Асен Г. Христофоров
Мацакурци (14)

II

Собствените имена са само един етикет, някакъв произволен надпис, даден всекиму още от рождение, за да го прикачва приживе под снимката си в разни документи и накрая да легне в гроба под същия надпис върху паметната плоча. Не тъй стои въпросът с онези имена, прозвища или прякори, които получаваме, когато поотраснем, разгърнем дарбите си и проявим свое отношение към света. Истината е, че прозвището задължава. Човек някак се чувствува длъжен да се държи в съответствие с прякора си, макар и само, за да не разочарова закъснелите си кръстници. Какво би станало например, ако един опак човек изведнаж почне да се държи като всички останали? В очите на другите той би станал още по-опак, защото с промененото си държане е нарушил възприетия ред и схващанията им за него. Тъй е навсякъде, така е и в Мацакурово. Бившият счетоводител Ганди не би бил верен на своя съименник, именития апостол на несъпротивлението, ако не бе напуснал селото след същинската хайка, подета срещу добрите му намерения. Врангел едва ли би хранил до девет коня, с които вършееше в чужди села и далечни землища, ако другият, белогвардейският генерал, не се бе прочул с конницата си. Мацакурският Хитлер едва ли щеше да прегърне бояджийството, ако другият, рицарят на пречупения кръст, не бе започнал кариерата си като бояджия във Виена. Впрочем първият разбираше от бояджийство толкова, колкото и вторият от политика! Накрая, нима Троцки от Мацакурово можеше да не критикува и вечно да отрича дори очевидното, щом всеки го дразнеше под път и над път, наричайки го предател и Юда? Виновен ли бе, че с годините сам бе повярвал на думите им, повтаряни тъй често, толкова жестоко и с такава упоритост!

В тая политическа зоология на Мацакурово само Чърчил Палакареца, изглежда, правеше изключение. И все пак, макар да бе значително по-млад от своя английски първообраз, той можеше да се похвали, че собственият му баща е умрял почти столетник, пиейки страховито до сетния си дъх по дни наред, без почивка, без да напуска кръчмата даже през нощите. Разликата между стария Павле и младия Чърчил (ако изключим белите беневреци на първия) бе главно тая, че последният се черпеше и в кръчмата, и в къщи, и навсякъде, където можеше да намери капка алкохол. Надушеше ли някъде нещо за пиене, той тръгваше с бърза, подтичваща походка и бръчките около очите му сякаш се разведряваха в лека усмивка. Но случеше ли отказ, мътните му очи се скриваха зад рунтавите вежди и той ставаше неузнаваем. При едно сравнение, лудориите на баща му изглеждат невинни, макар втората жена на стария Павле да се е катерила като катеричка по гредите на плевнята, дорде угаснат сетните пламъци на алкохолния пожар в главата му. За разлика от него, Чърчил почти не изтрезняваше. Това би било противоестествено!

За първи път го срещнах, сблъсквайки се с него не само фигуративно, но и твърде осезателно, посред селския площад. Два яки коня бяха впрегнати в каруца с няколко раници в нея, а край тях скучаеха десетина туристи, тръгнали към Седемте рилски езера. Не можех да зная, че колата е на Чърчил, който идеше срещу мене с няколко връзки чесън в ръка.

— От где намери тоя чесън? — запитах го, заставайки пред него.

Той ме изгледа накриво, навел глава като овен, и спря на крачка пред мене.

— Оти си тръгнал по къси гащи, та ни резилиш селото? — рече той в отговор и хвърли чесъна в колата.

Наистина, бях по шорти. Неговите клиенти, туристите, бяха обули клинове, но към езерата имаше още сняг и това бе обяснимо.

— Хайде, бързо ги сваляй и слагай дългите! — викна Чърчил и посегна да смъкне шортите ми.

Трябваше да се защитя и го хванах за ръка. Той лъхаше на ракия, но никак не допусках, че може да е пиян. Говореше правилно, държеше се здраво на крака, а и ръцете му шетаха бързо и точно. Едва смогнах да се отърва от него. После научих, че като дете тоя юначага бил бозал цели пет години!

