Асен Г. Христофоров
Мацакурци (16)

I

Беше влажно и мъгливо пладне. Току-що се бях завърнал с Лишко след една двучасова разходка към Преслапа. Влязох в къщата и посърнах, просто се свих от мъка. В миг закопнях за градската ми квартира. Седнах в кухнята и се загледах през прозореца, по-петимен от всякога да чуя човешка реч. Наистина, не бях очаквал това!

Баба Минка изникна изневиделица в дъното на двора и заситни по пътечката пъргава, както винаги, но още по-дребничка поради разредената мъгла. Посрещнах я пред прага с въздишка на облекчение.

— На никъде не съм! — подзе тя от вратата и заистрива влажните си очила.

Не ми се слушаха чужди болки. Подканих я да влезе по-бързо и я насочих към голямата стая. Тя не бе очаквала такъв прием, но веднага разбра всичко. Всяка вещ в стаята бе разхвърлена и преобърната. Листовете на един завършен превод се търкаляха навред по пода, изпотъпкани и замърсени, размесени и тънещи в безредие под парчета стъкла от счупените прозорци.

— Крадци! — възкликна старухата и прехапа устни.

— Хайдуци! — отвърнах обидено, сякаш тя бе виновна. — Пладнешки разбойници!

Те се бяха възползували от мъглата и кратковременното ми отсъствие, за да счупят прозореца и да задигнат дребни вещи, дрехи и някои други работи. Спомних си някогашното пророкуване на Вуцидей за „вуците“ в гората и хайдуците в селото, но то не ме утеши. Не смогна да ме залъже и баба Минка с приказките си. Дори не слушах думите й. После се досетих за възгласа, с който бе пристигнала, и рекох на свой ред да я поразпитам — редно бе да чуя и нейната болка.

— На никъде не съм! — повтори тя и скърши пръсти. — Единият син ойде огняр у градо и снахата сака да ме пъди…

— Тогава пак ще идеш при другия — прекъснах я. — Зер не ти е за първи път…

— Да ида, сине, но и он не ме сака! — и носът й, дълъг и тънък, увисна над устните. — Он снощи влезна у стопанството.

Умрял единият му кон, а другият едва се държал на крака, сякаш чакал първия сняг, та да хапне малко плява и да вдигне петала. Тюхкал се синът на баба Минка, чудел се какво ще прави без коне, а накрая склонил и се записал в стопанството. Имената на новите членове били вписани върху гладка дъска пред кръчмата…

След скромния обяд, оставих баба Минка да пази къщата и тръгнах към селото да обадя за кражбата. Впрочем трябваше да се уговоря с едного за Жозефина. Вуцидей не искаше да гледа черната коза през зимата, защото налитала с рога към агнетата. В долната махала един хранеше две кози, които бяха олющили една от ябълките в двора ми. Той бе обещал да вземе Жозефина на прехрана през зимата. Исках да се отърва от нея, да замина и просто да не се връщам в селото.

Полето бе пусто. Частниците бяха извадили картофите от нивите, а кооператорите още се маеха из Лакатица да прибират сеното, или по-право да го сушат и разпръскват през дните, когато не валеше. Това караше Вуцидей да потрива ръце от доволство.

— Нека изгние — казваше той, — та овцете им да помятат зимъс от църното сено…

Пред входа на кръчмата върху дълга и тясна дъска личаха имената на една дузина нови кооператори. Първото беше на даскал Итко, мастития просветител на мацакурските малчугани. Третото, за моя изненада, беше на Михал Моравия. Нейде към края на списъка личеше и името на Косте, но някой го бе задраскал. Навярно той самият бе сторил това след една безсънна нощ, когато мислено е обхождал нивите си в различните краища на полето. Беше работен ден и в кръчмата имаше малко хора. Даскал Итко седеше сам пред една маса в ъгъла до вратата. Върху масата аленееше канче с вино и една пълна чаша. До нея стърчеше друга, почти празна. Очите на високия и попрегърбен учител, малки и присвити в обикновени дни и с никога неугасващи хитри пламъчета в тях, сега бяха помътнели от изпитото вино. Неговият другар по маса го бе оставил сам и той очевидно търсеше събеседник.

— Ела, професоре, ела да се почерпим — провикна се той, като ме видя. — Загинах, потънах, удавих се!

Той бутна стола, а селяните ни загледаха насмешливо от две съседни маси. Учителят тръгна с олюляващи се крака към тезгяха и сам донесе чиста чаша.

— Удавих се, потънах, загинах! — повтаряше той, пълнейки чашата ми. — Снощи влязох в стопанството…

Селяните се хилеха от съседните маси, а аз недоумявах. Учителят очевидно бе попрекалил с виното.

— Но тогава защо влезе? — запитах го и чукнах чаша с неговата.

