Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (38)

17

Още преди да стане от леглото си, Гуенхвифар почувства топлината на слънчевите лъчи, които проникваха и през балдахина. Лятото бе дошло, а с него и празникът на Белтейн — върховната изява на езическите вярвания. Гуенхвифар бе убедена, че и сега много от нейните прислужници — и мъже, и жени — ще се измъкнат довечера тайно от замъка, за да присъстват на паленето на Белтейнските огньове на Драконовия остров, да възвеличават тяхната Богиня, и след това да се любят из нивята. „Несъмнено“, каза си Гуенхвифар, „Много от тях ще се върнат с натежали утроби, и ще родят деца на Бога, както казват те… А аз, която съм християнка и вярна съпруга, не мога да даря със син моя повелител.“

Тя се обърна и загледа спящия Артур. О, да, той наистина й беше скъп и тя го обичаше много. Вярно, на времето я беше взел заради зестрата, без изобщо да я е видял, но после я обикна. Винаги я беше уважавал и засвидетелствал любовта си — не беше негова вината за това, че тя не можеше да изпълни дълга си на кралица и да осигури наследник на трона.

Ланселет — не, не, беше се заклела последния път, когато той напусна двора, да не мисли вече за него. Още копнееше за него — със сърцето, душата и тялото си; но бе дала клетва, че ще бъде вярна съпруга на Артур, че никога вече няма да позволява на Ланселет дори тези детински милувки, които само измъчваха и двамата и ги караха да мечтаят за нещо повече… Дори да не беше голям грях, това беше игра с огъня.

Белтейн. Може би тя имаше дълг като ревностна християнка и християнска кралица да организира в двора такива празненства, че хората да се забавляват, без да излагат на опасност безсмъртните си души. Знаеше, че Артур е наредил по Петдесетница да се организират игри, и че ще се раздават награди на победителите — така правеше всяка година, откак пристигнаха в Камелот. Но и сега в двора имаше достатъчно рицари, за да се организира турнир. Тя самата можеше да предложи една сребърна чаша за награда. Щеше да покани и арфисти, да организира танци. Хрумна й една игра, с която съкращаваха дългите часове, докато предяха — и сега кралицата щеше да награди с хубава панделка жената, която успееше да изпреде най-много прежда за един час, или пък да изтъче най-много плат. Да, трябваше да се измислят някакви невинни забавления, та хората да не чувстват липсата на забранените празненства на Драконовия остров. Гуенхвифар стана и започна да се облича — трябваше веднага да потърси Кай.

Тя наистина съумя да прекара много приятна сутрин. Артур също се зарадва на идеята й, когато я сподели с него. Гуенхвифар обсъжда с Кай наградите за бъдещите победители почти до обяд — щеше да има отделна награда за най-добър ездач, друга — за този, който владее меча най-добре. Хубаво щеше да е, ако има награда за най-добре представилия се от момчетата, които още не бяха получили рицарско звание — може би наметало. Но през цялото време я гризеше една мисъл, загнездила се дълбоко в сърцето й: „На днешния ден боговете на древните наредили да се чества плодородието… а аз съм безплодна“. В крайна сметка стана така, че един час преди пладне, когато фанфарите щяха да възвестят началото на турнира, Гуенхвифар тръгна да търси Моргана, без сама да знае какво точно ще й каже.

Моргана бе пълновластна господарка на стаята, в която боядисваха изпредената вълна. На нея бе поверено и варенето на пиво — тя знаеше какво се прави, за да не вкисва пивото, умееше да дестилира спирт, който й служеше за лекарства правеше и парфюми от венчелистчетата на цветя — нейните парфюми ухаеха понякога по-приятно от онези, които търговци донасяха отвъд моретата и струваха цяло състояние. Според някои от жените в тези парфюми имаше магия, но Моргана й беше казала, че няма нищо подобно. Просто бе изучила свойствата на цветята и другите растения. Моргана твърдеше, че всяка жена би могла да върши същото, стига само да е сръчна и да има време и желание да се изучи.

Когато Гуенхвифар я откри, тя бе запретнала високо полите на празничната й рокля, а косите си бе увила с кърпа. Беше се навела и душеше едно ведро с пиво, което явно бе развалено.

— Хвърлете го — казваше Моргана. — Било е на студено, когато е трябвало да ферментира, затова е вкиснало. Утре ще варим ново. Имаме достатъчно за днес, дори за пиршеството на кралицата, въпреки че не ми е ясно как го измисли точно сега.

Гуенхвифар се обади:

— Да не би да не ти се празнува, сестро?

