Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Епилог

Занизаха се сиви и скучни дни. Често преваляше и нощите захладиха. Всяка заран поглеждах към Дамга и очаквах да видя сняг по билото. Тревата бе почнала да жълтее. Оредяха и листата на дивите джанки. Сухи и жълти, те падаха сами даже в тихо време, сякаш бързаха да наторят стърнищата. Врабчета цвърчеха някак тревожно по голите им клони, сетне литваха вкупом към близките шипкови храсти и кълвяха презрелите плодове. Скоро и щъркелите се насъбраха в горния край на полето. Те стърчаха умислено на един крак и рядко потракваха човки. Бяха надошли от всички околни села, като учени, дълбокомъдри делегати на ежегодното щърково сборище. Най-сетне се вдигнаха и дълго кръжаха над „Бърлогата“, преди да отлетят на юг, отвъд седловината на Тънкия рид. Тогава по кафявите ниви отново плъпнаха бели забрадки и се сведоха над картофените гнезда. Кервани от коли с предълги литри, всяка побрала сено за една малка плевня, се движеха по друма край насрещната Лакатица. Осигурена бе зимнината на кооперативните овце и говеда и негли затова звучаха тъй бодро песните на жените в полето.

През тия седмици прескачах на няколко пъти до големия град, за да търся книга за превеждане. Трябваше да отивам в София, защото още никой не бързаше да премести столицата в Мацакурово, както бе предсказал даскал Итко. Обикалях издателствата и получавах все същия отговор: плановете още не били утвърдени. При третото ми отиване почнах да мисля, че мацакурци са се загнездили в издателските кабинети. Тоя път плановете бяха утвърдени, но навред ми заявяваха съчувствено, с тъжни и разбиращи очи, че тъкмо предложената от мене книга била отпаднала от плана, или че попаднала в ръцете на друг преводач поради някакво необяснимо недоразумение, или съвсем накратко, че всички книги били вече раздадени. Разбира се, навсякъде обещаваха да ме имат пред вид след една година! Гледах усмихнатите лица на редакторите и съжалявах, че не бях повел и Вуцидей със себе си, та поне да ми олекне. „Оти лажете чиляка?“ да викне той, да се изблещи еднаж и да тупне с лапа по масата, а аз да му пригласям отстрани с „Ега ви вуци изедат!“

Уви, Вуцидей имаше свои неприятности — все същите, които тровяха живота му през последните години. Като нямаше какво да правя, отивах и заран, и вечер в колибата му край заградката. Особено вечер. Той бе посърнал и вратът му бе изтънял. Тоя път му дали друга ливада, нейде по билото на Сахтийовица, но там тревата била примесена с острица.

— „Харна е — казуваха ми, — харна е ливадата, само е малко далеко!“

Отишъл да я обходи и що да види: до всяка травка три острици, а отвъд тях — до пет магарешки тръна! Оставил ливадата да прегори. Сега се ядосваше и вече пресмяташе колко слама ще трябва да купи за през зимата. Мръщеше се, защото сам най-добре знаеше, че плявата не прави месо и вълна. Запролетеше ли се, никой нямаше да го пита как бе изхранил овцете, а нарядите трябваше да се изпълняват…

— А ти що ще да чиниш зимъс? — изневиделица ме запита той.

Вдигнах рамене в почуда. Въпросът бе важен, а аз сякаш го бях оставил на заден план.

— Сам виждаш — отвърнах, че ходих на три пъти в града и пак не ми дадоха книга. Това е по-лошо от ливада с острица!

— Тогава седи тук! — твърдо рече Вуцидей.

Не ми се понрави наставническият тон, с който бе изрекъл тия думи. Гледах мрачното му и непроницаемо лице и нещо в мен се разбунтува. Лесно бе на него с толкова овце и всякакви други благини в къщата, докато аз имах само куп картофи в избата…

Невъзмутим като сфинкс, Вуцидей човъркаше жеравата с крайчеца на обгоряла пръчка. Пак се взрях в лицето му и за миг се почувствувах като мъниче пред слон.

Смътно съзнавах, че ме превъзхожда, че никое изпитание не би сломило духа му, че няма затруднение, което не би преодолял. Изведнъж ме обзе страшно желание да го разсърдя, да смутя дръзкото му спокойствие.

— А ти какво? — подкачих го. — Стига си се дърпал вече! Ето, всички са в стопанството…

Той бавно вдигна глава и очите му срещнаха моите. За първи път прочетох тъга в тях.

