Асен Г. Христофоров
Мацакурци (13)

I

Лятото беше дъждовно и коситбата позакъсня, сякаш нарочно, да се радвам по-дълго на избуялите ливади и на белите островчета сред тях, гдето се люлееха високите маргаритки. После, когато първите косачи плъпнаха из полето, често извръщах глава надолу, към ливадите под „Бърлогата“, очаквайки да зърна Гена и „църната монтафонка“. Последната най-сетне дойде, но без хубавата си етърва. С нея косеше снажен и дългокрак момък с мечи лапи и гръб като стена. Личо — тъй се казваше мъжът на Латинка — се бе върнал от казармата и първата му работа била да се раздели с брат си. Погаждали се до едно време, но Гена успяла да ги скара.

— Пък и наесен ще влезнем у стопанството! — заключи той и закрачи с косата подир мургавата си женичка.

В тия горещи дни Вуцидей все подкарваше стадото към чаловете и се връщаше по тъмно. Вместо него Михал Моравия пасеше овцете в окрайнината на гората и често пладнуваше край параклисчето. Присядах до него, двамата запалвахме цигари и мълчахме. Въздухът трептеше в маранята, хиляди мушици бръмчаха наоколо и ни една тревичка не се поклащаше по синорите. Само долу, близо до селото, белите забрадки плевеха бурените измежду лена в кооперативния блок. Старият овчар също бе рейнал поглед нататък.

— Лани позакъсняха с картофите и май много сяно остана неприбрано по Лакатица — ще подземе той, — но белким избързат тая година!

От него научавах имената на околните ридове и свързаните с тях легенди. В местността Тепанковица някога имало голяма сеч и доста глави били паднали… Юрушка река носела името си от някогашните юруци, които имали старо градище в един от чаловете над реката… И яничарите имали свое градище срещу Овнарско, а в още по-старо време цял град се издигал в горичката на Надарица…

Тия приказки на Михал Моравия ме подтикнаха да проуча миналото на тоя край. Интересуваха ме не само мацакурци и селището им, но и маджирите — техни преки съседи отвъд Милчиница, а също и сръбскоселци, загнездили се в клисурата на Леви Искър. В старата схлупена църква на последните намерих тристагодишни стенописи, които чезнеха под пласт бяла и влажна мазилка. Плоски римски тухли с надписи по тях застилаха фурната на един от маджирите — селянинът ги бе намерил при изораването на пустееща ливада в Лакатишка Рила. Петдесет стари монети, сечени през 1620 година от ерцхерцог Леополд австрийски и заровени в двора на един мацакурец, щяха скоро да се превърнат в сребърни лъжици и вилици!…

Един ден тия проучвания ме накараха да хлопна и по вратата на селсъвета в Мацакурово. За мое щастие, петимата местни ръководители се бяха събрали в стаята на председателя. Познавах ги бегло, повече по име, макар да живеех от две години над селото. Побързах да им обясня какво значение за историята на селото имат разкопките, извършвани от група трудоваци в местността Надарица, гдето се изграждаха два модерни рибарника. Показах им части от старинни накити и украшения, които бях изпросил от началника на трудоваците, споделих с тях и предположението, че там някъде се е намирал римският рударски град Теример, уверих ги в намерението си да напиша книга за техния край и настойчиво ги замолих за съдействие при издирването и опазването на старините. Ревност лъхаше от всяка моя дума и аз вече вярвах в успеха.

— Не може! — отсече един от петимата, когато завърших. — Не можем да ти съдействуваме, защото не си държавен учен…

— Не разбирам! — отвърнах смутено. Щом не си на служба — подзе друг, — не си държавен учен. На частници не можем да съдействуваме!

Не бях погледнал на въпроса от тая страна. Напразно ги уверявах, че човек или е подготвен за дадена работа, или не е и не може да я свърши, че не е необходимо винаги за учния да бъде зачислен на „ясли“, както например общинските или държавните бици! Те останаха непреклонни. Тогава се отказах от старините и тръгнах да разпитвам стари хора за легенди, поверия и древни предания.

Уви! Колкото повече разпитвах старците, толкова по̀ се убеждавах, че те не помнят нищо отвъд ергенските си години и извън подвизите си през Балканската война. От тия разпити се убедих за лишен път колко прав е бил Аристотел да твърди, че човек е политическо животно.