Моргана се извърна и я видя.

— Не особено — каза тя. — Освен това се чудя как на теб ти хрумна да организираш пиршество. Предполагах, че тъкмо по Белтейн ще се отдадеш на най-строг пост и молитва, за да подчертаеш, че не си от онези, които почитат Богинята и се веселят из нивята.

Гуенхвифар се изчерви — така и не се научи да разбира кога Моргана й се подиграва.

— Може би Бог иска хората да се радват на настъпването на лятото. Няма нужда да се говори за богини… добре, знам какво ще кажеш. Наистина ли вярваш, че Богинята дава живот на посевите и че благославя утробите на овцете и юниците… и на жените?

— Така ме учеха на Авалон, Гуен. Защо ме питаш тъкмо сега? — Моргана свали кърпата от косите си и изведнъж Гуенхвифар си каза: „Колко е красива!“ Беше по-възрастна от нея самата — трябва да беше минала тридесетте — но не изглеждаше и с ден по-стара от онова далечно време, когато Гуенхвифар я срещна за първи път. Нищо чудно, че хората я смятаха за магьосница! Моргана беше облечена в тъмносиня рокля от много фин вълнен плат. Роклята беше съвсем простичка, но в косите й имаше цветни панделки. Беше увила тъмните си плитки над ушите и ги беше събрала със златна игла. Гуенхвифар си каза, че в сравнение с нея изглежда и като досадна кокошка — чувстваше се като обикновена домакиня, макар че бе върховна кралица на Британия, а Моргана — само херцогиня, при това езичница.

Колко учена беше Моргана — когато се сравняваше с нея, Гуенхвифар се чувстваше съвсем неука. Пък и какво ли умееше — едва подписваше името си и четеше по малко от Евангелието. Моргана пишеше и четеше като същински писар, а беше отлична домакиня. Предеше, тъчеше и бродираше прекрасно, боядисваше платове, вареше бира, разбираше от билки и — от магии също. Накрая Гуенхвифар се реши и каза с треперещ глас:

— Сестро — хората го казват на шега, но аз трябва да те попитам дали не е истина — че умееш да правиш заклинания за плодовитост? Аз… не мога да живея повече така! Жените в този двор следят всяка моя хапка, за да разберат дали не съм бременна. Не престават да правят сметки докъде пристягам колана на роклята си! Моргана, сестро, моля те, ако можеш да правиш такова заклинание — Моля те, стори го заради мен!

Трогната, но притеснена, Моргана постави ръка върху ръката на Гуенхвифар.

— Вярно е, че на Авалон се знае какво трябва да стори една жена, за да не забременее… но, Гуенхвифар… — тя се поколеба, а Гуенхвифар усети, че лицето й пламва от срам. Сетне Моргана продължи: — Аз не съм Богинята. Кой знае, може би нейната воля е вие с Артур да нямате деца. Би ли се осмелила наистина да предизвикаш боговете, като отидеш против волята им с разни билки и заклинания?

Гуенхвифар настоя отчаяно:

— Дори Христос е казал: „Господи, стори тъй, че да ме отмине тази чаша…“

— Но, Гуен, той също е казал и това: „Нека бъде твоята воля, Господи, а не моята“ — напомни Моргана.

— Не мога да се начудя как знаеш такива неща…

— Живяла съм в дома на Игрейн единадесет години, Гуенхвифар, и съм слушала как се чете Евангелието не по-малко от теб.

— Но не мога да повярвам, че Бог иска кралството да се разпокъса и да потъне отново в хаос след смъртта на Артур — продължи Гуенхвифар и чу как остро и нервно се извиси собствения й глас. — През всички тези години бях вярна съпруга — а, зная, че не вярваш, и сигурно мислиш това, което мислят всичките ми придворни дами, че съм изневерила на моя господар заради любовта на Ланселет — но е тъй, Моргана, кълна ти се…

— Гуенхвифар, Гуенхвифар! Аз не съм ти изповедник! Не съм те упрекнала в нищо…

— Но би ме упрекнала, ако положението ти го позволяваше. Освен това мисля, че ревнуваш! — продължи Гуенхвифар, увлечена от яростта си, но се сепна и извика разкаяно: — О, не, не искам да се караме, Моргана, сестро… Нали дойдох да те моля за помощ… — сълзи потекоха от очите й. — Нищо лошо не съм сторила. Бях добра и вярна съпруга, грижех се за домакинството и се стремях запазя честта и доброто име на неговия двор, молех се за него и се стремях да следвам Божията воля. Не съм изневерила на дълга си… а въпреки всичко, въпреки дълга и верността — не получих нищо в замяна! Всяка уличница от тези, които следват войската, може да зачева и да разхожда гордо издутия си корем, а аз… нямам нищо, нищичко… — Гуенхвифар плачеше неудържимо, скрила лице в ръцете си.