— Сакаш да си дам овцете, да влязна унетре и да се удавя? — и Вуцидей поклати глава. — А я те мислех за приятел!

Имаше много горчивина в думите му. Той млъкна и дълго не вдигна очи от огъня. Навън бе почнало да ръми. Овцете също се бяха смълчали в заградката, подтиснати от лошото време. Едно от кучетата пролази в светлия кръг пред отвора на колибата.

— Отдавна не си ми донасял от ония листчета подкачих го, за да променя темата.

— Няма — въздъхна овчарят. — Няма вече от них… Ката ден тража по чаловете, но няма вече от них!

Наистина, от много месеци не бяха прелитали чужди аероплани през ясните лунни нощи. Навярно и на ония отвъд бе омръзнало да пускат позиви над планината. И все пак Вуцидей продължаваше да се взира под клоните на ниските смирики, за да търси коварните листчета. Може би черпеше сили и утеха от тях. Не сили, а само утеха. Той имаше сили за още един живот!

Друга вечер го подкачих за обновения селкооп, отдавна разтворил вратите на трите магазина, споменах и за новия председател на стопанството, отворих дума и за хубавите къщи, които никнеха на много места в двете махали на селото. Напразно! Вуцидей само поклащаше глава и нито възразяваше, нито се съгласяваше с думите ми. Еднаж отвори уста и някак морно рече, че сметките на селкоопа пак щели да се объркат, че Ваньето щял да се провали като ръководител на стопанството, че повечето от новите къщи били на бившите магазинери. И като приключеше с тия въпроси, подемаше някоя по-стара история. Нима могъл да знае, дали и тоя директор на селкоопа няма да даде пълномощно на някоя жена от селото да обикаля страната и да сключва договори с други стопанства за доставка на картофи?

— В това няма нищо нередно! — прекъснах го.

— Няма, ама има, оти она обира парите, па може и с него да ги дели!

Нима бях забравил, че цели три месеца никой в селото не бе видял лицето на оная жена? Не помнех ли, че ощетените стопанства бяха сложили запор върху парите на местния кооператив? Не бях ли видял грамадния катанец върху затворените врати на празния селкооп? И всичко това заради някаква жена и разни нередности!

— А ти сакаш да си дам овцете, та она да им руча благината у София? — и Вуцидей се понаведе, смръщен и с искрѐщи очи. — Не, тая нече да я биде!

Само някакво чудо би могло да го промени, да изтрие от съзнанието му всички наслоени в миналото предразсъдъци и да потули все още много действения частнособственишки нагон. Затова от думите му лъхаше такава страшна безапелационност. Но имаше и нещо друго, което сякаш го оправдаваше донейде в очите ми. Неук прост и много див, напълно съзнаващ собствените си сили и окрилян от несломимата си воля, той бе загубил вяра в почти всички по-издигнати местни хора, които ръководеха съдбините на селото, и тъкмо това безверие му пречеше да се отърве от предразсъдъците, тъкмо то го тласкаше още по-упорито по тоя път на бягство от хората и колектива. Вуцидей се чувствуваше по-добре в гората — сам, спокоен и независим, па макар и като звяр между други зверове? Такава бе природата на тоя силен човек.

Времето поомекна, както често се случва към средата на есента. В един от тия дни Вуцидей не подкара стадото на паша. Цял ден държа овцете затворени в заградката, за да ги цери от метил. В полето нямаше други заградки, но той не бързаше да се прибере в селото. Пак щеше да дочака първия сняг, макар да не лежеше с овцете върху своя ливада, за да я тори. Митра идваше през ден-два и премиташе ограденото място или му помагаше да премести прековиците отсам или отвъд старото лежище. Тя не даваше да се разпилява тора и го събираше на купчини, но Вуцидей сякаш нехаеше. Нещо ставаше в душата на овчаря, като че сланата бе попарила и нея. Гледах го как пъха някакви хапчета в устите на овцете, мълчалив и свъсен, и напразно се опитвах да отгатна мислите му.

— Ютре не, вдругиден неочаквано подзе той, изправяйки се в заградката — ще правим овча сватба. Да знаеш, дека си канен!

Митра трепна и погледна мъжа си, но не продума. Тя също бе останала изненадана от думите му. Старият обичай вече бе почти забравен, особено след широкото въвеждане на изкуственото осеменяване на овцете. През последните години нито един от пастирите на стопанството не бе събирал гости край среднощния овчарски огън. Иван Темерудката бе всепризнатия кооперативен сватбар! Но Вуцидей държеше на традициите. Дадох дума да дойда и тръгнах нагоре. Не направил и няколко крачки, двете кучета се втурнаха с лай към гората и Вуцидей в миг грабна кривака.

