Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (61)

10

Докато наблюдаваше приготовленията за литургията и после, слушайки думите на епископ Патрициус: „Никой не може да застане пред Отца, ако не идва в Моето име…“, Гуенхвифар бе изпълнена с противоречиви чувства. Част от нея сякаш казваше: „Тази прекрасна вещ трябва да бъде осветена, за да служи на Христа, както иска епископ Патрициус — най-сетне дори Мерлин се преклони пред кръста“.

Но в същото време, против волята си, чуваше и друг вътрешен глас, който казваше: „Не. По-добре е чашата да се унищожи, да се разтопи, ако трябва, и от златото да се изработи друга — посветена още от момента на създаването си да служи на Бога на истината. Защото тази чаша е служила на тяхната Велика богиня — нали така я наричат, на същата тази покровителка на разврата, която е изначален враг на нашия Бог, богът на целомъдрието… Вярно е това, което казват свещениците, че грехът е дошъл на света с жената…“ После се почувства объркана — не можеха всички жени да са грешни просто защото са жени — нали сам Бог бе избрал жена, за да стане майка на Неговия син, а и Исус Христос бе говорил не само пред учениците си, но и пред техните сестри и жени…

„Поне една от тези, които служеха на езическата богиня, прие истинната вяра“. Чертите на Гуенхвифар се смекчиха, докато погледът й търсеше Нимю — дъщерята на Илейн. Тя наистина много приличаше на Илейн на млади години, но беше още по-красива, защото бе наследила чара и грацията на Ланселет. Толкова нежна и прекрасна беше Нимю, че Гуенхвифар, като я гледаше, си каза, че в нея не би могъл да се загнезди никакъв порок — и все пак тази жена от детството си досега бе служила в храма на онова езическо божество. А сега се бе разкаяла за годините, прекарани в служба на злото и бе дошла тук, в Камелот. Беше помолила кралицата да не казва никому, че е живяла на Авалон — нито на епископ Патрициус, нито дори на Артур. Трудно може да се откаже нещо на Нимю, продължаваше да си мисли Гуенхвифар — тя с готовност бе обещала да пази тайната на младото момиче.

Тя отклони поглед от Нимю и се обърна, за да види как епископ Патрициус ще вдигне в ръце чашата. И тогава…

… И тогава Гуенхвифар видя прекрасен ангел, застанал пред олтара. Крилете му бяха отпуснати, той целият излъчваше сияние. Ангелът издигна чашата над насъбралото се множество и тя засия с неземен блясък — като огромна звезда. Сиянието бе кървавочервено — като рубин, като туптящо сърце… Но не, сега чашата светеше със синя светлина — с кристалните отблясъци на дълбоко, чисто небе, и Гуенхвифар вдъхна ухание, по-сладко от уханието на всички рози, на които се бе наслаждавала в живота си. Стори й се, че в залата нахлува силен, чист и свеж вятър. Макар че присъстваше на света литургия, Гуенхвифар внезапно изпита желание да стане от трона и да изтича навън, да тича между хълмовете, по зелената Божия трева, под откритото Божие небе — което изцеляваше всички рани. Знаеше, убедена бе дълбоко в сърцето си, че никога вече няма да се бои да напусне затвора на четирите стени; можеше да върви под открито небе, през хълмовете, без капчица страх, защото знаеше, че където и да отиде, Бог винаги ще бъде с нея. Гуенхвифар се усмихваше невярващо — а сетне се разсмя на глас; някъде дълбоко в нея се обади тънко затворническо гласче: „Как смееш — на литургия?!“, а Гуенхвифар отвърна с ликуващ глас, нечуто за всички останали в залата: „Какво е Бог за мен, ако не мога да изпитам щастие от Неговото присъствие?“

Във възторженото си състояние тя едва сега забеляза ангела, който бе застанал пред нея и поднасяше чашата към устните й. Тя отпи разтреперана, свела очи, но усети нежно докосване по челото и се осмели да погледне. Сега видя, че пред нея стои не ангел, а забулена със синкав воал жена с големи, скръбни очи. Гуенхвифар долови това, което жената й казваше, в мислите си: „Аз бях тук преди Христа, и съм, и ще бъда, и създадох и теб — такава, каквато си. Затова, дъще, забрави страха и срама и се радвай, защото ти и аз сме едно“.

