Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (4)

3

Игрейн имаше чувството, че язди цяла вечност в дъжда. Сякаш бяха тръгнали за Лондиниум от края на света.

Преди това тя беше пътувала много малко, като изключим някогашното й пътуване от Авалон към Тинтагел. Сравняваше мислено уплашеното, отчаяно дете, изминало тогава същия този път, със себе си, каквато беше сега. Сега яздеше редом с Горлоис, а той се стараеше да й разказва по нещо за земите, през които минаваха, тя се смееше и шегуваше с него, а нощем, в шатрата им, лягаше в леглото му без съпротива. Понякога й липсваше Моргана и тя се чудеше как ли е малката — плаче ли нощем за нея, храни ли се, когато Моргоуз й дава яденето? Въпреки това й беше приятно да се почувства отново свободна, да язди заобиколена от толкова мъже и да чувства възхитените им погледи върху себе си, тяхната почтителност — никой не би се осмелил да хвърли на съпругата на Горлоис поглед, изразяващ нещо друго освен искрено възхищение. Игрейн сякаш отново беше момиче, но този път без някогашната плахост пред непознатия мъж, който й беше станал съпруг, и комуто тя трябваше да се понрави. Беше момиче, но без едновремешната детинска недодяланост и това й доставяше удоволствие. Не я дразнеше дори непрестанният дъжд, замъгляващ очертанията на хълмовете в далечината, така че те яздеха обвити от мъгла.

„… бихме могли да загубим пътя в мъглата, да се отклоним към света на феите и никога да не се върнем в този свят, в който умиращият Амброзиус и амбициозният Утър планират спасението на Британия от дивите племена. Британия ще рухне като Рим под ударите на варварите, а ние нито ще знаем, нито ще искаме да знаем за това…“

— Уморена ли си, Игрейн? — внимателният, загрижен глас на Горлоис прекъсна мислите й. Той наистина не беше такова чудовище, каквото й се беше струвал през първите изпълнени със страх дни преди четири години! Сега за нея Горлоис беше просто един застаряващ мъж, с посивели коса и брада — личеше си, посивели, макар че той редовно ги подстригваше по римски образец, с многобройни белези от годините, прекарани в непрестанни сражения, трогателен в опитите си да й се хареса. Може би, ако в онези отдавнашни дни Игрейн не беше така уплашена и същевременно вътрешно разбунтувана, щеше да разбере, че и тогава той се стараеше да й хареса. Той не беше се отнесъл жестоко с нея, а доколкото тя бе изпитала грубостта му, това се дължеше на неговото непознаване на женските тела и незнанието му как да постъпва с тях. Сега някогашното му поведение й се струваше не жестоко, а просто несръчно; когато тя му кажеше, че й причинява болка, той се опитваше да бъде по-нежен. На времето Игрейн беше счела болката и ужасът за неизбежни; междувременно беше научила много неща. Сега тя му се усмихна весело и отвърна:

— Не, ни най-малко. Бих могла да продължа да яздя вечно! Но как можеш да бъдеш сигурен, че в тази мъгла няма да изгубим пътя, и никога да не стигнем Лондиниум?

Няма нужда да се безпокоиш за това — отвърна Горлоис сериозно. — Имам отлични водачи, които познават всеки инч^[1] от пътя. Още преди да падне нощта, ще излезем на стария римски път, който води до самия център на града. Така че тази нощ ще спим под покрив и в истински легла.

Ще се радвам да си легнем в истинско легло — каза смирено Игрейн и забеляза, както и очакваше, как очите и лицето му пламват. Той веднага отвърна лице, сякаш се страхуваше тя да не забележи реакцията му; Игрейн се наслаждаваше на новооткритата си власт.

Тя продължи да язди редом с Горлоис, размишлявайки върху внезапния прилив на нежност, който изпита към него — нежност, примесена със съжаление, сякаш той й бе станал мил едва сега, когато знаеше, че ще го загуби. Ясно й беше, че по една или друга причина дните, които й предстои да прекара с него, са преброени. Спомни си кога за първи път разбра, че той ще умре.

Тъкмо бе посрещнала неговия пратеник, който я предупреди да се приготви за идването му. Пратеникът беше огледал всичко наоколо с подозрителен поглед — личеше си, че ако той самият имаше толкова млада съпруга, щеше да си идва изненадващо, очаквайки да я хване в нарушение на брачните норми или в разхищение на поверения й имот. Игрейн, с пълното съзнание за собствената си безукорност, за компетентността на прислугата и отличната си кухня, не беше обърнала внимание на подчертаната му мнителност и го бе приветствала с добре дошъл. Можеше да разпитва прислугата, колкото си ще — щяха да му кажат, че освен сестра й и Мерлин, никой не бе стъпвал в Тинтагел.

Пратеникът потегли обратно и Игрейн, която бе излязла да го изпрати, се обърна да влезе в замъка, но внезапно спря. Стори й се, че някаква сянка пресече ярката слънчева светлина, падна върху й и я изпълни с безпричинен страх. В същия момент тя видя пред себе си Горлоис и се зачуди защо е дошъл така, без свита и пеш. Стори й се отслабнал и остарял, така че за момент се усъмни дали наистина е той, а лицето му беше изпито и уморено. На бузата му имаше белег от сабя, който не си спомняше да е виждала преди.

— Съпруже! — възкликна тя. — Горлоис… — и спря, стресната от неизказаната мъка в очите му, забравила годините, когато се страхуваше от него и го мразеше. След това тръгна отново към него и му заговори като на малко дете. — О, мили, какво се е случило с теб? Какво те води тук, сам и невъоръжен? Болен ли си или… — тя отново спря, заслушана в собствения си глас, отекващ и заглъхващ под сводовете. Пред нея нямаше никой, само светлината играеше причудливи игри с облаците, отблясъците по морските вълни и сенките, а ехото от гласа й още се чуваше.

През остатъка от деня Игрейн се опитваше да се убеди, че това е било просто предчувствие за неговото завръщане — същото, което я предупреди за пристигането на Вивиан и Мерлин. Но дълбоко в себе си знаеше, че не е така — Горлоис няма ясновидските способности на Вивиан, пък и да ги имаше, не би им вярвал и не би ги ползвал. Това, което бе видяла — знаеше със сигурност, въпреки че й се случваше за първи път — бе сянката на съпруга й, двойник — предвестник на смъртта му.

Когато накрая Горлоис пристигна жив и здрав, от плът и кръв, Игрейн се бе опитала да пренебрегне изпратеното й предупреждение. Каза си, че само играта на светлината е била причина да види още веднъж, зад живия човек, същата сянка с белега на бузата и измъчените очи. Самият Горлоис не беше нито ранен, ни дори потиснат — напротив, беше в чудесно настроение и й показваше подаръците, които й бе донесъл — носеше дори малка огърлица от дребни корали за Моргана, от торбите с плячка, взета от саксонците, бе избрал и червено наметало за Моргоуз.

— Сигурно е принадлежало на някоя от саксонките, които придружават войската или дори на някоя от техните жени-воини, които се бият полуголи редом с мъжете — каза той засмян и погали Моргоуз под брадичката, — та няма да е зле сега да го носи почтено британско момиче. Отива ти да се изчервяваш, малка сестричке. Като пораснеш, ще станеш хубавица като жена ми.

Моргоуз беше започнала да се превзема, да се кикоти, да отмята глава и позира в новото наметало, а по-късно, когато се готвеха да си лягат — ревящата Моргана бе изпратена в стаята на Моргоуз — Горлоис бе казал рязко:

— Трябва да оженим това момиче колкото е възможно по-скоро, Игрейн. Прилича на малка разгонена кучка — очите й светват, щом види нещо, което поне малко наподобява на мъж. Не я ли видя как прави мили очи не само на мен, но и на войните ми? Не ми се ще да опозори семейството или да повлияе зле на дъщеря ми!

Игрейн отвърна кротко. Не можеше да забрави, че е видяла предсказание за неговата смърт и не искаше да спори с обречен човек. Пък и тя самата се дразнеше от поведението на Моргоуз.

„И тъй, Горлоис ще умре. Всъщност не е необходимо кой знае какво прозрение, за да предположиш, че мъж на четиридесет и пет години, прекарал по-голямата част от живота си в битки със саксонците, надали ще доживее да види децата си пораснали. Няма да вярвам на останалите глупости, които тя ми каза, иначе току-виж започна да очаквам Горлоис да ме заведе в Лондиниум!“

Но още на другия ден, когато привършваха спокойно закуската си, а Игрейн кърпеше един голям разрез в туниката му, Горлоис заговори:

— Не се ли чудиш защо се върнах толкова внезапно, Игрейн?

Изминалата нощ й даде увереност да срещне с усмивка неговия поглед.

— Защо да се чудя на късмета, който доведе съпруга ми у дома след едногодишно отсъствие? Предполагам, това означава, че завоюваните от саксонците територии са свободни и отново в британски ръце.

Той кимна разсеяно и се усмихна. После усмивката му се стопи.

— Амброзиус Аурелианус умира. Старият орел няма да живее още дълго, а няма младо орле, което да заеме мястото му. Сякаш отново преживявам заминаването на легионите. Откак се помня, той е самодържец на Британия, и винаги е бил крал за тези, които вярваха като мен, че един ден римляните ще се завърнат по тези земи. Сега знам, че това никога няма да стане. Кралете от всички краища на Британия са свикани в Лондиниум, за да изберат наследник на великия крал, който същевременно да е и върховен военачалник. Аз също трябва да отида там. Дълъг път изминах дотук, за да остана толкова кратко време, но след три дни потеглям пак. Но не можех да не видя теб и детето. Много крале и херцози ще се съберат там, Игрейн, и някои от тях ще доведат своите дами. Би ли дошла и ти с мен?