Когато Моргана проговори, бе явно озадачена, но гласът й беше нежен. Протегна ръце, прегърна здраво Гуенхвифар и каза:

— Не плачи, недей да плачеш, Гуенхвифар. Хайде, погледни ме. Наистина ли страдаш толкова от това, че нямаш дете?

Гуенхвифар отчаяно се опита да се овладее. После каза:

— За нищо друго не мисля — ден и нощ…

Моргана помълча, после каза:

— Да, разбирам, че ти е много тежко… — Мислите на Гуенхвифар просто отекваха в собствената й глава:

„Ако имах дете, нямаше да мисля ден и нощ за тази любов, която ме кара погазя честта си — тогава бих мислила единствено за детето на Артур“.

— Така ми се иска да можех да ти помогна, сестро — но никак не ми се иска да се забърквам в магии и да правя заклинания. На Авалон са ме учили, че простият народ се нуждае от такива неща, но мъдрите са длъжни да понесат съдбата, предопределена им от боговете.

Докато говореше, Моргана започна да се обвинява в лицемерие. Спомни си онази сутрин, когато бе излязла да набере билки и корени, с помощта на които да изхвърли детето на Артур от утробата си. Да не би да наричаше това покорство пред волята на Богинята?

Но нали в крайна сметка не бе го сторила…

Внезапно я налегна безкрайна умора и тя си каза:

„Аз не исках да имам дете и едва не умрях, докато го раждах, но то все пак се роди и е живо и здраво. Гуенхвифар копнее денонощно за дете, а утробата й е празна, както са празни и прегръдките й. Нима волята на боговете е толкова жестока?“

Почувства се задължена да каже:

— Гуенхвифар, не забравяй едно — заклинанията не винаги изпълняват желанията точно както си си представяла. Какво те кара да мислиш, че Богинята, на която служа, може да ти изпрати син, ако твоят Бог, който според вас е по-велик от всички останали божества, не може да изпълни молбата ти?

Гуенхвифар знаеше, че отговорът й звучи като богохулство, и се срамуваше от себе си. Но въпреки това се осмели да изрази на глас мислите си с пресекващ глас:

— Мисля си, че Бог може би не се грижи за жените — всички свещеници са мъже, а в Светото писание непрекъснато се казва, че жените са грешници и изкусителки… може би Той не чува молитвите ми, защото съм жена. Затова и ще се обърна към Богинята — защото Бог не иска да чуе молитвите ми… — Гуенхвифар се разплака бурно. — Моргана — извика тя отчаяно, — ако откажеш да ми помогнеш, заклевам, че ще отида тази нощ с лодка на Драконовия остров! Ще подкупя някой прислужник да ме откара там, а когато запалят огньовете, аз също ще се прекланям пред Богинята с молба да ме дари с дете! Кълна се, ще го сторя, Моргана. Стори й се, че вижда себе си как танцува на светлината на огъня, огряна от пламъците, как потъва в сенките с някакъв мъж, който нямаше лице, и се отпусна в прегръдките му — цялото й тяло се сви болезнено, но Гуенхвифар си призна със срам, че изпитва и удоволствие при тази мисъл.

Моргана я слушаше с нарастващ ужас.

„Няма да го стори, ще се уплаши в последния момент… та нали дори аз бях уплашена, аз, която бях посветила девствеността си на Рогатия Бог…“ Но чу отчаянието в гласа на снаха си и си каза: „А ако все пак го стори? Ако направи нещо такова, после ще се ненавижда цял живот“.

В стаята се чуваше само тихото хлипане на Гуенхвифар. Моргана почака, докато тя се поуспокои, и после каза:

— Чуй ме, сестро. Ще сторя за теб, каквото мога. Ти можеш да заченеш от Артур — няма нужда да ходиш край Белтейнските огньове или да търсиш друг мъж. Обещай ми, че никога няма да кажеш никому това, което ще ти доверя, и не ме разпитвай. Но знай, че Артур има вече дете…

Гуенхвифар я загледа учудено.

— Но той ми е казвал, че няма деца…

— Защото сам не знае, че има. Но аз съм виждала детето със собствените си очи. То се възпитава в двора на Моргоуз.