Гуенхвифар имаше чувството, че се носи по облаците. Тялото и, сърцето й бяха изтъкани от радост. Не помнеше да е била толкова щастлива от далечните дни на детството си. Дори в прегръдките на Ланселет не бе познала такова пълно блаженство. „О, само да можех да предам тази радост и на любимия си!“ Тя разбра, че ангелът, или каквото и да бе това невидимо присъствие, вече бе отминал, и малко се натъжи, но радостта не спираше да пулсира дълбоко в нея. Тя се взря с обич натам, където ангелът тъкмо поднасяше пламтящата чаша към устните на Ланселет, и си каза: „Ако можеше и ти да изпиташ частица от това щастие, мой скръбни любовнико!“

За последен път лумна сиянието около Граала, вихърът връхлетя, изпълни залата и сетне всичко утихна. Гуенхвифар яде и пи, без да разбира какво слага в устата си — знаеше само, че е нещо безкрайно вкусно, и се отдаде на простичкото удоволствие от храненето… „Всичко, което е около нас, на този ден, е осенено от духа Божи…“

Беше се възцарило мълчание — залата изглеждаше някак опустяла на ярката дневна светлина. Гауейн стана и заговори на висок глас, след него скочи и Галахад.

„Кълна се да прекарам, ако трябва, и целия си живот в търсене на Светия Граал, но да го зърна отново в целия му блясък…“

Епископ Патрициус изглеждаше изтощен. Гуенхвифар изведнъж осъзна колко е стар; олтарът бе празен — свещената чаша бе изчезнала. Тя стана и тръгна бързо към епископа.

— Отче… — поде Гуенхвифар и поднесе чаша вино към устните му. Той отпи и цветът бавно започна да се връща на сбръчканото му старческо лице. После каза:

— Това е бил дух Божи, който слезе сред нас… Споделихме трапезата със сина Божи и пихме от чашата, от която е пил и Той вечерта, преди да поеме пътя към Голгота…

Гуенхвифар започваше да разбира… Каквото и да се бе случило днес, то бе Божия воля. Видение се бе явило пред всеки един от тях. Епископът продължаваше да шепне:

— Кралице, видя ли… видя ли Светия Граал?

Тя отвърна кротко:

— Уви, не, отче. Може би не съм достойна. Стори ми се само, че виждам ангел Божи, а сетне за миг пред мен застана и Божията майка…

— Бог е пратил всекиму знамение — продължаваше Патрициус. — Толкова се молих това да се случи, та всеки от нас да се изпълни с любов към Христа, да го види по своему…

Гуенхвифар си спомни старата поговорка „Внимавай за какво се молиш, защото молитвата ти може да се сбъдне“. Да, всички тези хора наистина бяха получили вдъхновение свише. Един след друг рицарите на Артур даваха обет да дирят Граала, и Гуенхвифар си каза: „Сега братството ще се разпилее по четирите краища на света“.

Тя се загледа в олтара, където бе стояла чашата. „Епископ Патрициус и Кевин — Мерлин Британски, не постъпиха правилно — заблудиха се, също както и Артур. Никой няма право да призовава духа Божи така — за да послужи за постигане на неговите цели. Бог е като силен вятър, който разпилява с един дъх дребните човешки намерения — като плясъка на ангелски крила, който чух днес — всичко може да рухне за миг…“

Гуенхвифар се учуди сама на себе си. „Какво става с мен, та се осмелявам да съдя Артур и дори самия епископ за постъпките им?“. После, с новооткритата сила на духа, си отговори сама: „В името Божие, защо не? Та те са само хора, а не богове, значи и целите им не могат да бъдат свещени и недосегаеми!“ Тя потърси с поглед Артур — той бе отишъл в долния край на залата — при прислугата и селяните… Там ставаше нещо, някаква селянка бе издъхнала — несъмнено не бе издържала на силните чувства, които Светото Присъствие бе предизвикало. След малко Артур се върна — Гуенхвифар видя, че той не крие тъгата си.

— Наистина ли трябва да потеглиш, Гауейн — а ти, Галахад? Ти също ли, синко? Борс, Лайънел — всички до един?

— Господарю Артур — чу се гласът на Мордред. Беше облечен както винаги в кървавочервено — цветът му отиваше и подчертаваше още повече шокиращата му прилика с Ланселет на млади години.

Гласът на Артур бе почти нежен.

— Какво има, момчето ми?