— В Лондиниум?

— Да, ако искаш да пътуваш толкова надалеч — каза Горлоис — и ако можеш да се откъснеш от детето. Според мен няма причини да не го направиш — Моргана е здраво дете, а тук има достатъчно жени, за да гледат дузина такива като нея. Ако пък отново си заченала — той я погледна с усмивка, която тя трудно би могла да си представи на лицето му — това все още не може да е пречка да яздиш.

Той добави с неочаквана нежност в гласа:

— Не бих искал да се разделям с теб толкова скоро — поне още известно време. Ще дойдеш ли, съпруго моя?

„По някакъв начин трябва да успееш да отидеш в Лондиниум с него“, бе казала Вивиан. Сега дори не й се налагаше да моли Горлоис. Игрейн внезапно изпита панически страх — сякаш яздеше изпуснат кон. Вдигна чашата с бира и отпи една глътка, за да прикрие смущението си.

— Разбира се, че ще дойда, щом ти го желаеш.

Два дни по-късно те бяха на път за Лондиниум, към лагера на Утър Пендрагон и големия съвет за избор на върховен крал…

В ранния следобед стигнаха римския път и започнаха да се придвижват по-бързо. На здрачаване вече можеха да видят покрайнините на Лондиниум и да усетят мириса на реката, която минаваше през него. Игрейн никога не бе предполагала, че може да има толкова много къщи на едно място. За момент тя, свикнала на широката, прохладна пустош на юг, имаше чувството, че се задушава — сякаш къщите щяха да я затрупат от всички страни. Яздеше като в транс, изпълнена с усещането, че каменните улици и стени прекъсват връзката й със светлината, въздуха и самия живот. Как можеха хората да живеят сред тези стени?

— Тази нощ ще спим в дома на един от войниците ми — той има къща в града — каза Горлоис, — а утре ще се представим в двора на Амброзиус.

Тази вечер, докато седяха пред огъня — какъв лукс, запален огън толкова скоро преди лятното равноденствие! — Игрейн го попита:

— Как мислиш, кого ще изберат за върховен крал?

— Какво значение може да има за една жена кой управлява страната?

Тя му се усмихна. Беше разплела косата си за нощта и почувства как усмивката й го накара да омекне.

— Въпреки че съм жена, Горлоис, и аз живея в тази страна, и искам да знам какъв ще бъде човекът, когото съпругът ми ще е длъжен да следва в мир или война.

— Мир ли? Мир няма да има, поне докато аз съм жив — каза Горлоис. — Не може да има мир, докато тези диваци нападат богатите ни брегове; ние трябва да съберем всичките си сили, за да им се противопоставим. Много са тези, които биха желали да носят мантията на Амброзиус и да ни водят в битките. Лот от Оркни, например. Суров човек, но сигурен, добър водач, добър стратег. Но още не е женен — не може да основе династия. Млад е за самодържец, но е много амбициозен — не познавам по-амбициозен човек от него. Или Уриенс от Северен Уелс. При него няма проблем за династията — вече има синове. Но е лишен от въображение; държи да прави всичко както се е правило преди — казва, че щом нещо е вършело работа преди, ще свърши работа и сега. А освен това се опасявам, че не е и християнин.

— Ти кого би избрал? — настоя Игрейн. Горлоис въздъхна.

— Нито един от двамата. Следвал съм Амброзиус Аурелианус през целия си живот и ще се подчиня на неговия избор. Това е въпрос на чест, а Амброзиус предпочита Утър. Така стоят нещата. Но не харесвам Утър. Той е развратник с дузина копелета и няма жена, която може да е в сигурност, щом той е близо до нея. Ходи на литургия, защото така правят останалите, защото така е редно. Бих предпочел да е честен езичник, а не християнин заради облагите, които извлича от това.

— И все пак го поддържаш…

— О, да. Като воин е равен на Цезар. Хората биха го последвали, дори ако ги поведе към ада. Не пести усилия, за да е популярен сред войниците — нали ходи сред обикновените войници и яде от техните дажби, за да се убеди, че стават за ядене. Вместо да си почива, може да изгуби цял ден, за да убеди коменданта да отпусне помощ за някой стар, беззъб ветеран; спи на бойното поле при войниците в нощта преди битката. Всички са готови да умрат за него — и наистина го правят. Освен това е умен и надарен с въображение. Миналата есен успя да сключи мир със саксонците и да ги убеди да се бият рамо до рамо с нас — разсъждава като саксонец според мен, затова може да предвижда ходовете им. Да, поддържам неговата кандидатура, но това не означава, че го харесвам като човек.

Заслушана, Игрейн мислеше, че Горлоис разкри по-скоро собствения си характер, отколкото тези на другите кандидати. После каза:

— Никога ли не си се замислял, че като Корнуолски херцог, високо ценен от Амброзиус, можеш сам да се кандидатираш за крал?

— Вярвай ми, Игрейн, не искам короната. Ти имаш ли желание да бъдеш кралица?

— Не бих отказала, ако ми предложат — отвърна тя, припомняйки си предсказанието на Мерлин.

— Говориш така, защото си много млада, за да разбираш какво означава — усмихна се Горлоис. — Би ли искала наистина да управляваш едно кралство така, както сега управляваш прислугата в Тинтагел, да бъдеш непрестанно на разположение на всекиго? Е, ако бях по-млад… само че сега не искам да прекарам остатъка от дните си във войни. Амброзиус ми даде Тинтагел преди много години, Игрейн, а доскоро не бях намерил достатъчно време, за да се оженя и заведа съпругата си там! Ще защитавам земята ни, докато съм годен да държа меч, но искам и да имам син, който да си играе с дъщеря ни, да имам малко спокойствие, от време на време да ловя риба от скалите при замъка, да ходя на лов, да гледам как селяните прибират реколтата, и може би малко време, за да поискам прошка от Бог за всички неща, които е трябвало да върша през войнишкия си живот. А и когато в страната цари мир, кралят няма право да му се наслаждава, защото, щом враговете напуснат нашите брегове, кралските приближени започват да враждуват помежду си, макар и само за неговото благоволение. Не, не желая корона, щом доживееш моите години, ще се радваш на решението ми.

Докато слушаше Горлоис, Игрейн почувства, че очите й се насълзяват. Значи грубият войник, мрачният мъж, всявал у нея толкова страх, сега я чувства достатъчно близка, че да споделя с нея съкровените си желания. Помоли се с цялото си сърце съпругът й да има тези няколко години на спокойствие под слънцето, както беше пожелал, да се радва на децата, които играят около него, но още докато се молеше, й се привидя сянката на съдбата, която неотлъчно го следваше.

„Това е игра на въображението ми“, каза си тя, „допускам думите на Мерлин да ми внушават какви ли не глупави идеи“. Горлоис се прозя и протегна, казвайки, че е уморен от продължителната езда и Игрейн забърза да му помогне да свали дрехите си.

Тя почти не можа да спи в чуждото легло. Въртя се в него цяла нощ, заслушана в равномерното дишане на Горлоис; насън той често протягаше ръка, за да я потърси, а тя го притискаше към гърдите си, както би направила с дете. „Може би“, мислеше си тя, „Мерлин и Дамата на езерото са видели сенките на собствената си съдба, може би той наистина ще остарее спокойно под слънцето“. Може би тази вечер, преди Горлоис да заспи, Игрейн все пак бе заченала от него сина, за който Мерлин и Дамата предсказаха друг баща. Призори тя потъна в неспокоен сън. Присъни й се свят, обвит в мъгли, сред които бреговете на Свещения остров се губеха все по-надалеч; Игрейн беше в една лодка и гребеше с последни сили, търсейки Авалон, а там самата Богиня, която имаше лицето на Вивиан, я чакаше, за да разбере как е изпълнила заръката й. Брегът й се стори все същия, както и ябълковите горички по пътя към храма, но когато в съня си стигна храма, в него бе издигнато разпятие, и монахини-християнки в черни одежди пееха тъжните си химни. Тогава Игрейн започна да тича и да търси навсякъде сестра си, а звънът на църковните камбани заглушаваше виковете й. Събуди се от собствения си потиснат стон и установи, че отвсякъде действително се чува звън на камбани. Горлоис седеше буден в леглото до нея.

— Това са камбаните на църквата, където Амброзиус отива на литургия, — каза той. — Побързай да се облечеш, Игрейн, отиваме и ние.

Докато Игрейн завързваше колан от плетена коприна над ленената си връхна дреха, на вратата почука непознат прислужник и каза, че би желал да говори с лейди Игрейн, съпруга на Корнуолския херцог. Игрейн се показа на вратата и й се стори, че разпознава човека. Той й се поклони и тя се сети, че го е виждала преди години като гребец на баржата на Вивиан. Това й припомни снощния сън и тя почувства как хладни тръпки пролазват по тялото й.

— Твоята сестра ти праща това от името на Мерлин — каза прислужникът — и настоява да го носиш и да спазиш обещанието си. — Той й подаде малък пакет, обвит в коприна.

— Какво е това, Игрейн? — попита намръщено Горлоис, който се беше приближил зад гърба й. — Кой ти праща подаръци? Пратеникът познат ли ти е?

— Това е един от хората на сестра ми — от Авалон — отвърна Игрейн, докато отваряше пакетчето, но Горлоис каза строго:

— Съпругата ми не може да получава подаръци от ръцете на пратеници, които аз не познавам — и грубо го грабна от нея. Игрейн възмутено отвори уста — за миг цялата й новооткрита нежност към Горлоис се изпари: как се осмеляваше да постъпва така?

