Асен Г. Христофоров
Мацакурци (30)

III

Цяла неделя мътните води се източваха през двора, ровеха бреговете, дълбаеха нови ями, мъкнеха шишарки, клечки и клони с оглозгани кори. Сетне потокът се смали и избистри, но вече не намери старото си корито. То изобщо не съществуваше. Горната част на двора представляваше грозно пороище, пълно с пясък, чакъл и по-едри камъни, а сред тях стърчаха безброй клечки и сухи клони, забити здраво и надълбоко в тлъстия нанос. Пакостта бе непоправима. От някогашната красота на двора нямаше и помен, сякаш всичко беше празен сън! Вместо зелена морава с иглики и диви ягоди, сега пред къщата се разстилаше страшно суходолие, някаква сива пустош с набучени клечки и високи клони, като че отвъд тая настръхнала преграда живееше прокажен. Огромната яма под западните прозорци личеше отдалеч, а двата смърча до къщата, издигнали върхари с пет-шест метра над покрива, изглеждаха още по-унили и самотни. Самата смърт да бе замахнала с огромната си коса под Бошков дол, запустението не би изглеждало по-пълно!

Вече не се свъртвах в двора. Бях дошъл да диря красота, а пожънах грозота. Не слизах и в селото, защото там разрушенията бяха още по-страшни. Болно ми беше да гледам затлачените градини, извоювани от реката с труда на много поколения, или съборените плевни и опустошените дворища. Но хората не бяха свели глави пред нещастието. Като същински планинци, свикнали да се борят с природните стихии и да преодоляват неимоверни трудности, те бързаха да поправят щетите. Едни разчистваха градините, други зариваха траповете, изровени от вълните на реката, трети изграждаха подпорни зидове. И в тая неспирна шетня селото приличаше на разровен мравуняк, в който редът щеше отново да бъде възстановен, въпреки привидно хаотичното движение на настръхналите насекоми. Впрочем струваше ми се, че някакъв нов вятър бе повял в Мацакурово. Ваньето, някогашният къдроглав млад кмет на селото, се бе завърнал след наводнението и бе поел ръководството на кооперативното стопанство. Дошъл бе и другият млад мъж, когото наричаха Ганди, за да замести счетоводителя. Беше тъкмо по време на коситбата и аз искрено се надявах, че тоя път никакви формалистични пречки нямаше да спъват работата на звената. Никога не бях предполагал, че един счетоводител, сух като самите цифри, педантичен и без никакво въображение, може да спъне и дори да разстрои работата на едно още неукрепнало кооперативно стопанство. Естествено, не всички беди идеха от счетоводството, но тъкмо то възпираше всеки опит да се подобри организацията на труда. Същински мравуняк от бели забрадки и шарени ризи се събираше всяко утро в двора на стопанството, роеше се на бригади и звена и те плъпваха из полето, ала трудът им все не спореше тъй, както в истинските мравчи общежития. При тях навярно нямаше счетоводители…

Отегчен от неприветливия вид на двора, все по-често възлизах нагоре, по зелените ридове, и търсех разтуха в тия целодневни разходки. И тук личаха следите на наводнението. Красивата някога гора с чиста морава под дърветата бе прошарена на много места от пороища, издълбали нови долчинки, пълни с накамарени сухи клечки и оглозгани клони. Тъкмо тия нацепени сухи пръти, стърчащи като голи ребра на загинали животни, придаваха някакъв нов облик на смърчовия лес, а и често се срещаха полегнали дървета с още неизсъхнали клони. Водите бяха разровили каменистата почва под плитките коренища на смърчовете и те бяха паднали, чупейки клоните на събратята си и връхчетата на младите фиданки. Трябваше да бягам към върховете, за да се отърва от тая тъжна гледка.

