Асен Г. Христофоров
Мацакурци (12)

III

Наистина, тревожни бяха тия дни в началото на май. Не само дните, но и нощите. Тракторът бумтеше от изгрев до заник слънце и дълго след здрачаване. Като огнени очи проблясваха фаровете в мрака и шареха до късно напред-назад из полето. После, когато неуморната машина спираше шетнята, селото притихваше, светлините на прозорците гаснеха една подир друга, а луната изплаваше над Средонос — кръглолика, много светла и с оранжев ореол. Час-два по-късно стихналата планина се огласяше от тътена на аеропланни мотори. Невидими в кафявото небе, стоманените птици препускаха с грохот над ридовете и смущаваха покоя на зверовете в гората. На утрото селяни намираха позиви по нивите и скритите горски полянки. Те ги четяха и тръпнеха, защото от всеки ред на тия невинни листчета ехидно се зъбеше войната. Сам Вуцидей на два пъти ми донесе позиви, които намираше по високите пасбища. Тъжно поклащах глава, а той потриваше ръце.

— Чети! — казваше ми. — Чети що писува тук!

Върху красивото правоъгълно листче с формат и текст на облигация от държавните заеми, но с няколко привидно невинни печатни грешки върху лицевата страна, току под серията и номера, ясно личеше краткият текст: „Дял последен!“ Затова се радваше Вуцидей. Той бе готов да запази четиридесетте си овце дори с цената на една Трета световна война само за да не бъде някак принуден да влезе в кооперативното стопанство… Горкият Вуцидей!

Война? Не, трижди не! Колко свеж е зеленият килим в тревата на двора, колко срамежливо навеждат чашки жълтите иглики край синора и как синеят стотиците незабравки между още нецъвналите билки. Ей и небето отгоре, синьо, чисто и светло, сякаш окъпано от среднощната роса… И малките бели облачета, които се въртят като приказни пеперуди около каменното чело на величествената Мальовица… И катеричките отвъд двора, край стеблата на едрите смърчове, и птичките, чуруликащи безгрижно от клоните на близките борове, и потокът, който им приглася, като слиза от планината и весело бълбука през двора. Не, всичко друго, само не и война!

„Дай четиридесетте овце, Вуцидей! — иде ми да викна. — Дай ги, за да се радваш на живота и на тая красота!“

Нима не казваше същото и госпожа Антонина? Трета по ред измежду всички птици в кокошарника, някогашната ярка Тони е излюпила малки пиленца. Важна, тържествена и дори настръхнала, тя ги повежда на наша под клоните на двата смърча край козарника и недружелюбно поглежда към Лишко. Извило глава и с щръкнали от любопитство уши, кучето се взира в малките живинки, сякаш се чуди откъде се бяха взели тия пухкави жълти кълбенца, които писукат и залитат на още неустойчивите си крачка. То бавно навежда глава, муцуната му почти опира в тревата и ноздрите душат пиленцето, нехайно пролазило към влажния нос. Изведнаж госпожа Антонина долита отнейде и клъвва любопитния нос, после безстрашно подкарва послушното пиле и прибира всички жълти пухчета под крилете си. Не, и тя не иска война, тая мъдра и важна квачка!

Горкичкият Лишко! Докога ще продължава да се учи и нима почти всяко познание трябва да бъде свързано или с болка, или със срам? Колко пъти трябваше да тича подир катеричките, дорде най-сетне разбере, че те са неуязвими от клоните на дърветата! Колко пъти трябваше да гони малките птички, докато проумее, че те могат и да не кацнат на земята, макар да летят само на две педи над носа му? И защо трябваше тъй често да го кълвят по муцуната, преди да разбере, че квачките стават раздразнителни, когато той се приближава към пиленцата? А той не мислеше нищо лошо! Искаше само да помирише жълтото пухче, тръгнало на смешни и халтави кокили, по-тънки и неустойчиви от ланските жълти тревички. Можеше да се приближава безнаказано само до двете бели козлета на Бианка, но тия лудетини отбягваха да играят с него. Странен, опак свят, Лишко!…

А когато Вуцидей доведе двете кози и близнетата на Бианка, Лишко се бе усмихнал от радост. Той бе изкривил бърни на една страна, без да оголва зъби и да показва червения си език. Навярно мислеше, че е настъпил краят на самотата, която го гнетеше през дългата зима. Вместо поздрав черната Жозефина войнствено наведе рога, а козлетата подскокнаха и припнаха към потока, без да погледнат нещастното псе. Нима можеха да знаят, че тъкмо то ще ги пази през деня от острите зъби на крадливи лисици и дори от ноктите на черните орли, които се виеха над „Бърлогата“? Козлетата нямаха друга грижа, освен да тичат и лудуват, или да припнат към мен и да потропат с копитца по главата ми, колчем присядах в тревата, за да им се любувам отдалече.