— Я виж, това е синият камък, който ти носеше, когато се оженихме! — каза озадачено Горлоис. — За какво обещание става дума? И как е могла сестра ти, ако тя действително праща пакета, да вземе този камък?

Съобразявайки бързо, Игрейн излъга умишлено за първи път в живота си.

— Когато сестра ми ми беше на гости — отвърна тя, — аз й дадох камъка заедно с верижката, за да даде закопчалката на поправка; тя познава един златар в Авалон, който е по-добър майстор от всички корнуолски златари. А що се отнася до обещанието, просто Вивиан искаше да обещая, че сега, като зряла жена ще се отнасям по-грижливо с накитите си, не като дете, което не съзнава ценността им. Мога ли да си получа огърлицата обратно, съпруже?

Той й подаде лунния камък, все още начумерен.

— Имам свои бижутери, които биха поправили огърлицата ти, без да те поучават — нещо, което сестра ти вече няма право да върши. Вивиан превишава правата си — тя може да ти е била вместо майка, когато си била дете, но грижата за теб вече не е нейна работа. Трябва да се опиташ да се държиш като голяма жена и да се откажеш от тази зависимост от някогашния си дом.

— Затова пък сега двама ме поучават — отвърна малко нацупено Игрейн, докато закопчаваше верижката на врата си. — Както сестра ми, така и мъжът ми, като че ли наистина съм неопитно дете.

Стори й се, че над главата му все още стои сянката на смъртта — привидението-двойник, което обикаля около обречените на смърт. Изведнъж в сърцето й се зароди страстно желание да не е забременяла от него, да не трябва да носи детето на един обречен човек… и сякаш цялото й тяло се вледени.

— Хайде, Игрейн — каза Горлоис с помирителен тон, посягайки да погали косите й — не ми се сърди. Ще се старая да помня, че си зряла жена на цели деветнадесет години, а не някакво си петнадесетгодишно хлапе! Нека сега се приготвим за кралската литургия — свещениците не обичат да има влизане и излизане след започване на службата.

Църквата беше малка, направена от измазан с глина плет, и лампите осветяваха влажната й, усойна вътрешност. Игрейн беше доволна, че има дебело вълнено наметало. Горлоис я уведоми шепнешком, че белокосият свещеник, достолепен също като друид, е личният свещеник на Амброзиус, който винаги пътува с войската, и че литургията се отслужва в благодарност за завръщането на краля.

— Кралят тук ли е?

— Тъкмо влиза в църквата и сяда там, на мястото пред олтара — промълви Горлоис, скланяйки ниско глава.

Игрейн го разпозна веднага — по тъмночервената мантия, която беше наметнал върху тъмна, пищно избродирана туника, по обсипания със скъпоценности меч, който висеше на бедрото му. Амброзиус Аурелианус трябва да е на шейсетина години, помисли си тя; висок, строен човек, избръснат по римската мода, но приведен, пристъпващ някак предпазливо, сякаш да не разбуди измъчващата го болка. Някога сигурно е бил красив мъж, но сега лицето му бе изпито и жълтеникаво, увисналите му тъмни мустаци — съвсем посивели, както и косата му. До него стояха двама-трима съветници, или пък васални крале. Искаше й се да попита кой са те, но свещеникът бе започнал да чете от една голяма книга веднага след като кралят влезе, тъй че тя прехапа устни и замълча. Заслуша се в службата, която дори сега, след четиригодишното търпеливо обучение на отец Колумба, не разбираше напълно, пък и не се опитваше да разбере. Знаеше, че не е прието да се оглежда около себе си в църква, като някой невъзпитан селяк, но все пак хвърли поглед изпод качулката на мантията си към някои от мъжете, застанали около краля. Предположи, че единият е Уриенс от Северен Уелс, а до него стоеше друг, богато облечен, красив и строен, с късо подстригана тъмна коса, едва покриваща ушите по римската мода. Игрейн се зачуди дали това не е Утър, приятел и предполагаем наследник на Амброзиус. Той стоеше неотстъпно до Амброзиус по време на цялата служба; когато възрастният крал залитна, слабият, тъмнокос мъж веднага му предложи ръката си. Очите му бяха вперени в свещеника, но Игрейн, обучена да разчита мислите на хората по лицата им, знаеше, че той не следи службата, а обмисля нещо свое. Веднъж той повдигна глава и се загледа право в Горлоис, а после срещна и очите на Игрейн. Неговите очи бяха тъмни, под още по-тъмни вежди, и погледът им събуди у Игрейн внезапна неприязън. Ако това беше Утър, реши тя мигновено, не възнамеряваше да има нищо общо с него. Много висока й се стори цената на короната, ако трябваше да я носи редом с него. Явно младееше за годините си, защото наглед не бе по-възрастен от двадесет и пет.

Точно по средата на службата около входа на църквата стана някакво разбъркване. Висок мъж с войнствен вид, широкоплещест, но слаб, в една от дебело тъканите наметки, които носеха северняците, влезе в църквата, съпроводен от четирима или петима войника. Свещеникът продължи невъзмутимо службата, но дяконът, който стоеше от едната му страна, вдигна очи от Библията и го изгледа сърдито. Високият мъж свали шлема си, откривайки руса коса, вече пооредяла отгоре на главата. Той продължи да си проправя път през хората, изправили се на крака, после свещеникът каза „Да се помолим“ и Игрейн видя, докато коленичеше, че високият русокос мъж и войниците му са съвсем близо до тях — войниците бяха до свитата на Горлоис, а самият непознат — точно до нея. Щом коленичи, той хвърли поглед около себе си, за да се убеди, че всички негови хора са по местата си, и едва тогава наведе глава, набожно заслушан в молитвата.

По време на цялата продължителна служба той не повдигна нито веднъж глава. Дори когато хората се запътиха към олтара, за да приемат осветените хляб и вино, той не тръгна след тях. Горлоис докосна рамото на Игрейн, тя стана и тръгна с него. Според християните съпругата беше длъжна да споделя религията на съпруга си, и техният Бог сигурно би обвинил Горлоис, че тя приема причастие неподготвена. Дълго бяха спорили с отец Колумба за молитвата и подготовката за причастие, и накрая Игрейн стигна до извода, че никога не е готова за това тайнство. Но ако се възпротивеше, Горлоис можеше да се ядоса, пък и не би могла да наруши тишината в църквата, за да спори с него, дори шепнешком.

Върна се на мястото си, чувствайки се зле от поетия сух хляб и възкиселото вино на гладен стомах, и видя как високият мъж най-сетне повдига глава. Горлоис му кимна сухо, минавайки покрай него. Мъжът гледаше право в Игрейн и за момент и се стори, че той се усмихва — на нея и на Горлоис, тъй че тя също се усмихна в отговор. След това, забелязала смръщените вежди на Горлоис, го последва и смирено коленичи до него. Но забеляза, че русият мъж я следи. От северняшката наметка тя заключи, че може да е Лот от Оркни — този, когото Горлоис беше нарекъл млад и амбициозен. Някои от северняците бяха руси съвсем като саксонци.

Беше започнал последният псалм. Тя слушаше, без да обръща особено внимание на думите.

„… Той е изпратил изкупление на паството си със своя завет… Името Му е свято и страшно — страхът от Бога е начало на познанието…“

Горлоис склони глава, за да приеме благословията. Тези дни Игрейн беше научила много нови неща за съпруга си. Когато се ожениха, тя знаеше, че той е християнин. Всъщност, напоследък почти всички бяха преминали към християнската вяра. Ако не бяха християни, внимаваха това да не се разбере — така беше навсякъде, освен в земите близо до Свещения остров, където все още почитаха Старата вяра; нямаше много християни и сред северните варварски племена, и сред саксонците. Но което изненадваше Игрейн, бе искрената набожност на Горлоис.

Благословията приключи — свещеникът и дяконът си тръгнаха, понесли свещената си книга и разпятието. Игрейн отново хвърли поглед към мястото, където стоеше кралят. Беше прежълтял и изглеждаше уморен, а когато тръгна от църквата, се облегна тежко на ръката на младия тъмнокос мъж, които стоял неотлъчно до него, за да го подкрепя по време на службата.

— Лот от Оркни не си губи времето, а, господарю на Корнуол? — заговори високият рус мъж със северняшкото наметало. — Не се отделя и за миг от Амброзиус тези дни, и не пропуска литургия!

„Значи“, помисли си Игрейн, „този не е херцогът на Оркни, както си мислех“.

Горлоис изръмжа нещо в отговор.

— Твоята съпруга ли е това, Горлоис?

Горлоис проговори рязко и с нежелание:

— Игрейн, мила, това е нашият върховен военачалник — Утър, наречен от дивите племена Пендрагон, заради изобразения на бойното му знаме дракон.

Игрейн направи реверанс, примигвайки от удивление. Този недодялан мъж, рус като саксонец — това ли беше Утър Пендрагон? Това ли беше благородникът, който щеше да наследи Амброзиус — човек, който си позволяваше да закъснява за църква и да смущава светата литургия? Утър я гледаше втренчено и Игрейн установи, че очите му са насочени не към лицето й, а доста по-надолу, и се зачуди дали не е разляла вино от светото причастие по роклята си. Като проследи гледа му обаче, установи, че той е вперен в лунния камък, който висеше на врата й. Запита се раздразнено да не би Утър да вижда за първи път такъв камък.

Горлоис също бе проследил посоката на погледа му. Той каза:

— Бих искал да представя съпругата си на краля. Приятен ден, херцоже — и си тръгна, без да дочака отговора на Утър. Когато се отдалечиха достатъчно да не може той да ги чува, Горлоис продължи:

— Не ми харесва начинът, по който те гледа, Игрейн. Не е подходящо познанство за една почтена жена. Избягвай го, доколкото можеш.