Еднаж стигнах до Студеното кладенче по билото на Тънкия рид и свих на изток по дивната и глуха алея, която води към бившия княжески дворец под Средонос. Едва ли има по-тайнствена алея в цяла Рила. Отдавна, вече никой не минава оттук. Пътят е постлан с дълбок килим от прогнили борови иглици, а от двете страни зеленеят същински лехи от здравец. Въздухът е напоен с неговия аромат. Приседнеш ли в тревата и разровиш ли гъстите листа на здравеца, можеш лесно да се унесеш в дрямка омаян от силното ухание. Грамадни манатарки се гушат в тревата, прилични на заоблени жълти каскети, и всякакви диви цветя се клатушкат на тънките си стъбълца. Просто не можеш да не спреш за малко и да не свиеш букет от тях, а няма ли кому да го дадеш, постави го на височко, в клоните на младо смърче. Алеята се вля като кротка река в неголяма поляна. Пред погледа ми изведнъж израсна мощната снага на рилския първенец с малката каменна наблюдателница на върха. Гледах захласнат, но очите ми неусетно се отместиха от настръхналия великан, привлечени от високия тухлен комин на бившия дворец. Той стърчеше самотен и смешен, като че бе изникнал от самата морава, без никакъв страничен зид, за да напомня, че тук някога се е издигала неголяма ловна хижа. Всичко бе разрушено, всичко бе задигнато от мацакурци и маджири. Основите стояха и сега в земята, сред зиналите ями на някогашните изби, но всичко друго бе заличено, премахнато, разграбено. Коприва пълзеше по зидовете на избата и човек би помислил, че се намира пред развалините на древна крепост или малък средновековен замък, разрушен от някаква природна стихия…

Тъжни мисли ме обзеха и гледката към върха вече не ме привличаше. Поех обратния път и без сам да зная защо, неволно си представих „Бърлогата“ в развалини! Ето в пороището на двора е поникнала коприва. Тя навярно ще пропълзи към зидовете на избата и тогава приликата с малкия княжески дворец ще бъде пълна! Дали не щях да се изправя някой ден пред развалините на къщичката ми, както бях стоял преди малко край тия на някогашната ловна хижа? Тия тъжни мисли ме развличаха и настройваха меланхолично, докато слизах по пътечката край Селската река. Наистина, едно зло никога не иде само. След наводнението можеше да дойде друго бедствие. Например земетресение…

Друга и по-голяма беда ме сполетя. Една заран в „Бърлогата“ неочаквано се появи другарката Велеслава. Щях да затворя вратата пред носа й ако можех да зная, че преди августовското слънце да залезе три пъти отвъд Дамга, тя ще ме накара да танцувам, като нестинарка сред огнени пламъци и че ще стане причина мацакурци да възвестят с камбанен звън избухването на една нова световна война!

Велеслава пристигна със съпруга си, мой добър другар от детинство, и с тяхната невръстна рожба — Светла. Нито ги бях канил, нито подозирах, че са намислили да летуват в Мацакурово. За мое нещастие, в Почивния дом отказали да приемат детето. Тогава двамата си спомнили за мене, отшелника, и решили да ме зарадват като се настанат в „Бърлогата“, без да се отказват от храната в станцията. Приех ги и дори се поусмихнах, макар и тримата да се намръщиха при вида на опустошения двор. „Все ще поминем някак!“ сякаш казваха очите на Велислава.

Отстъпих им спалнята си. Докато тя почистваше стаята и изтупваше дюшеците, събрали праховете на не помня вече колко години, понеже никога не ми бе дошло на ум да ги изтупвам, послушният съпруг се запъти със съдинки в ръка към Почивния дом. В следобеда той замина за София, защото непредвидливите крадци бяха задигнали част от завивките, а нощите бяха хладни за несвиквали хора.

Почистила спалнята и останала сама, Велеслава навлече къса копринена рокля без ръкави и с грамаден отвор, за да не останат скрити красотите й, обу понадебелелите си крака в сандалети с високи токчета и тръгна из двора да бере малини. По-непристорено от нея, детето си играеше във вадата сред пороището на дерето, а аз пушех и мълчаливо наблюдавах и майката, и дъщерята от пейката под трите смърча. Истината е, че се радвах само на детето. Не ми се нравеха насмешливите погледи, с които Велеслава ме даряваше от време на време — бях виждал не една жена да поглежда тъй към калугерите в Рилския манастир. Най-сетне се свечери. Нахранихме се, но другарката Велеслава навярно се чувствуваше неловко в отсъствието на съпруга си и бързаше да се оттегли в стаята си. Тя подбра детето и тръгна нагоре със запалена свещ в ръка, а токчетата й потрепваха игриво по дървеното стълбище. Те потропваха до някое време и от тавана на стаята, в която щях да нощувам, после вратата на спалнята изскърца някак жалостиво.