Жозефина бе останала без потомство тая зима и ревнуваше Бианка, а бялата коза вече не държеше на нейната дружба. Единственото козле на рогатата коза бе умряло преждевременно, според разказа на Вуцидей. Тя пак имаше мляко, и то бе гъсто, но по количество почти на третината от млякото на другата. Дразнеха я двете немирни козлета на бялата Бианка и аз гледах да я държа настрана. Вързвах я в двора, близо до потока, за да се излежава по пладне в сянката на смърчовете, ослушвайки се трепетно при всеки подозрителен шум. И тъкмо там, в това усамотено място, само на няколко крачки от тъмната гора, едно сирото сърне дойде при нея, за да търси майка си.

Рано в едно утро, преди слънцето да огрее върхарите и ветрецът да отнесе дима от комина към гората, в дъното на двора преминаха сърна и сърне. Те се скриха в гората. Излязох навън и дълго разглеждах стъпките на копитата им в рохкавата пръст между покълналите картофи.

Няколко дни по-късно красивите животни пак минаха през двора, свиха към параклиса и изчезнаха от поглед. От росните им тела се изцеждаха много капки, които блестяха в първите слънчеви лъчи. Навярно бяха пребродили реката отвъд параклиса, сравнително плитка и разлята на места. Привикнах да слизам рано в кухнята и да надничам през прозореца, петимен да ги видя отново. Зърнах ги пак след няколко дни, но никога вече нямаше да ги видя заедно. Щом се скриха в дърветата, гръм от пушка екна в гората. Привечер сърнето дойде при козата, сякаш търсеше майка си…

Не тъй гърми ловна пушка. Онзи, който бе убил сърната, бе стрелял с бойна пушка. Дали не бе горският или пък Вуцидей? Неведнаж ми бе разправял каква хубава пушка бил помъкнал чак от фронта и колко патрони имал за нея. Тъй бе казал в изблик на откровение, но нали винаги добавяше, че после му взели пушката, та трябвало с тояга да брани стадото от вълците? Не исках да вярвам, че Вуцидей е убил сърната, но нещо ми подсказваше, че е способен да стори това. Тоя ден не го потърсих в бачията му край горския разсадник, а на другото утро не чух проучения зов, с който викаше овцете. Салчо, най-малкият от тримата му сина, бе повел стадото край „Бърлогата“. Разпитах момчето и научих, че откарали баща му под стража чак в града. То бе уплашено и нищо повече не ми каза.

Пашата в окрайнината на гората бе обща, но между овчарите съществуваше някакво негласно споразумение и почти никой не дръзваше да поведе стадото си към параклиса. Там властвуваше Вуцидей, буйният и чорлав Вуцидей, и никой не искаше да го сърди. Случваше се друг овчар да дойде наблизо, но той скоро се отдръпваше, уж да не се смесят овцете с тия на Вуцидей. Не се ли махнеше на време, кучката Янтра се спускаше стремглаво към чуждите псета и страшно ги изпохапваше. Те не я давеха и само се бранеха, а тя, зла и проклета, просто разкъсваше кожусите им. Тогава още не знаех, че никой овчарски пес не налита в бой с кучка, но Янтра изглежда бе научила това и се отнасяше жестоко със съперниците на нейния Шаро.

През тези дни Михал Моравия често подкарваше сегмала към Бошков дол и понякога пладнуваше в сянката на грамадните борове край параклиса. Отивах при него на приказки и да изпушим по цигара. Той ще поприказва за едно-друго, ще ме поразпита, а на отиване ще свали рунтавия си калпак и ще извади от него сгънат, доста омазнен вестник.

— На, прочети туй! — ще рече, сочейки някаква статия. — Прочети и виж накъде върви свето!