Игрейн отвърна:

— Но той не гледаше мен, съпруже, а скъпоценността, която нося. Толкова ли е алчен за богатства?

Алчен е за всякакви неща — отвърна рязко Горлоис. Те вървяха толкова бързо, че тънките подметки на Игрейн я караха да се препъва по калдъръма, и успяха да настигнат групата, която вървеше с краля.

Амброзиус, обкръжен от свещеници и съветници, изглеждаше като всеки възрастен човек, който е отишъл след пост на литургия и сега му се налага да седне, за да си почине и да хапне нещо. Като ходеше, държеше едната си ръка притисната към тялото — очевидно на това място изпитваше болка. Все пак, намери сили да се обърне с искрена приятелска усмивка към Горлоис. Игрейн разбра защо хората от цяла Британия бяха забравили разприте си и се бяха обединили, за да отблъснат саксонците от бреговете си под ръководството на този човек.

— Я виж ти, Горлоис! Защо се връщаш толкова скоро от Корнуол? Не се надявах много да те видя на Великия съвет, а и докато съм още на този свят — каза Амброзиус. Гласът му беше изтънял, задъхваше се, докато говори, но протегна ръце към Горлоис, който го прегърна и каза:

— Болен си, господарю, не трябваше да ставаш от леглото!

Амброзиус отвърна с лека усмивка:

— Опасявам се, че скоро няма изобщо да ставам от него. Тъй каза и епископът, и бе готов да ме причести в постелята, но аз пожелах да бъда отново сред вас. Ела на закуска с мен, Горлоис, да ми разкажеш как вървят нещата в твоята тиха провинция.

Двамата мъже тръгнаха редом, а Игрейн ги последва. От другата страна на краля неотстъпно продължаваше да върви слабият, тъмнокос мъж, облечен в алени одежди — тя си спомни, че това е Лот от Оркни. Когато влязоха в дома на краля Амброзиус се настани удобно в стола си, и направи знак на Игрейн да се приближи.

— Добре дошла в моя двор, лейди Игрейн. Съпругът ти ми каза, че си дъщеря на Свещения остров.

— Така е, господарю — отвърна свенливо Игрейн.

— Някои от вашите хора са съветници в моя двор. Свещениците не са съгласни друидите да им бъдат равнопоставени, но аз твърдя, че и едните, и другите служат на великата сила, която управлява всички нас, независимо от имената, които й се дават. А мъдростта си е мъдрост, независимо от пътищата, по които е постигната. Дори понякога си мисля, че вашите богове изискват по-мъдри хора за свои служители, отколкото нашият Бог. — Амброзиус й се усмихна и продължи: — Ела, Горлоис, седни до мен.

Игрейн си помисли, докато заемаше своето място на тапицираната пейка, че Лот от Оркни се навърта наоколо също като ритнато куче, което въпреки всичко продължава да се умилква на господаря си. Нямаше нищо лошо в това Амброзиус да е заобиколен от хора, които го обичат. Но обичаше ли Лот своя крал, или просто искаше да бъде по-близо до трона, за да бъде огрян от отблясъците на Властта? Игрейн забеляза, че Амброзиус подканваше любезно гостите си да си вземат от хубавия пшеничен хляб, меда и прясната риба, сложени на масата, но той самият яде само натопени в мляко късчета хляб. Забеляза, че бялото на очите му има жълтеникав оттенък. Горлоис бе казал, че Амброзиус е на смъртно легло. Игрейн бе видяла достатъчно умиращи хора, за да знае, че Горлоис говори чистата истина, а и самият Амброзиус очевидно бе наясно с това.

— Разузнавачите ми донесоха, че саксонците направили някакъв съюз със северните племена — убили кон и се заклели над кръвта му или някаква подобна глупост — започна Амброзиус, — но този път бойните действия могат да стигнат и до Корнуол. Ти, Уриенс, ще трябва да водиш войските ни на Запад; и то заедно с Утър, който познава уелските хълмове така добре, както и дръжката на меча си. Войната може този път да стигне и до твоите спокойни земи, Горлоис.

— Но ти си защитен, както и ние на Север, от крайбрежните скали — намеси се Лот от Оркни с копринен глас. — Не мисля, че диваците биха стигнали до Тинтагел, освен ако не познават добре пътя между скалите и заливите. Пък и откъм сушата Тинтагел може лесно да се защити, защото е свързан с нея само с тесен път.

— Това е вярно — отвърна Горлоис, — но все пак има пристанища и заливи, където лесно може да се закотви кораб, а дори да не стигнат до самия замък, има ферми и богати ниви и пасища, които биха могли да оплячкосат. Мога да защитя замъка, но какво да сторя със земите около него? След като съм херцог на тамошните хора, съм длъжен да ги защитя.

— Мисля си дори, че един херцог или крал би трябвало да има и още отговорности — намеси се Амброзиус, — но никога не намерих време, за да обмисля какви. Може би нашите синове ще разберат — ти може да доживееш това време, нали си най-млад от всички нас.

В преддверието се чу шум, и високият, русокос Утър нахлу в залата. Водеше със себе си две кучета, те ръмжаха и се зъбеха едно на друго, каишките им се усукваха. Утър спря на входа и търпеливо ги раздели, подаде каишките им на прислужника си, след което се запъти към масата.

— Смущаваш всички тази сутрин, Утър — заяви злобно Лот, — първосвещеника в църквата, а сега краля по време на закуска.

— Смутих ли те, господарю? Тогава моля за прошка — каза с усмивка Утър, а кралят протегна ръка и му се усмихна като на любим син.

— Простено ти е, Утър, но отпрати кучетата, моля те. Ела и седни тук, момчето ми — каза Амброзиус, надигайки се с усилие, а Утър го прегърна. Игрейн видя, че го прегръща внимателно и с почит. Мина й през ума: „Виж ти, Утър наистина обича краля! Това не е обикновена амбиция или лицемерие на придворен!“

Горлоис се приготви да отстъпи мястото си до Амброзиус, но той го помоли с жест да не става. Утър протегна дългите си крака и прекрачи пейката, нагласяйки се на мястото до Игрейн. Той се препъна, а тя събра притеснено поли и си помисли: „Колко е несръчен! Като едро, добронамерено куче!“ Наложи му се да се подпре на една ръка, за да не падне върху нея.

— Прости несръчността ми, лейди — каза Утър усмихнат. — Май съм малко големичък, за да ти седя в скута! Тя му се усмихна в отговор, макар и против волята си.

— Дори кучетата ти са прекалено големи, за да ми седят в скута, лорд Утър!

Той си взе хляб и риба, загреба мед и предложи от него на Игрейн. Тя отвърна учтиво:

— Не обичам сладки неща.

— Нямаш нужда от допълнителна сладост, лейди — отвърна той и тя забеляза, че пак се е вторачил в гърдите й. Наистина ли лунният камък го бе впечатлил толкова или просто го привличаше извивката на гърдите й под накита? Внезапно осъзна с болка, че гърдите й не са вече толкова високи и твърди, каквито бяха преди кърменето на Моргана. Почувства, че лицето й пламва, и бързо отпи глътка от студеното прясно мляко.

Утър беше висок и светъл, кожата му — опъната, без бръчки. Игрейн усети мириса на потта му — чист, лек, като на дете. Все пак не беше чак толкова млад! — нали русата му коса бе започнала да оредява, така че загорялата кожа прозираше под нея. Игрейн изпита странно неудобство — нещо, което досега й беше напълно непознато. Бедрото й допираше неговото на тясната пейка и тя съзнаваше остро този допир, сякаш точно тази част на тялото й беше по-жива от останалите. Сведе очи и отхапа малко от намазания с масло хляб, заслушана в предположенията на Горлоис и Лот какво би се случило, ако бойните действия се пренесат до западните територии.

— Вярно е, че саксонците са добри бойци — намеси се Утър, — но пък и спазват някакво подобие на цивилизован боен ред. Докато северняците, скотите, дивите племена от земите отвъд морето — те се държат като луди, връхлитат полуголи с рев в битката, така че важното е войските да се обучат да устояват на напора им и да не побягват от ужас, като ги видят как нападат.

— В това отношение легионите имаха голямо предимство пред нашите хора — рече Горлоис, — защото се състояха от добре обучени войни, които бяха направили войната съзнателно своя професия, а не от селяни и земеделци, които нямат представа как се води бой, пък и веднага щом бойните действия престанат, се връщат към селската си работа. Имаме нужда от легиони в Британия. Може би, ако се обърнем с молба към императора…

— Императорът си има достатъчно свои проблеми — каза Амброзиус с лека усмивка. — Имаме наистина нужда от конници, кавалерийска част, но ако ни трябваха легиони в Британия, Утър, ще си ги обучим сами.

— Това е невъзможно — каза категорично Лот, — защото нашите хора са готови да се бият в защита на домовете и семействата си, или от лоялност към водачите на своите кланове, но не и за крал или император. Пък и нали се бият най-вече за това, след войната да се върнат и да се наслаждават на спокойствието на семейното огнище? Хората, които ме следват в боя, следват лично мен — а не някакъв идеал за свобода. И без това ми е трудно да ги накарам да слязат толкова на юг — не без основание казват, че при нас няма саксонци, тъй че не разбират за какво ще се бият. Казват, че докато саксонците стигнат родните им земи, има достатъчно време да се подготвят за битка с тях, и че хората, които живеят долу в равнините, би трябвало сами да се грижат за защитата на земите си.

— Но не разбират ли, че ако успеят да спрат саксонците още тук, долу, те може изобщо никога да не стигнат до техните земи… — започна разгорещено Утър, но Лот го прекъсна със смях, вдигайки слабата си ръка:

— Спокойно, Утър! Аз знам това, но моите хора не могат да го разберат. Няма да събереш легиони за Британия, или изобщо някаква редовна армия, от хората, които живеят на север от Голямата стена, Амброзиус.

