Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Авалон (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Mists of Avalon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
shanara
Корекция
ogibogi

Издание:

Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 1

 

Marion Zimmer Bradley

The Mists of Avalon

 

Издателство „Еднорог“

Боряна Джанабетска, превод

Евгения Панчева, „Артур — (фе)ми(ни)стичната употреба“

Христо Хаджитанев, художник

 

 

Издание:

Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 2

 

Marion Zimmer Bradley

The Mists of Avalon

 

Боряна Джанабетска, превод

Анелия Пекона, редактор

Христо Хаджитанев, художник

Пропаганда ЕООД, предпечатна подготовка

 

формат: 70х100/16

печатни коли: 29

Издателство „Еднорог“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Мъглите на Авалон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъглите на Авалон
The Mists of Avalon
АвторМарион Зимър Брадли
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман

Мъглите на Авалон (на английски: The Mists of Avalon) е роман от Марион Зимър Брадли. Това е последният, пети роман от поредицата за Авалон, написан от Марион Брадли. Романът е написан дълго преди останалите от поредицата, въпреки че действието се развива след тях. „Мъглите на Авалон“ е издаден на английски език през 1983 г. Всички останали романи от поредицата са написани в съавторство или изцяло от Даяна Пексън и са издадени след 1993 г. За разлика от тях, „Мъглите на Авалон“ е изцяло дело на Марион Зимър Брадли.

В романа е описана легендата за крал Артур от страна на женските персонажи от историята. Основно място в действието в книгата играе Моргана Ле Фей, сестрата на крал Артур, която се бори за запазването на старата вяра, която привържениците на християнството се опитват да унищожат. Важна роля имат и другите жени от легендата — Гуинивир, Вивиан и Моргейз; докато крал Артур и рицарите на Кръглата маса са по-скоро второстепенни герои в историята на книгата.

„Мъглите на Авалон“ силно се отличава от другите произведения, разказващи легендата за крал Артур. За разлика от тях, където Моргана е по-скоро отрицателен герой, тук тя е водещ персонаж и историята е описана от нейната гледна точка. Всички битки и вражди на крал Артур са пресъздадени от гледна точка на трудностите, които донасят в живота на жените от легендата.

По книгата е заснет и филм.


9

Един пролетен ден, през седмата година от царуването на Утър Пендрагон в столицата му Керлиън[1], Вивиан, велика жрица на Авалон и Повелителка на езерото, излезе на смрачаване, за да хвърли един поглед в своето магическо огледало.

Въпреки че Езерната дама беше жрица по традиция, по-стара от тази на друидите, тя споделяше една от основните догми на друидската религия — а именно, че не можеш да отдаваш дължимото на великите сили, създали вселената, докато се намираш под покрива на постройка, изградена с човешки ръце. Вярваше също и в това, че безкрайността не се съдържа в нищо, създадено от човека. Затова огледалото на Езерната дама не беше от бронз, нито дори от сребро.

Зад нея се издигаха сивите каменни стени на Храма на Бога — Слънце. Той бе построен от Сияйните — хората, спасили се от потъващата Атлантида, дошли на този остров преди много векове. Пред нея се простираше голямото езеро, заобиколено отвсякъде с висока тръстика. Мъглата, която вече и в хубави дни бе неотменима част от Авалон, се стелеше по повърхността на водата. Зад голямото езеро имаше други острови и други езера и всичко това хората наричаха Летните земи. По-голямата част от почвата бе под водата, или представляваше мочурища и блата. Единствено в разгара на лятото блатата и някои от по-плитките езера пресъхваха напълно и освобождаваха влажна, тревиста и плодородна земя.

Така намаляваше вътрешното море и година след година отстъпваше пред сушата. Един ден всичко тук щеше да е плодородна обработваема земя. Но това не се отнасяше до Авалон. Авалон вече беше потънал завинаги в мъглите, скрит за всички освен за малцина посветени, тъй че когато насам идваха пилигрими[2], за да се поклонят в манастира, наречен от монасите Гластънбъри, Храмът на Слънцето оставаше невидим за тях, изчезваше в някакъв друг свят.

Когато насочеше свръхестественото си зрение натам, Вивиан можеше да види църквата, която построиха.

