Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Rebu (03.02.2011 г.)

Второто издание на този роман (1962 г.) е със заглавие „Вуцидей“.

 

Издание:

Асен Христофоров. Мацакурци

 

Редактор: Бенжамен Хание

Художествен редактор: Атанас Владов

Технически редактор: Иван Димитров

Корица: Кирил Матеев

Коректор: Милка Колева

Дадена за набор на 5. VII. 1958 г.

Подписана за печат на 4. IX. 1958 г.

Печатни коли: 13–25 Издателски коли: 11

Формат 16,59X84 Тираж 3060

Темат. № 1607 Издат. № 508 Лит. група IV

Книжно тяло 6,05 лв. Подвързия 1,85 лв.

Цена 7,85 лв. по ценоразписа от 1955 г.

 

Държавно издателство „Медицина и физкултура“

Печатница „Профиздат“

Поръчка № 1380

История

  1. — Добавяне

III

Студ скова земята подир Димитровден, гъста мъгла легна над полето и прокуди овчарите в селото. Заключих „Бърлогата“ и се прибрах в града. Баба Минка не бе остаряла, но краката й се преплитаха в снега и тя не можеше да седи сама в къщичката. Беше се приютила в дома на другия си син, който бе огняр в София. Козарникът бе запустял отдавна и петел вече не пееше в кокошарника, та старухата нямаше защо да седи горе. При това един от крадците, които разбиваха „Бърлогата“, се намираше в затвора…

Щом се запролети и аз пак се върнах в Мацакурово, гдето снегът още застилаше полето. Баба Минка дойде да ме споходи — тъй, за едната блага дума, без вестник или писмо в празната торбичка. Първата ми дума бе за Вуцидей. Уви, той бил изчезнал от селото! Изчезнал човекът посред зима и вече три месеца откак не се обаждал ни на свои, ни на чужди. В дните подир поклади хора били надошли от града и губели много време в разговор с ония селяни, които още се опъвали и не искали да влезнат в стопанството. Мнозина склонили — и рижият Димитрия, и бившият ми хазаин Петре, та дори и даскал Итко, тоя път без да укрива нивите на жена си, — но някои се дърпали. Най-лют бил Вуцидей. Не влизал в кръчмата и не показвал лице на мегдана от страх да не го заговорят за стопанството. Криел се като язовец в къщата си, но една вечер те похлопали на портата и рекли да влязат в двора. Той, нали бил див и силен като мечка, застанал с брадва в ръка пред портата, а Митра чупела пръсти зад него.

— Нечем да ме агитирувате! — викнал Вуцидей по тях и погледнал секирата.

Спогледали се хората, вдигнали рамене и го оставили без друга дума. Той се прибрал в одаята, смръщен и страшен като тъмен облак, кога се зададе по Илинден откъм Лакатишка Рила и се дави в глуха кашлица, преди да затрещи над горите и полето. Митра стърчала права край стената, синовете му свели глави, а той не продумвал. Поседял тъй към един час или повече, мръщил вежди, стискал зъби и не отварял уста. Страшно било да го гледаш и Митра не знаела що да чини и где да се дене, а двоицата му сина от първата жена се измъкнали навън.

Минало време и тъмата влязла през прозореца. Тогава Вуцидей рипнал, грабнал калпака, надянал ямурлука и рекъл на невястата да пъхне два самуна, бучка сирене и къс сланина в торбата. Тя, сиротата, едва не заплакала — нали била втора жена на овчаря, синовете от първата не я зачитали много и тя се бояла да остане сама. Но що да чини! Покорила се, подала му пълната торба, а той взел кривака и тръгнал, па поспрял на портата.

— Да знаеш, дека ме няма! — рекъл й и потънал в мрака.