Горлоис се намеси с леко пресипнал глас:

— Може би тогава идеята на Цезар е била правилна. Може би трябва да възстановим гарнизона по Голямата стена. Не по предишните причини — за да се пазим от дивите северни племена, а за да спрем саксонците да не стигнат до земите ти, Лот.

— Не можем да се лишим от толкова войска с такава цел — каза Утър нетърпеливо. — Трябват ни всички обучени войници до последния човек! Може да се наложи народите, с които имаме мирен договор, да защитават застрашените от саксонците брегове, и да се бием на запад, със скотите и другите северни варвари. Лично аз мисля, че основният ни фронт трябва да бъде в Летните земи — тогава враговете няма да могат да нападат лагерите ни през зимата, както стана преди три години. Няма да могат да намерят пътя между многото острови.

Игрейн слушаше с изострен интерес. Тя самата беше родена в Летните земи и знаеше как през зимата морето влиза навътре и залива сушата. Това, което през лятото беше мочурлива, но проходима земя, през зимата се превръщаше в езера и малки вътрешни морета. Цяла армия завоеватели трудно би могла да навлезе в тези земи освен през най-топлата част на лятото.

— Така ми каза и Мерлин — каза Амброзиус, — и ми предложи място, на което нашите войски да установят лагера си в Летните земи.

Уриенс каза дрезгаво:

— Не ми се иска да оставяме застрашените от саксонци брегове в ръцете на племената, макар и да са обвързани с мирен договор. Те също са саксонци, а саксонецът спазва клетва, когато му е изгодно. Мисля, че грешката, която повлия на живота на всички нас, беше договорът на Константин с Вортигерн^[2]…

— Не — прекъсна го Амброзиус. — Кучето, което има вълча кръв, се бие по-ожесточено с вълците, отколкото останалите кучета. Константин дари на саксонците на Вортигерн земи и те се сражаваха, за да ги защитят. Това е най-голямото желание на саксонеца — да има земя. Те са земеделци и биха жертвали живота си, за да запазят своята земя. Саксонците, с които имаме мирен договор, се биха смело срещу тези, които дойдоха отвъд морето…

— Само че сега те са толкова многобройни — каза Уриенс, — че държат дадените им по договор земи да бъдат увеличени и заплашват, че ако не им дадем сами ще си я вземат. Тъй че сега, не само че трябва да отблъскваме от бреговете си отвъдморските саксонци, но може и да се наложи да се сражаваме с тези, който Константин доведе в земите ни.

— Достатъчно — каза Амброзиус, вдигайки изтънялата си ръка, а Игрейн помисли, че той изглежда много зле. — Не съм в състояние да поправям грешки, извършени от хора, които са починали преди да бъда роден — ако това наистина са грешки. Немалко собствени имам за изкупване и се страхувам, че не ми остава много време, за да ги изкупя всичките. Но ще сторя, каквото мога, докато съм жив.

— Най-доброто, което можем да направим според мен — каза Лот, — е да прогоним саксонците от нашите кралства и да укрепим границите срещу евентуалното им завръщане.

Амброзиус каза:

— Не мисля, че мога да постъпя така. Те живеят тук така, както и бащите, и дори дядовците им са живели, някои и от по-отдавна, и освен ако не ги избием до крак, не можем да ги прогоним от земите, които имат право да наричат свои. А и нямаме право да нарушаваме договора. Ако се бием помежду си тук, в Британия, как ще ни останат сили и оръжия, за да се съпротивляваме, ако ни нападнат отвън? А и някои от саксонците по нашите брегове са християни и са готови да се бият на наша страна срещу дивите племена и езическите им богове.

— Моето мнение е — каза Лот развеселен, — че са били прави епископите на Британия, които отказали да пратят мисионери да спасяват душите на саксонците, твърдейки, че ако господ приеме саксонците в рая, те самите не искат да припарят там. Достатъчно проблеми си имаме със саксонците на този свят, трябва ли да ги пренесем и на онзи?

— Мисля, че представите ти за отвъдното се неверни — обади се изведнъж един познат на Игрейн глас и тя изтръпна вътрешно. Погледна към края на масата, където седеше този, който бе проговорил. Той носеше обикновена сива роба, много наподобяваща монашеско расо. Не би разпознала Мерлин в такива дрехи, но гласът му не можеше никога да обърка с друг. Той продължи:

— Настина ли мислиш, че дрязгите и несъвършенствата на хората ще се пренесат и в отвъдния свят, Лот?

— Е, що се отнася до това, никога не съм разговарял с някой, който се е върнал оттам — отвърна Лот, — а мисля, че и ти не си, господарю Мерлин. Говориш мъдро като някой от нашите свещеници — да не си приел кръста на стари години, сър?

Мерлин се разсмя и отвърна:

— Между мен и вашите свещеници има само едно общо нещо: много време съм прекарал в опити да разделя земното от божественото, а когато успях, видях, че разликата не е голяма. Тук, на земята, ние не можем да разберем това, но когато напуснем земната си обвивка, ще видим, че нашите различия нямат значение за Бога.

— Тогава защо воюваме помежду си? — запита Утър и се усмихна, сякаш за да се хареса на стария човек. — След като всички наши спорове ще се разрешат в небесата, защо не сложим оръжие и не приветстваме саксонците като братя?

Мерлин отново се усмихна и отвърна любезно:

— Когато всички достигнем съвършенство, така и ще стане, лорд Утър, но не сме разбрали това — нито ние, нито те. Така че, докато човешката съдба подбужда хората към войни, трябва да играем ролята, отредена ни в този земен живот. А за да могат хората ни да мислят за Бога, вместо за войни и битки, първо трябва да се възцари мир в тези земи.

Утър се засмя и каза:

— Не ми допада много идеята да седя и да разсъждавам за Бога, старче. Оставям тази работа на теб и другите свещенослужители. Аз съм воин и се моля да умра в битка, както се полага на мъж, а не на монах!

— Внимавай за какво се молиш — обърна се Мерлин остро към Утър, — защото боговете със сигурност ще чуят молитвите ти.

— Не искам да остарявам, да се отдавам на покой и мисли за рая — продължи Утър, — това ми се струва скучно. Искам битки, плячка и жени, да, жени — а свещениците не одобряват такива желания.

Горлоис се намеси:

— В такъв случай не си много по-добър от саксонците, а, Утър?

— Та нали самите свещеници казват, че трябва да обичаме враговете си, Горлоис — засмя се Утър и се пресегна зад Игрейн, за да потупа добросърдечно съпруга и по гърба — така че обичам саксонците, защото ми дават това, което искам от живота! Ти би трябвало да изпитваш същото, защото в спокойно време като нашето, колкото и да е кратко, можем да се наслаждаваме на пирове и жени, а после да се връщаме на бойното поле, както подобава на истински мъже. Да не мислиш, че жените харесват мъже, които се свиват край огнището и обработват земята у дома. Мислиш ли, че прекрасната ти съпруга би била така щастлива, ако беше омъжена за орач, вместо за херцог, водач на войни?

— Горлоис каза спокойно:

— Говориш така, защото си млад, Утър. Когато остарееш като мен, и ти ще се преситиш от битки.

Утър се засмя и запита:

— А ти, господарю Амброзиус, уморен ли си от битки? Амброзиус се позасмя, но имаше вече преуморен вид. После отвърна:

— Дори да бях, това не би имало значение, Утър. Бог в своята мъдрост е определил да прекарам всички мои земни дни в битки и щом такава е неговата воля, така да бъде. Ще защитавам хората, които ме избраха да ги водя, и така трябва да постъпват всички, които заемат мястото ми след мен. Може би по твое време, или по времето на твоите синове, ще настъпи мир и тогава ще имаме време да се запитаме за какво воюваме.

Намеси се Лот от Оркни с копринения си, равен глас:

— Виждате ли, господарю Мерлин, кралю мой, ние всички тук сме се превърнали във философи. Дори ти, Утър, си започнал да проявяваш такава склонност. Но философстването няма да ни помогне да се справим с дивите племена, когато нахлуят от изток и запад, както и със саксонците в собствените ни земи. На всички ни е ясно, че не можем да се надяваме на помощ от Рим. Ако искаме легиони, трябва да си ги обучим сами, значи ни се налага да имаме и свой Цезар — защото както войниците се нуждаят от военачалници и крал, тъй и многото крале в тези земи имат нужда от върховен самодържец, който да направлява постъпките им.

— За какво ни е да наричаме този върховен крал Цезар и изобщо да го възприемаме като такъв? — запита един мъж, за когото Игрейн знаеше, че се казва Екториус. По наше време цезарите управляваха Британия добре — но сега сме свидетели на отрицателните страни на това да си част от империя — когато в нейния център възникнат проблеми, римляните оттеглят легионите си и ни оставят да се оправяме с варварите, както можем! Дори Магнус Максимус…

— Но той не беше император — намеси се с усмивка Амброзиус. — Магнус Максимус много искаше да стане император, когато върховното командване на тукашните легиони беше поверено на него — това е доста често срещано желание на върховните военачалници. — Игрейн видя как той се усмихна леко на Утър. — И тъй, той поведе легионите срещу Рим, за да бъде провъзгласен там за император — не би бил нито първият, нито последният, станал император с подкрепата на войската. Но така и не стигна Рим, и всичките му амбиции не доведоха до нищо, освен до възникването на легенди, които още се разказват из вашите уелски хълмове, Утър — за Магнус Велики, който ще се върне с големия си меч начело на легионите и ще спаси народа от нашествениците…

— Вярно е — засмя се Утър, — хората сливат историите за Магнус с древната легенда за някакъв велик крал, който ще се върне да спаси народа си, ако той е в опасност. Ако аз имах вълшебен меч като този от легендата, сам бих могъл да отида в Уелс и да набера доброволци за легионите.