Да, манастирът отдавна съществуваше, въпреки че тя никога не бе стъпвала там. Беше чувала Мерлин да разказва, и му вярваше, че историята започнала преди векове. Тогава от юг пристигнала малобройна група свещеници, а с тях и техният пророк-назарянин, нещо като учител. Разказваха се истории, че самият Исус е бил обучаван тук[3] — в обиталището на друидите, където някога се е издигал храмът на Слънцето, че бил изучил и древната мъдрост. Години по-късно, когато — съгласно разказите на християните — Христос се принесъл в жертва, като с историята на живота си изпълнил още веднъж прастарата мистерия за Принасящият се в жертва Бог — мистерия, по-стара дори от самата Британия — та тогава един от близките му последователи се върнал тук, забил тояжката, на която се подпирал в Свещения хълм, и тояжката разцъфтяла — превърнала се в онзи трънлив храст, който цъфти не само по Еньовден, но и още веднъж — в най-лютата зима. В памет на кроткия пророк, когото друидите също познавали и обичали, те се съгласили Йосиф от Ариматея да построи на самия свещен остров параклис и манастир в прослава на техния Бог, защото всички богове всъщност са лица на един Бог.

Но това било много отдавна. Известно време християните и друидите живели мирно заедно, прекланяйки се пред Единия Бог. Но тогава на острова нахлули римляните, и въпреки че винаги подчертавали толерантността си към местните божества, се отнесли безмилостно с друидите. Секли и изгаряли свещените им гори, разпространявали лъжи, че друидите правели човешки жертвоприношения. Естествено, истинското престъпление на друидите се свеждало до това, че окуражавали местните хора да не приемат римските закони и мира при условия поставени от Рим — прочутият Pax Romana. Тогава друидите обединили силите на вълшебството си в една последна голяма магия — за да съхранят последното убежище на своята школа. Успели да предизвикат последната голяма промяна в съществуващия свят — промяната, която пренесла Авалон извън обсега на света, населяван от човеците. Сега островът се криеше в мъглите и можеше да бъде видян единствено от малцината посветени или от хора, на които тайният път през езерото е бил показан. Хората от племената знаеха, че островът е там, и там се кланяха на божествата си. Що се отнася до римляните, те бяха християни от царуването на император Константин, който покръстил наведнъж легионите си, основавайки се на някакво видение, което имал по време на битка. Та те бяха убедени, че Христос е пропъдил и победил друидите, без да знаят, че малкото останали друиди живеят на скритата от магия земя и предават от поколение на поколение древната си мъдрост.

Ако решеше, Вивиан имаше правото да ползва дарбата си на „двойно“ зрение, защото беше върховна жрица в Авалон. Можеше да види кулата, която бяха построили върху самия Тор — върху Свещения хълм, където се изпълняваше ритуала по Посвещаването. Кулата беше посветена на Свети Майкъл — един от техните еврейски ангели, чието задължение съгласно преданието било да владее света на демоните. Това дори сега се струваше на Вивиан богохулно, но тя се утешаваше с мисълта, че това не се случва в нейния свят. Ако тесногръдите християни предпочитаха да възприемат великите Богове на древността като демони, то християнският свят щеше да стане само по-беден от това. Богинята беше жива, независимо от мнението на християните. Вивиан насочи мислите към това, което възнамеряваше да прави — а именно да погледне във вълшебното си огледало, докато грееше новата луна.

Въпреки че все още бе толкова светло, че всичко се виждаше съвсем ясно, Езерната дама беше взела със себе си малка лампа, която гореше със слаб, мъждив пламък. Тя обърна гръб на тръстиките и на солените блата и се запъти към твърдата земя по пътеката, която се виеше нагоре по обраслия с папур бряг. Мина покрай гниещите останки от обиталищата на хора, заселвали се по бреговете на езерото в отдавна отминали дни.

Пламъкът на лампата й продължаваше да мъждука и се виждаше все по-ясно с падането на здрача. Над върховете на дърветата чистият, тънък сърп на младата луна, почти невидим, грееше със същия мек блясък като сребърната огърлица около шията на Повелителката. Вивиан вървеше сега по пътя, където някога са минавали процесиите, изкачваше се бавно — въпреки че все още бе силна и жизнена, не беше вече млада. Най-сетне стигна до огледалното езеро — водата проблясваше спокойно, заобиколена от безкрайно древните изправени камъни.

