Метаданни
Данни
- Серия
- Авалон (1)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- The Mists of Avalon, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Дженабетска, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 1
Marion Zimmer Bradley
The Mists of Avalon
Издателство „Еднорог“
Боряна Джанабетска, превод
Евгения Панчева, „Артур — (фе)ми(ни)стичната употреба“
Христо Хаджитанев, художник
Издание:
Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 2
Marion Zimmer Bradley
The Mists of Avalon
Боряна Джанабетска, превод
Анелия Пекона, редактор
Христо Хаджитанев, художник
Пропаганда ЕООД, предпечатна подготовка
формат: 70х100/16
печатни коли: 29
Издателство „Еднорог“
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Мъглите на Авалон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Мъглите на Авалон | |
The Mists of Avalon | |
Автор | Марион Зимър Брадли |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
Мъглите на Авалон (на английски: The Mists of Avalon) е роман от Марион Зимър Брадли. Това е последният, пети роман от поредицата за Авалон, написан от Марион Брадли. Романът е написан дълго преди останалите от поредицата, въпреки че действието се развива след тях. „Мъглите на Авалон“ е издаден на английски език през 1983 г. Всички останали романи от поредицата са написани в съавторство или изцяло от Даяна Пексън и са издадени след 1993 г. За разлика от тях, „Мъглите на Авалон“ е изцяло дело на Марион Зимър Брадли.
В романа е описана легендата за крал Артур от страна на женските персонажи от историята. Основно място в действието в книгата играе Моргана Ле Фей, сестрата на крал Артур, която се бори за запазването на старата вяра, която привържениците на християнството се опитват да унищожат. Важна роля имат и другите жени от легендата — Гуинивир, Вивиан и Моргейз; докато крал Артур и рицарите на Кръглата маса са по-скоро второстепенни герои в историята на книгата.
„Мъглите на Авалон“ силно се отличава от другите произведения, разказващи легендата за крал Артур. За разлика от тях, където Моргана е по-скоро отрицателен герой, тук тя е водещ персонаж и историята е описана от нейната гледна точка. Всички битки и вражди на крал Артур са пресъздадени от гледна точка на трудностите, които донасят в живота на жените от легендата.
По книгата е заснет и филм.
17
Нощта беше безлунна. В Дома на девиците учеха младите жрици, че в такава нощ Богинята забулва и крие лицето си от човечеството и се съветва в небесата със старите богове, по-стари и от тези, които ние познаваме. Преди новолуние Вивиан беше недостъпна — две млади жрици се грижеха никой да не я смущава.
През по-голямата част от деня тя лежа в леглото си със затворени очи разсъждавайки дали в крайна сметка не е такава, каквато я виждаше Моргана опиянена от властта си, убедена, че всичко й е подвластно и може да разполага с нещата и хората по свое усмотрение.
„Това, което сторих“, мислеше тя, „го сторих, за да спася тази земя и народа й от разруха и опустошение, от връщане към варварството, от съдба, по-тежка от тази, която сполетя Рим под ударите на готите“.
Копнееше да повика Моргана, да изпита отново близостта, която ги бе свързвала толкова дълго. Ако момичето наистина я намразеше, това би била най-високата цена, която някога бе плащала за свое решение. Моргана бе едничкото човешко същество, което Вивиан бе обичала напълно и безусловно. „Тя е дъщерята, която дължах на Богинята. Но стореното е сторено — не можем да върнем събитията обратно. Кралската кръв на Авалон не може да бъде опетнена от кръвта на простосмъртни“. Мислеше за Моргана, изпълнена със скръбната надежда, че един ден младата жена ще разбере решението й; но дори да не разбереше, Вивиан знаеше, че е изпълнила дълга си — нищо повече.
Тази нощ тя спа малко — мяташе се в хаос от откъслечни сънища и видения. Спомняше си за синовете, които винаги бе държала на разстояние от себе си; за външния свят, към който младият Артур бе потеглил, съпроводен от Мерлин; дали бе успял да завари баща си жив? Шест седмици вече Утър Пендрагон гаснеше в Керлиън; от време на време сякаш се съвземаше, но й се струваше невероятно, че би могъл да изкара още дълго.