Не, не бяха вълци! По пътя откъм параклиса се зададоха двама души. Беше Ваньето, новият председател на стопанството, придружен от един бригадир. Спрях на място, а Вуцидей не изпусна кривака.

— С тояга ли ме посрещаш? — весело подзе къдроглавият бивш кмет на селото, обръщайки се към Вуцидей. Щом ме гониш, ще бягам…

Овчарят хвърли тоягата, бригадирът и аз се засмяхме, а Митра се затири към колибата.

Ваньето изглежда бе в добро настроение.

— Как са овцете? — пак го подкачи той. По-харни са от вашите — отвърна овчарят, — по-харни и ячки са, ако не ручат силаж от помийни ями!

Ваньето сякаш не чу злъчните думи. Здрависа се с мен, подаде цигара и на бригадира и тримата приседнахме в тревата. Другоселци имали няколко ниви край гората, невключени досега в кооперативния блок, та двамата тръгнали да ги обходят. При това от София им искали място за строеж на нов почивен дом и те се чудели кои ниви да отделят.

— Значи пак на чуждото налитате! — обади се Вуцидей отдалеч.

— Ела, ела насам! — и Ваньето махна с ръка към овчаря. — Я кажи кога ще дойдеш при нас, в стопанството.

— Я ли? — подзе Вуцидей и се тръшна на земята. — Кога Великден дойде подир Гюргьовден!

— Ех, и без теб ще съмне! — отвърна председателят и пак се усмихна.

Беше възмъжал през тия години, когато отсъствуваше от селото, и погледът му беше друг, по-съсредоточен и самоуверен отпреди, както го познавах от времето на краткото му кметуване. Само косите му бяха същите, щръкнали и непокорни, с гъсти руси къдри.

— Спечелихте битката! — обадих се на свой ред, колкото да наруша настъпилото мълчание.

— Почти всички са в стопанството и цялата земя е в кооператива…

— Битката ли? — замислено подзе Ваньето. Тя едва сега започва! Изграждането на блоковете е само формалната страна на въпроса…

Вуцидей бе изкривил врат и сякаш не разбираше думите му. Какво друго остава, щом са взели земята? Какви бяха тия приказки на Ваньето за някаква „Разорана целина“, за нуждата да се дълбае с длето в съзнанието на хората, просто да се разорават непокътнатите целини в главите на кооператорите!

— Я се виж колкав си щръклец у косата — прекъсна го Вуцидей, — па тогиз да плевиш бурени от чуждите глави!

Ваньето само се усмихна, но двамата с бригадира прихнахме в смях. Наистина, косите на новия председател трудно се побираха под каскета и той навярно затова ходеше гологлав. Доброто му настроение не го остави и сега. Пошегува се с овчаря, тупна го дружески по гърба и похвали овцете му, преди да тръгне надолу с бригадира.

— За каква целина оратеше он? — запита ме Вуцидей, когато останахме сами.

— Има една книга — отвърнах. — „Разораната целина“ се вика.

— Книга ли? Я не съм по книгите…

Тъй рече и тръгна към заградката, но пак ми напомни за овчата сватба. Уречената вечер дойде и аз бях един от първите край огъня. Уви, малко хора бяха надошли. Вместо момци и девойки, само палави малчугани се гонеха около колибата и се присмиваха на момичетата, които се плашеха от тъмата. Две-три възрастни жени бяха насядали в тревата, присвили колене под сукманите, и шепнешком си разказваха последните клюки от селото. Тук беше и баба Минка, винаги първа на погребение или кръщянка, на овча или друга сватба. Тя седеше до майката на Вуцидей, а Митра пак шеташе от колибата до огъня, било да донесе дърва, било да разнесе разчупената погача.

Веселието не вървеше както в други години. Дори изобщо не беше весело. Сам Вуцидей бе доста мрачен. Въртеше се неспокойно на пъна и все поглеждаше нататък, към Грековица, сякаш очакваше някого. Не, не вярвах да мисли за Гена. Хубавицата отдавна не бе идвала към бачията му, а и нали бяха влезли в стопанството!

— Чакаш ли някого? — запитах го накрая.

— Моравия отвърна Вуцидей. — Чичови сме и он че дойде!