Вече никой не го видял, никой не бил чул нещо за него…

Далече от очите, далече и от ума! Бях позабравил бягството на Вуцидей и се залисвах с едно-друго в двора на „Бърлогата“. Снегът се вдигна от полето и трябваше да заменям изгнилите колове на оградата, преди да засадя двора с картофи. Неприятна, отегчителна работа. В едно свежо утро, тъкмо когато копаех дупки за коловете откъм страната на двора пред параклиса, изгнаникът неочаквано застана до мене. Поздравихме се, но той не бързаше да ме заговори. Тъй правеше винаги, колчем искаше да отгатне настроението ми, или да разбере дали зная нещо за делата му. Продължавах да копая, поглеждайки го навремени с крайчеца на окото. Той беше доста блед и мършав.

— Ти стана друг! — подзе Вуцидей накрая.

— Защо? — и оставих мотиката.

— Вече на нас мязаш! Копаш като вси у Мацакурово… Навярно искаше да ме подкупи с тия похвални думи.

Усмихнах се и пак грабнах мотиката. Нали тъй бе постъпвал някога и Кандид, прославеният герой в едноименния роман на Волтер, когато всички други пътища го бяха извели в задънена улица?

— А ония дърва? — продължи овчарят, сочейки с поглед камарата зад къщата. — Белким ти ги нацепи?

— Язе! — гордо отвърнах по мацакурски.

— А я рекох, да не е Кечо, зер и он се върна у селото…

Това бяха началните тактове на увертюрата (Кечо бе полежал в затвора заради някакво дребно прегрешение). Представлението бе започнало и трябваше само да чакам, да гледам и да слушам. Вуцидей бе изплюл камъчето.

— Ей ги, идат! — и той извърна глава към гората. — Идат, ама моята невяста не е между них.

Десетина бели забрадки се провираха между белите смърчове. Жените навлязоха в полето с мотики в ръка, следвани от звеновода и един бригадир. Тая пролет кооперативният блок бе пролазил досам двора на „Бърлогата“. Частниците в селото се брояха на пръсти. Между тях, разбира се, бе и Вуцидей. Той гледаше жените, оголил зъби в присмехулна усмивка.

— Виж де, погледни! — някак злъчно рече непримиримият овчар. — Виж как се гради социализъм: жените го строят, мъжете го вардят!

Белите забрадки бяха вече свели глави над нивата и копаеха гнезда за картофите. Звеноводът също вдигаше мотика и дълбаеше дупки за семето, а бригадирът измерваше нивата с двукрак дървен пергел, висок колкото него самия. Други бели забрадки се мяркаха в полето под нас, а трактор пореше земята над селото. В дъното се червенееха новите керемиди на двете последни стопански сгради на кооператива, израсли неусетно през първите по-топли зимни дни.

— Не им сакам ни медо, ни жилото! — продължаваше Вуцидей, без да откъсва поглед от жените. — Тъй им рекох, кога дойдоха да ме агитируват. После ойдох на курорт…

— Да не си бил при Кечо, та си тъй отслабнал? — позакачих го. — Зер и той беше на курорт в затвора!

Задявката не се понрави на овчаря и той се понамръщи.

— Море, в болницата бях — чух го да казва. Оставих мотиката и седнах в тревата, подавайки и нему една цигара. Той не бързаше да я запали, сякаш се чудеше как да започне и с кое да завърши разказа си.

Накратко, поскитал, една-две недели из София, а там всичко с пари се купувало и те взели да се привършват. Да се върне в селото било жива умирачка — с благи приказки щели да му вземат овцете и да го натикат в стопанството. Да стои гладен в София пак не могло, зер човек сал мешината си не може излъга… Ако ще се мре, рекъл, барем да е у болницата, доктор да го заколи. Ще го порнат, ще му отрежат сляпото черво, а той я умре, я не умре от болката… Ако умре, все едно, че са му взели овцете. Ако оживее, ще полежи в болницата, дорде се махнат ония от селото, гдето агитирали хората за стопанството, после ще се върне, ни лук ял, ни лук мирисал. Тъй и той жив, и овцете негови…

— Отивам една заран у болницата — продължи овчарят, — а никой ме не поглежда. Да е смърчова гора, та да се оправя, а то едни коридори, едни бели врати от двете страни…

По едно време към него се задало чисто моме в бяла престилка и той се запревивал от болки.

