Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Глава III
Една древна мацакурка

I

Тихи, все още топли и невероятно еднообразни, дните се нижеха един подир друг като мъниста на броеница, влачейки седмиците след себе си, а покрай тях и месеците. Природата гледаше с упорита педантичност своя естествен път, предизвиквайки периодични приливи и отливи на хора и добитък в полето над Мацакурово. Коситбата привърши и вече почти никой не се мярна край „Бърлогата“. Само босоноги малчугани и златокоси момиченца шетаха в гората, за да берат диви ягоди. Към края на август, когато малините ухаеха по синорите, мацакурци сякаш загубиха надежда, че ечемикът ще узрее и почнаха жътвата. Дорде приберат кръстците от тесните и продълговати нивички, шипките почнаха да аленеят по междите и тъмни като мастило боровинки осеяха тревите в гората. Към края на септември билото на планината побеля в една нощ и въздухът стана по-остър, а из полето плъпнаха безброй бели забрадки на жени и моми, превили снага над картофените гнезда. Навремени те се възправяха, заставаха една до друга и дружно подемаха тъжна песен за незнайна невяста и люта свекърва. Гласовете им долитаха чак до „Бърлогата“ и заглъхваха в смърчовата гора. Слушах ги в захлас, потръпвах от хлад и мислех за тая първа зима, която се свличаше надолу по планината.

Бях решил да прекарам тая първа зима изцяло в планината, без да се връщам в града. Впрочем тя нямаше да ме завари съвсем неподготвен, като щуреца от баснята. В избата имаше достатъчно зимнина от всякакъв вид, включително картофи и ечемик за кокошките. Може би най-ценната придобивка бе качето с козе сирене, приготвено собственоръчно от мен. Бях послушал съвета на Вуцидей и ето вече два месеца откак в бараката преживяше още една коза — тъмнорунната Жозефина с рога на пръч и очи на рис. Двете кози се разбираха и сега Бианка не врещеше от мъка по мене. Сиренето от тяхното мляко — малко тънко и жилаво — замести онова, което трябваше да получа от кооперативната ферма. Впрочем, бяха ми дали малко кашкавал срещу млякото на двете овце, но нито бучка сирене. Вуцидей все казваше, че нищо няма да получа от фермата.

— Защо? — запитах го еднаж. — Нали дадох две овце?

— Па дал си, но овца е това: она ни знае да писува, ни да орати!

Недоверчиво поклатих глава, изпълнен с вяра в кооператива, но Вуцидей ме гледаше с тъжни очи. Неуважението му към мене растеше с всеки нов ден. Вече не ме наричаше „професторе“.

— Ти думаше оточки, дека си от Тракия — продължи той. — Там земята е по-дебела…

— Та какво от това? — почти възкликнах, предчувствувайки пак някоя лоша шега.

— Колкото е по-дебела земята, толкова е по-дебела главата. Затуй не разбираш, дека те лажат…

Тъй рече и тръгна подир овцете.

Думите му се оказаха донякъде пророчески. Временният домакин на фермата бе продал полагаемите ми се млечни продукти, а парите бе изпил в кръчмата. Той бе постъпил по същия начин с кашкавала и сиренето на самия председател на фермата, навярно нарочно, та всеки от нас да се утешава със загубата на другия.

В един от тези дни синът на Косте ми докара дърва за огрев — сухи и жилави клековици, извозени чак от далечната Урдина река. Когато Владо насече дървата и ги прибра в избата, той зърна качето с козето сирене и ме похвали за усърдието, с което бях приготвил зимнината. Разправих му за неуредиците в кооперативната ферма и за постъпката на домакина.

— Зная! — отвърна момъкът и смръщи нос. Какво да се прави, като някои наши селски ръководители подбират хората главно по роднинска линия…

— Та нали уж беше приятел с кмета? — подкачих го.

— Сега друг е председател на селсъвета. Ваньето го изпъдиха — и Владко поклати глава. — Побягна и Стоянчо, счетоводителят на кооперацията. — Кой? Онзи черничкият ли?

— Не, Ганди го прекоросват. Добро момче беше, но побягна, защото щяха да го затрият. Побягнаха и други млади хора…

Владо говореше с тъга за тия неуредици в селото. По-нисък от баща си и с тъмни очи, той се отличаваше рязко от съселяните си и по говор, и по държане. Имаше нещо открито, смело и прямо в смуглото му лице, което вдъхваше доверие. Той беше един от малцината, с които разговарях свободно и непринудено. Затова го задържах до късно нея вечер. А няма ли да се жениш? — запитах го накрая. — И то ще стане — засмя се момъкът. — Избрал съм вече момата. Като нея няма друга в селото!

— Да не е Пуна-Шуна? — неволно го запитах.

Презрителни пламъчета бляснаха в тъмните му очи. Той помахна с ръка и тръгна да си върви.

