но бях убеден, че ще си умра с неосъществената си страст. През ум не ми минаваше, че мога да сторя такова нещо на Артур — та той ми е приятел! А тя… Никога недей да мислиш, че ме е изкушавала! Но… такава бе волята на Артур — промълви той. — Беше на Белтейн… — и сетне й разказа всичко.

Моргана стоеше вкаменена. В главата й се въртеше само едно: „Значи така е подействало заклинанието… О, по-добре Богинята да ме бе поразила с проказа, преди да се поддам на молбите на Гуенхвифар!“

— Но това не е всичко — продължаваше да шепне Ланселет. — Когато бяхме заедно в леглото… Никога, никога дотогава не беше ми се случвало — той преглътна отново, търсейки думите, които Моргана се надяваше да не чуе. — Аз… докоснах Артур, чуваш ли? Обичам Гуенхвифар, Господ ми е свидетел, обичам я, вярвай ми, но ако не беше жена на Артур, надали дори тя… — думите го задавиха и той не можа да довърши. Моргана продължаваше да стои напълно неподвижна, толкова ужасена от чутото, че не можеше да отвори уста. Нима това бе отмъщението на Богинята — тя, която обичаше така безнадеждно този мъж, да бъде осъдена да е довереница — нему и на жената, която той обичаше. Да бъде отдушник за всички негови тайни и страхове, които той не смееше да сподели с никого, на тъмните страсти, спотаени дълбоко в душата му?

— Ланселет, не бива да ми казваш тези неща — не на мен. Кажи ги на някой мъж — може би на Талиезин… Или на някой свещеник…

— Какво би могъл да знае един свещеник за тези неща? — попита той в отчаяние. — Струва ми се, че никой преди мен не е изживял такова страдание. Бог ми е свидетел, познавам добре желанията и страстите на мъжете — та те не говорят за нищо друго. Понякога споделят и по-необичайни желания, но никога, никога не съм чувал нещо толкова порочно и странно! Аз съм прокълнат — думите се изтръгнаха от него като вопъл. — Това е наказанието ми, защото пожелах съпругата на моя крал — да бъда така безнадеждно обвързан. Та дори Артур би ме мразил и презирал, ако знаеше! Той знае, че обичам Гуенхвифар, но другото — другото, което изпитах, не би могъл да разбере, а и Гуенхвифар… Кой знае дали и тя не би ме мразила и презирала… — той не можа да продължи.

Единственото, за което успя да се сети Моргана, бяха думите, които бе научила на Авалон:

— Богинята вижда всичко в човешките сърца, Ланселет. Тя ще ти дари утеха.

— Но нали тъкмо аз отхвърлих с презрение даровете на Богинята — промълви Ланселет със смразен от ужас глас. — Какво може да стори човек, когато вижда същата тази Богиня в лицето на родната си майка… Не, не мога да се обърна към нея… Изкушавам се да се преклоня пред Христос. Техните свещеници казват, че той прощава всеки грях, дори и най-страшния; простил дори на тези, които го разпънали на кръст…

Моргана отбеляза остро, че не е забелязала подобна нежност и всеопрощение в държанието на християнските свещеници с грешниците.

— Да, сигурно си права — съгласи се потиснато Ланселет, без да вдига очи от каменната настилка. — Няма помощ за мен отникъде, докато не намеря смъртта си в битка, или пък просто не отида да се изправя на пътя на някой дракон… — той побутна с върха на обувката си няколко стръкчета трева, израсли между каменните плочи. — Предполагам, че в крайна сметка грехът, доброто и злото са само лъжливи думи, измислени от хората, и че истината е една — че се раждаме, растем и загиваме като тази трева тук. — Той се обърна рязко и каза: — Е, трябва да тръгвам, за да бдя над доспехите заедно с Гарет, както му обещах… Той поне ме обича невинно, сякаш ми е по-малък брат или син. Ако вярвах дори на една дума от това, което говорят свещениците, щеше да ме е страх да коленича пред олтара, защото съм наистина прокълнат. И все пак… как ми се иска да открия този всеопрощаващ Бог, да се покая и да ми бъде простено…

Той понечи да тръгне, но Моргана го задържа за бродирания ръкав на празничната му туника.