Нетърпеливите туристи се посмутиха от настъпилото боричкане, но Чърчил бързо ги успокои, после рече нещо на конете и подкани клиентите си да вървят подир тях. Той щял да се отбие за малко в къщи и да ги настигне, преди да наближат гората. Те тръгнаха по пътя, а той влезе в кръчмата. Излязъл от нея към полунощ, когато синовете му дошли да го приберат. Колкото до туристите, те изобщо не пристигнали край езерата. Конете на Чърчил ги повели по горното шосе, после кривнали вляво по някакъв коларски път, който извеждал към сечището в клековете. Неопитните планинари се лутали с часове по тия непроходими места, викали Чърчил по единично и дружно и едва обуздавали конете, които били решили да се върнат в селото. Накрая застанували на широка поляна недалеч от Свинското езеро, току под Купените… Разказах на баба Минка за свадата ми с Чърчил, а тя дори се поуплаши.

— Немой се дра с него! — посъветва ме бабичката. Он яде живи хора…

Не цели, разбира се, а на части. Веднаж изял веждата на едного от съселяните си. Познавах човека още от лятото на 1942 година, когато той бе убил и докарал в селото една невероятно едра мечка. Той наистина бе само с една вежда. Друг път Чърчил захапал някакъв нещастник за носа, разкъсал едната ноздра и я глътнал в настъпилата суматоха, досущ като человекоядец. Трудно бих повярвал в тия приказки, ако не го бях видял да откъсне с яките си зъби почти цялото дясно ухо на Коста Калинката, баща на моя познайник Митко. Захапа го и го изплю в снега, който начаса поруменя от кръвта.

Нещастният старец бе подкарал магарчето през селото и не бе подготвен за нападението. Нещо в екипировката на магарето бе раздразнило естетичното чувство на Чърчил. Той се нахвърли неочаквано върху стария Калинка и го остави само с едно ухо. Жените се развикаха, бабичката на пострадалия едва намери кървящото парче месо в снега и писна като на умряло, а Чърчил продължи към кръчмата. Естествено, радвах се на джентлеменското споразумение за ненападение, което бяхме сключили с Чърчил след първата ни схватка. Колкото и да не е суетен, човек все пак държи да има две уши!

Всички в селото бяха вдигнали ръце от него, но сякаш прощаваха лудориите му. Струваше ми се, че и у него, както при повечето хора с лоши привички и отрицателни прояви, можеше да се намери нещо хубаво, достойно за похвала. В постоянната си нетрезвеност той биваше достатъчно трезвен, за да съзнава какво говори. Трезвен е бивал и когато е заставал пред немските офицери и техните български преводачи, спрели автомобилите си насред площада в Мацакурово през последната война.

— Чърчил — викал той и се удрял в гърдите. — Чърчил и Сталин, они че победат!

— Какво брътви това животно? — питали немците.

— Псува Чърчил и Сталин отвръщали уплашените преводачи и бързо отвеждали немците в щаба.

Естествено, двама-трима подофицери слизали от колите, откарвали го в мазето на общината и го пребивали от бой. Уви, Чърчил продължавал да държи речи на немците на площада. Биели го редовно, еднаж почти го премазали, а накрая му забранили да ходи из улиците. Друг би умрял от такъв побой, но не и Чърчил. Няколко дни по-късно, когато могъл отново да движи крайниците си, той впрегнал конете, метнал няколко дъски в колата и тръгнал с нея към дърводелската работилница, въпреки забраната да излиза навън. Спрели го пред работилницата.

— Немойте! — викнал той. — Сакам ковчег за умрял чиляк да поръчам… Ей и дъските съм понел — и сочел дъските зад гърба си.

— Че кой е умрял? — запитал го стражарът.

— Йощ никой — отвърнал, — но май скоро че дойде умирачката, ако ме биете пак така! — и погледнал развеселените дърводелци. — Та рекох овреме ковчег да си заръчам…

Отказали да му приготвят ковчега, а стражарът го върнал в къщи, без да го откара в мазето. Стражарите в Самоков също смъквали кожата му от бой, но той все упорствувал, тупал се в гърдите и повтарял неизменния си възглас: „Тук е Чърчил! Сталин и Чърчил, они че победят!“ Понеже не могъл да знае, дали няма да нощува в околийското управление, колчем отивал в града, той бил приучил конете да тръгват сами към селото, щом се стъмни и звезди огреят небето. Впрочем тия послушни и умни животни спирали без заповед пред всяка кръчма по пътя, усетили миризмата на алкохола. Те познавали навиците на господаря си, а той, дори и да бил задрямал, начаса се събуждал от настаналия покой, смогвал някак да се смъкне от колата, без да се тръшне в калта, и стигал до тезгяха, за да продължи черпнята.