Всеки втори мацакурец имаше някакъв прякор, извлечен от най-новата политическа история на света. Тръгнех ли да събирам легенди от старците, едва се оправях в политическата зоология на Мацакурово. Бенеш ме препращаше при дядото на Ганди, Врангел при Троцки, Андон Комуната при Бисмарк, Хитлер при Чърчил, а последният, почти винаги на границата между трезво и нетрезво състояние, ме прати при дяволите. Естествено, веднага скъсах всякакви връзки с него.

Между тия прозвища нямаше ни едно на коронована глава, сякаш всички мацакурци се раждат с републиканско кепе на главата. След време едни маджири ме насочиха към гърбав говедар, приличен досущ на горско джудже. Тоя говедар ми разясни загадката, но и цялата фамилия на тези маджири носеше царски прякор.

Срещата ми с тях беше доста любопитна. Росеше дъжд един ден и мъгла се стелеше над Рила, когато попаднах в непознато място някъде в клековете между Урдина река и Прави Искър. Лутах се дълги часове в зелените джунгли, докато накрая — доволно измъчен, премръзнал и гладен — налучках самотна колиба насред малка поляна. Първи ме посрещнаха кучетата, а след тях и пет-шест овчари — възрастни, по-млади и едно-две момчета. Разбрах, че съм се заблудил в местността „Дупките“ в оня дял на планината, който принадлежи на маджирите. Самите овчари бяха маджири. Оказа се, че един от тях ме е виждал в Мацакурово.

— Ти, ете — подзе той, — не седиш ли горе, при свети Георги?

— Съседи сме с него — отвърнах свойски, — а вие от кои сте?

— Туа сме сите, вси царье и царчета — беше отговорът.

Липсваха само цариците и царкините, навярно останали в селото — едни да доят кравите, други да наглеждат свинките…

Приютих се в схлупената колиба на маджирските царе, стоплих премръзналите си ръце на огъня и тъжно поглеждах как се изцеждат капките от клоните на близкия клек. Най-възрастният овчар все разправяше нещо за произхода на фамилния им прякор. И тъй, някак неусетно, докато говорехме изобщо за царете, стана дума за бившия цар и за неговия брат Кирил. Старият маджирин нямаше добро мнение за последния.

— Море, да знаеш как ме би еднаж с камшико — започна той, — кога се строши едното коло на колата и я разтоварих трупите насред пато, та он не може да мине с автонобило…

— С камшика, казваш…

— С камшика зер, белким с гола ръка!… Наби ме, па пита как се казувам. „Я съм старио цар — думам му, — от маджирските царье съм“! Тъй му казувам, а он па̀ вдигна камшико… Казах нещо в смисъл, че царският му прякор навярно се е зловидил на княза, после похвалих мъдрите мацакурци, отбягващи всяко прозвище, на което би прилягало корона.

— Те трябва да са били от край време републиканци, нали? — запитах накрая.

— Море, баш много не бяха, ама като потурнаци се обърнаха в един ден! — и старият маджирин плю в огъня, преди да продължи: — Ако не веруваш, прашай Боре гърбавио. Он минава ката ден с говедата воз реката, къде тебека…

Същата вечер зърнах Боре на пътя край параклиса — смешно малък, с голяма глава, къси крачка и страшна гърбица отзад. Той чакаше говедата, които слизаха към полето по различни пътечки из гората. И тоя ден бе възлизал с тях почти до билото на планината, мъкнейки тежката си гърбица, а сега ги зовеше с тъжен и кротък глас, събираше ги на поляната и гледаше някое добиче да не нагази: в картофените ниви. Дожаля ми за него и реших друг път да го поразпитам за връзките му с бившия цар.

Случаят не закъсня да се представи. Една вечер Боре пак събра говедата край параклиса, но ги отпрати към селото с Митра, жената на Вуцидей, и нейния син Салчо. Сам той остана да чака едно загубило се теле. Впрочем това се случваше доста често и с говедата, и с шилетата. Седнах при говедаря, предложих му цигара и го подканих да ми разправи за срещите си със своя коронован съименник.