— Почакай. Кажи ми първо какво е това бдение над доспехите? Не знаех, че рицарите на Артур са станали толкова ревностни християни…

— Артур не е забравил как бе провъзгласен за крал на Драконовия остров — отвърна Ланселет — и веднъж каза, че римляните с многото им богове, а пък и езичниците изобщо, имали нещо, от което хората се нуждаят в този живот: когато поемат голяма отговорност на плещите си, да го сторят с молитва, да чувстват значението на обещанието си и да знаят своята отговорност. Затова дълго разговаря със свещениците и те създадоха този ритуал — когато бива ръкополаган млад рицар, все още без опит в битките, където човек се изправя лице в лице със смъртта, когато такъв човек, непролял нито своя, нито чужда кръв, се присъединява към нашето братство, той бива подложен на това изпитание. Цяла нощ прекарва той в молитвено бдение над рицарските си доспехи, а на сутринта изповядва всичките си грехове, бива опростен и въздигнат в рицарско звание.

— Значи Артур е измислил нещо, което прилича на посвещаване в мистериите. Но той не ги познава, няма право да предава тайно познание никому, нито пък да изпълнява ритуално посвещаване! При това всичко е объркано и смесено с името на техния Бог Христос! В името на всеобщата майка, нима ще посегнат и на мистериите?

Ланселет възрази:

— Но той се посъветва и с Талиезин, и старецът прие идеята му! Моргана се удиви, когато узна, че един от най-висшите друиди е склонил да унизи по такъв начин тайното познание. Действително, Талиезин бе разказвал някога, че имало време, когато християни и друиди заедно се молели на своите богове.

— Важното е това, което човек преживява в душата си — поде Ланселет, — независимо от това дали той е християнин, езичник или друид. Ако Гарет се изправи пред тайнството с чисто сърце, той ще стане по-достоен човек — и има ли значение откъде ще дойде просветлението — от Богинята, от Христос, от Онзи, чието име друидите никога не споменават, или дори просто от добротата, която се е родила в собственото му сърце?

— Я виж ти, все едно че чувам самия Талиезин! — измърмори кисело Моргана.

— Да, повтарям неговите думи — Ланселет сви устни, а лицето му се изкриви от мъка. — Така се моля на Бог — който и да е той — да почувствам, че някъде дълбоко в сърцето си вярвам на това, което казвам! Така се нуждая от това успокоение!

Моргана каза само:

— Дано го намериш, братовчеде. Ще се моля за теб.

— Но кому? — попита Ланселет и се отдалечи, оставяйки Моргана сама, измъчена и объркана.

Още нямаше полунощ. През църковните прозорци се виждаше мъждукаща светлина — там бдяха Гарет и Ланселет. Тя сведе глава и си припомни онази нощ на бдение, след която бе посветена за жрица. Ръката й неволно заопипва колана на дрехата, търсейки малкото сърповидно ножче, което от години вече не висеше там.

„Сама го изхвърлих. Коя съм аз, та да упреквам другите, че опорочават мистериите?“

Тогава въздухът пред нея изведнъж потръпна и се залюля, сякаш потъваше във водовъртеж. Моргана помисли, че ще припадне, но в този момент пред нея се изправи Вивиан, обляна от лунната светлина.

Беше по-стара и по-слаба, отколкото я помнеше Моргана. Очите й приличаха на два горящи въглена, хлътнали под правите й вежди, а косата й вече бе почти напълно побеляла. Вгледа се в по-младата жена с нежност и тъга.

— Майко… — промълви Моргана, и пак не знаеше към Вивиан ли се обръща, или към Богинята. След това образът пред нея изгуби очертанията си и тя разбра, че това е видение, а не живата Вивиан.

— Защо си дошла? Какво искаш от мен? — прошепна Моргана и коленичи. Стори й се, че одеждите на Вивиан, развени от нощния полъх, докосват лицето й. Челото й бе увенчано с ракитови клонки, като короната, която носеше кралицата на феите. Привидението протегна ръка и Моргана усети, че избелелият полумесец на челото й я изгаря.

В този момент отнякъде се появи нощният пазач; светлинката във фенера му се виждаше отдалеч. Моргана разбра, че стои коленичила на двора, съвсем сама, вперила очи в нищото. Изправи се бързо, преди човекът да я забележи.

Внезапно установи, че е изгубила всякакво желание да сподели леглото на Кевин. Вярно, той щеше да я чака, но никога нямаше да я упрекне, че не е дошла. Тя се запромъква безшумно по коридорите, към спалнята, която споделяше с неомъжените придворни дами на Гуенхвифар. После бързо се мушна в леглото, в което спяха с Илейн.

„Мислех, че вече не мога да имам видения. Но Вивиан ми се яви и протегна към мен ръка. Нима това значи, че Авалон се нуждае от мен? Или полудявам — също като Ланселет?“