Политиката живо го интересуваше, а в приказките си винаги подхвърляше по някоя дума и за кооперативното стопанство. Ще каже нещо добро, после ще мине към лошото. Друг път почне с лошото, а неусетно премине към доброто. Понякога ме подпитваше отдалеч и не винаги издаваше мислите си, но все ми се струваше, че вече бе влязъл с единия крак в стопанството. Мислено го съпоставях с Вуцидей. Моравия винаги печелеше при сравнението, но не във всички точки. В целеустремния Вуцидей имаше нещо неуловимо — силно, първично и дръзко, а хапливото му остроумие винаги ме смайваше. Не беше и тиранин в семейството си. Синовете му го слушаха някак естествено, сякаш тъй трябваше да бъде, а кротката Митра просто не говореше пред него. Само малкият Салчо го ядосваше понякога, а той го плашеше, че ще го ожени за баба Минка…

На младини бай Михал носел морав пояс, заради който едва не одрали кожата му в село Бели Искър. Отишъл той в чуждото село ведно с друг ергенин, за да оглеждат някаква мома. Хората ги посрещнали както подобава и хубаво ги почерпили, но дяволът си нямал работа тоя ден и те харесали друга девойка. Двамата решили да я откраднат. Свечерявало се, когато се опитали да я вдигнат, но момата била пълничка и доста ячка, пък и не искала да отиде с тях. Когато иска да я откраднат, момата уж крещи, а вика в шепата си. Тая се развикала до бога и събрала махалата, та чак и псетата дошли от горния край на селото. Побягнали двамата мацакурци и се окрили в нивите край пътя. Свивали се като лалугери и слушали как отекват стъпките на селските ергени, хукнали подир тях с вили и сопи в ръка. „Дръжте Моравия“ — крещяла момата. „Моравия дръжте!“ — викали ергените и препускали надолу.

За щастие, разминало им се, но от тоя ден му останал и прякорът.

Еднаж бай Михал се застоя повечко при мене. Докато разглеждах тъмното му, почти винаги брадясало лице, той ме разпитваше за козите и колко мляко дават, за кокошките и дали още носят, а накрая и за здравето ми. Разбрах, че тъкмо това го интересува повече от всичко друго, защото той сякаш не ми вярваше, когато го уверявах, че се чувствувам напълно добре.

— Я видим, дека криеш — рече старият овчар и замижа с едно око. — Требе да имаш някаква болест, зер току-тъй нече да седиш сам у гората!

За да не го разочаровам, признах, че страдам от една болест и я нарекох „интелигентски индивидуализъм“. Той помълча, попремисли, па изведнаж отсече:

— Няма чиляк у селото да е боледувал от тая ваджия. От що й иде заразата?

— От много четене и от нещо друго, бай Михале…

— Ех, ако е до четенето, я само вестнико четем, кога през ден, кога през два… От толкоз не фата, нали?

— Не хваща — отвърнах, — от толкоз не хваща!

Той се поуспокои, но бръкна в калпака и ми подаде най-новия брой.

— Йощ не съм го прочел — подзе овчарят, — но на, вземи го, я могу и без вестник!… Моравия изглежда бързаше да се отърве от заразата, загнездила се в ситните букви, а когато му казах, че лечението на тая странна болест трае с години, той тъжно поклати глава.

— Щом требе, че седиш тук йощ една-две зими, само гледай да не забовариш да оратиш! Тъй рече и подкара стадото към Грековица, гдето беше бачията му. Следвах го с поглед и си мислех, че едва ли ще забравя да говоря, дорде ме спохождат добряци като него. Със Салчо нямаше какво да говоря…

Вуцидей се върна на третата неделя. Върна се с по-изтънял врат и сенки под очите. Пак подкара стадото, сякаш нищо не е било, но овчарският му зов не звучеше тъй бодро, както преди. Отбягвах да го разпитвам и търпеливо чаках сам да ми разкаже в какво го бяха обвинили. Накрая все щеше да се разприказва. И не се излъгах.

— За пушката — подзе той еднаж, — за пушката лежах три недели у мазето!

— Каква пушка? — запитах невинно, уж забравил някогашните му думи.

— Па имах една, чехека, бойна — и той поклати глава. Наколадил ме някой и хоп, право у мазето. „Давай пушката!“ — думат ми от заран до вечер. „Каква пушка?“ — питам язе от вечер до заран. Тъй се разговаряхме дор три недели…

— И накрая пак я даде, нали?

— Хелбете, дадох я, ега ги църна чума тръшне уземи! — А защо не я даде още от първия ден? — упорствувах аз.

— Я знам оти!

— Но кажи защо…

— Оти имам друга! — и Вуцидей оголи белите си зъби. — Имам друга у гората, смазана по табихет…

Той схвана недоумението ми и побърза да обясни, че пушка лесно се не дава. Даде ли я още от първо питане, тъй, без да му мигне окото, „они“ ще знаят, че навярно има и друга в гората. Затова се позабавил цели три недели у мазето на околийското управление. Сега щели да го оставят на мира, спокойно да бие сърните…

Пустият Вуцидей! Нали сам бе казал на времето, че мацакурец може и дявола да излъже?