Отново останах сам. Всъщност през последните дни населението на „Бърлогата“ бе нараснало чувствително. Подгонени от първите есенни слани, много полски мишки с къдрави опашки се бяха приютили в избата и на тавана. Трябваше да браня зимнината от острите зъби на гризачите и затова взех две котенца — едното кафяво, другото съвсем черно. По-ценна придобивка представляваше младото петле, което кукуригаше от тъмно до тъмно, но още не можеше да заслужи уважението на кокошките. Понеже не го зачитаха, то налиташе стръвно на всяко зрънце, а те, недоволни и възмутени, все гледаха да го клъвнат по розовия гребен.

Най-много се радвах на малкото овчарско кученце, което бях купил в селото. То пристъпваше тромаво на малките си крачка, весело размахваше опашка и все виреше глава към мен — винаги усмихнато, с влажни очи и щръкнали ушлета, готови да се свият при първата неодобрителна дума. Бялата му козина бе изпъстрена със сиви и по-тъмни петна и затова го нарекох Лишко. То скоро привикна с името си и отвръщаше със смешен лай, когато го повиквах. Не обръщаше внимание на кокошките, не се плашеше от козите. Само котенцата го дразнеха понякога, но те бързо пролазваха по стеблата на смърчовете в двора и търпеливо чакаха да премине гневът на страшния тиранин. Слизаха от дърветата едва когато той се прибираше в колибката си и се свиваше на кравай, за да си почине от играта. То наистина растеше от ден на ден.

Късно в една от тези хладни октомврийски вечери Лишко ми помогна да открия някаква старуха в гората, загубила се на здрачаване в тъмните долове. Кучето лаеше тревожно в тъмата и все подскачаше към гората, но се връщаше след първите няколко крачки. Ослушах се и чух далечен, отчаян зов. Тъй можеше да вика само обзета от ужас жена. Отвърнах на нейния вик, после грабнах фенера, взех ловджийския нож и тръгнах нагоре, следван по петите от кучето. Жената навярно бе една от ония боровинкарки, които минаваха всяка заран край „Бърлогата“ и бързаха към чаловете. В следобеда на тоя ден бе паднала гъста мъгла и дори Вуцидей би могъл да се загуби в нея. Вървях и навремени се провиквах като него, а тя отвръщаше със същия отчаян зов, все по-близък и тревожен. Най-сетне я намерих в едно дере, гнездо на пороища и пълно с накамарени клечки и сухи клони. Подвила нозе, тя плачеше и се тресеше повече от страх, отколкото от студ. Косата й бе разчорлена, забрадката раздрана и ръцете й кървави от честите падания. Едното стъкло на телените й очила бе пукнато и зацапано. През другото плахо поглеждаше зачервено от плач око. Нямах време да я разглеждам и я поведох надолу, без да обръщам внимание на благословиите, с които ме даряваше.

— Защо ти са тъй кървави ръцете? — попитах я, като я попридържах по нанадолнището.

— От боровинките е, сине — и тя изтри кокалестите си пръсти във фугата.

Бабичката бе падала толкова пъти, че сега в двете кошнички нямаше нито една боровинка. Тя вървеше с мъка и често подгъваше колене, а това сякаш дразнеше Лишко и той излайваше по нея. Баба Минка — тъй се казваше непознатата — се подпираше на две тояжки и неспирно брътвеше неясни благодарности, примесени с горчиви думи за двамата й сина и изобщо за старостта. Вървяхме като иманяри в нощта, но тъй бавно, че почвах да потръпвам от студ, а кучето се плашеше от сенките на телата ни в жълтата светлина на фенера. Старицата все шъпнеше нещо, вайкаше се и дори се заканваше на синовете си. Живеела ту при единия, ту при другия, според обстоятелствата и настроението на снахите. Не искала да тежи никому и затова отивала понякога за боровинки, та да припечели някой лев и да купи бонбонки на внуците.

— Тъй е, сине — чух я да казва, — тъй е, като си нямам нито нивица, нито ливада — и тя спря да поеме дъх. — Стариот, бог да го прости, всичко им подели, па тогиз умря…

Най-сетне се прибрахме в „Бърлогата“ и старицата се окопити. Тя свали двете кошнички от гърба си, прекръсти се на изток пред стената и се тръшна на миндера. Малката кухня навярно й се стори по-приветлива от всяка друга стая в къщите на синовете й. Заразглеждах я с нескрито любопитство. Страните й бяха порозовели от умора и уплаха, а бръчките край очите едва се виждаха от стъклата на очилата. Под черната забрадка се подаваха бели, пожълтели от времето коси. Седемдесет и четири годишна, тя бе почти до месец двойно по-възрастна от мене, но погледът й бе съсредоточен и устойчив, като на много по-млад човек. Очите й ме поглеждаха зад мътните стъкла на очилата, а понякога и над тях. Те бяха знаещи и умни, събрали много мъдрост от горчилките на живота.

Въздухът в малката кухня скоро се изпълни с някаква особена миризма, тъй характерна за шаечните селски дрехи и за неизбежните кожухчета. Отворих прозореца. Навън тъмата бе станала непрогледна.

— В къщи ще се безпокоят за тебе, бабо Минке — подзех нерешително.

