Асен Г. Христофоров
Мацакурци (15)

III

Никой разумен родител в Мацакурово не бърза да жени женската си челяд. Защо е отгледал дъщеря, ако не да му работи? Тогава бива ли да я омъжва преждевременно, щом ще загуби чифт работни ръце! Нека помомува десетина години, а когато щастието най-сетне й се усмихне с боязливите очи на голобрадо седемнадесетгодишно момче, тя вече е навършила двадесет и пет години. Ще се омъжи, а подир неделя женихът ще отиде да отбива военната си служба и тя ще слугува на свекър и свекърва цели две или три години, преди да се завърне възмъжалото момче.

Не тъй бе постъпил Троцки с двете си дъщери. Ако те бяха моми, вината не бе негова, нито пък у ергените, които имаха по-друга представа за женска красота. Наистина, Тана и Малина биха могли да минат за съблазнителни, ако човек би затворил очи пред набитата фигура на едната и тромавата походка на другата, пред гушата на втората и винаги немитото лице на първата, пред сплъстените коси на по-младата и кромидените плитки на по-възрастната, но най-вече пред оня блуждаещ поглед и на едната, и на другата, който ги отличаваше от всички други девойки в селото.

Справедлив към тях, Троцки не им натякваше, че са грознички и уродливи. И как да им се сърди, когато поне еднаж на две недели му се случваше да седне в стола на селския бръснар и да се взре в оня смръщен, сбръчкан и страшен образ, който го гледаше кръвнишки откъм огледалото пред стола, макар и само с едно око. Другото винаги спеше под плътно затворения клепач, сякаш съзнаваше, че едното може само да всява ужас в душите на Тана и Малина, одрали кожата на не съвсем красивия си родител. Но красотата е нещо относително. Двете благодетелни моми през година доказваха това, дарявайки Троцки с по някое незаконородено внуче.

Нерадостният живот, двете му дъщери и неговите съселяни бяха превърнали Троцки в самото олицетворение на отрицанието. Той отричаше всичко, освен собствените си принципи (понякога мъгляви като млечния път) и с тях бичуваше съселяните си. Можеше да се гордее, че бе един от тримата, донесли в селото идеите на комунизма, още преди да завърши Първата световна война. Уви, после бе изпаднал в уклон, вероятно от солидарност към съименника си. Селските работи го интересуваха само дотолкова, доколкото утоляваха ненаситната му жажда вечно да отрича всичко. В това отрицание той сякаш намираше отдушник за мъката, която глождеше сърцето му, свързана неразривно с уродливите му дъщери, но и с отношението на някои селяни към тях.

Троцки притежаваше пет овце, малка градинка край Черни Искър, току под селото, и дълга постна ливада накрай полето, непосредствено отвъд „Бърлогата“. Делеше ни само потокът, който минава през моя двор. Тая ливада, широка не повече от осем крачки, бе толкова постна и такива бодливи тръни растяха по нея, че той дори не я косеше. Ще дойде да я огледа, ще изпуши една от моите цигари, ще ме смъмри за нещо, после ще плюе и ще си тръгне, без да завърши подетата мисъл.

— Нека вземат и нея! — ще каже, сочейки с пръст кооперативния блок. — Нека я вземат, та барем да знам, че нямам имот!… Наистина, мокрият от дъжд не се бои!

Към края на тая втора есен двамата се срещнахме на сватба в селото. Женеше се Владо, синът на Косте. Бяха приели безимотния момък в стопанството и той, скаран с баща си, вдигаше сватба в дома на невястата. Любопитствувах да видя дали ще дойде Косте и как ще се държи с младите, затова приех поканата. Естествено, двамата млади не бяха дори помислили да се венчават в църквата.

Беше весело, както на всяка сватба. Косте бе там, обръснал мустаците си поради честите задявки на съселяните си — нали тях най-много бе накървавил с кръвта на закланата кокошка! Той стоеше като гост край стената, но не и в ъгъла, пред камарата огромни хлябове, зад които едва личаха главите на тъста и на кума. Дошъл бе неканен, от мъка и любов към сина си, и гузно поглеждаше към новата си снаха. Тя шеташе навред и безразборно целуваше ръце на стари и млади, подавайки всекиму канчето, за да пусне в нея някоя монета или по-дребна банкнота. Младите навярно бяха решили да спазят поне тия древни обичаи, за да не наскърбят майката на младоженката.