— Альооо! — отекна гласецът на Велеслава.

— Да! — провикнах се и аз.

— Ключалката е счупена! — подзе тя доста нерешително. — Вратата не се затваря…

— И моята не се затваря! — викнах с все глас и се обърнах на другата страна.

Нямаше смисъл всеки път да поправям ключалките или да сменявам бравите, та да отежнявам работата на крадците. При това, бях почнал да правя икономии… На другото утро майка и дъщеря се запиляха към. Почивния дом, за да получат закуската. Те не се върнаха на обед. Привечер ги зърнах да кретат подир натоварения като магаре съпруг и баща. Естествено, той бе донесъл не тъкмо ония одеяла, които му бе заръчала Велеслава, но спорът приключи набързо. Поуспокоен, още потен и задъхан, моят другар от детинство бръкна в кошницата, извади едно заклано пиле и тържествено заяви, че го поднася в дар на гостоприемния домакин. Велеслава щяла да го сготви още на другия ден с нейните златни ръчички…

С това пиле дойде и злото в къщата. Утрото бе топло, макар и ветровито. Двамата с моя приятел се зачетохме в тревата край пейката, детето пак играеше във вадата, а Велеслава събра омазнените вестници и отиде да пърли пилето в бившия кокошарник. Не поглеждах нататък, защото приятелят ми беше доста ревнив — едно придобито, а не вродено качество у него. Дразнеше го дължината на роклята й, отворът около шията и даже тоя под мишците. Дори казваше уж на смях, че когато Велеслава разпери ръце, погледът минавал през отворите и стигал чак до хоризонта!

Подир пет минути тя застана пред нас и заяви с кротък глас, че нещо пуши в дървената барака. Дорде да изприпкам нататък, пламъци обгърнаха кокошарника, полазиха по клоните на двата смърча и те скоро се превърнаха в огромни, чудовищни факли. Вятърът сякаш нарочно задуха още по-силно и отвяваше пламъците на десетина метра от стеблата. Стоях като вцепенен от мъка и неволно отстъпвах по крачка назад, отблъснат от непоносимата горещина. Скоро се подпали и стряхата на къщата. Тогава хукнах като безумен към покрива. Борбата беше страшна, но безполезна. Още с първите пушеци отекна и звънът на църковната камбана. „Война! — рекли жените. — Войната започва!“ За щастие, други догадили истината. Вестта за пожара се пръснала за минута из селото. Мъже и жени хукнаха през полето скофи и мотики в ръце. Гледах ги през кратките мигове, когато вятърът постихваше и пламъците се извисяваха нагоре, гледах ги и се радвах, макар да не мислех, че ще могат да помогнат. Едни търчаха откъм селото, други идеха от разсадника, трети наизкачваха от гората. Никой не се разпореждаше, но те сякаш знаеха какво трябва да правят. Поемах пълните кофи от прозорчето на капандурата и изливах водата по нагорещените керемиди. Пламъците от клоните на двата смърча почти ме обгръщаха на моменти, според капризите на вятъра. Стряхата още пушеше и аз си представях къщичката в развалини, като руините на княжеската хижа под Средонос. Сърцето биеше лудо от тревогата и непоносимата горещина. Заливах керемидите и гледах как селяните къртят плетената ограда, за да преградят пътя на огъня. Най-сетне стряхата спря да гори. Отдъхнах с облекчение, мокър от пот и изпълнен с благодарност към десетките помагачи, които засипваха дебелата жерава с пръст и камъни. Между тях беше и Михал Моравия.

Бараките и плетената ограда се превърнаха в грозно пепелище. Селяните се разотидоха един подир друг, доволни, че къщата бе оцеляла. Няколко часа по-късно земята още димеше от тлеещата жерава, а двата смърча безпомощно издигаха клони — черни и извити като нокти на гарван в предсмъртен гърч. От гледката ли или от зловонния дим, но Велеслава изведнаж получи силен мигрен. Малката Светла дереше гърло от мъка по една изгоряла жаба и нищо не можеше да я успокои. Моят приятел от детинство се суетеше край двете, червейки се и за едната, и за другата. Тъкмо тогава от нейде се появи Вуцидей.

