Асен Г. Христофоров
Мацакурци (26)

II

Някаква тайнствена прелест лъхаше от среднощните овчарски огньове. Звездите мигат по тъмното небе и тръпнат, когато някоя полети надолу, гората леко зашумява и шъпне недомълвени слова. Подемат ги избуялите ниви и високите стъркове тихо се полюшват, а едрите маргаритки, по-устойчиви от тях върху здравите си стебла, едва се поклащат от полъха на ветреца и весело се белеят в кадифяния мрак. Съчки пращят в огъня и пламъците неспирно се люшкат насам и нататък, сякаш доловили равномерното дишане на нощта, а светлият кръг край колибата ту се стеснява, ту пролазва отвъд, към легналия в тревата пес. Той лежи с затворени очи, а ушите му са щръкнали в различни посоки. Едното се ослушва в ромона на близкия поток, другото дебне въздишките на овцете в егрека. Отрони ли се камъче от брега на потока и плисне ли във водата, двете уши се извръщат нататък и дишането на псето сякаш спира за няколко мига, но то пак не отваря очи. Сетне овца ще се задави в заградката, стадото едва забележимо ще се раздвижи и някаква огромна въздишка ще се люшне във въздуха, а кучето пак наостря уши и не поглежда. Това са свойски, отдавна познати шумове и то ги възприема някак подсъзнателно, докато дреме край огъня. Бавно отмествам поглед от кучето и се взирам в овчаря. Той седи върху пън, сам приличен на мечка под ямурлука, безмълвен и неподвижен като издялан от камък. Тъй са седели нашите общи деди още в незапомнени времена, когато дивото куче се е промъкнало за първи път от гората и е дошло да се сгрее на овчарския огън. То е като съдружник на овчаря. Двамата заедно бдят над овцете и дружно ги извеждат от заградката, за да ги поведат нагоре, към скритите в гората полянки, гдето тревата е по-свежа и сочна. И докато единият подвиква към овцете и подкарва щукналите встрани шилета, другият обикаля наоколо с щръкнали уши, души въздуха и дебне невидимия враг, готов да се бори до смърт с него. Защо? Нима овцете са негови? Не. Кучето дебне отколешните си диви събратя, за да не наруши неписания договор, сключен от далечните му предци с овчаря в деня, когато те, премръзнали и гладни, са пролазили до огъня и приели дружбата на човека. И то, овчарското куче, е по-вярно на човека, отколкото той към него!

Понякога овчарят край огъня е Вуцидей, дваж по-черен и страшен в мрака, с едри бели зъби на горила и малки проницателни очи, сиви като пепелта в огнището, но с блясъка на стомана, когато гняв напира в гърдите му към вълците и мечките, които безпокоят стадото. За Вуцидей целият свят се заключава в Мацакурово и се върти между него самия, от една страна, и вълците в гората и кооператорите в селото. И едните, и другите искат да го лишат от смисъла на живота му, като му вземат овцете — вълците постепенно, шиле подир шиле, а кооператорите наведнаж, като включат неговите четиридесет овце в общото стадо. Той ще се брани, бранейки овцете си, ще се брани с тояга срещу едните и с ината си срещу другите. Особено срещу техните ръководители. Те седят на столове, не са пасли овце и не разбират от овчарски огньове…

Друг път, когато не ми се слушаха ядните слова на Вуцидей, отивах при огъня на Михал Моравия. От него нямаше по-стар овчар в полето. Някаква особена кротост лъхаше от благите му очи, едва потъмнели от дима на безбройните овчарски огньове, край които бе прекарвал нощите си през последните петдесет години. Той нямаше колиба преди година-две, когато пасеше своите овце, нямаше колиба и сега, като пастир на кооперативните шилета. Напразно го придумваше Владо да докарат дъски от стопанството и да издигнат малка барачка край Грековица, като другите кооперативни овчари, които стануваха със сегмала в Надарица. Старият овчар искаше да гледа звездите, преди да заспи, да слуша как диша земята и да усеща росата върху четинестото си лице, когато небето почне да сивее откъм изток, и отрано да чуе как пъплят пъргавите мравки под него.