Присъствието на тъжния Косте, стърчащ като кол край стената в голямата одая, сякаш подтискаше общото весело настроение. Минах в другата стая, гдето чалгаджиите огласяваха въздуха със свирките си. Тук бе и Троцки, пъхнал ръце в джобовете на потурите си — далече от булката и нейното канче. Знаех, че няма нито пари, нито цигари, и побързах да го почерпя с една.

В това време една от дружките на булката застана в средата на стаята, подгъна колене и размаха бяла кърпа. Срещу нея излезе възрастен маджирин, вероятно близък родственик. Той подскокна бодро и дълго игра срещу девойката, докато накрая се тръшна безпомощно на близката пейка, запотен и зачервен от умора. Силен руменец заливаше и страните на яката мома. Тогава напред излезе хубав млад момък и играта стана съвсем луда. Някой ми каза, че тъкмо той бил избравника на сърцето й. Навярно затова тя заигра още по-бързо и с някаква особена ревност, та чак бузите на свирачите щяха да се пукнат. Всички ги бяха окръжили, окуражаваха ту момъка, ту момата, ту самите свирачи, отдавна изнемогващи и плувнали в пот от усилието. Гледах светналите лица на младите и се радвах на щастието им. Такова здраве и такива яки прасци могат да имат само истинските планинци.

Лицето на момата сияеше. Тя не откъсваше очи от тия на момъка. Радостни и същевременно тревожни, тия очи сякаш казваха на момъка: „Гледай ме и виж, че съм равностойна на тебе и твоя достойна дружка. Помни това, когато ме вземеш! Помни, щади ме и не посягай с ръка върху тая, която ще ражда и отглежда децата ти, ще те гледа като майка и ще ти шета като слугиня!“ Тъй сякаш говореха бистрите и тревожни очи на играещата девойка, а момъкът подскачаше около нея, весело подвикваше, подгъваше колене и пак се възправяше, горд и невъзмутим, вперил поглед високо над главата й, като че тая моминска хубост не го трогваше!

Погледът ми попадна случайно върху лицето на Троцки. Винаги смръщено, сега то сияеше от умиление и една сълза се изцеждаше изпод клепача на затвореното око. Горчива сълза на нещастен баща, който би дал всичко за една такава щерка. Той навярно би продал и градината край реката, за да вдигне достойна сватба. Сам би играл ръченица, а после би повел хорото, извеждайки го с весел вик от одаята в широкия двор…

Троцки не откъсваше поглед от играещата хубавица. Гледаше я и навярно мислеше, че скоро ще дойде и нейният ден, когато тя ще заиграе на собствената си сватба и в буйния ритъм на танеца ще удави мъката си по моминството и смътния страх от другото, което неминуемо иде след всеки брак, за да пълзи към майчината гръд и да оглася стаята с гласче на пискун. „Защо — сякаш питаше отвореното му око, — защо бе тая неправда и кому бе нужна тя, та третата му и единствена омъжена дъщеря да бъде бездетна, а двете неомъжени да раждат през година по някое дете от незнаен баща?“

Затова сълзеше затвореното око на Троцки, а другото тънеше в мътен блясък. Той някак се смали от мъка и извърна глава от играещата двойка. Наистина, крал Лир е бил далече по-щастлив. Макар и отритнат от неблагодарните си дъщери, той все пак е могъл да се радва на щастието им и скрито да отправя благодарности към небето. Уви, Троцки нито вярваше в бога, нито имаше за какво да му благодари. Неговото нещастие извираше от нещастието на дъщерите му, а те не бяха дотолкова лишени от разум, че да не съзнават позора си. Момъкът и девойката най-сетне спряха да играят и двамата капнали от умора и загледани с искрящи очи един в друг. Чалгаджиите също спряха да свирят. Само кларинетът изви жалостиво за сетен път и секна като покосен. Тъкмо тогава в стаята влезе едър, плещест мъж с червено като бакър лице и посивели от годините коси, едва подаващи се под рунтав, накривен калпак. Всички погледи се насочиха към новодошлия и някакъв тайнствен шепот обиколи одаята. Мълвата сочеше тоя селянин за баща на последното дете на Малина. Неволно извърнах глава към Троцки. Той бе вперил единственото си око в едрия и властен мъж. Дълго го гледа, без да мигне и без да продума, а когато новодошлият влезе в другата стая, за да се здрависа с младоженците, той бавно напусна одаята, тръгна с наведена глава из двора и излезе през портата, без да я затвори. Сбогувах се набързо с домакините, пуснах нещо в канчето на булката и излязох навън. Троцки едва влачеше крака нейде нагоре по улицата. Първата ми мисъл бе да го настигна, но после реших да го оставя сам с мъката му и поех в друга посока.