— Значи той вече има син и ако аз не му родя друг…

— Не! — Прекъсна я рязко Моргана. — Нали ти казах, че никога не бива да споменаваш нищо за това дете, защото то не е такова, че Артур да може да го признае. Ако ти не му родиш дете, Гауейн трябва да наследи кралството. Не ме разпитвай повече, Гуенхвифар, нищо повече няма да ти кажа. Но не забравяй, че ако не забременяваш, вината не е у Артур.

— Дори не съм зачевала от миналата есен — каза Гуенхвифар, — пък и ми се е случвало само три пъти през всичките тези години. — Тя преглътна и избърса лице с воала си. — Оставям се на волята на Богинята… дано тя има милост към мен… Моргана въздъхна.

— Дано. Но трябва да ми обещаеш, че няма да ходиш на Драконовия остров. Убедена съм, че можеш да заченеш, а ако направя заклинание, то може да ти помогне да износиш детето. Но отново те предупреждавам, Гуенхвифар — заклинанията изпълняват желанията, но не винаги точно така, както хората си представят — законите при тях са толкова необичайни, колкото и потокът на времето в царството на феите. Затова, ако заклинанието подейства не точно така, както си представяш, не обвинявай мен.

— Стига то да ми даде и най-малката възможност да даря краля с дете…

— Така да бъде — каза Моргана и й обърна гръб. Гуенхвифар я сподири, както дете следва стъпките на майка си. Какво ли ще е това заклинание, чудеше се тя, и как ли ще подейства? Защо Моргана бе добила такъв странен и тържествен вид — сякаш бе самата Велика Богиня? Тя пое дълбоко дъх и си каза, че ще приеме всичко, каквото и да се случи, стига в крайна сметка да получи това, което искаше повече от всичко друго на света.

След час прозвучаха фанфарите. Моргана и Гуенхвифар седяха една до друга край турнирното поле. Изведнъж Илейн се наведе към тях и възкликна:

— Вижте кой язди редом с Гауейн!

— Ланселет — прошепна Гуенхвифар, сякаш дъх не й стигаше. — Трябва току-що да е пристигнал.

Стори й се, че никога не е бил по-красив. Пресен червен белег разсичаше бузата му — у друг мъж това би й се сторило грозно, но на него белегът придаваше привлекателността на див звяр. Яздеше, сякаш с коня си бяха едно — Гуенхвифар слушаше бъбренето на Илейн, без всъщност да го чува. Очите й не можеха да се откъснат от Ланселет.

„Каква горчива ирония има във всичко това — защо идва сега, когато вече дадох обет да не мисля повече за него, а само да следвам дълга си към моя крал и съпруг.“ На гърдите й, под златната огърлица, която Артур й подари на петгодишнината от сватбата им, тежеше амулетът, който й даде Моргана. Беше малка торбичка с нещо, зашито в нея. Висеше точно между гърдите й. Не разбра, пък и не пожела да узнае какво бе сложила вътре Моргана.

„Защо идва сега? Надявах се, че ще дойде чак по Петдесетница, а аз дотогава щях да съм забременяла от Артур. Тогава той не би ме гледал така, защото щеше да му е ясно, че съм решила да не престъпвам брачните си клетви…“

И в този момент, въпреки волята й, в мислите й прозвучаха думите на Артур — „Ако родиш дете, няма да те питам кой е бащата… Разбираш ли какво ти казвам?“ Гуенхвифар бе го разбрала отлично. Синът на Ланселет можеше да наследи кралството. Дали не бе подложена на това ново изкушение, защото вече бе прегрешила тежко, като се забърка с магиите на Моргана, и заплашваше, че ще стори нещо нередно, за да принуди Моргана да й помогне?

„Все ми е едно, стига да родя син на краля… ако Бог е в състояние да ме прокълне за това, що за Бог е той?“ Изпита ужас, съзнавайки, че богохулства. Но нали и мисълта да отиде край Белтейнските огньове също бе богохулство…

— Вижте, Гауейн падна от коня! Дори той не може да устои на Ланселет! — възкликна възторжено Илейн. — Кай също! Но как може Ланселет да удря сакат човек?

— Не ставай по-глупава, отколкото си, Илейн — сопна се Моргана. — Мислиш ли, че Кай ще му е благодарен, ако разбере, че го щади? След като Кай участва в игрите, е поел съзнателно всички рискове, свързани с това. Никой не го е карал да участва.

Всъщност от момента, в който Ланселет се появи, за всички беше ясно кой ще спечели наградата. Другите рицари помърмориха добронамерено, когато я връчиха на Ланселет.