— Кралю, моля те да ми разрешиш да не отида да търся Граала — каза Мордред. — Може това наистина да е дълг за всеки твой рицар, но някой все пак трябва да остане при теб.

Гуенхвифар почувства внезапен прилив на нежност към младия човек. „Да, той наистина е син на Артур — не Галахад, който е цял изтъкан от мечти и фантазии!“ Нима наистина някога не бе харесвала Мордред и се бе съмнявала в него? Тя каза развълнувано:

— Бог да те благослови, Мордред — и младият мъж й се усмихна. Артур кимна и каза:

— Така да бъде, синко.

За първи път Артур нарече Мордред публично свой син; дори само по това Гуенхвифар можа да прецени колко е притеснен.

— Бог да е на помощ и на двама ни, Гуидиън — искам да кажа, Мордред. Толкова много от моите рицари ще се разпилеят по света, и един Бог знае ще се върнат ли изобщо някога… — Артур посегна и хвана ръката на Мордред. Гуенхвифар имаше чувството, че той се облегна за миг на сина си.

В този момент пред нея застана Ланселет и се поклони.

— Мога ли да се сбогувам с теб, лейди?

Внезапно избликналите сълзи охладиха възторга, обзел Гуенхвифар.

— Трябва ли наистина да отидеш и ти, скъпи? — отвърна тя, без да я е грижа кой би могъл да чуе думите й. Артур също бе обезпокоен. Той задържа ръката на своя братовчед и приятел и попита:

— Наистина ли ще ни оставиш, Ланселет?

Ланселет кимна; лицето му сияеше, озарено от неземна радост. Може би и той бе познал щастието, което изпита Гуенхвифар? Но защо тогава искаше да тръгне — за да го търси отново? Нима не съзнаваше, че щастието е част от него?

— Любов моя — поде Гуенхвифар. — Винаги си казвал, че не се считаш за добър християнин. Защо тогава искаш да тръгнеш с такава непосилна задача и да ме изоставиш?

Ланселет очевидно не намираше думи. Но най-сетне каза:

— Наистина, през всички тези години у мен се бе загнездило съмнението, че Бог е измислен от свещениците, за да ни държат в страх и подчинение. Но сега видях… — той облиза пресъхналите си устни, търсейки най-подходящите думи, за да опише нещо не от този свят. — Видях… нещо. Щом ни е било пратено такова видение — пък било то от Христа или от Сатаната…

— То несъмнено ни бе пратено от Бога, Ланселет — прекъсна го Гуенхвифар.

— Тъй казваш ти за това, което сама си видяла — отвърна той, притискайки ръката й към сърцето си. — Аз не съм сигурен — ту ми се струва, че виждам майка си, която ми се присмива, ту съм склонен да повярвам, че всички богове са въплъщения на един Бог, както казваше Талиезин. Разкъсвам се между мрака на вечното съмнение и светлината на крайното познание, която сияе отвъд отчаянието… — Той пак се поколеба. — Имам чувството, че чувам звъна на голяма камбана, и той ме зове — да тръгна към светлината — тя е още слаба, проблясва като измамните светлини из тресавищата, и нещо ми казва: „Върви!“ Знам, че истината, единствената истина е там и е достижима, и аз трябва да я открия, да разкъсам мъглите на заблудата… Истината е там, но аз трябва да намеря пътя към нея, моя Гуенхвифар. Нима ще ми отречеш правото да я търся — сега, когато най-сетне съм убеден, че тя съществува?

Гуенхвифар имаше чувството, че двамата са сами в залата. Знаеше, че в друг случай би могла да му наложи всяко свое желание — но кой може да застане между човека и душата му? Бог не бе го дарил с щастието и душевното спокойствие, което бе изпитала тя — затова той щеше да тръгне да го търси. Тя самата, ако само бе почувствала присъствието на истината, но без искрената, дълбока увереност, произтичаща от него, сигурно също щеше да прекара остатъка от живота си в търсене на тази увереност. Затова протегна ръце към него и каза с ясен глас:

— Върви тогава, любов моя, и дано Бог даде да откриеш истината, която търсиш.

Имаше чувството, че е в прегръдките му пред всички хора, което ги бяха наобиколили.

Ланселет отговори:

— Да бъде Бог винаги с теб, кралице моя, и дано е милостив, та един ден отново да се върна при теб.