Той държеше на стария овчар, макар и нарядко да говореше за него. Още не можеше да разбере как се бе полъгал да влезе в стопанството. Все тия синове, все те мътят главите на старците…

Ослушах се в думите на жените край огъня.

— Те оня ден — разправяше баба Минка, оня ден дадох една ябука на наш Ристе, кога пойде на училище. Беше хубава, цървена ябука, ама де да знам, дека даскалът че я изруча!

— Кой даскал? — запита Митра.

— Па даскал Итко, ега го бог убие! — и баба Минка се прекръсти. — Вдигнал го пред другите и го прашал за едно, прашал го за друго, а сиромашкото се запотило под очите, бръкнало у чеширите и извадило ябуката. „Не знаеш!“, викнал даскалът, „нищо не знаеш, магаре такова!“ Тъй му рекъл, па взел ябуката и сам я изручал…

Кучетата излаяха и хукнаха в мрака. Някой подвикна в далечината и те се успокоиха. Вуцидей се раздвижи и лицето му се разведри. Той стана и тръгна към овцете, люшкани насам-натам от кочовете. Навярно отиваше да посрещне Моравия.

Докато чаках да се зададат в тъмата, погледът ми се спря върху баба Минка. Тя се бе смалила напоследък и носът й, доста дълъг на такова малко лице, стърчеше като клюн на птица, но не стръвно, а някак весело, както изглеждал човките на очилатите щъркели в детските книжки. Иначе руменецът не слизаше от страните й и тя все още крачеше смело и бодро, макар и поприведена. Гледах я с любов и си мислех, че тя живее просто напук на всички несгоди.

Вуцидей и Моравия изплаваха от тъмата. Старият овчар поздрави отдалеч, но първо влезе посред стадото и опипа няколко брави над опашките, сякаш да провери доколко са охранени, и едва тогава дойде при огъня. Здрависа се с мене, поздрави и жените, а децата се струпаха край него и го заразглеждаха о любопитство. Митра побърза да му поднесе погача и паничка с гъсто кисело мляко. Рядко го бях виждал с бръснато лице и то ми се стори хубаво. Какъв ли е бил на младини, когато е отишъл да краде мома от Бели Искър? Дори и сега очите му бяха ясни, непомътени от пушилките на овчарските огньове.

— Имаш много здраве от Ваньето! — подзе той, обръщайки се към Вуцидей. — И он сакаше да дойде, ама не можи.

— Па да е дошъл! — смутолеви Вуцидей, видимо изненадан.

— „Ех, чичо Михале — дума ми он, — стая вече десет годин, откак не съм ишъл на овча сватба…“

— Он да жалее за овча сватба? — и Вуцидей го погледна недоверчиво.

— Тъй ми думаше — уклончиво отвърна Михал, сетне бръкна под калпака и извади някакъв вестник. — На, чети да видиш що писува — и той го пъхна в ръцете ми.

Жеравата гаснеше в огнището и Митра припна за нови съчки. Една овца безшумно пролази към нас, блъскана насам-натам от овена. Вуцидей я отпъди с крак и пак се загледа в Моравия.

Съчките припламваха и осветиха лицето на стария овчар. Това сякаш го ободри.

— Звезда, казувам ви, звезда щели да пратят на небето продължи Моравия. — Малка звезда от желязо и унетре я човек, я маймуна, я някое псе! Тъй писува у вестнико…

Баба Минка се прекръсти. Скръстила ръце над футата, тя ни гледаше щастлива и усмихната, почтително седнала малко встрани.

— Ти остави звездата! — някак неохотно подзе Вуцидей. — Кажи нещо за стопанството, ега го не разтурите още зимъс.

— Нече да го разтуриме! Който оре с плуг, он не сака дървено рало. Който има трактор, нему не требе и плуг на държале…

Смълчахме се, всеки потънал в мислите си. Стадото пак се люшна край огъня и хлопатарите на овните отекнаха в тишината. Мракът ставаше все по-гъст. Светлинните откъм селото сега изглеждаха по-едри и близки. Една звезда се откъсна от небето и стремглаво се спусна към Средонос оставяйки дълга диря в кадифяната плащеница на нощта. Видяла падащата звезда, майката на Вуцидей трепна и се прекръсти. Чия ли душа бе отлетяла към небето? Грешен, много грешен бе станал светът! Ей на, чак кучета щели да хвъркат между звездите…

— Казувай — продължи бай Михал, обръщайки се пак към Вуцидей, — що ще да чиниш зимъс? Они пак че те агитируват!