— Изобщо няма смисъл да участваме в турнира, когато и Ланселет е тук — заяви със смях Гауейн, прегърнал братовчед си през раменете. — Не можа ли да се позабавиш още ден-два, Ланс?

Ланселет също се смееше. Лицето му беше зачервено. Той подхвърли златната чаша във въздуха.

— Майка ти също много настояваше да остана за Белтейн. Но не съм дошъл, за да ви отнема наградата — нямам нужда от нея. Господарке Гуенхвифар — извика той, — вземи чашата и ми дай панделката, която носиш на шията си, в замяна. Нека чашата остане за олтара или за кралската трапеза!

Гуенхвифар се смути и притисна ръка към шията си. На панделката висеше амулетът от Моргана.

— Точно това не мога да ти дам, приятелю мой — каза тя, — но… — Гуенхвифар започна да откопчава единия си ръкав, който сама бе избродирала със ситни перли. — Вземи това, защото си мой верен рицар. А награди ще дам и на вас — поде тя, обръщайки се към Гауейн и Гарет, които се бяха представили като ездачи почти толкова добре, колкото и Ланселет.

— Благородно решение — намеси се Артур, надигайки се от мястото си, докато Ланселет целуваше бродирания къс коприна и го прикрепваше към шлема си. — Но най-смелият рицар в моя двор заслужава и други почести. Тази вечер ще бъдеш гост на кралската маса, Ланселет, и ще ни разкажеш всичко, което ти се е случило, откак напусна Камелот.

Гуенхвифар помоли да я извинят и забърза заедно с придворните си дами обратно към замъка, за да подготвят всичко за пиршеството. Илейн и Мелиъс не спираха да дърдорят за храбростта на Ланселет, за майсторската му езда, за щедростта, с която се отказа от ценната награда. Но Гуенхвифар мислеше само как я гледаше той, когато поиска панделката от шията й. Тя вдигна поглед и веднага срещна тъмните, загадъчни очи на Моргана, която я гледаше усмихнато. „Не мога вече да се моля за душевен мир. Отказах се от правото си да се моля“.

В началото на пиршеството Гуенхвифар не спираше да обикаля залата, проверяваше дали всички гости са добре настанени и обслужени. Докато тя заеме мястото си на кралската маса, повечето бяха успели да се напият. Навън се беше смрачило. Прислужниците внесоха лампи и факли, и започнаха да ги прикрепват по стените. Артур, също поразвеселен, заяви:

— Виждаш ли, лейди, и ние си палим Белтейнски огън тук, в замъка. Моргана бе седнала близо до Ланселет. Гуенхвифар чувстваше, че лицето й пламти от горещината и изпитото вино; тя извърна поглед, за да не ги вижда заедно. Ланселет се прозя силно и каза:

— Вярно, че днес е Белтейн. Бях забравил.

— Затова Гуенхвифар държеше да има празненство, та хората да не се чувстват изкушени да се върнат към старите ритуали — заяви Артур. — Винаги има различни начини да се справиш с един проблем — ако бях забранил изрично огньовете, веднага щяха да ме обявят за тиранин…

— А също и за клетвопрестъпник пред Авалон, братко — обади се тихо Моргана.

— Но след като кралицата се старае да забавлява хората тук, за да седят край масите в замъка, вместо да излязат на полето, да танцуват край огньовете, целта ни ще бъде постигната много по-лесно!

Моргана сви рамене. Гуенхвифар имаше чувството, че тя тайно се забавлява. Беше пила съвсем малко — всъщност беше може би единственият напълно трезвен човек на кралската трапеза.

— Ти пътува из Лотиан, Ланселет — там празнуват ли още Белтейн?

— Така казва кралицата — отвърна Ланселет, — но може и да се е пошегувала. Що се отнася до мен, не съм забелязал нищо, по което може да се предположи, че кралица Моргоуз не е най-съвестна християнка. — Въпреки това на Гуенхвифар й се стори, че той хвърли притеснен поглед към Гауейн, докато говореше. — Имай предвид, Гауейн, че нямам нищо против повелителката на Лотиан, и не искам да влизам в спор с теб или някой от близките ти…

Отговори му само леко похъркване. Моргана се изсмя рязко:

— Ето ти го Гауейн — спи на масата! Аз също искам да науча новини от Лотиан, Ланселет… не ми се вярва, че някой, който е живял там, може бързо да забрави белтейнските огньове. Слънцето владее приливите в кръвта на всеки, който е отраснал на Авалон — така е с кралица Моргоуз, така е и с мен — нали, Ланселет? Артур, помниш ли ритуала на Драконовия остров, когато те провъзгласиха за крал? Колко години има оттогава — девет или десет…

По някаква причина думите й раздразниха Артур, но когато проговори, тонът беше спокоен.