— Нече да ме тражат! — просто отвърна тя и се сгуши до печката.

Да беше крава или теле, домашните й щяха да припнат нагоре към чаловете и да дерат гърло цяла нощ, дорде я намерят…

Поразговорихме се с бабичката като отдавнашни познати: Тя одумваше снахите, а аз й пригласях с неодобрителни думи за синовете й, които не познавах. Лесно разбирах приказките на старата жена. В нейната реч често се срещаха турски думи, но тя сякаш се бе освободила донякъде от първичното шопско наречие, с което ме измъчваше Вуцидей.

Нахраних старицата и й предложих да пренощува в кухнята. Тя прие поканата с благодарност, но първо пожела да измие пожълтелите си коси с водата, която вреше в котлето. „Чистница — помислих, пожелавайки й лека нощ, — при това умна и добра…“ На другото утро ме очакваше приятна изненада. Баба Минка бе издоила козите, нахранила бе и кокошките с трохите от вечерята и сега сечеше един малко закелевял смърч в гората над двора. Не си позволявах такива волности и затова побързах да я смъмря, плашейки я с горския.

— Он нече да те глоби! — бодро отвърна тя. — Дойде ли, ти сложи дете на цицка да цица и работата че се оправи!

— На цицка да цица! — възкликнах, недоумяващ.

— Хайде, холан! — и старата се засмя. — Он е дрът! Нему не требе друго, а шише ракия… Разбрах намека, после домъкнах дървото в двора и го окастрих, а тя грижливо скри част от клоните в бараката на козите. Гледах я и си мислех, че има какво да науча от тая стара мацакурка. Тя отнесе по-дребните клони в гората, отскубна малък чим трева и го постави върху белеещия се дънер на отсеченото дърво, сетне разхвърли граните върху дънера, нареждайки ги с художествена небрежност, а накрая прибра в футата си и последната треска от тревата, за да не напомня, че тук доскоро бе расал строен смърч. По всичко личеше, че тя не постъпва тъй за първи път.

Баба Минка не бързаше да си върви. Тя сякаш бе забравила и синовете, и снахите си. Суетеше се из къщата, после разтреби масата и взе да наднича навред в желанието си да ми бъде полезна. Излезе, че бараката на птиците била пълна с насекоми и трябвало да се измаже за през зимата. Дадох й четка и кофа с малко вар, после се запилях в гората за гъби. Когато се върнах, тя пощеше козите и ми рече, че трябва да ги изкъпе с черен сапун. Намерих й гудронен сапун и тръгнах за вода към параклиса, но там се позабавих половина час край огромен мравуняк, проучвайки пътя на мравките в тревата. На връщане видях старухата да къса сухите и странно завити листа на младите ябълкови дръвчета, които бях посадил в долния край на двора. Те били пълни с яйца на гъсеници и трябвало да се изгорят в печката. Докато тя вършеше това, сокол прелетя над „Бърлогата“ и подплаши кокошките. Грабнах ловната пушка и гръмнах по него, колкото да го поздравя отдалече, а баба Минка изтърча навън и внимателно огледа полето.

— По заец ли пушна? — запита ме тя и облиза устни.

— Не — рекох, — где зайци в тоя час!

— Па има ги, но много е разградено, та бегат! — и тя пак огледа полето. — На, нема ни синор, ни дръвче, дека да се скриеш, а он, заецът, не е валяк да го стигнеш…

Имаше и синори, и дръвчета, но баба Минка навярно бе преценила, че не съм добър стрелец, и сега бързаше да ме утеши като разгръщаше мацакурската си любезност. Старухата бе схванала, че може да ми бъде полезна, а и аз на свой ред вече преценявах ползата от такава дружба.

— Кой ти носи писмата? — неочаквано ме запита тя.

— Стоят си в пощата, дорде сляза в селото.

Тя се замисли, усмихна се някак хитро и тръгна да върви. След минута тя потъна в смърчовете, дребничка и бодра, като същинско горско джудже.

Привечер в тоя ден старухата неочаквано изплава зад ъгъла на „Бърлогата“ и се усмихна, подавайки ми писмо и бърза телеграма. И двете бяха от моя адвокат. Някой бил харесал софийската ми квартира и искал да се настани в нея. Необходимо било да се върна за ден-два в столицата. Казах това на бабичката, а тя сама предложи да пази къщата и да наглежда животните в мое отсъствие.

— Я че съм ти и пощальонка, и вардианка — добави тя, доволна от новите си служби, които щяха да я направят донякъде независима от синовете.

Дадох й някои нареждания и побързах да си легна, защото рейсовата кола тръгваше в тъмно утро. Призори старицата се разтропа дълго преди мене. Приготвих се набързо, слязох долу и останах изненадан — тя пак миеше косите си.

— Защо? — рекох. — Нали и вчера ги ми?

— Па знам ли! Може и гад да има у них, сине!

На мацакурски „гад“ значи въшки. Изскочих като подгонен в сумрака и припнах към селото.