Сетне се обърна към Артур. Гуенхвифар не можа да чуе какво точно му каза. Видя само, че го прегърна — както преди години, когато всички бяха млади и невинни.

Артур стоя, положил ръка на рамото на Гуенхвифар, следейки с поглед Ланселет, докато той излезе от залата.

— Понякога — каза той тихо, — мисля, че Ланс е най-добрият от всички нас. Гуенхвифар се извърна към него. Сърцето й преливаше от обич към съпруга й заради неговата добрина.

— Аз също мисля така, любов моя. За нейно учудване Артур продължи:

— Обичам и двама ви, Гуен. Никога недей да мислиш, че те поставям по-ниско, от когото ида било на този свят. Почти се радвам, че не ми роди син — допълни той, вече почти шепнешком, — защото тогава можеше да решиш, че те обичам, защото си ме дарила с наследник. А сега мога да ти кажа, че те обичам повече от всичко — над теб поставям само дълга си към тази земя, която Бог ми е поверил, за да се грижа за нея — а това не би могло да ти се зловиди…

— Не — промълви Гуенхвифар. Сетне, за първи път в живота си, каза напълно искрено, без никакви колебания и съмнения: — Аз също те обичам, Артур, вярвай ми.

— Никога не съм се съмнявал в обичта ти, скъпа моя — и той вдигна и двете й ръце към устните си и ги целуна, а Гуенхвифар отново почувства онова ликуващо, всеобхватно щастие. „Има ли друга жена на този свят, която да е получила толкова много от живота — обичат ме двамата най-велики мъже на този свят!“

Около тях чувствата се бяха уталожили и се водеха обичайните дворцови разговори. Хората обсъждаха кой какво е видял — един твърдеше, че било ангел Божи; друг — че видял девица, която държала в ръцете си Граала; някои, също като Гуенхвифар, бяха видели Божията майка; много пък не бяха видели нищо — само светлина, толкова ярка, че не можели да държат очите си отворени, и веднага след това се бяха почувствали изпълнени с радост и душевен покой. Повечето хора твърдяха, че са се хранили с това, което обичат най-много.

Вече се твърдеше, че по Божия милост чашата, която са видели, била тази, от която Исус Христос пил на Тайната вечеря, когато разчупил хляба и подканил учениците си да ядат от него и да пият виното, защото те са тялото и кръвта му — символ, напомнящ плътта и кръвта при езическите жертвоприношения. Може би епископ Патрициус бе избрал този момент да разкаже тази история, защото всички бяха още зашеметени от станалото и никой не бе наясно какво точно са видели?

Гуенхвифар се прекръсти, защото си спомни какво й бе разказвала някога Моргана. На Авалон разправяли, че Исус Назарянина сам бил идвал на Свещения остров, още като юноша, за да го обучават мъдрите друиди от Гластънбъри. След кръстната му смърт Йосиф Ариматейски, който според някои му бил чичо, а според други — осиновител, се върнал отново тук, забил тояжката си в земята на Гластънбъри и тя разцъфтяла. От нея поникнал свещеният храст на острова. Беше възможно тогава Йосиф да е донесъл и чашата, от която Исус е пил на Тайната вечеря. Да, Граалът бе свят — несъмнено. Та нали, ако не бе пратен от Бога, тогава видението трябваше да е плод на магия — а как би могло такава красота, такова щастие да бъдат сатанинско творение?

Но все пак, каквото и да казваше епископът, този дар нямаше да доведе до добро. Гуенхвифар изведнъж потръпна. Един по един бяха ставали рицарите на Кръглата маса, всеки бе давал обета си и веднага след това всички бяха тръгнали на път. Кралицата огледа почти напълно опустялата зала. Нямаше ги вече — всички рицари на крал Артур, всички до един, освен Мордред, който обеща да остане при владетеля, и Кай, който бе вече прекалено възрастен и куцаше зле, та не би могъл да тръгне с останалите. Артур не погледна Кай. Съзнаваше, че трябва някак да го утеши, че не е могъл да тръгне и той. После каза:

— Щеше ми се да тръгна с тях и аз — ако беше възможно. Нека съхранят мечтата си.

Гуенхвифар стана и наля вино в чашата му. Дощя й се да бяха сами в стаята си, а не в залата с внезапно опустялата Кръгла маса.

— Артур, ти си знаел какво ще се случи — нали каза, че очакваш по Великден да се случи чудо?