— Било е преди много години, а сега е минало и забравено, сестро — светът се променя с всеки нов сезон. Мисля, че тези ритуали са отживели времето си и имат все още стойност само за хората, които живеят от своя труд из нивята. Затова и продължават да призовават Богинята да благослови посевите — Талиезин мисли така и аз няма да му противореча. Но съм убеден, че старите ритуали нямат вече нищо общо с хората, които живеят в укрепени замъци и градове и са чули словото на Христа. — Артур вдигна чашата си, пресуши я наведнъж и допълни с пиянски ентусиазъм: — Бог ще ни даде всичко, което желаем — всичко, което е редно да желаем. Няма нужда да се обръщаме към старите богове — нали, Ланселет?

Гуенхвифар почувства за миг погледа на Ланселет върху себе си. После той отвърна:

— Кой от нас може да има всичко, което желае, кралю мой? Това не е възможно, дори да си крал — или даже… бог.

— Но аз искам моите… моите поданици да имат всичко, което желаят — упорстваше с надебелял език Артур. — Същото иска и кралицата — затова си имаме наши бел-белтейнски огньове…

— Артур — отбеляза меко Моргана, — ти си пиян.

— Добре де, и какво от това? — сопна се той войнствено. — На пиршество в собствения ми замък и край соб-собственото ми огнище — ако не мога да си го позволя, за какво съм се сражавал толкова години със саксонците? За да мога да седя тук, край Кръглата маса, да се наслаждавам на мира в кралството, и… на доброто пиво, и на виното също, и да слушам хубава музика… къде е Кевин? Къде е арфистът? Няма ли да послушаме музика на това пиршество?

Ланселет отвърна усмихнато:

— Сигурно е отишъл да почете Богинята край огньовете. Арфата му сигурно звучи на Драконовия остров.

— Това — е държавна измяна — езикът вече съвсем не се подчиняваше на Артур. Ето ви още една причина да забраня огньовете — така ще мога да осигуря музика на собствената си трапеза…

Моргана се разсмя и отвърна безгрижно:

— Не можеш да повеляваш над съвестта на хората, братко. Кевин е друид и има право да свири в чест на своите богове, ако желае. — Тя подпря брадичка с ръце, и Гуенхвифар си помисли, че прилича на доволна котка, която облизва каймака от мустаците си. — Сигурно Кевин е празнувал Белтейн посвоему и предполагам, че отдавна си е легнал. А пък всички тук са вече толкова пияни, че не биха могли да различат неговото от моето свирене, или дори от воя на гайдите, на които свирят планинците на Гауейн. Ето на, дори когато спи, Гауейн изпълнява музика от Лотиан — допълни тя, защото Гауейн беше изхъркал особено силно. Моргана повика с жест един от шамбеланите, който помогна на Гауейн да се изправи на крака, Гауейн се поклони в полусън пред Артур и излезе от залата, залитайки. Ланселет вдигна чашата си и я пресуши.

— Мисля, че и на мен ми стига толкова музика и веселба. Цял ден съм бил на кон, още отпреди зазоряване, защото много исках да пристигна навреме за турнира. Искам да те помоля за разрешение да се оттегля, Артур.

Гуенхвифар прецени по обръщението, че и той е пийнал. Винаги се обръщаше към Артур пред хора с „кралю“ или „повелителю“. Казваше му „Артур“ или „братовчеде“ само когато оставаха сами.

Тъй или иначе, беше вече късно и наоколо нямаше достатъчно трезви хора, които да забележат как се обръща Ланселет към краля — все едно, че бяха сами. Артур изобщо не отвърна на Ланселет — беше се посмъкнал малко в трона си и седеше с полуотворени очи. „Какво пък“, помисли Гуенхвифар, „той сам го каза — пирува в собствения си замък, а ако човек не може и да си пийне край собственото си огнище, за какво се сражаваха толкова години? Сега поне можеха да празнуват и да се веселят необезпокоявани“.

Но ако Артур беше пиян, надали щеше да й обърне внимание в леглото тази нощ.

— Тя почувства ясно панделката, която се увиваше около шията й. Амулетът изведнъж натежа и тя почувства топлина между гърдите си, там, където висеше торбичката.