Когато утрото наближи, Вивиан стана и се облече така тихо, че двете жрици не се събудиха. Спеше ли Моргана в Дома на девиците или също лежеше будна, с натежало сърце? Дали плачеше? Никога преди Моргана не беше плакала — до деня, в който арфата на Кевин бе развълнувала сърцата им, а дори тогава бе крила сълзите си.
„Стореното — сторено! Не мога да й спестя нищо. Но желая с цялото си сърце да имаше някакъв друг начин…“
Тя излезе безшумно в градината зад къщата си. Птиците се събуждаха; ябълков цвят, мек, със сладко ухание, се ронеше от дърветата, които бяха дали името на Авалон[1].
„Те ще родят, когато дойде времето, също както това, което аз започвам сега, ще даде плод, когато настъпи моментът. Но аз, аз никога вече няма да цъфтя и няма да дам плод.“ Мислите й натежаваха от бремето на годините. „Остарявам; ето, вече почвам да губя ясновидските си способности — способността си да виждам в бъдещето, която ми бе дадена, за да водя тази страна напред“.
Собствената й майка не бе доживяла дори нейните години. Ето, почти бе настъпил моментът, в който трябваше да отхвърли от плещите бремето на длъжността си и да отстъпи свещеното място, властта над Авалон, на следващата Езерна дама и да застане в сянката зад нея — старица, символ на мъдростта, но и на смъртта.
„Моргана още не е готова. Тя още се ръководи от нравите на външния свят, все още е способна да трепне и да се разплаче пред неизбежното“. В мислите си Вивиан прехвърли имената на всички жрици в Авалон — стари и млади. На никоя не можеше да повери управлението на страната. Някой ден Моргана би могла да дорасне, за да стане Езерна дама, но все още не й достигаше опит. Рейвън — може би Рейвън би имала достатъчно сили. Но Рейвън бе посветила гласа си на боговете; Рейвън витаеше в божествената лудост на отвъдното, не бе годна да дава разумни съвети и да преценява сериозно нещата в този земен свят. „Какво ще стане с Британия, ако умра, преди Моргана да е добила необходимата сила, за да поеме задълженията ми?“
Над нея небето беше все още тъмно, но на изток мъглите просветляваха от близостта на зората. Вивиан виждаше как става все по-светло. Бавно се очертаваха червени облаци, гърчеха се по бледото небе и все повече заприличваха на червен дракон, който виеше спиралите си по целия хоризонт. В този миг голяма комета прекоси небето, остави огнена следа, и червеният дракон избледня; блясъкът на опашатата звезда заслепи за момент Вивиан. Когато отново можеше да вижда ясно, червеният дракон беше изчезнал, а плъзгащите се по небето облаци бяха вече побелели от слънчевата светлина.
Вивиан почувства, че тръпки лазят по гърба й. Такова знамение човек можеше да види само веднъж в живота си — сигурно цяла Британия говореше за опашатата звезда. „Тъй си отива Утър“, помисли си тя. „Сбогом на дракона, който бе прострял крилете си над нашите брегове. Сега саксонците ще се нахвърлят върху ни“.
Тя въздъхна и в този момент, съвсем внезапно, въздухът пред нея затрептя и пред очите й се очерта мъжка фигура. Тя потръпна — не от страха, който обикновена жена би изпитала пред непознат мъж, защото Вивиан не се боеше от нито един мъж на този свят, а от вълнение, защото много отдавна не бе имала такова истинско видение. Видение, което се появява пред нея от само себе си, без да бъде призовано, трябваше да бъде носител на голяма сила.
„Силата на опашатата звезда — знамението, което видях за първи път в живота си…“
Тя не можа веднага да разпознае мъжа, който стоеше пред нея; русата коса бе посивяла от мъчителното страдание; привели се бяха широките рамене, човекът бе изгърбен, с пожълтяла кожа и хлътнали от болката очи. Но дори в този си вид Утър Пендрагон изглеждаше по-едър от повечето мъже. Въпреки че в градината се чуваше чуруликането на птиците, а и цъфтящите дръвчета се виждаха през прозирните му очертания, Вивиан чу ясно гласа му. Говореше, както винаги бе разговарял с нея — сурово, без капка топлина.
„Виждаме се за последен път, Вивиан. Между нас има връзка, но не такава каквато бих желал — не бяхме приятели, снахо. Но все пак вярвам на твоите пророчества, защото всичко, което си ми предсказвала, се е сбъдвало. А и ти си единствената, която може да се погрижи да нареди нещата така, че следващият върховен владетел на Британия да получи това, което му се полага по право“.
Сега Вивиан видя, че голяма рана пресича отпред гърдите му. Как бе станало тъй, че Утър Пендрагон, който отдавна лежеше болен в Керлиън, бе умрял не от болестта си, а от рана?
„Умрях, както подобава на воин; племената отново нарушиха примирието. Моите войски нямаше да устоят на напора им, ако не бях настоял да ме отнесат на бойното поле. Тогава бойният им дух се възвърна, но Еск, вождът на саксонците — не бих нарекъл такъв дивак крал — проби редиците им и уби трима от охраната ми. Но аз го убих, преди неговият оръженосец да убие мен. Важното е, че нашите войски спечелиха битката. Следващата битка оставям на сина си. Ако успее да се възкачи на престола ми.“
Вивиан чу собствения си глас да нарушава мълчанието:
— Артур е крал, защото продължава линията на старите крале от Авалон. Той няма нужда от кръвта на Големия дракон, за да заеме по право престола.
Думите й, които биха накарали живия Утър да избухне гневно, предизвикаха само иронична усмивка у видението. Тя чу гласа му за последен път:
„Дори твоите магии, снахо, трудно ще убедят в това останалите крале в британските земи. Можеш да презираш кръвта на Големия дракон, но нея трябва призове Мерлин, ако иска да види Артур на трона“.
Очертанията на Утър започнаха да се стапят пред очите й и на негово място застана друго привидение. Този път бе мъж, когото Вивиан бе виждала само в сънищата си. В този момент мъчително осъзна защо нито един мъж не бе означавал нищо за нея — нищо, освен изпълнение на дълг, или стъпало по пътя към абсолютната власт, или удоволствие за една нощ. За миг Вивиан се озова в една страна, потънала под морските вълни, преди да бъде издигнат каменния кръг на Тор. Около ръцете й се виеха златни гривни с формата на змии… избелелият полумесец запламтя като истинска луна между веждите й, и тя го позна, с чувство, което излизаше от рамките на времето и пространството… Тя изплака на глас — оплакваше всичко, което не бе познала в този си живот, измъчена от загубата, която до този миг не бе осъзнала. В градината нямаше жива душа. Само птичките чуруликаха безгрижно във влажното безмълвие на мъглите, криещи изгряващо слънце.
„А някъде там, в Керлиън, овдовялата Игрейн ридае за любовта си… нейно право е да го оплаква сега…“ Вивиан се опря на голямото дърво до нея, за да не падне, пронизана от неочакваната скръб. Кората на дървото бе подгизнала от роса. Той така и не бе я познал. Дори не беше я харесвал, не й вярваше до този последен миг, до мига на смъртта, когато смъртната обвивка падна и разкри житейските заблуди. „Бъди милостива, Богиньо! През целия си живот не го познах… а сега си отиде, напусна ме отново. Ще го позная ли, когато го срещна пак, или ще се разминем, слепи един за друг, като непознати?“ Отговор не последва, богинята мълчеше, а Вивиан дори не можеше да плаче.
„Игрейн ще го оплаква… аз не мога“.
Тя си наложи да се съвземе. Нямаше време да стои тук и да оплаква една любов, далечна като сънувана мечта. Времето отново пое естествения си ход, и тя прогони видението със смесица от нетърпение и тревога. Сега в душата й нямаше тъга по загиналия — изпитваше по-скоро яд; точно това можеше да се очаква от него — да умре във възможно най-неподходящия момент, преди да е успял да провъзгласи сина си за свой наследник пред останалите кралчета, всеки от които се стремеше към короната на самодържец! Защо не си беше останал в Керлиън, защо отново се бе поддал на гордостта, която го бе подвела да отиде да се сражава за последен път? Беше ли видял изобщо сина си, Мерлин беше ли пристигнал навреме?
Видението бе изчезнало без следа; нямаше начин, по който да го повика обратно и да му задава такива въпроси. Действително, Утър бе дошъл при нея в смъртния си час — добре, че Игрейн никога нямаше да узнае това. Но вече си беше отишъл.
Вивиан погледна към небето. Лунният сърп още не се забелязваше — може би щеше да успее да види нещо в огледалото си. Да повика ли Рейвън? Не, нямаше време, пък и Рейвън можеше да не се съгласи да наруши мълчанието си, за да пророкува за обикновени неща от външния свят. А Моргана? Вивиан се страхуваше от момента, в който отново ще срещне погледа й.
„Нима ще изживее живота си, както го изживях аз, със сърце, умряло преди тялото?“
Тя си пое треперливо дъх и се обърна, за да излезе от градината. Беше все още влажно и студено; изгряващото слънце се криеше в мъглите. Никой не я видя, докато вървеше бързо по тайния път към Свещения извор. Наведе се, отметна коси и отпи от извора, загребвайки с шепи от водата. После се надвеси над огледалното езеро. Толкова години бе служила като жрица на това свято място, че бе започнала да приема пророческия си дар като нещо разбиращо се от само себе си. Но сега, за разлика от друг път, започна да се моли.
„Богиньо, не ми отнемай силата, още не, остави ми я още малко… Майко, ти знаеш, че не моля за себе си, а за да може страната да оцелее, докато я поверя в ръцете, които трябва да я поемат от мен“.
За миг по водната повърхност минаха вълнички — Вивиан не виждаше нищо друго и стисна юмруци, сякаш за да принуди видението да се яви. После, съвсем бавно, започнаха да се очертават образи — видя Мерлин да кръстосва страната по тайните пътеки — понякога като друид и бард, както подобава на Пратеника на боговете; понякога преоблечен като стар просяк, като пътуващ търговец, или като обикновен уличен музикант. Образът започна да се изменя. Сега лицето беше на Кевин, бардът, облечен в бялата роба на пратениците на Авалон; после дрехи на благородник, изправен пред християнски свещеници… Зад главата му се очерта някаква сянка — всъщност бе заобиколен от сенки — сенките на дъбовата горичка, сянката на кръста. Видя го как държи свещената чаша — част от символите на друидската мощ… Видя младия Артур — на челото му имаше следи от кръвта на убития елен. Видя и Моргана — тя се смееше, челото й бе увенчано с цветя, но също белязано с кръв… Вивиан не искаше да вижда това лице и се насили да отвърне очи, но не посмя да прекъсне потока на виденията. Видя римска вила и в нея Артур, изправен между две момчета — едното беше Ланселет, нейният най-малък син; за другото предположи, че е Кай, синът на Екториус… Видя Моргоуз, заобиколена от синовете си — един по един те коленичеха пред Артур. Сетне видя баржата на Авалон, покрита в черно като катафалка, и Моргана, изправена на носа — но Моргана бе стара, много по-стара — и плачеше.
Вивиан прокара нетърпеливо ръка по водната повърхност. Сега не беше време да стои тук и да се опитва да разтълкува видения, които сякаш нямаха никакво отношение към това, което я интересуваше. Забърза обратно надолу по хълма към жилището си и повика жриците, които й прислужваха.
— Облечете ме — заповяда тя рязко. — Пратете да повикат Мерлин; той трябва да замине за Керлиън и да доведе младия Артур тук, при мен, преди луната да остарее с още един ден. Нямаме време за губене.