— Да — облегна се уморено кралят на трона си. — Но ти се кълна, че не бях запознат с плановете на епископ Патрициус и Мерлин. Знаех само, че Кевин е успял да донесе от Авалон друидските светини. — Той постави ръка на дръжката на меча си. — Мечът ми бе даден, когато бях коронясан за крал — а сега той бе поставен в служба на това кралство и на Христа. Смятах, също като Мерлин, че най-светите мистерии на древността трябва да бъдат поставени в услуга на Бога — толкова повече, че всички богове са въплъщение на Единия, както ни учеше Талиезин. В стари времена друидите са наричали бога с други имена, но тъй или иначе, тези светини принадлежат Богу и Нему трябваше да бъдат върнати. Но какво се случи днес в тази зала — това не знам.

— Ти твърдиш, че не знаеш?! Та нима не разбираш, че това бе истинско чудо, че Дух Свети слезе сред нас, за да разберем, че Граалът трябва да служи Богу?

— На моменти и аз мисля така — каза бавно Артур. — Но после си казвам… Дали това не е плод на магиите на Мерлин — че всички имахме видения и сме убедени в чудото? Защото виж — всички мои рицари ме напуснаха и никой не знае ще ги видя ли някога пак.

Той вдигна очи към нея — Гуенхвифар видя, сякаш отдалеч, че веждите му бяха вече съвсем бели, а и косата му беше посребрена. Артур продължи:

— Не разбра ли, че Моргана беше тук?

— Моргана ли? — Гуенхвифар поклати глава. — Не. Защо не дойде да ни поздрави?

Той се усмихна.

— Нима не знаеш? Когато напусна този двор, тя бе в немилост пред мен.

Устните му се свиха, а ръката му неволно потърси дръжката на Екскалибур — сякаш да се убеди, че мечът още виси на хълбока му. Сега мечът бе поставен в обикновена, даже грозна кожена ножница; Гуенхвифар така и не бе посмяла да попита какво се е случило с другата ножница — онази, която Моргана бе бродирала за него преди много години, но сега вече предполагаше какво е било в основата на разпрата между двамата.

— Ти така и не научи — но тя подстрекаваше към бунт против мен. Искаше да постави на трона любовника си Аколон — вместо мен…

Преди малко Гуенхвифар имаше чувството, че никога повече няма да се гневи на нито едно живо същество на Божия свят — дори сега изпита по-скоро жал към Моргана. Дожаля й и за Артур, защото знаеше колко много обичаше и вярваше на сестра си, а тя го бе измамила така жестоко.

— Защо не ми каза още тогава? Аз никога не съм й вярвала.

— Тъкмо затова. — Артур я притисна здраво към себе си. — Мислех, че няма да понеса, ако ми кажеш, че никога не си й вярвала и че винаги си ме предупреждавала да не й се доверявам и аз. Но днес Моргана беше тук. Беше преоблечена като стара селянка. Стори ми се стара, Гуенхвифар. Стара, болна и съвсем безобидна. Все си мисля, че е дошла, за да хвърли още един поглед на този дворец, където някога е била властваща херцогиня, а може би да види и сина си… Изглеждаше по-стара от майка ни преди смъртта й. — Той помълча. Пресмяташе нещо на пръсти, после каза. — Но то си е така. Тя е по-стара, отколкото беше майка ни, когато умря, а и аз доживях доста по-напреднала възраст от баща си. Да, Гуенхвифар, не мисля, че Моргана бе дошла, за да върши зло, пък и да е имала такива намерения, чудото ги е осуетило.

Артур замълча отново. Гуенхвифар знаеше, че не иска да каже на глас, че още обича Моргана и че тя му липсва.

„Колкото повече години минават, толкова повече стават нещата, които не мога да кажа на Артур — както и тези, които той не може да каже на мен. Но днес поне можахме да говорим за Ланселет и за любовта, която свързва и трима ни.“ За миг й се стори, че тъкмо тази любов е голямата истина на живота й. Защото любовта не може да се мери и тегли — толкова любов за единия, толкова — за другия. Любовта беше безкраен, вечен поток, и колкото повече обичаш, толкова повече обич можеш да дадеш — и сега тя искаше да даде обичта си всекиму, също както бе дадена и на нея, когато видя пред себе си Божията майка.

Днес сърцето й се стопляше дори при мисълта за Мерлин.