„Тази нощ се празнува Белтейн — можеше да не се напива точно сега! Ако трябваше да изпълнява старите езически ритуали, сигурно щеше да си спомни, че вечерта не бива да свършва така“ — казваше си Гуенхвифар, а бузите й горяха от нескромността на собствените й мисли. — „Трябва и аз да съм пияна!“ Загледа раздразнено Моргана — тя седеше трезва и напълно спокойна, и си играеше с панделките, с които беше украсена арфата й. Защо се усмихваше цяла вечер така?

Ланселет се наведе към Гуенхвифар и каза:

— Струва ми се, че нашият господар и повелител попрекали с виното и пируването, лейди. Ако ти освободиш прислужниците и останалите рицари, аз ще потърся шамбелана на Артур, за да му помогне да отиде до покоите си.

Той стана. Гуенхвифар забеляза, че виното е хванало и него, но се държеше — само движенията му бяха станали малко по-предпазливи от обикновено. Тя също стана и започна да обикаля гостите, за да им пожелае лека нощ. Установи, че и нейната глава е замаяна и върви с несигурни стъпки. Пак срещна загадъчно усмихнатия поглед на Моргана и й се счуха думите на проклетата магьосница: „Ако заклинанието подейства не точно както си си представяла, Гуенхвифар, недей да обвиняваш мен…“

Ланселет си проправяше път през гостите, които излизаха на тълпи от залата.

— Прислужникът на краля е изчезнал някъде — из кухните се говореше, че почти цялата прислуга е на Драконовия остров заради огньовете. Дано Гауейн или Балан да са още тук — само те са достатъчно силни, че да отнесат краля до леглото му…

— Гауейн беше толкова пиян, че не можеше да ходи сам — каза Гуенхвифар, — а мисля, че изобщо не видях Балан. Ти в никакъв случай няма да успееш да го отнесеш, защото той е по-висок и по-едър от теб…

— Нека опитам все пак — каза Ланселет със смях и се наведе към Артур.

— Хайде, братовчеде — Гуидиън! Няма кой да те отнесе до леглото — облегни се на ръката ми. Хайде, ставай, браво на момчето — продължи той, сякаш говорене на малко дете. Артур отвори очи и се изправи, залитайки. Тръгнаха към кралската спалня, но стъпките на Ланселет също не бяха много уверени. Гуенхвифар, която вървеше подир тях, си каза, че същото се отнася и до нея… хубава гледка бяха, дано само никой от прислужниците не е достатъчно трезвен, та да ги забележи — Върховният владетел на Британия, неговата кралица и капитанът на конницата му отиват да си легнат, толкова пияни, че краката им не ги държат… при това тъкмо по Белтейн.

Когато Ланселет успя да избута Артур в спалнята му, той се поокопити. Отиде в единия ъгъл, където имаше кана с вода, пи и наплиска лицето си.

— Благодаря ти, братовчеде — започна той. Езикът му все още се преплиташе. — И аз, и кралицата сме ти много задължени. Убеден съм, че обичаш много и двама ни…

— Така е, Бог ми е свидетел — отвърна Ланселет, но в погледа, който отправи към Гуенхвифар, се четеше отчаяние. — Ще разрешиш ли пак да потърся някой прислужник, братовчеде?

— Не, остани за малко — каза Артур. — Имам да ти казвам нещо, а никога няма да събера смелост да говоря за това, когато съм трезвен. Гуен, ще се оправиш ли без жените си? Не искам това, което ще говорим, да излиза извън вратите на краските покои. Ела и седни до мен, Ланселет — Артур, който седеше на ръба на леглото, протегна ръка на братовчед си. — Ти също, скъпа. А сега слушайте внимателно. Гуенхвифар така и не можа да роди — а мислите ли, че не съм забелязал погледите, които си разменяте? Веднъж споменах нещо пред нея, но тя е прекалено скромна и набожна и отказа да ме изслуша. Но сега е Белтейн, и цялата земя е изпълнена с копнеж и натежава от плод… как да се изразя? Саксонците казват така: „Истински приятел ти е този, комуто би дал любимия си меч и любимата си жена…“

Лицето на Гуенхвифар гореше — тя не можеше да вдигне поглед към нито един от двамата мъже. Артур продължи бавно:

— Ако имаш син, Ланс, добре би било той да наследи трона — по-добре, отколкото да оставя кралството на синовете на Лот… О, знам, че епископ Патрициус би съзрял страшен грях в думите ми, сякаш Бог прилича на някоя стара матрона, която се интересува от това кой в чие легло спи… Убеден съм, че ако не осигуря наследник на трона, ще извърша много по-голям грях. Та нали тогава кралството ще потъне в същия хаос, който ни е застрашавал, преди Утър да се възкачи на престола… приятелю, братовчеде, няма ли да кажеш нещо?