Вместо колиба Михал Моравия изграждаше дъгообразна козирка от зелени смърчови клони. Долните краища на клоните забиваше в земята и ги преплиташе с други, а горните свързваше с къса прековица, прикрепена някак към стеблото на високо дърво. Тъй спеше на открито под тоя смешен полусвод. Завалеше ли ситен дъждец, той подгъваше крака и се притискаше към клоните, нехаен към влагата, която се просмукваше през мокрия шаек на потурите и попиваше топлината на старите му кости. Огънят съска и гасне в дъжда, овцете потръпват неспокойно в егрека и кучетата обикалят наоколо, подрънквайки навремени бодливите си гердани, а той спи спокойно под зеления балдахин. Спи, покашлюва и сънува нещо, но в сънищата си навярно мисли, где да поведе овцете на другото утро и кой чал да обходи, когато пашата прегори в окрайнината на гората. Ще търчи подир шилетата, а вечер ще прибере стадото в заградката, за да тори кооперативните ниви.

Докато бай Михал дреме край клоните на навеса, Владо притуря още съчки в огъня, весело потрива ръце и разправя за бебето, донесено от щъркела в дома на младата му невяста преди няколко дни. Мъжко било и го кръстили Косте, на името на дядото.

— Не трябваше, но нейсе, от мен да мине! — казва младият човек.

Той още не говори с баща си. Прибрал се е в къщата на тъста си, но на есен младите хора от кооператива обещавали да им издигнат малък дом от греди, плетени клони и кал. Дори местото вече било определено — нейде в долната махала, край Селската река. Баща му, известен контрабандист още отпреди войната, бил изсякъл цяла гора, та редно било синът да живее в дървена къща…

Тъй разправя Владо и се усмихна иронично, сякаш доволен от тая мълчалива война, който бе повел срещу своя непримирим родител. Колкото до къщата, той не ламтял за по-голяма, например като оная на сегашния ръководител на селкоопа. Да, оня слабичкият, дето все ходи със стиснати устни и поглежда крадешком изпод каскета. Решил бил къща да гради и в това нямало нищо лошо, ако си гледал и работата, но човекът позанемарил нуждите на трите магазина на селкоопа, а издигал къщата си тъкмо срещу новостроящата се сграда на читалището. Същите работници, които строели читалищната сграда, иззиждали и неговия дом, уж през часовете за почивка и в извънработно време, но и материалите за градежа някак се смесили, та не се знаело кое било общинско и кое частно…

— И той си търси белята! — отсича Владо и стиска зъби.

Гледам го и ми се струва, че и дните на този местен големец са вече преброени. Младият овчар слага две нови цепеници в посивялата жерава и хвърля стиска съчки отгоре. Влажни от росата, те се пържат на огъня, димят и съскат, сетне изведнаж припламват, а лицето на овчаря блясва в тъмата като светъл съсъд от червеникав бакър. Огнените езици разреждат дима и призрачни сенки пролазват в далечината и се скриват в тъмните клони на близките дървета. Тия сенки изглеждат подозрителни! Кучетата се раздвижват, безшумно тръгват нататък и обикалят дърветата, а на връщане жълтите им очи искрят като огънчета в мрака. Те поглеждат към стария овчар, заровил лице в клоните на навеса и заспал първи сън, сетне дълго се взират в очите на Владо, сякаш искат да отгатнат и скритите му мисли, а накрая душат въздуха около мен и влажните им ноздри тръпнат в лека гримаса. Те знаят, че трябва да запомнят тая миризма, защото съм приятел и чест гост в егрека.

След малко кучетата тръгват в различни посоки и безшумно обхождат заградката на сънните овце, преди да полегнат и задремят в тревата. Двамата с Владо дълго мълчим, унесени в мислите си и стаени под звездното небе. Колко различни сме с него и все пак колко си приличаме в тая тъмна нощ, сами между земята и мигащите светила, когато самото време сякаш е спряло да тече и всяка жива твар спи в тишината на мрака, а ние, будни и бодри от свежия хлад, не затваряме очи, за да откраднем още няколко скъпоценни мига от красотата на нощта и от самия живот. Красотата се просмуква у нас о въздуха, който дишаме, а и на двама ни се струва, че часовете, прекарани в сън и с притъпени сетива, представляват безвъзвратно загубен откъс от времето. Нека спи човешкото гъмжило в каменните мравунеци на големия град отвъд планината!

През последните години и рижият Димитър се настаняваше с егрека си в нивите край „Бърлогата“. Той пристигаше ведно с първите есенни мъгли, но всяка година местеше заградката все по-нагоре и по-близо до гората. Бягаше той от кооперативния блок, а блокът сякаш го гонеше по петите. Ще натори Димитър една нива подир Кръстовден и ще зъзне три недели с овцете върху нея, а на другата есен току-виж, че и тя влязла в блока. Дадат му друга, по-нагоре в полето и той пак я натори, но още преди да се търкулне пълна година и нивата вече е в блока! Вдига вежди Димитър, жално клати глава и поглежда по-нагоре със сините си очи, после прекарва длан по хлътналите страни на изпитото лице и се чуди где ли ще му посочат нова нива. Чуди се, но още не иска да влезне в стопанството. Дадат му някоя неорана целина на третата есен, а той пак повежда тридесетината си брави, за да натори и нея, мръзнейки дълги нощи в студа и влажната мъгла.