— Белким тая ти подпали кащето? — запита той, загледан с присвити очи в охкащата Велеслава.

Тя срещна погледа му и се разтресе, после вдигна голите си ръце и обви глава с тях, преди да се затътри към входа на къщата. Овчарят млъкна изведнаж. Навярно очите му, стрелнали се в тоя кратък миг през отвора на роклята под мишците на Велеслава, бяха опрели чак в хоризонта! Той я проследи с поглед, после се извърна, мълком обходи пепелището и почна да издръпва незаритите и още тлеещи главни. Грозна воня изпълваше полето.

Привечер мигренът на Велеслава се влоши и тя решително заяви, че климатът не й понасял. Налагало се веднага да отпътуват. Напразно ги увещавах да останат, сочейки несготвеното пиле. Тя беше непреклонна и често поглеждаше плахо към прозореца, за да не би отново да зърне Вуцидей. В стоманения блясък на неговите пепеляви очи тя бе прочела повече гняв и презрение, отколкото можеше да побере в главата си. Позамислих се и аз върху последните думи на овчаря.

— Чуй! — ми бе казал Вуцидей, преди да си отиде. — И ти си като менека!

Не бях очаквал такъв комплимент и го погледнах учудено.

— Като менека си и ти! — казваше той. — На, крадци те обират, дерето те залива огън те пали, а ти пак се не даваш…

Какво ли бе искал да каже?

Велеслава стягаше багажа си. Тя се опита да бъде състрадателна и ме запита с колко метра израстват младите смърчове на година! Поуспокоих я с грубата лъжа, която последва в отговор, и тя престана да се тревожи. Привечер рече на мъжа си, че е трябвало да купи колбаси, вместо пиле. С една дума, той бе виновен за пожара. И наистина, кому би дошло на ум да пърли колбаси!

Те наистина отпътуваха на другото утро. Едва тогава почувствувах истинския размер на нещастието и изпаднах в униние. Към отвратителното пороище в двора сега се прибавяше и страхотното пепелище зад къщата, с останки от обгорели греди и дъски край него и двата черни смърча в средата, на няколко крачки от зейналата яма, щръкнали зловещо и безпомощно, като мачти на кораб след крушение. Отрязах ги още в следобеда, за да не ме дразнят с грозотата си. Един подир друг се сгромолясаха красивите доскоро смърчове, а с тях сякаш погинаха и мечтите, с които бях живял в моя малък свят над Мацакурово. Още по-черни мисли ме налегнаха с припадането на нощта. Седях като вцепенен на пейката, напълно безволев, потънал в апатия. Взирах се тъпо в тъмата и размишлявах върху изминалите години. Всичко бе отишло на пусто, превърнало се в някаква смешна безсмислица. Бях поостарял, и то тъй, без да живея, далече от истинския живот! Невъзвратимо бе изчезнала и някогашната красота на двора. Зловонният дим от пепелището се носеше из въздуха и дразнеше ноздрите ми. Ветрецът го носеше право към мене, но просто нямах сили да стана. По едно време ми се стори, че димът мирише на тамян като при погребение. Наистина, глупава мисъл!

Изведнаж остър писък раздра тишината. По-силен и от най-резкия женски вик, той отекна навред из полето и смрази кръвта в жилите ми. Дорде да се окопитя, викът се повтори, по-остър и сърцераздирателен отпреди. Тъй можеше да крещи само жена, изпитваща нечовешки, безумен страх! Не можах да мръдна от мястото си поради силната изненада и последвалото вцепенение. Миг по-късно някаква тъмна сянка се стрелна край младите смърчове в двора. До ушите ми долетя лек познат шум на бързи копита. Стрелкащата се сянка нададе последен вик и потъна в тъмата.

Беше сърна! Дошла отдолу, откъм страната на ветреца, тя бе налетяла върху пепелището и с тоя вик на ужас от пожара сякаш бе изляла и моята мъка. Станах и се прибрах в „Бърлогата“, но с чувството, че влизам в гробница. Не беше ли това началото на края?