Скоро настанаха дъждовните есенни дни със студени утрини и хладни вечери. Ръмежлякът спираше за няколко часа и пак обливаше дърветата в гората и пожълтелите ливади. Стволите на смърчовете в двора странно тъмнееха от влагата. Всичко навяваше тъга. В тия дни една или друга от двете дъщери на Троцки повеждаше смешното стадо към окрайнината на гората. Овцете бяха само пет на брой, та дори Тана можеше лесно да ги пасе, когато Малина бе заета с друго в къщи. Случваше се и двете да дойдат към „Бърлогата“ — едната да поведе овцете към сочните треви в дерето, другата да набере коприва за прасето. В дъждовните дни те се криеха под боровете и оставяха петте овце да тъпчат бурените в ожънатите ниви. Дъждът ръмеше неспирно, дрехите им натежаваха от влага и те подскачаха като деца ту на един, ту на друг крак, за да се стоплят. Това траеше с часове. С мъка задържах погледа си върху дебелите им и уродливи тела, които се друсаха и едва подскачаха, следвайки ритъма на неясен и монотонен припев.

Видеше ли ги да се друсат в дъжда отвъд двора, баба Минка набожно се прекръстваше. Понякога тя насъскваше Лишко и кучето с лай ги отпъждаше нататък и навътре в гората. Старицата не можеше да понася двете дъщери на Троцки. Тя мислеше, че някакъв зъл дух навярно се е вселил в тях, лишавайки ги от разум, за да ги направи неуязвими към студа и влагата, към болестите и всички беди, които спохождат и морят хората… По-вярно бе, че невзрачни мъже бродяха като зли духове в гората и примамваха нещастните девойки. След време, когато греховете им напираха изпод бръчниците, Троцки ги биеше немилостиво, но без полза. Биеше ги, за да му олекне.

Двете се бояха донемайкъде от сърдития си баща. Видеха ли го на мегдана, колчем се връщаха от полето с чували на гръб, пълни с коприва и сочни бурени, тръпки разтърсваха дебелите им тела и те почваха смешно да припкат. Едната преплиташе патравите си крака в ситни стъпки, а другата подскачаше бавно, тромаво и твърде нависоко, за да тича бързо. Туловищата им се друсаха от усилието и чувалите подскачаха връз гърбовете им в неравен такт с бързата походка — толкова бавна, че всяка старица би могла да ги настигне и отмине. Докато те подтичваха или се силеха да тичат, селяните мятаха насмешливи погледи към нещастния Троцки.

Наскоро след сватбата на Владо, Троцки навярно бе водил по-продължителен разговор насаме с дъщерите си и те решили да го отровят. Сварили някакви отровни корени, пресолили чорбата за вечерята и напълнили стомната с жидката течност, после търпеливо зачакали да зажаднее баща им. Той ставал на няколко пъти през нощта и все отпивал по две-три глътки, а те го дебнели зад притворената врата. Призори на Троцки прилошало. Нещастникът се загърчил в страшни болки, охкал и пъшкал, устата му се запенила и едното му око съвсем кръвясало. Накрая той се изтегнал като мъртвец върху одъра. Зарадвали се сестрите, но още не се решавали да идат при него. Навярно чакали да изстине тялото. За зла беда, той се размърдал в сумрака.

— Шава, Тано, йощ шава! — прошъпнала Малина.

— Шава, мари, наистина шава! — със страх отвърнала другата, надничайки през пролуката. Напразни останали надеждите на двете моми да се отърват от него. Той лежал цели три дни и три нощи, лутайки се между живота и смъртта, но на четвъртото утро издържал изпитанието. Писано му било още да се мъчи, както би казала баба Минка. Зърнах го на площада няколко дни по-късно — мършав, блед и по-отчаян от всякога, сърдит дори и на небето, в което не вярваше.

Никой не би завидел на такава участ — нито крал Лир, нито дядо Горио. Те поне са били избавени от незаслужения присмех на мацакурци…