— Може би — намеси се трезвомислещият Екториус, — тъкмо от такъв крал имаме нужда — кралят от легендите. Върне ли се той, и мечът ще се намери.

— Свещениците ви биха казали — чу се спокойният глас на Мерлин, — само един велик крал, който е бил и ще бъде — и това е Христос в небесата, тъй че, след като вие сте следовници на святото му дело, нямате нужда от друг тук на земята.

Екториус се изсмя грубовато.

— Не може Христос да ни води в битките. Не искам да богохулствам, но как биха могли нашите войни да следват знамето на този, който проповядва мир?

— Тогава може би трябва да намерим крал, който да ги накара да си спомнят старите легенди — рече Утър и в залата се възцари мълчание. Игрейн, макар че никога не бе присъствала на мъжки военен съвет, можеше достатъчно да чете мисли, за да чуе въпроса, който всички си задаваха в този момент: знаеха, че кралят няма да доживее до лятото — тогава кой от тях ще седи на същия този престол догодина по това време?

Амброзиус отпусна глава на облегалката на трона и това послужи на Лот за сигнал да каже с ревностно грижовен глас:

— Уморен си, господарю — това е наша вина. Нека повикам шамбелана^[3] ти.

Амброзиус му се усмихна кротко.

— Скоро ще имам много време, за да почивам, братовчеде — дори прекалено много… — този път той дори не можа да довърши и позволи с тежка въздишка на Лот да му помогне да стане от масата и да го отведе. Веднага след като кралят излезе, мъжете наставаха от масата и се събраха на групички, разговарящи и спорещи почти шепнешком. Екториус се приближи към Горлоис.

— Господарят на Оркни не пропуска възможност да работи за своята кауза, като представя това за безкористна загриженост за здравето на краля — сега ние излязохме лошите хора, които преуморяват Амброзиус и му скъсяват живота.

— Лот изобщо не желае Амброзиус да назове официално свой наследник — отвърна Горлоис, — защото много от нас — отсега заявявам, че това важи и за мен, Екториус — ще се почувстват обвързани от последната воля на краля.

Екториус отвърна:

— Естествено. Амброзиус няма син и не може да наложи наследник, но желанието му ще ни напътства и той знае това. Утър прекалено силно желае пурпурната мантия на цезарите, за да ми е по вкуса, но все пак е по-добър от Лот, тъй че бих избрал по-малката от двете злини.

Горлоис кимна замислено.

— Нашите поданици ще приемат Утър за крал. Но дивите племена — Бендигейд Вран и останалите — никога няма да последват човек, който е толкова близък на римската власт. А ние имаме нужда от тях. Те биха приели Оркни…

— От Лот няма да излезе добър крал — отвърна Екториус. — По-добре да изгубим подкрепата на племената, отколкото подчинението на всички поданици. Лот има принцип на управление — да насъсква всеки срещу всеки, така че всички поотделно да се доверяват единствено на него. Пфу! — той се изплю. — Змия е той и толкова.

— Все пак говори убедително — продължи мисълта си Горлоис. — Умен е, смел е, и не е лишен от въображение…

— Същото важи и за Утър. А и независимо от това дали Амброзиус ще успее да обяви формално свой наследник, очевидно той би предпочел Утър.

Горлоис мрачно стисна зъби и отвърна:

— Вярно, вярно. Честта ме обвързва да спазвам волята на Амброзиус. И все пак бих желал изборът му да бе паднал на човек, чийто морал да е достоен за смелостта и водаческите му способности. Нямам вяра на Утър, но… — той поклати глава и се обърна към Игрейн: — Дете мое, тези разговори не те интересуват. Ще наредя някой от въоръжената охрана да те съпроводи до къщата, където спахме снощи.

— Отпратена като малко момиченце, Игрейн се запъти към дома, без да протестира. И без това имаше да обмисля много неща. Очевидно и мъжете, например Горлоис, се чувстваха задължени от принципите си да отиват против собствената си воля. Никога не бе поглеждала на нещата от тази страна досега.

Впереният в нея поглед на Утър също не напускаше съзнанието й. Беше я гледал така втренчено — не, не нея, а лунния камък на врата й. Дали Мерлин не му бе придал магическа сила, та Утър да се влюби в жената, която го носи?

„Длъжна ли съм да изпълня волята на Мерлин и Вивиан, длъжна ли съм безропотно да се отдам на Утър, както отидох при Горлоис?“ Тази мисъл я отвращаваше и все пак… напук на всичко още чувстваше докосването на Утър, силата на сивите му очи, вперени в нейните.

„Явно съм готова да повярвам, че Мерлин е омагьосал лунния камък, за да ми повлияе да се влюбя в Утър!“. Бяха стигнали до къщата, тя влезе вътре, свали си верижката с камъка от шията си и го пъхна в торбичката, която носеше вързана на колана си. „Ама че глупост“, продължи да си мисли Игрейн, „не вярвам на тези стари предания за любовни магии!“. Беше вече зряла жена, на деветнадесет години не безпомощно дете. Имаше си съпруг и дори може би носеше в утробата си желания от него син. Ако пък решеше да предпочете друг мъж пред съпруга си, да наруши брачната клетва и да се отдаде на непозволена любов, със сигурност щеше да си избере друг, а не този едър грубиян, рошав като саксонец, с лошите му северняшки маниери — нарушаваше хода на литургията, прекъсваше закуската на върховния владетел! Все едно да си хареса онзи страж на Горлоис, който я доведе дотук — той поне беше млад, с чисто, хубаво лице! Като че ли тя, добродетелната съпруга би допуснала до леглото си друг мъж освен законния си съпруг!

Е, дори да го стореше, това нямаше да е Утър. Сигурно щеше да е по-лошо отколкото с Горлоис, какъвто беше огромен и несръчен — нищо, че очите му са като морето, а ръцете му — силни и нежни…

Игрейн изруга тихо, извади хурка и вретено от багажа си и седна да преде. Какво ставаше с нея — седи тук и мечтае за Утър, сякаш наистина има намерение да изпълни желанието на Вивиан! Дали Утър наистина щеше да стане крал?

Беше видяла как я гледа. Но Горлоис каза, че е развратник. Дали гледа и други жени по този начин? Ако смята да се отдава на размисъл, по-добре да мисли разумно — например как се чувства Моргана без майка си и дали икономката надзирава достатъчно строго Моргоуз, за да не почне да кокетничи с войниците, оставени да охраняват крепостта. Виж, Моргоуз би отдала девствеността си на първия хубав мъж, когото срещне, без да помисли за такива неща като чест и приличие. Игрейн се надяваше отец Колумба добре да я нахока.

„Но нали родната ми майка сама избираше мъжете, които да станат бащи на децата й, а тя беше върховна жрица на Свещения остров! Същото прави и Вивиан!“ Игрейн отново отпусна вретеното в скута си и се замисли за пророчеството на Вивиан, че детето, което тя самата ще роди от Утър, ще бъде този велик крал, който ще изцели страната и ще установи мир между враждуващите народи. Съдейки по това, което чу тази сутрин на кралската трапеза, трябваше още доста да почакат такъв крал.

Обезкуражена, Игрейн отново взе вретеното. Британия имаше нужда от такъв крал сега, а не когато някакво незаченато още дете щеше да възмъжее достатъчно, за да вземе короната. Мерлин се беше побъркал от старите легенди — какво беше разказвал един от кралските приближени — май беше Екториус, за Магнус Велики, големият войн, напуснал Британия в търсене на императорска корона? Каква лудост беше да се мисли, че детето, което тя би родила от Утър, ще е прероденият Магнус!

По-късно същия ден Игрейн чу камбанен звън, а малко след това Горлоис се завърна. Изглеждаше тъжен и потиснат.

— Амброзиус почина преди малко — каза той на Игрейн. — Камбаната звъни, за да извести за смъртта му.

Игрейн прочете по лицето му колко силна е неговата скръб и се опита да го успокои.

— Той беше вече стар — каза тя — и хората го обичаха. За първи път го видях едва днес, но веднага ми стана ясно, че бе такъв човек, когото хората обичат и следват с готовност. Горлоис въздъхна тежко.

— Така е. Но няма кой да го наследи. Той ни напусна и ние останахме без водач. Обичах го, Игрейн, и се измъчвах, като го виждах как страда. Ако той имаше достоен наследник, бих се радвал, че мъките му са свършили. Но какво ще стане с нас сега?

Малко по-късно той я помоли да извади най-хубавите му дрехи.

— Привечер ще се отслужи заупокойна литургия и аз трябва да присъствам. Ти също, Игрейн. Ще можеш ли да се облечеш без прислужничка, или да помоля нашия домакин да ти прати някое момиче?

— Ще се справя сама. — Игрейн се зае да облича другата рокля, която бе взела със себе си — от фино тъкана вълна, с бродерии по полата и ръкавите. После вплете копринени панделки в косите си. Хапна малко хляб и сирене. Горлоис отказа да яде и заяви, че сега, когато душата на господаря му е изправена пред Божия съд, той ще се отдаде на строг пост и молитва, докато Амброзиус не бъде погребан.

Игрейн, която беше научила на Свещения остров, че смъртта е просто врата към ново прераждане, беше озадачена: защо християните изпитваха страх, ако вярваха, че след смъртта ги чака вечен покой? Тя си припомни колко скръбно звучаха някои от псалмите, които отец Колумба пееше. Да, техният Бог можеше да бъде и страшен, когато наказва. Игрейн можеше да разбере, че един крал би бил принуден за доброто на собствения си народ на неща, които после да тежат на съвестта му. Но тя не разбираше, как можеше един безмилостен Бог да е по-отмъстителен от обикновените смъртни? Игрейн предполагаше, че това е една от мистериите на християнската религия.