„Тука ме боли — думал й, — апандицито ме боли — и натискал с пръсти лявата страна на корема, та чак кожата да пробие през дрехите. — Ега ме не порежете, он че се пукне и тъй че се зяносам!“

Сестрата го изгледала подозрително и му рекла, че сляпото черво не било от лявата, а в дясната страна на мешината му, но пак го завела при лекаря. Лъгал Вуцидей и се превивал от въображаемите болки, мръщил се лекарят и искал да го изпъди, но накрая рекъл на сестрата да му даде чисти дрехи и да го изкъпи. „Отвори се земльо, та ме прибери!“ — помислил Вуцидей, но било вече късно да бяга. Два пъти в живота си бил ходил на баня и двата пъти в Сапарево, в мъжката баня, но пак го било срам от мъжете, а сега жена да го къпе! Нейсе, скоро разбрал грешката си и тъй въздъхнал от радост, че сестрата се уплашила — горката, нали била добричка, навярно помислила, че апандиситът му се е пукнал…

Полежал два-три дни в пружиненото легло, доволен и важен, после го завели в операционната и му отрязали апандисита. Болките дошли отпосле, когато го върнали с количка в спалнята. Рекли му да не мърда, за да не се разпори шевът. Кротувал той и не мърдал, но подир неделя лекарят казал, че раната бързо зараствала и щели скоро да го изпишат.

„Ако они са йощ у селото — минало му през ума, като си спомнил за агитаторите, — белким пак че ме вкарат у стопанството!“

Попремислил, па опънал крака и те щръкнали отвъд късото легло. Преметнал се еднаж наляво, друг път надясно и шевът се отпорил. Тъй спечелил още три недели.

— А не те ли беше страх — запитах го, — не се ли боеше да не умреш? Разпарянето на шева е опасна работа!

— Опасна, казуваш? — и той се навъси. — А овцете? Ти чуваше саде две кози, а я имам четиридесет брави! А съм ги дал, а съм умрял. Това е по-опасна работа…

Той запали цигарата и ми заразправя как лежал още три недели, как идвало да го наглежда все същото моме, което уж щяло да го къпе, как изпросил от лекаря още една седмица в болницата, когато дошло време да си върви.

„Може — рекъл лекарят, — може да останеш, ако имаш още едно сляпо черво за рязане!“

Тъй рекъл лекарят, а сестрата се изчервила, та чак ушите й пламнали като гребена на младо петле. Помислил Вуцидей и се хванал за гърлото.

„Друго артък черво нямам, докторе — рекъл му, — но сливиците да ми отрежеш, че много ме белят есени, кога пада слана по тревата!“

— И тях ли отрязаха! — неловно възкликнах.

— Па отрезаха ги, белким са ми потребвали! — отвърна Вуцидей и се засмя. — И да знаеш що сладолед изядох, баш посред зиме…

Той млъкна и се загледа към белите забрадки. Жените се бяха изправили, за да отпочинат, и тъкмо подемаха някаква песен. Бригадирът бе изчезнал, а тракторът още буботеше откъм селото.

— После? — подканих го да продължи.

— После лежах йощ две недели, па тогиз иде докторът. „Казувай що да режем — дума ми и махсус орати по шопски, — що стая с другото черво?“ Тъй ми орати и се смее, а я му викам, дека тая нече да я биде. „Отавна се вечем, докторе — казувам му, — не остая вече що да режеш!“ Тъй му думам и се смея, а он сака езика ми да реже. „Много оратиш — казува, — много попържиш стопанството, та може и него да отрежа!“ После си взеха дрехите и ме нападиха.

— А ти?