— Тъй, за пример! Трябваше…

Погледнах сърдито към селяните, които се смееха от сърце. Те се поначумериха, един махна с ръка, друг стана и излезе. Итко поглеждаше с присвити очи към другите, опипваше перчема на косите си и мълчеше. След минута кръчмата съвсем се опразни.

— Я не съм толкова прост! — прошъпна в ухото ми учителят. — Записах се, но скрих три ниви… Те са на жената, от наследство — и той хълцукна. — Напролет ония, младите, ще открият тия ниви, ще вдигнат врява и ще ме изключат. Разбираш, нали?

— Ей богу, нищо не разбирам, Итко!

— Казвам ти, че напролет ще ме изключат! Тъкмо това искам — и той се ухили. — Хем пример да дам, хем частник да остана.

Докато гледах тоя стожер на мацакурщината, нейде в паметта ми изплуваха едни полузабравени думи на баба Минка, която ми бе разказала как главният учител държал реч при смъртта на царя и колко прочувствено говорел пред малчуганите и селяните.

„Он разплака нас, старите — бе рекла бабичката, — па сам се разплака като жена, задави се и млъкна…“

Той проплакваше и сега, хълцукаше навремени и вече се канеше да поръча още една половница, когато в кръчмата влезе председателят на селсъвета. Разбира се, познавах го добре.

— Трай! — и Итко ме бутна с лакът. Нито дума за онуй!

Председателят ме зарадва с вестта за залавянето на крадците — двама малчугани, доскорошни възпитаници на даскал Итко. Един от горските ги срещнал в полето с чувал на гръб и ги откарал право в общината. Вещите били там, на мое разположение… Оставих Итко над празните чаши и отидох да уговоря издръжката на Жозефина (срещу прилично възнаграждение, разбира се), после нарамих чувала и поех към „Бърлогата“. Лек ветрец вееше откъм Лакатица и вдигна ниските облаци. Гората тъмнееше от влагата. По склона на Тънкия рид се виеше дим от огън, накладен от дървари. На запад билото на планината над Седемте рилски езера бе излеко побеляло. Ветрецът духаше във врата ми, проникваше под ризата и ме караше да бързам. Знаех от опит, че зимата ще дойде изведнаж в един от тия дни, а това не ме радваше. За първи път истински жадувах да стъпя по гладкия паваж на столичните булеварди — да тръгна по тях и да остана в града през цялата зима. Снеговете ми бяха омръзнали, а покрай тях и това предълго отшелничество… Баба Минка остана в „Бърлогата“ и ми помагаше да сложа в ред къщата. Бях решил да си вървя! Разбира се, щях често да прихождам, или поне така казвах на старицата. Няколко дни по-късно Вуцидей се отби при нас и ни покани на овча сватба — отколешен обичай, свързан с пускането на кочовете в стадото. Щяха да дойдат всички „по-пашари“, чиито овце пасяха с неговите.

— И Гена че дойде! — прошъпна той скрито от баба Минка.

Отидох не заради Гена, Чувствувах нужда от разнобразие и исках да се повеселя край големия огън пред колибата на овчаря. Още от ранно утро той бе събирал клони и съчки в гората, защото държеше пламъците да лумнат нависоко и да се виждат от къщите и дворищата на горната махала. Другото не бе толкова важно — нека момите и момците се веселят край огъня, да се черпят до насита с погачите и гъстото кисело мляко, запазено за тоя ден в глинени гърнета.

Наистина, всяка мома бе донесла погача и кисело мляко в глинено гърне. Девойките черпеха момците да не им е уроки и нито една овца да не остане ялова през зимата. Черпеха ги и се задяваха с тях, а момците ги гонеха около огъня. Понякога някоя побягваше в тъмата и момъкът хукваше подир нея, а тя кръшваше встрани, скриваше се за няколко мига в сянката на колибата и пак излизаше пред огъня. В това време кочовете шареха между овцете и тъй ги блъскаха, че цялото стадо се люшкаше в мрака. Любопитно зрелище, затрогващо с веселието и непринудените задявки на младите.

Хубавата Гена бе приседнала край огъня, но Вуцидей сякаш не й обръщаше внимание. Впрочем майка му уж бъбреше нещо с баба Минка, но не откъсваше поглед от сина си, пък и Гена бе омъжена и не й се полагаше да се задява с момците. Затова навярно бе тъй смръщена, макар навремени да се силеше и любезно да предлагаше къс от своята погача на Митра, съсухрената женица на Вуцидей. Митра шеташе навред, поднасяше лъжици и канчета, разчупваше топлия хляб, раздаваше от погачата на децата, а останеше ли за минута без работа, чинно заставаше със скръстени ръце зад мъжа си, навеждаше глава и трепереше на всяка негова дума.

— Помамили са го — казваше Вуцидей, говорейки за Михал Моравия, — синовете са го помамили, та и он се е записал у стопанството…

Вуцидей бе сърдит и настроението му като че се предаваше и на другите. Толкова нови хора бяха влезли в стопанството вътре в една нощ, а и други щели да се запишат!

— Не виждаш ли, че сеното стои неприбрано, че картофите са още в земята, че добитъкът е изпусталял! Ей оня ден председателят на стопанството отишъл на лов, а в селото разправяли, че войници щели да дойдат от града, за да помагат при ваденето на картофите! Ега падне снего, та ни един компир да не извадат!

Тъй говореше непримиримият частник. Думите му почваха да ме дразнят. Припомних му, че преди няколко дни две звена вадеха картофите от кооперативния блок въз Орниче, но дъждът ги бе прогонил.

— Я ги видох! — прекъсна ме Вуцидей. — Видох ги, кога си пойдоха: едните стапят на нащулци, другите крачат като гаски…

Вървели тромаво като гъски с натежали сукмани от крадените картофи, които уж пъхали в нарочни вътрешни джобове, пришити към полите. Сега вече гласно възроптах.

— Па я ги видох, сине — прекъсна ме баба Минка. — Краднат, ама не всяка. От бригадира се боят, но седи ли той цял ден при них?

— Тъй, тъй — обади се майката на Вуцидей. — Изкоманди ги еднаж, па се махне и кой то знае дека се разплита, дека се мае и шляе!

Окуражени, другите възрастни жени се насъбраха край огъня и Вуцидей хвърли нови съчки в жеравата. Той мълчеше, за да им даде възможност да се изкажат. Поглеждаше ме от време на време с крайчеца на окото и одобрително поклащаше глава. „Чуй — сякаш казваха сивите му очи, — чуй какво разправят жените, та друг път да не ме одумваш!“ Слушах и тъжно поклащах глава, отчаян от тия дребни вредни мацакурщини.

А те се нижеха една подир друга, като зърната на броеница. Нима се били свършили мъжете в стопанството, та да дадат пълномощно на една неука жена да обикаля страната и да сключва договори за продажба на кооперативните картофи? Сключвала договори, взимала капаро, па накупила брашно и го продала по други места… А с прасетата, нима не се повторило същото и с прасетата, докарани чак от дунавските земи? Кой ще тегли загубата, свързана с продажбата на тия прескъпи прасета? Пък и защо бригадирите да отделят все най-хубавите ниви на звеното, в което работели само жените и щерките на първенците? За да изкарат по две норми в един работен ден, а другите да се мъчат по камънаците на твърдите ниви…

— Що им трекне, туй вършат! — обади се Вуцидей.

— И от бога нямат страх! — добави непозната бабичка. Добре, че младите хора не слушаха тия приказки. Те пееха отвъд огъня, задяваха се, тичаха и подвикваха, придържайки се строго към обичая, който позволяваше на момците да се държат твърде волно с девойките. Тъкмо тая разрешена волност привличаше младите на овчите сватби и, според поверието, допринасяше за пролетното обягване на овцете.

Жените се бяха смълчали, пък и полунощ вече преваляше. Вкусила по къшей от всички погачи, баба Минка ме подканяше с поглед да си вървим, когато хубавата Гена неочаквано се обади. — И от бога нямат страх, и от хората нямат срам! — заяви тя за порядките в стопанството. — Наша Латинка нече да вади компири с другите жени, а тръгнала с чужди мъж, с Костевио Владе, помощница на каруцар да става! Знам ли ги що чинат у гората? — и тя сведе поглед, сякаш бе най-целомъдрена девица.

Вуцидей изви глава встрани. Майка му присви устни, стрелна го с очи, после се загледа в Гена и само поклати глава.

— Търпи душо, църней кожо! — рече една от бабичките и се прекръсти.

Баба Минка хълцукаше от преяждане и сънят вече затваряше очите й, скрити под замъглените очила. Станах и я поведох към „Бърлогата“, защото тя не виждаше в тъмата.

— Ех, де да има ката вечер овча сватба! — мълвеше тя и като не се обадих, добави с по-тих глас, сякаш говореше на себе си: — Ако не ката вечер, то през вечер или през две, та биля и през три…

Факли проблясваха в тъмата, нейде към селото, и весели викове достигаха до ушите ми. Бяха момците и девойките, понесли запалени боринисти главни. Навярно и Гена бе между тях, сгушена до някой личен момък и по-далечко от най-близката главня…

На другото утро предадох ключовете на баба Минка, която ме изпращаше от прага с натъжени очи. Щеше да кукува сама в „Бърлогата“ през цялата зима. Тя бе доволна, че й оставям достатъчно дърва, малко провизии и храна за десетте кокошки, потомки на първите ми птици.

— Па спохождай ме по-често, сине! — чух я да казва зад гърба ми.

Удържах думата си, но заради мъглите в София…