Тъй рече и се засмя, а другият изкриви устни в кисела гримаса.

— Че бегам у градо! — отсече Вуцидей.

Ето какво бе мислил през тия последни дни, когато крачеше тъй навъсен около егрека!

— Те он е за градо, а не тизека! — и Моравия ме погледна в очите. — Белким че седиш тук и това зиме?

Все същият въпрос! Само повдигнах рамене и не отговорих.

— Човек е като овцете и самин не може живя — продължаваше старият овчар. — Кое шиле се дели от стадото, оно се затрива…

Двамата с Вуцидей се спогледахме. И той навярно мислеше, че тия прости и мъдри слова не се отнасят до него.

— Иди у градо! — рече Моравия и сложи ръка върху моята. — Тизека требе да идеш у градо, а не он — и той измери с поглед Вуцидей. — Те колкав е, а знае само овци да пасе! Я съм дрът и нам требе овчар, а тизека върви у градо!

— Тъй, тъй! — обади се баба Минка, но главата й вече клюмаше въз гърдите.

Вуцидей махна с ръка и сърдито разбърка огъня. Той бе поканил Моравия на овча сватба, като стар и опитен пастир, а онзи го тъкмеше за овчар на кооперативните шилета. „Ега ги вуци изедат!“ — сякаш казваха очите му.

— Книги божем писуваш — продължаваше Моравия, като пълнеше лулата си. — Оти да не направиш една книга и за нас, за мацакурци де? Харни, лоши, те тия сме!

Той се смълча, очаквайки отговор. Баба Минка вдигна глава и ме погледна над очилата. Куче излая откъм селото и стадото отново се раздвижи. Друга овца дойде към огъня, гонена и блъскана от упорития коч. Тоя път Вуцидей я отпъди с тоягата.

— Белким за мацакурци книга да писува! — възкликна той. — И за крадците, дека му разбиваха кащето?

— И за них! — отвърна Моравия.

Изпървом тая мисъл ми се стори смешна, но после ме грабна някак изведнаж. Как не бях помислил досега за това!

— Бива, бай Михале! — рекох и скочих на крака. — Ще напиша книга за мацакурци…

— И за лошото, и за доброто! — добави той с наставнически тон. — И за старото, и за новото.

Баба Минка неочаквано се раздвижи, разсънена от думите на стария овчар.

— Немой, сине! — плахо подзе тя. — Ти немой за лошото да писуваш, зер они ще ти запалят кащето…

Вуцидей също бе станал на крака и ме гледаше свойски, но все пак някак недоверчиво. Бе време, когато ме считаше за равен, но очите му явно казваха, че се бе излъгал в мен.

Тъй се и разделихме. Моравия взе една запалена бориниста главня и поведе жените и децата към селото, баба Минка и аз тръгнахме към „Бърлогата“, а Вуцидей остана сам край огъня. Извърнах глава еднаж или дваж, докато вървехме — той бе все там, побит като кол край огъня, прав, спокоен, невъзмутим. И отново сам…

На другото утро заключих „Бърлогата“ с два големи катанеца, а баба Минка ме изпрати с насълзени очи. Тя махна с немощната си ръка от стълбището пред прага, свали очилата и почна да ги изтрива. Махнах и аз с ръка, после потънах в гората, за да мина край бачията на Вуцидей. Колибата беше празна и егрекът пуст, но огнището още димеше… Той бе повел стадото към Орниче. Видя ме отдалеч и бодро размаха дългата гега.

— Ехе-хе-хе-хеиий! — отекна мощният му глас. — Де, вуци, деий!

Влага изби в очите ми. Извърнах глава на другата страна, но там Мальовица криеше чело в мъглите, а гърбицата на Кабул розовееше под косите лъчи на слънцето. Пуста, дивна планина!

Сега книгата е готова. Ще подаря една на Михал Моравия. Той ще ми каже истината, ще отсъди колко от доброто и колко от лошото съм вместил в нея. И да съм сгрешил в нещо, няма да ме смъмри.

Бих дал един екземпляр и на Вуцидей, но тоя опак човек, макар и грамотен, изобщо не чете книги, нито дори вестници. Зиме слуша радиото, а през другите три сезона, когато лежи с овцете под открито небе, се ослушва в звъна на овнешките хлопатари, примесен с воя на вълците в гората. Ех ти, Вуцидей!…

Край
Читателите на „Мацакурци“ са прочели и: