Асен Г. Христофоров
Мацакурци (17)

II

Всъщност решението ми да напусна „Бърлогата“ за през зимата бе дошло тъй неочаквано и за самия мене, че можах да си дам сметка за стореното едва когато се заседях в столицата. Чувствувах се като прелетна птица, която живее в два различни свята и не може да реши кой е по-добрият. Докато бях в града, копнеех за къщата под гората, а върнех ли се в „Бърлогата“, почвах да мечтая за шумните булеварди. Затова сновях непрекъснато от едното място до другото и никъде не се задържах за дълго. Впрочем бях отвикнал от градския живот. Блъсках се в гъмжилото по улиците, извръщах глава от бензиновите пари, настръхвах от звъна на трамваите и бързах да се прибера в къщи. Мръсният сняг ме дразнеше, а пушеците и лютивите мъгли ме хвърляха в отчаяние. Главата често ме болеше, а на другото утро две хлътнали очи ме гледаха от огледалото. Набързо стягах раницата и тръгвах като подгонен към автобусната спирка.

Ех, друго е в планината! Снегът в двора на „Бърлогата“ е чист, равен и непокътнат до самата ограда — освен пътечката, оставена от стъпките на баба Минка. Там, в дъното на двора, едва личат дирите на зайче: първо две стъпки, напречни и почти една до друга, сетне други две, перпендикулярни към първите и по-отдалечени. Тъй е подскачало дългоухото зверче, преди да се скрие в ниските клони на младите смърчове. Те бяха високи само до две педи преди няколко години, когато ги засаждах под присмехулния поглед на майстор Раденко. Сега върхарите им се възвисяваха над главата ми. Снегът хрупка под обувките, гърдите дишат свободно и свежият въздух нахлува шеметно в главата. Кръвта сякаш завира в жилите й искам да припна ведно с Лишко, който не знае где да се дене от радост. Всичко е познато, близко, свое. И толкова красиво!

Уви — само подир час мъглата се спуска ниско над горите. Тя скрива от погледа и ридовете, с техните бели като чалми върхове, и селото в дъното на полето, със стълбиците синкав дим от комините, та дори и двете смърчови гори отсам и оттатък „Бърлогата“. През запотените стъкла на кухненския прозорец едва прозират вечните, винаги едни и същи борове, стърчащи като огромни кръстове над сивия и влажен зид на параклиса. После припада здрач и всичко потъва в недружелюбен мрак. В тая мъртва тишина далечен звън на камбана долита глухо и тъпо през сивото вълмо на мъглите. Навярно е празник! Сега по столичните булеварди са плъпнали весели и жизнерадостни хора… Изведнъж, закопнявах за тоя човешки поток и за нестихващата глъч, която се носи из въздуха на площадите, блъскаха се в грейналите витрини и гъгне с бръмченето на милион пчели пред входовете на театрите. Затова шетах като търговски пътник от столицата до Мацакурово и обратно. Дори успях да завържа приятелство с много от кондукторите и шофьорите на автобусните коли. Те навярно мислеха, че съм важно длъжностно лице. Не знаеха, че бързам да споходя една самотна старица и едно вярно куче. Лишко сякаш подушваше присъствието ми и ме посрещаше насред път, а баба Минка — винаги чиста и спретната, измила дъските и постлала вестници на пода — бързаше да ми даде отчет за поведението на кокошките. Старицата не седеше със скръстени ръце през дългите самотни дни и вечери. Тя изпридаше вълната на лениви стопанки, които й плащаха в натура — с хляб и сланина, къс месо или бучка сирене, — разбира се, скришно от мъжете си. Гена, хубавата Гена, бе една от редовните клиентки. Пощальонката ми доверяваше имената им, заклевайки ме да ги пазя в тайна. В един от първите дни на февруари слязох в селото, за да навестя двете кози. Бианка ме позна, но от Жозефина нямаше и следа. Срещнах селянина пред къщата му и го подкачих за козата с надеждата, че ще ме покани в двора.

— Каква коза? — рече той и запримига.

— Па мойта, черната! — и някаква смътна тревога ме обзе.

— Тъй, тъй… Бех забравил. Она псовиса…

— Как тъй псовиса! Дадох ти я здрава!

— Здрава беше и много ядеше, затуй псовиса. Падна ей от ония скали баш пред Божич — и той махна с ръка към отвъдния скалист бряг на Искъра. — Утепа се като нищо…

Нещо в погледа му не ми харесваше. Той стоеше и не помръдваше от прага на къщата си, съсредоточен и невъзмутим като статуя на Буда.

— А месото — рекох, — какво направи с месото?

— Псетата го изручаха…

— Можеше поне да обадиш на баба Минка, дори да й дадеш малко от месото!

— От дека да знам, че она ти е касиерка — отвърна той и спокойно тръгна към площада. Той навярно знаеше, че няма да го съдя за една коза. Естествено, нямах такива намерения, но ми беше жал за лудата Жозефина, загинала по една случайност тъкмо пред Коледа, когато и в най-бедната селска къща се слага богата трапеза.

Впрочем тъй мислеше и баба Минка…

Неочакваната кончина на Жозефина занимаваше и моите, и нейните мисли в следобеда на тоя ден. Тя познаваше съселянина си и ми разправи, все във връзка с козата, цяла поредица от подобни истории, в които главните роли се падаха било на бащата, било на дядото на тоя козар. С една дума, открай време те всички имали слабост да припознават чуждото за свое… Привечер баба Минка излезе навън и повика кучето, но то не се обади. Това ме разтревожи. Сложих ските и обиколих местата край параклиса и по-надолу към лятната бачия на Вуцидей. Но никъде не личаха стъпките му, нито пък зърнах дири на вълци. То бе дошло с мен в селото и както винаги, бе чакало смирено пред къщата на Вуцидей, дорде да огледам бялата коза, после бе тръгнало по петите ми към селския площад. Оттам се губеха дирите му. Ядосан от историята с другата коза, аз бях забравил за кучето. Но всеки случай, то бе останало в селото бях се върнал сам в „Бърлогата“.

— Оно че се върне! — успокояваше ме баба Минка. — Ега го е некоя кучка помамила…

Уви, кучето не се върна през нощта. То не се обади и на другото утро. Къщата и дворът на „Бърлогата“ сякаш опустяха без него. Не се стърпях, сложих ските и пак тръгнах към селото. Тук-там из пътя личаха стъпки в снега — едни от лисици, други на вълк, трети на псе, тръгнало подир шейна с оборски тор. Лишко не би вървял подир шейна. Израснал сам в гората, той отбягваше селяните и нямаше слабост към конете. Беше добро, макар и не особено общително куче. Сякаш познаваше градските хора и не лаеше толкова по летовниците от Почивната станция, които идваха понякога към „Бърлогата“ и параклиса. Затова не можех да си обясня отсъствието му.

Още от височинката край църквата зърнах много хора насред площада. Защо ли се бяха насъбрали в тоя делничен ден? Скоро разпознах между тях председателя на селсъвета и даскал Итко. И докато мислех, че хората се готвят за събрание, пред очите ми щръкна висока върлина, забита в средата на площада. Друга и по-дълга върлина, сложена на винт връз първата, кръжеше над главите на двама младежи, които я въртяха с ръце, като коне на дулап. Стотина селяни гледаха отстрани и огласяха с виковете си целия площад, подканвайки младежите да движат още по-бързо тая своеобразна въртележка.

Напречната върлина се въртеше много бързо. Едва можах да разпозная двата предмета, които висяха в единия и в другия край, заели почти хоризонтално положение поради центробежните сили при въртенето. Бяха две кучета, вързани с яки въжета през кръста и задните крака за кука във всеки край на върлината. Полумъртви, те бяха престанали да вият. Силни спазми разтърсваха телата им и лиги, събрали сетните сокове на празните им стомаси, кръжаха заедно с тях във въздуха, като опръскваха навремени главите на най-близкостоящите. Това не смущаваше зрителите. Дори председателят на селсъвета бе оголил зъби от вълнение, а даскал Итко бе разтегнал устни в мазна усмивка. Докато гледах в почуда, край мене застана мургавият Владо.

— Да беше тук Ваньето, нямаше да позволи таз диващина! — рече момъкът и отвърна глава. Все това Ванье! За него споменаваше понякога и Михал Моравия. Дори баба Минка гледаше с добро око на къдроглавия бивш кмет на селото. Тогава защо го бяха прокудили? Зрелището продължаваше. По едно време младежите навярно се умориха и върлината почна да се превърта малко по-бавно. Телата на двете кучета увиснаха донякъде, наклонени косо към земята. Едно от тях заквича сърцераздирателно и стоновете му повдигнаха буря от радостни възгласи. Мацакурово се веселеше!

Десетина минути по-късно въртележката спря шеметния си ход. За щастие, Лишко не беше между кучетата. Двамата юнаци, които бяха тласкали напречната върлина, отвързаха примрелите животни и ги сложиха на земята. Дорде да се окопитят и закрепят на пияните си крака, други две момчета привързаха по едно канче към опашката на всяко куче. Междувременно първите двама вече прикачваха две нови псета към краищата на напречната върлина. И тоя път Лишко не бе между тях. Пак започна шеметно въртене, съпровождано с неистов лай от смъртно уплашените псета. Съдържанието на стомасите им се плисна като помия във въздуха и хората се поотдръпнаха. Лиги бяха опръскали каскета на даскал Итко и той се сърдеше, за голяма радост на бившите му възпитаници. В това време някой заудря с тояга лежащите в снега примрели кучета и те помъкнаха тенекиените кутии нагоре въз реката. Горките! Навярно мислеха, че някой ги гони…

Тръгнах покрусен към „Бърлогата“, избирайки пътя край реката. Безсмислено бе да чакам край въртележката, да питам за Лишко или да моля за освобождението му. Вървях нагоре и се взирах в снега, търсейки дири от кучето. Напразно! Зърнах трупа му едва когато пребродих реката и навлязох в смириките. Няколко врани отлетяха с грач и ме насочиха към мястото. Не, не можеше да има никакво съмнение — тенекиена кутия бе привързана към опашката на кучето. То бе мъртво, изплезило език при последния болезнен гърч на разкъсаните му черва. Мъка присви сърцето ми. Отрязах въжето и освободих опашката — тая рунтава, извита опашка, която знаеше тъй весело да се клати, колчем пристигах в къщи на връщане от селото…

Въпреки дълбокия сняг и твърдата земя, изкопах малък трап в двора на „Бърлогата“ и погребах верния си приятел, проклинайки тоя отвратителен мацакурски обичай. Лишко, доверчивият Лишко, все пак не би се дал в чужди ръце, не би позволил друг да го докосне. Дори синовете на Вуцидей не смееха да се доближат до него. Те трябва да са го уловили в мрежа, в широка и здрава рибарска мрежа. Съвестта на пакостниците е била спокойна — който няма овце, нему не трябва овчарско куче! Тъй ми бяха казвали не еднаж. А дали съзнаваха, че постъпват жестоко с кучетата? Едва ли. Не постъпваха ли също тъй жестоко с момите и младите невести, когато ги хвърляха в ледените води на Искъра на връх Ивановден? Какво от това, че някои настиваха и се поболяваха до смърт, също като кучетата от въртележката!

Баба Минка също тъгуваше по кучето, но с известно философско примирение, породено от суровия живот на село. Тя веднага ми заговори за друго куче и дори загатна отгде бих могъл да взема едно мъниче. Решително отказах. Двамата с Лишко бяхме делили самотата в „Бърлогата“ и аз чувствувах загубата особено болезнено. Нещастното куче! Отворило очи преди няколко години, за да обикне света на хората и най-вече един измежду тях, то бе загинало без време заради някаква жестока приумица на група пакостници, верни на древните селски обичаи!

Исках да замина за столицата, но сърцето не ми даваше да мина през селото, да прекося площада и може би да зърна онези, които бяха издигнали върлината и построили въртележката.

През тези първи дни на печал една подивяла котка почна да слиза от гората и да търси привременно убежище в пустия козарник. Тя бе премного дива, за да не побегне пред мен, колчем се опитвах да дойда по-близо до нея, размахвайки парче месо в ръка. Съчувствувах й, защото догаждах, че не от добро бе побягнала от селото посред зима. Настръхнала и зла като див звяр, тя все пак ме радваше с честите си внезапни появи, примамвана от дима на комина, кукуригането на петела и светлините на прозорците.

Баба Минка се боеше от тая котка. В главата й пак; щукнаха мисли за вампири и юроди, които превръщат хората в диви зверове — за щастие само подир смъртта им, обикновено на деветия ден след погребението. Старухата вярваше, че в тая подивяла котка се е поселила душата на някоя нещастница от селото, неизповядала всичките си грехове. Затова се зарадва, когато котката не се вести няколко дни наред. Тя навярно бе умряла от силните студове.