За неговите коне се разправя една малко невероятна, но все пак правдоподобна история. Един ден младата снаха на Чърчил впрегнала конете и тръгнала с колата към гатера в долния край на селото, за да вземе дървени стърготини. Пътят й минавал край селкоопа, но тъкмо тогава, за зла беда, магазинерът миел празна оцетена бъчва на чешмата. Конете подушили острата миризма и спрели на място. Всъщност сам Чърчил бил вътре в магазина, порядъчно весел, разбира се. Конете не помръдвали, въпреки виковете на младата булка, и тя се червяла от срам пред насмешливите погледи на селяните.

— От бъчвата е! — казвали едни.

— Надушили са Чърчил! — обзалагали се други.

За да се разреши спорът, магазинерът веднага прибрал бъчвата в склада. Конете направили няколко крачки по пътя и пак спрели. Тогава Чърчил излязъл навън и мълком тръгнал пред конете, а те веднага го последвали…

Еднаж се срещнахме далече в планината, край моста въз Урдина река. Беше ранна пролет и аз бях оставил баба Минка да кукува сама в „Бърлогата“, петимен да надзърна в тая долина при зимна обстановка. Може би най-красивата в цяла Рила, лете тя предлага пир за очите на планинаря, но зиме гледката е още по-очарователна. Големи снежни преспи, натрупани пласт връз пласт при различни снеговалежи от октомври до март, красяха грамадните обли балвани под стройните смърчове, провесили зелени клони над реката. Белите бързеи, освободили се най-сетне от сковаващия ги лед, препускаха с грохот надолу и едва поемаха вадичките, които се спускаха по шеметните източни стени на рида „Бялата вода“. Гледах и се радвах на тая неподправена красота, когато шейна заскърца по пътя и тропот на копита отекна от близкия дървен мост.

Беше Чърчил. Главата ми неволно потъна в раменете, сякаш да предпази ушите. Всичко става на тоя свят.

Изведнаж, току при завоя, шейната силно се заклати, а Чърчил, навярно задрямал, се преметна и тупна от моста в ледената вода. Конете спряха на място. Той не бе издал нито един вик, нито един звук. Бе паднал безшумно, но тежко, като чувал с картофи. Бързите води го подеха. Той се понадигна на две ръце, възправи снага до една по-голяма скала и чевръсто рипна на брега. После, без дори да се отърси от струещата вода, седна спокойно върху предната ос на шейната. Конете потеглиха без заповед, а аз се отдръпнах и скрих зад близките дървета. Минута по-късно той мина край мене, но не ме удостои дори с един поглед. Само бръкна в джоба, извади алуминиева манерка и отпи няколко глътки, за да отопли кръвта си. Тънки ледени струйки се стичаха от него и чертаеха дълги нишки по снега.

Не вярвах Чърчил да се върне жив в селото. На другия ден го видели да подтичва към кръчмата — гологлав, по риза и разгърден, въпреки щипещия хлад! В кръвта му винаги имаше твърде много алкохол, а спиртът, както е известно, не замръзва и при ниски температури. Чудното е отгде идеше тая сила, която му даваше възможност да вдигне кръчмарска маса във въздуха с яките си зъби! При това, тоя чудак наближаваше петдесетте… За толкова пиене трябват и пари, но Чърчил, особено предвидлив при избора на родителите си, бе получил три големи наследства. Само в местността Орниче той притежаваше една закръглена нива от около осемдесет декара. Като нея нямаше друга в цялата долина на Черни Искър. Тя съперничеше по уредба даже на първия кооперативен блок. Уви, Чърчил не можеше сам да я стопанисва. Той се трудеше с голяма упоритост и синовете му също работеха като дяволи, но накрая трябваше да вдигнат бялото знаме! Още през втората есен тая равна нива се вля в кооперативното стопанство и трактор зашета из нея. Чърчил не се обезсърчи. И без това той харизваше една част от доходите си на адвокати, за да водят нескончаеми наследствени дела, защото мнозина мацакурци ламтяха по тия ниви. Сега поне можеше спокойно да пие в кръчмата. Запие се и седи там до тъмно, особено в дните, когато Вуцидей слизаше в селото. Тогава двамата навеждаха глави и сричаха последното позивче, което овчарят бе намерил в горските полянки…