— Право у селото, зер вече блокът е готов и без менека. Дойдох по темно и се бутнах в одаята, а жената изпищя. „Те ту’а съм — думам й, — ту’а съм, ама пак ме няма!“

Тъй привърши разказа си Вуцидей. Гледах чорлавата му глава и се чудех отгде се бе взела толкова изобретателност в такъв неугледен съсъд! Той се помая още малко, после тръгна към разсадника край реката. Опасяваше се да не би кооператорите да вземат бачията му и искаше да заварди мястото. Цял ден ковеше колове, пристягаше прековици и мъкнеше дърва от гората, а привечер синовете му докараха стадото. Никога не бяха откривали бачията тъй рано, но времето бе топло, а и овцете бяха охранени и със здрави кожуси. В тия овце сякаш се криеше цялата селска гордост на Вуцидей. Той живееше в схлупена къща с глинен под и почти гладуваше, но овцете винаги бяха сити. Бе готов да продаде всичко, до последната къделя вълна, само за да купи сено и да ги нахрани. Познаваше всяка брава по име, помнеше потеклото й и знаеше колко мляко дава. С една дума, те бяха неговата челяд! Привечер Вуцидей запали огън край колибата. Тръгнах нататък, привлечен като светулка от огъня и подвиквайки отдалеч към кучетата, които ме бяха позабравили през зимата. Овчарят бе сам. Посрещна ме и посочи с ръка широк пън край пламтящите главни. Реката, натежала от пролетните води, се блъскаше в крайбрежните камъни на няколко крачки от колибата. Тук-там из тъмната гора се белееха малки снежни преспи, скътани в усойните места, Луната се бавеше отвъд билото, звездите трептяха над главите ни и безброй искри литваха нагоре с пламъците, гонейки се като светулки в дима, преди да се стопят в тъмата. Навремени овца покашлюваше откъм егрека и тих звън на хлопатар се разнасяше из въздуха, после пак настъпваше тишина. Само реката се плискаше в бреговете, но някак морно, напевно и приспивно. Позната, мила картина, неувяхваща с дните и годините!

Дълго мълчахме, всеки унесен в мислите си. По едно време той изпъшка и сам издаде къде блуждае умът му.

— Видиш ли що е харно край огъня? — бавно рече Вуцидей. — Що ще да чиня без тия огньове, ако влязна у стопанството?

— Но ти пак ще бъдеш овчар! — побързах да го окуража. — Аз тъй, за твое добро…

— Сполай ти за доброто! — прекъсна ме той и пак се смълча.

Реших да го подхвана отдалеч. Разправих му как преди двадесетина години един стар учител от село Банкя край София бе основал кооперативна ферма, с колко мъка бе събрал тридесетима стопани и към триста брави, как изпървом всички се съмнявали в успеха на фермата и дори се подсмивали.

— Но той излязъл прав накрая! — завърших въодушевен.

— А другите? — запита Вуцидей. — Що рекли они, щом он бил прав?

— Другите ли? И те такива твърдоглави шопи… Наистина твърдоглави! Събрал ги учителят на годишно събрание, поканил и други селяни и прочел отчетния доклад. „Ето — казвал им, — вие търчите с магарчетата ден до града, за да продавате млякото по три лева оката, а ние го заплащаме по три и половина и само един човек отива с двуколка до София!“ Кооператорите го слушали, слушали го и другите и всички кимали одобрително. „Тогава ще влезнете ли в фермата?“ — запитал учителят, обръщайки се към частниците. „Нечаме, нечаме да влезнеме!“ — Заобаждали се те един през друг.

— Ей докъде води шопското ви твърдоглавие! — рекох тържествено.

Мислех, че съм го сразил, но останах излъган. — Па они са били прави! — най-невъзмутимо отвърна Вуцидей.

Повдигнах глава в почуда, а той ме изгледа съжалително, преди да продължи:

— Они, частниците де, пак са взимали повече пари, оти са сипували вода у млякото. Вярно, търчали са до градо, но за кяр е било!

Млъкнах посрамен и тъпо се загледах в пламъците, отчаян от неговата мацакурска логика. Вуцидей сякаш съзря смущението ми и реши да ме поучи, макар отдавна да бе вдигнал ръце от мен.

— Тъй да знаеш — рече той, — шоп ли е, он не е глупав и си знае работата, а ти не му вързувай кусур!