Все още я занимаваха тези мисли, когато вървеше редом с Горлоис към църквата, и после, докато слушаше жалните песнопения на свещениците за Страшния съд, когато грешните души щяха да бъдат навеки прокълнати. Докато слушаше изведнъж забеляза Утър Пендрагон, коленичил на другия край на църквата, лицето му беше побледняло като туниката, която от време на време повдигаше, за да скрие сълзите си; след малко той стана и напусна църквата. Игрейн почувства укорителния поглед на Горлоис и отново сведе смирено очи, продължавайки да слуша безкрайния псалм.

Когато най-сетне литургията свърши, хората се струпаха пред църквата и Горлоис я представи на съпругата на Уриенс от Северен Уелс, закръглена, строга матрона, и на съпругата на Екториус, Флавила — усмихната млада жена, не много по-възрастна от самата нея. Игрейн побъбри малко и с двете, но мислите на всички бяха заети с това, какви последици ще има смъртта на Амброзиус — както за воините, така и за техните съпруги. Самата Игрейн беше разсеяна — женското бърборене не й беше интересно, пък и подчертаната им набожност я отегчаваше. Флавила беше бременна — сигурно в шестия месец. Коремът й вече се очертаваше под туниката, която тя носеше по римската мода, и след известно време разговорът се отклони на семейни теми. Флавила бе родила вече две дъщери, но те бяха умрели от дизентерия по време на голямата епидемия това лято; сега тя се надяваше да роди син. Съпругата на Уриенс, Гуинет, имаше син горе-долу на възрастта на Моргана. Разпитваха Игрейн за детето й. Говориха си за бронзовите амулети, които помагали против зимната треска, и че ако свещеник положи молитвеник в люлката на бебето, това помагало срещу рахит.

— Лошата храна е причина за рахита — каза Игрейн. — Сестра ми е жрица и лечителка. Тя ми е казвала, че няма дете, което да е сукало две години от здрава майка и да боледува от рахит. Това се случва само, ако се даде на дойка, която не се храни добре, или ако бъде отбито прекалено рано и го захранят с попари.

— Що за глупаво суеверие! — каза Гуинет. — Молитвеникът е свят и помага срещу всякакви болести, но особено срещу детските, защото децата получават светото кръщение, с което им се опрощават греховете на бащите им, а те не са могли още да прегрешат сами.

Игрейн сви нетърпеливо рамене. Нямаше желание да оспорва подобни глупости. Другите жени продължиха да разговарят за всякакви амулети, които предпазвали децата от болести, а тя се заоглежда, търсейки възможност да се отърве от компанията им. След малко още една жена, чието име Игрейн не дочу, се присъедини към тях. Тя също беше в напреднала бременност и другите две веднага я въвлякоха в разговора, пренебрегвайки Игрейн. След време тя се измъкна, като измънка, че отива да търси Горлоис, и заобиколи църквата откъм задната й страна.

Отзад имаше малко гробище, а зад него — ябълкова градина. Клоните на ябълките тегнеха от цвят и се белееха в падналия сумрак. Мирисът на цъфналите ябълкови дървета беше свеж и зарадва Игрейн, защото тя едва издържаше на градските миризми: не само кучетата, но и хората се облекчаваха по улиците. Зад всяка врата имаше смърдяща купчина отпадъци, съдържащи какво ли не: замърсени връзки слама, с които се покриваше пода, миришещи на урина, гнило месо или направо съдържанието на нощните гърнета. Разбира се, и в Тинтагел се събираха кухненски отпадъци и се чистеха нощните гърнета, но по нареждане на Игрейн сметта се зариваше в земята всяка седмица, пък и чистият бриз от морето не допускаше задържането на лоши миризми.

Игрейн се заразхожда бавно из градината. Някои от дърветата бяха много стари, с възлести, ниско сведени клони. Дочу някакъв слаб звук и едва тогава забеляза мъжа, които седеше на един от по-ниските клони — скрил лицето си, той не я виждаше. Беше Утър Пендрагон — позна го по русата коса. Тя понечи да се обърне и да се измъкне тихичко, съзнавайки, че той не би желал да нарушават скръбното му усамотение. Но дочул леките й стъпки, Утър вдигна глава.

— Ти ли си, милейди Корнуол? — Лицето му се сгърчи и той продължи — Сега можеш да отидеш и да съобщиш на храбрия Горлоис, че върховния началник на Британия се е скрил, за да си поплаче като жена!

Тя се приближи бързо към него, притеснена от объркването и гнева, на лицето му. Каза:

— Нима мислиш, че Горлоис не скърби също, милорд? Колко студен и безсърдечен трябва да бъде човекът, който не би заплакал за краля, когото е обичал и следвал цял живот? Ако бях мъж, не бих последвала в битка военачалник, които не може да заплаче за обичните си покойници — за паднали другари, пък дори и за смели и достойни врагове.

Утър си пое дълбоко дъх и избърса очи с бродирания ръкав на туниката си. После каза:

— Знаеш ли, това е вярно. Когато бях млад, убих в битка саксонския вожд Хорса — това бе последната от много битки между нас. Дотогава той все успяваше да се измъкне невредим. Плаках за него, когато умря, защото беше смел и доблестен мъж. Макар че беше саксонец, изпитвах скръб, че сме врагове, а не братя и приятели. Колкото повече остарявам, толкова повече ми се струва безсмислено да оплаквам непоправимото. Но сега — като чух светият отец да говори за Страшния съд и за душите, прокълнати навеки, си помислих колко добър и набожен човек беше Амброзиус; колко обичаше Бог и как се боеше от неговия съд; как никога не пропускаше да извърши нещо добро и достойно. Понякога чувствам, че техният Бог поставя непоносими условия и почти ми се иска да можех да слушам мъдрите друиди, без да бъда навеки прокълнат за това. Те поне казват, че единственото проклятие, което може да сполети човека, е това, което сам той може да си навлече с начина си на живот. Ако са верни думите на светия епископ, то душата на Амброзиус е в адския огън и не може да се надява на спасение преди да настъпи свършека на света. Нямам представа как изглежда Раят, но бих искал да вярвам, че моят крал е там.

Игрейн му протегна ръка.

— Не ми се вярва, че Христовите свещенослужители знаят повече от останалите смъртни за живота след смъртта. Само Боговете знаят тези неща. На свещения остров, където аз съм отгледана, ни учат, че смъртта е само врата към нов живот и път към мъдростта. Въпреки че почти не познавах Амброзиус, предпочитам да вярвам, че сега е в Божиите нозе, където черпи от извора на познанието. Може ли Божията мъдрост да обрече човека на вечни мъки заради неговото незнание, вместо да му покаже що е право в отвъдното?

Игрейн усети как неговата ръка докосва нейната в тъмнината и той проговори:

— Наистина, така е. Как беше казал техният апостол: „… сега виждам сякаш само отражения в стъкло, но тогава ще виждам наистина“. Може би наистина, нито свещениците, нито ние знаем какво ни очаква след смъртта. Ако Бог е премъдър, защо трябва да очакваме, че ще е по-безмилостен от обикновения човек? Нали казват, че Христос е Божи пратеник, който е трябвало да ни научи на любов, а не да ни плаши с Божия гняв.

Двамата поседяха мълчаливо известно време. После Утър каза:

Къде научи всичко това, Игрейн? В нашата църква има свети жени, които са учени, но те полагат обет за безбрачие, пък и не се движат сред нас, грешните миряни.

— Родена съм на остров Авалон; майка ми беше върховна жрица във Великия храм.

— Авалон — повтори Утър. — Той е в Лятното море, нали? Ти присъства на тазсутрешния съвет и знаеш, че ще тръгнем натам. Мерлин ми е обещал, че ще е при крал Леодегранс и ще ме представи в двора му, въпреки че ако Лот от Оркни наложи своето, Уриенс и аз трябва да се върнем в Уелс като виещи кучета с подвити опашки; или пък трябва да приемем да се бием под негово командване и да му оказваме почести като на върховен владетел, което аз бих направил едва когато видя слънцето да изгрява над западните ирландски брегове.

— Горлоис е убеден, че ти си следващият крал — отбеляза Игрейн и в същия миг й мина през ума, че си седи на някакъв клон и разговаря на религиозни и политически теми със следващия върховен господар на цяла Британия. Сякаш същата мисъл мина и през ума на Утър, защото той каза:

— Никога не съм си мислил, че ще разговарям за такива неща със съпругата на Корнуолския херцог.

— Настина ли мислиш, че жените не разбират нищо от политика? — попита Игрейн. — Моята сестра Вивиан е господарка на Авалон, на мястото на покойната ми майка. Крал Леодегранс, а и други крале често идват да се съветват за бъдещето на Британия с нея…

Утър отвърна с усмивка:

— Може би и аз трябва да се консултирам с нея за най-подходящия начин, по който да привлека крал Леодегранс, а и Бан от Долна Британия на своя страна. Щом те се вслушват в съветите й, не ми остава нищо друго, освен да спечеля нейното доверие. Кажи, омъжена ли е господарката на Авалон, красива ли е?

— Игрейн се изкикоти.

— Тя е жрица, а жриците на Великата майка не се женят, нито имат право да обрекат по някакъв начин живота си на смъртен мъж. Те принадлежат на Боговете.

В този момент пред Игрейн изникна спомена за пророчеството на Вивиан и за ролята на мъжа, седнал до нея в клоните на ябълковото дърво, в същото пророчество. Изтръпна при мисълта, че влиза с отворени очи право в капана, който Вивиан и Мерлин й бяха поставили.