То не било еднаж или дваж! Двамата се били срещали много пъти в гората и нали били адаши, скоро се разбрали, пък и царят бил малко прегърбен, та му било драго да разговаря с по-гърбав от него. Еднаж му бръкнал в торбичката и извадил комат чер хляб и чесън. „А сирене — запитал го, — не обичаш ли сирене?“ Смешен въпрос! „Обичам, ама няма!“ — отвърнал Боре. Друг път, дорде Боре да прекара говедата през шосето, царят за малко не го сгазил с автомобила. Познал го по гърбицата и му пратил някой лев за почерпка, а селяните взели да го одумват. „Кажи му — рекли едни, — дека не стига хлябът!“ Войната била почнала и в селото имали комисар, който раздавал брашно с купони, но по малко, колкото да не умрат от глад…

Било късна есен, когато се срещнали отново. Боре бил подкарал говедата към Лопушница, но насреща по пътя се задал автомобил. Колата спряла току до него и някой отворил вратата. Вътре, седнал пред кормилото, бил сам царят, а до него седял Кирил с шмайзер в ръка. В дъното на колата Боре зърнал белобрад старец, който дремел с клюмнала глава. „Возят го, ама он пак им е слуга!“ — помислил Боре и свалил каскет за поздрав. Кирил го гледал накриво, но двамата адаши се поразговорили за едно-друго. Гърбавият говедар си спомнил приказките на съселяните си и рекъл на царя, колко малко хляб им давал комисарят и колко се сърдели хората от селото. При тия думи Кирил се заозъртал и още по-здраво стиснал шмайзера, а царят се намръщил. „Ще видим тая работа!“ — отсякъл той и подкарал колата към двореца в Овнарско.

Какво е мислил царят, Боре не можеше да знае, но в едно бил сигурен — че той се страхува от селяните, щом брат му седи в колата с шмайзер в ръка.

— Па тъй е — продължи гърбавият, — на гладен чиляк и лоша мисъл иде у главата…

Затуй навярно подир седмица в селото пристигнали три камиона, натоварени с брашно в книжни чували. Нарочен човек казал на кмета, че брашното било „армаган“ от царя и нека всеки жител получи по 15 кила извън другото, което раздавал комисарят. Хитро запримигали старците, потрили ръце мъжете, а жените бързали да месят погачи от чисто бяло брашно. Разчуло се в Мацакурово, че царят ще изпраща всяка година по толкова брашно на човек, дорде трае войната. И той наистина изпращал брашното било за Божич, било за Великден. Кметът и съветниците, все местни хора, взимали по повечко, на другите давали по-малко, а на Боре колкото му се полагало и още десет кила, за да не разправи на царя как се раздава бялата благина.

Гледах тъжното лице на гърбавия, взирах се в кротките му очи и повярвах в думите му. Той разказваше как раздавали брашното по приятелство и през първата, и през втората, та и през третата година. На четвъртата, от двореца изпратили по-малко брашно, зер реколтата от прежното лято била слаба и гражданите ядели клисав хляб. И тъй, паднали се по пет кила по-малко на човек. Страшно възнегодували мацакурци и не могли да се помирят с намалението. „Те, излъга ни, ега го бог убие!“ — викали едни. „Ега му се и на другио свят досвиди!“ — клели го други. Трети направо рекли, че сам Боре бил надумал царя да прати по-малко брашно от друга година и разликата скришом да проводи в неговата къща. Клели и царя, клели и него, гърбавия, та гърбицата му дори станала по-голяма. Другият се поболял от лютите клетви и умрял подир четири месеца на връх Голяма Богородица. Тогава — заключи Боре, — кога дойде ексик брашното, сите станаха у една нощ републиканци.

— А първенците? — запитах го.

— Нали бяха взимали по най-много, едни от них станаха най-първи републиканци, зер и загубата им беше най-голяма…

Боре не се усмихна. Само спря да разказва, наведе глава и размаха късите си крачка от пъна, върху който бе седнал. Гърбицата му натежаваше на една страна и той все се отместваше и наместваше. Двамата се смълчахме — той потънал в спомени за разговорите си с царските особи, аз в мисли за мацакурци, царското брашно и някои други работи. Мракът бе слязъл в гората, пред нас едва се провиждаше, а долу, в дъното на полето, вече проблясваха светлинните от прозорците на къщите. Беше тихо и тайнствено. Влажен хлад се надигаше от росната трева и пъплеше по гърба ми.

Нейде наблизо изпращяха съчки, после грозен рев раздра тишината. Мучеше телето. Гърбавият се надигна, тръгна да го дири в гората и потъна като джудже в мрака.