Езерото беше спокойно. Лунната светлина се отразяваше в него. Когато Езерната дама се наведе над водата, тя сякаш пламна от отражението на пламъка в лампата. Тя се наведе още, потопи ръка във водата и отпи от шепата си. Забранено беше да се потапя какъвто и да било предмет, който е дело на човешки ръце в това езеро. Но по-нагоре, при извора, от който се пълнеше езерото, идваха често поклонници, които пълнеха разни съдове с вода. Вивиан усети леко металния вкус на чистата вода и както винаги изпита страхопочитание — този извор бълбукаше така още от началото на света и щеше да продължи да тече — вълшебен и щедър, за да утолява жаждата на всички. Такъв дар можеше да е дело единствено на Великата богиня! Вивиан коленичи, докато пиеше, и повдигна поглед към тъмния сърп в небето.

След този прилив на страхопочитание, който я обземаше винаги, от първия път, когато дойде тук — когато още се обучаваше в Дома на девиците — Вивиан се зае да извърши необходимото. Остави лампата на един плосък камък, надвесен над езерото, така че водата да отразява както лунната светлина, тъй и пламъка. Сега вече присъстваха четирите основни елемента: огънят в лампата; водата, от която тя бе пила; земята, на която бе стъпила; а докато правеше заклинание, за да извика силата на въздуха, Вивиан видя както обикновено как лек бриз развълнува спокойната езерна повърхност.

Тя поседя малко, за да размисли.

Накрая реши, че си е изяснила как точно да гласи въпроса, който трябваше да постави пред магическото огледало.

„Какво ще стане с Британия? Каква ще е съдбата на моята сестра и на нейната дъщеря, която е родена за жрица, и на сина й, който е едничката надежда за Британия?“

За момент над езерото повя ветрец. Първоначално Вивиан виждаше само мъгливи образи. Не можеше да прецени дали те преминават само през съзнанието й, или се виждат на водната повърхност. Видя битки, но развълнуваната вода не й позволи да разбере нещо по-точно. Видя драконовото знаме на Утър, видя и съплеменници от Древния народ да се бият под това знаме. Видя сестра си Игрейн в кралски одежди и с корона на главата, както я беше видяла и в плът и кръв. След това, само за миг, видя нещо, което накара сърцето й да се свие — видя Моргана да плаче; видя и нещо по-ужасяващо — едно малко русо момче, което лежеше неподвижно — мъртво ли беше или живо?

В този момент луната потъна в мъглите и Виденията изчезнаха; колкото и да се опитваше, Вивиан не можа да ги извика обратно. Огледалото сякаш й се присмиваше и й позволяваше да Види само несвързани картини: Моргоуз, прегърнала втория си син, Утър и Лот, сновящи из някаква голяма зала, очевидно разменяйки гневни думи, и отново смътните очертания на раненото, може би умиращо дете. Случили ли се бяха вече тези неща, или бяха предупреждение за нещо, което предстоеше тепърва?

Вивиан прехапа устни, наведе се и взе лампата. Изля последните капки чисто масло във водата — масло, ползвано за извикване на видения, никога не трябваше да се употребява за друго. После забърза в падащия мрак, по алеята на процесиите, към дома на жриците.

Веднага щом пристигна, повика прислужницата си.

— Приготви всичко необходимо за заминаване, потегляме в зори — каза й тя.

— Кажи на ученичката ми да се приготви да изпълни ритуала по пълнолуние. Преди да е изминал и ден, аз трябва да бъда в Керлиън. Прати някого да съобщи това и на Мерлин.

Бележки

[1] Керлиън — сега предградие на град Нюпорт в Уелс; стар укрепен римски град от I век сл.н.е., бил е столица на Уелските принцове до норманското нашествие през 1066 г. (бел.прев.)

[2] Пилигрим — поклонник (бел.прев.)

[3] Съгласно една местна легенда Йосиф Ариматейски бил чичо на Исус Христос и го завел в Британия през юношеските му години (бел, прев.)