— Виж как се мъчи Кевин с арфата си. Да пратя ли някой да му помогне, Артур?

Артур се поусмихна и отвърна.

— Няма нужда. Не виждаш ли, че Нимю е вече при него?

Гуенхвифар отново се почувства понесена от потока на обичта — този път почувства нежност към дъщерята на Илейн и Ланселет — нали те бяха едни от хората, които бе обичала най-много на този свят? Ето, Нимю бе хванала Мерлин под ръка… Също като в старата приказка за девицата, която се влюбила в грозен горски звяр. Да, днес Гуенхвифар обичаше и Мерлин, и се радваше за него, задето младите, силни ръце на Нимю го подкрепяха.

Дните минаваха един след друг в опустелия кралски двор в Камелот. За Гуенхвифар Нимю все повече се превръщаше в дъщерята, която никога не бе имала. Момичето се вслушваше почтително във всяка нейна дума, ласкаеше я незабележимо, и винаги бе готово да й помогне, с каквото може. Само едно нещо не харесваше кралицата у Нимю — тя прекарваше прекалено много време с Мерлин.

— Той може да твърди, че е приел Христовата вяра, детето ми — предупреждаваше я Гуенхвифар, — но в сърцето си е все същият стар езичник. Полагал е клетва съгласно варварските обичаи на друидите, от които ти сама се отрече — нали си виждала змиите на китките му!

Нимю плъзна пръсти по собствените си китки. Кожата им беше нежна като коприна.

— Но Артур също носи знака на змиите — възрази тя меко, — че дори и аз можех да го нося, братовчедке, ако не бях получила просветление. Мерлин е мъдър мъж, пък и няма друг в цяла Британия, който да свири на арфа като него.

— Но той е и връзка с Авалон, която не желаеш да прекъснеш — каза Гуенхвифар по-остро, отколкото всъщност искаше.

— Не, не — отвърна Нимю. — Моля те, братовчедке, никога не говори с него за това. Той никога не ме е виждал на Авалон, не ме познава, и не бих искала да ме има за вероотстъпница…

Изглеждаше толкова притеснена, че Гуенхвифар каза с обич:

— Щом искаш, няма да му казвам. Не съм споменавала дори пред Артур, че си дошла при нас от Авалон.

— Толкова обичам музика, и най-вече арфа — продължи настоятелно Нимю. — Нали мога да продължа да разговарям с него?

Гуенхвифар се усмихна снизходително.

— Баща ти също е добър музикант — разправял ми е, че майка му е поставила арфа в ръцете, още когато бил прекалено малък, за да държи меч, и сама го научила как да дърпа струните. Щях да приема Мерлин по-лесно, ако се занимаваше само с арфата си, но той настоява да бъде съветник на Артур. — Тя потръпна и допълни: — Този човек изглежда просто чудовищно!

Нимю отговори търпеливо:

— Съжалявам, че си настроена против него. Та това не е по негова вина — сигурно той също би искал да е красив като баща ми или Гарет.

Гуенхвифар сведе глава.

— Знам, че е жестоко от моя страна, но от дете изпитвам отвращение към хора с физически недъзи. Все още не съм убедена, че видът на Кевин не ме е накарал да пометна последния път, когато се надявах, че ще износя живо дете. Нали, ако Бог е добър, то и всичко, което идва от него, трябва да е красиво, а грозното и изроденото — творение на дявола?

— Не — каза Нимю. — Не ми се вярва да е тъй. Та нали в Светото писание е казано, че сам Бог подлага хората на изпитания — нали Той е пратил проказа на Йов, и по негова воля китът погълнал Йона. Та нали тъкмо Божиите избраници са тези, които страдат най-много приживе, както е страдал Христос. Може дори да се каже, че тъкмо богоизбраните страдат повече от обикновените хора. А може би Кевин изплаща някой тежък грях, който е сторил в предишен живот.

— Епископ Патрициус винаги казва, че това са езически вярвания и че никой истински християнин не бива да се поддава на тези лъжи — че сме можели да се прераждаме. Ако е тъй, как бихме могли да отидем на небето?

Нимю се усмихна неволно, защото си спомни как преди много години Моргана й каза: „Никога повече не ме занимавай с това, което ти е казвал отец Грифин.“ Изпита желание да каже нещо подобно на Гуенхвифар, но запази спокойствие и продължи със сладък глас:

— О, не, братовчедке. Нали пак в Светото писание се разказва как хората питали Йоан Кръстител кой е той. Някои казвали, че Месията, когото очакват, ще е прероден пророк Илия, а пък Исус Христос казал: „Казвам ви, че Илия е сред вас, но вие не го познахте“, и хората разбрали, че говори за Йоан. Значи сам Христос е вярвал в прераждането — защо да не вярват и хората?

Гуенхвифар се зачуди откъде Нимю познава толкова добре Светото писание, след като е отрасла на Авалон. После си спомни как на моменти бе й се струвало, че и Моргана знае Светото писание по-добре от нея самата.

Нимю поде:

— Може би свещениците не ни разрешават да вярваме в прераждането, за да бъдем добри още в настоящия си живот. Други пък вярват, че не остава много време до свършека на света и Второто пришествие, и мислят, че ако хората се надяват да се поправят в друг живот, няма да имат време за това. Ако хората бяха убедени, че ще се преродят, биха ли се старали много да бъдат безукорни в сегашното си съществувание?

— Такава вяра ми се струва опасна — отвърна Гуенхвифар. — Ами ако хората са убедени, че рано или късно всеки ще достигне спасение — в един или друг живот, какво ще им попречи да грешат в сегашния, вярвайки, че рано или късно Божията милост ще ги осени?

— Струва ми се, че нито страхът от свещениците, нито Божият гняв, нито каквото и да било друго би възпряло човечеството от прегрешения — отвърна Нимю. — Човеците биха се отрекли от злото единствено ако достигнат висшата мъдрост през всичките си прераждания и осъзнаят, че грехът е безсмислен и рано или късно се заплаща.

— Тихо, дете! — възкликна Гуенхвифар. — Ами ако някой те бе чул да изказваш такива еретични мисли? Въпреки че — продължи тя след кратко замисляне; — след последния Великден и аз все повече се убеждавам, че Божията любов и милост са безгранични, и че може би някои грехове не Го гневят чак толкова, колкото ни карат да вярваме свещениците… Ето на, сега и аз говоря като еретичка!

Нимю се усмихна и си каза: „Не съм дошла в двора, за да просвещавам Гуенхвифар. Имам далеч по-сериозна и опасна мисия и не ми е работа да я водя към истината — а тя е, че рано или късно всеки ще достигне просветление.“

— Нима не вярваш във Второто пришествие, Нимю?

„Не“, отвърна на себе си Нимю, „не вярвам. Вярвам, че просветлените, какъвто е и Христос, идват само веднъж, след като в многобройни прераждания са постигнали висшата мъдрост, и след това отиват завинаги във вечността; но вярвам, че висшата мъдрост ще прати още и още просветлени, за да насочват човечеството по правия път — и че човечеството винаги ще посреща тези хора с кръст, клади и камъни.“

— Не е толкова важно в какво вярвам аз, братовчедке — важна е истината. Някои свещеници казват, че Бог е любов, а други, че идва с меча на отмъщението. Понякога си мисля, че действителното призвание на свещениците е да наказват хората, защото те не са се вслушали в думите на Христа за всеобщата любов. Затова Бог ги наказва с омраза и фанатизъм.

Нимю спря, за да не ядосва повече Гуенхвифар. Но кралицата каза само:

— Е, Нимю, познавам и такива свещеници.

— Но след като и сред свещениците има лоши хора — каза Нимю, — не виждам причини сред друидите пък да няма добри.

Гуенхвифар си каза, че в това разсъждение би трябвало да има някаква грешка, но тя не може да я открие.

— Може и да си права, мила. Но ми е неприятно да те виждам толкова често с Мерлин… Въпреки че и Моргана го харесваше… Даже на времето се говореше, че й е бил любовник. Винаги съм се чудила как придирчива жена като нея е могла да търпи докосването му.

Това бе новост за Нимю и тя реши да не го забравя. Може би така Моргана бе научила слабостта му, която сподели с нея? После каза:

— От всичко, на което ме учеха на Авалон, най-много обичах музиката, а от Светото писание най-много обичам да чета онзи псалмопевец, който казва да славим Бога с лютня и арфа. А Кевин ми обеща да ми намери арфа, защото не донесох тук своята. Мога ли да го повикам тук, братовчедке?

Гуенхвифар се поколеба, но не можа да устои на нежната усмивка на младото момиче и каза:

— Разбира се, дете мое.