Гуенхвифар Видя как Ланселет овлажни с език пресъхналите си устни и усети, че й нейната уста е пресъхнала. След малко той проговори:

— Не зная какво да ти кажа… кралю… братовчеде… приятелю мой. Бог е свидетел, че за мен няма друга жена на тази земя… — гласът му заглъхна. Очите му срещнаха очите на Гуенхвифар и неприкритото желание в погледа му й причини непоносима болка. Стори й се, че ще припадне, затова протегна ръка и се подпря на леглото.

„Но аз съм още пияна“, — мислеше си тя. — „Сигурно сънувам. Не е възможно да е казал това, което го чух да казва…“ Ланселет я гледаше неотклонно.

— Нека — нека реши повелителката на моето сърце.

Артур протегна ръка към Гуенхвифар. Беше свалил ботушите и пищните одежди, които носеше на пиршеството. Сега, облечен само в долната туника, й заприлича на момчето, за което се бе венчала преди години. Той каза:

— Ела тук, Гуен… — и я придърпа да седне на коленете му. — Обичам те много, нали знаеш — всъщност ти и Ланс сте хората, които обичам най-много на този свят, с изключение на… — той преглътна и спря. Гуенхвифар си каза: „Винаги съм мислила само за своята любов, никога не съм се замисляла за чувствата на Артур. Той ме взе, без да ме е виждал, без да ме е пожелал, но ми се закле да ме обича и почита и спази клетвата си. Но как не ми е минавало през ума, че както аз обичам Ланселет, така и той може да обича друга жена, която не може да притежава… без да изпадне в грях. Чудя се дали Моргана не ми се присмива, защото знае за тайната любов на Артур… или за тайните му прегрешения…“

Артур продължаваше непреклонно:

— Никога нямаше да събера смелост да ви кажа това, ако не беше Белтейн… Стотици години нашите прадеди са вършили тези неща без никакво чувства срам, пред лицата на боговете и по тяхната воля. Изслушай ме, скъпа моя; ще бъда тук, и ако от любовта ви се роди дете, ще можеш да кажеш, че то е заченато в брачното ни легло, без да излъжеш… Не е необходимо дори ние самите да знаем кой е бащата…

Гуенхвифар се задушаваше. Протегна бавно ръка и я постави в ръката на Ланселет. Почувства, че Артур гали косите й, докато Ланселет се наведе напред и я целуна по устата.

„Омъжена съм от толкова години, а сега се страхувам, като че ли съм девствена“ мислеше си тя объркано и тогава отнякъде прозвучаха отново думите на Моргана: „Внимавай за какво ще се молиш, Гуенхвифар, защото Богинята може да се вслуша в молитвите ти…“

Когато Моргана каза тези думи, Гуенхвифар беше предположила, че я предупреждава — ако иска да роди, би могла да умре при раждането. Сега разбра, че тя е намеквала за нещо друго — че ще се сбъдне желанието й да се люби с Ланселет, без да изпитва чувство на вина, по волята и със съгласието на собствения си съпруг… Изведнъж в съзнанието й проблесна: „Сега знам, че всъщност исках само това. Зная, няма да имам дете, но поне ще съм имала него…“

Тя започна да развързва връзките на роклята си с треперещи пръсти. Струваше й се, че целият свят е заключен в собственото й тяло, което за първи път сякаш живееше свой живот — никога не бе мислила, че може да изпитва такова мъчително желание, тялото й да гладува за друго тяло… кожата на Ланселет беше толкова мека. Досега мислеше, че всички мъже са като Артур — със силно горели и окосмени тела, но неговото бе гладко като на дете. Но тя ги обичаше и двамата… Обичаше и Артур заради неговата щедрост, защото събра сили да не откаже това щастие… Сега я прегръщаха и двамата. За момент не можа да разбере чии са устните, които я обсипват с целувки, но не отвори очи и се остави да я целуват… Но не, това бе ръката на Ланселет, която я помилва по лицето и плъзна надолу по голата й шия, където висеше амулетът на Моргана.

— Какво е това, Гуен? — прошепна той с устни, допрени до нейните.

— Нищо — отвърна тя, — съвсем нищо. Някаква глупост, която ми даде Моргана. — Откъсна амулета от шията си и го хвърли в един ъгъл на стаята, после се отпусна в прегръдките на съпруга и любовника си.