— Какво ти е, Игрейн? Студено ли ти е? Или може би те е страх от войната — попита Утър.

Игрейн се вкопчи в първото, което й хрумна:

— Говорих преди малко със съпругите на Уриенс и Екториус — те наистина не се интересуват от държавни дела. Може би, затова и Горлоис не може да повярва, че тези неща искрено ме вълнуват.

Утър се разсмя и каза:

— Познавам и двете дами. Флавила и Гуинет действително оставят тези неща на съпрузите си. Интересуват се единствено от тъкане, предене, гледане на деца и всякакви такива чисто женски занимания. Ти не се ли интересуваш от тези неща или може би просто си прекалено млада — изглеждаш прекалено млада дори за да си омъжена, камо ли да имаш деца, за които да се грижиш.

— Женена съм от четири години — отвърна Игрейн — и имам тригодишна дъщеря.

— Това е нещо, за което завиждам на Горлоис — каза Утър — Всеки мъж има деца, които да го наследят. Ако Амброзиус имаше син, сега нямаше да е такава бъркотия. Вместо това… — Утър въздъхна. — Не ми се мисли каква ще е съдбата на Британия, ако това влечуго Лот се добере до трона, или дори Уриенс, който пък си мисли, че всеки проблем се разрешава с изпращане на вестоносец. — Гласът му отново се прекърши в ридание. — Хората казват, че съм измъчван от амбицията да стана върховен господар на Британия, но бих жертвал всякакви амбиции, ако можеше Амброзиус да седи тук, до нас, или дори неговият син, когото да коронясат още тази вечер в църквата! Амброзиус се боеше от това, което предстои да се случи след смъртта му. Още от миналата зима знаеше, че може да умре всеки момент, но се надяваше да ни накара приживе да стигнем до споразумение кой ще е негов наследник.

— Защо Амброзиус няма синове?

— О, имаше, дори двама. Единият беше убит от някакъв саксонец в битка — казваше се Константин — кръстен беше на императора, донесъл Христовата вяра в тези земи. Другият почина от тежка треска на дванадесетгодишна възраст. Амброзиус често казваше, че аз съм за него синът, за когото винаги е мечтаел. — Утър отново закри лице с дланите си и захлипа. — Той би ме направил и свой официален наследник, но не такова беше желанието на другите крале. Те ме следваха като върховен военачалник, но на много от тях се зловидеше популярността ми — Лот, проклет да си, е най-лош от всички! Не амбиция има в сърцето ми, кълна се, Игрейн, само желание да довърша започнатото от Амброзиус!

— Убедена съм, че всички го знаят — каза Игрейн и помилва ръката му. Скръбта му я караше да се чувства безпомощна.

— Не вярвам, че Амброзиус би намерил покой дори на небесата, ако знае каква скръб и какво объркване царят тук, как кралете вече заговорничат един срещу друг и всеки се стреми към властта! Чудя се би ли поискал от мен да убия Лот, за да се сдобия с властта? Но веднъж той ни накара да се закълнем в кръвно братство — такава клетва не бих нарушил. — Лицето на Утър беше мокро от сълзи. Игрейн се пресегна и както би направила с детето си, избърса сълзите му с дългия си воал.

— Зная, че никога няма да престъпиш законите на честта, Утър. Човек, комуто Амброзиус е имал пълно доверие, не би могъл да постъпи другояче.

Изведнъж отблясъците на запалена факла ги заслепиха — Игрейн замръзна на клона, а воалът й все още покриваше лицето на Утър. Тя чу гласа на Горлоис, който запита рязко:

— Ти ли си това, лорд Пендрагон? Виждал ли си… о, милейди, тук си била значи!

Острият глас на Горлоис притесни Игрейн и я накара внезапно да се почувства виновна. Тя се хлъзна припряно надолу по клона, но той закачи полата й и тя се вдигна високо над коленете. Игрейн бързо дръпна дрехата надолу и чу как платът се раздра.

— Мислех, че си се изгубила — нямаше те в квартирата ни. — Горлоис продължи — Какво, в името на небесата, правиш тук?

Утър се смъкна от клона, на който седеше. За миг човекът, когото бе видяла Игрейн — страдащ за своя крал, който беше за него втори баща, смазан от бремето тази смърт полагаше на плещите му — изчезна. Утър отново заговори и сърдечно.

— Знаеш ли, Горлоис, омръзнаха ми дрънканиците на този свещеник, затова се измъкнах на чист въздух, далеч от набожно бръщолевене. Тук ме намери твоята съпруга, на която явно разговорът с другите дами също не е допаднал. Благодаря ти, мадам — и той отмери строг поклон, след което бързо се отдалечи. Но Игрейн забеляза колко внимаваше лицето му да не бъде осветено от факлите.

Насаме с Игрейн, Горлоис я изгледа с гняв и подозрение. Подкани я да върви пред и заговори:

— Милейди, длъжна си да избягваш всякакви поводи за клюки; предупредих те да се държиш настрани от Утър. Той има толкова лоша репутация, че нито една жена не бива да бъде заварвана насаме с него.

Игрейн гневно се извърна към него:

— За такава ли ме имаш? Нима считаш, че съм от тези жени, който биха се измъкнали, за да се съвкупяват с непознат мъж като дивите зверове? Да не би да мислиш, че съм легнала с него на клона, като птиците? Може би искаш да прегледаш дали роклята ми не е измачкана от търкаляне по земята?

Горлоис вдигна ръка и я удари, макар и не много силно, през лицето.

— Няма да търпя твоята опърничавост, мадам! Казах ти, че трябва да избягваш този човек; длъжна си да ми се подчиняваш! Вярвам, че си честна и почтена, но не бих те поверил на този човек, нито пък бих търпял да наливаш вода в мелниците на клюкарките.

— Никой не измисля по-лоши неща за хората от тези почтени жени, освен може би свещениците — отвърна гневно Игрейн. Тя разтърка устата си, където Горлоис я беше ударил. — Как смееш да ми посягаш? Ако ти изневеря можеш и да ме убиеш, но няма да допусна да ме удряш за това, което говоря! В името на всички богове, да не мислиш, че сме говорили за любов.

— Че за какво, в името Божие, си говорила с този мъж по това време?

— За много неща — отвърна Игрейн. — Най-вече за Амброзиус, който е на небето, и за небесата, и за това какво мислим за живота след смъртта.

Горлоис я изгледа скептично.

— Не ми се вярва. Ако той искаше да покаже почитта си към мъртвия, можеше да не напуска светата литургия.

— Беше отвратен — също като мен — от тези тъжни псалми сякаш жалим най-нищия сред хората, а не най-добрия сред кралете!

— Пред Бога всички сме жалки грешници, Игрейн. Пред Христа кралят не е с нищо по-добър от останалите смъртни…

— Да, да — прекъсна го нетърпеливо Игрейн. — Чувала съм вашите свещеници да го казват, но те също отделят много време, за да ни убедят, че Бог е любов, че той е нашият любящ небесен баща. Само че забелязвам, че те самите никак не искат да отидат по-близо до него и жалят за преселилите се в отвъдното както биха жалили за принесените в жертва на кървавия олтар на големия гарван. Нали ти казвам, говорехме с Утър за представата на свещениците за отвъдния живот, която за съжаление е доста ограничена!

— Ако наистина си говорила с Утър за религия, то това е със сигурност единственият случай, когато е мислил за тези неща — измърмори Горлоис.

Сега Игрейн се разгневи.

— Той плачеше, Горлоис. Плачеше за краля, който му е бил като втори баща! Ако да оказваш почит към мъртвите означава да седиш и да слушаш хленченето на свещеника, то аз не бих желала за себе си такава почит! Завиждам на Утър, че е мъж и може да влиза и излиза, когато си поиска. Сигурна съм, че ако аз бях мъж, не бих седяла и слушала всички тези глупости в църквата! Но аз не съм свободна в постъпките си! Замъкната бях там от човек, който отдава по-голямо значение на псалми и свещеници, отколкото на самия покойник!

Бяха стигнали до вратата на къщата, където живееха. Лицето на Горлоис беше потъмняло от яд и той избухна:

— Няма да говориш така с мен, лейди, или ще те пребия наистина.

Игрейн осъзна, че е оголила зъби като фучаща котка. Тя отвърна на глас:

— Само се осмели да ме докоснеш, Горлоис — ще те науча, че една дъщеря на Свещения остров не може да бъде нито робиня, нито слугиня някому!

Горлоис отвори уста, за да отвърне гневно, и за момент Игрейн си помисли, че ще я удари отново. Вместо това той овладя с усилие гнева си и й обърна гръб.

— Не е прилично да стоя тук и да се карам за глупост, когато моят господар и повелител лежи още непогребан в Божия храм. Можеш да спиш тук тази нощ, ако не те е страх да бъдеш сама; в противен случай ще наредя да те съпроводят до дома на Екториус, за да спиш при Флавила. Аз и цялата ми свита ще се отдадем пост и молитва до утре, когато Амброзиус ще бъде погребан.

Игрейн го изгледа с изненада и нарастващо презрение. Така значи — от страх пред духа на покойника, макар че той наричаше нещата по друг начин и говореше за него с почит — Горлоис нямаше нито да яде, нито да пие или да легне с жена, докато тялото не бъде погребано. Християните твърдяха, че не страдат от суеверието на друидите, но имаха свое суеверие, което в очите на Игрейн бе потискащо, защото нямаше връзка с природата. Тя почувства внезапно облекчение, че тази нощ няма да споделя постелята на Горлоис.

— Не — отвърна Игрейн, — не се боя да остана сама.