В една от тия мъгливи вечери, по-студена и влажна от прежните и много тъмна, дочух нечии стъпки под прозореца, докато дочитах някаква книга в светлината на газената ламба. Ослушах се за миг, после помислих, че коне са влезли в двора и хрупкат сочната трева край зида на къщата. Те бродяха на воля из полето, също като призраци в мъглата, щом селяните откарваха ечемичените снопи и жените изваждаха картофите от последната нива. Стадният инстинкт и страхът от мечките ги събираше на групи. Понякога злосторници ги ловяха и най-жестоко им отрязваха опашките почти до корена, за да продават космите на четкарите в града. На другото утро мацакурци се споглеждаха озадачени, дебнейки се един друг, а конете шествуваха тъжно по стърнищата, смешни и жалки без красивите си опашки. Те сякаш се пазеха от зли хора и нарочно се събираха край двора на „Бърлогата“, примамени от светлината на ламбата. И тъй, докато дочитах книгата, нечий глух глас се обади под прозореца, викайки ме по име.

— Милиция, милиция е! — добави гласът и се смълча.

Признавам, че не бях готов да посрещна такива среднощни гости. Впрочем кой ли би се зарадвал, ако някой се провикне тъй под прозореца му малко преди полунощ, и то в такова усамотено място?

Станах и отворих прозореца, но навън тъмата бе непрогледна. Някаква тъмна сянка се предвижи край зида.

— Отвори, милиция е! — повтори гласът.

Отключих входната врата и се отдръпнах, за да пропусна човекът, който дишаше тежко в мрака само на крачка отвъд. Беше рижият Димитър. Очаквах друг да влезе подир него, но той затвори вратата.

— А защо викаш „милиция“? — запитах го, съвземайки се от изненадата си.

— Каква милиция! — и той се ококори. — Я виках Димитрия! Зер не знаеш, дека тъй се казувам…

Излишно бе да обяснявам колко неуместно е да членува името си по тоя странен начин, нито пък можех да му се сърдя, защото няколко предни зъба липсваха в устата му. Той трепереше от студ и бързаше да си върви, но не и преди да получи кутия с няколко клечки кибрит — огънят в колибата бил загаснал, а той нямал огниво.

Сварих му едно кафе, защото сам чувствувах нужда от нещо ободрително след странната поява на овчаря.

— Все четѝш, четѝш и божем книги писуваш — подзе Димитрия, докато сърбаше кафето. — Я видим, дека не те домързява, но барем плащат ли харно? — и той ме погледна изпитателно.

— Плащат, бай Димитре…

— Че вземаш ли бар пет-шестстотин лева за една книга? Пет-шестстотин лева за една книга, върху която щях да работя почти половин година! Не, нямаше смисъл да споря, нито да го разубеждавам в преценката му за подходящото възнаграждение на интелектуалния труд! При това мнозина в селото мислеха като него…

След малко тръгнах в мрака след овчаря, разсънен от неочакваната му поява и последвалия разговор на „литературни“ теми. Дошли в колибата, Димитър бързо накладе огън, запали и голяма боринеста треска, прищипа я в единия край на цепната пръчка, а другия забучи в земята. Пламъците осветиха поетническото му лице. Той се изтегна върху сухата папрат и сгълча кучето, което застана на прага и наостри уши. Димитрия пак зачекна старата си болка.

— Те оня ден я видох — начена той с тъжен, напевен глас. — Бях пошъл у селото за хляб, а она копаше компири у нихния двор. Хем копа, хем поглежда през плето — и овчарят поклати глава, сякаш й се заканваше. — Я видим дека ме е вишла и се маем като псе пред порти. — Той пак погледна към овчарския пес, после вяла усмивка премина по лицето му. — Она копне с мотиката и пак прекопне, па свие снага и сбира компири. Ех, тая пуста, харна снага…

Димитрия се смълча, сякаш пред очите му пак изплава снагата, която не му даваше покой.

— Гледам снагата — продължи той след малко, — па не можих да изтрая. „Зинке — викнах през плето, — дай ми един-два компира, оти ми требуват!“ Тъй й викам, а она се кикоти.

„Белким си нямаш — рече ми, — али са вечем помразнали?“ Със слана ме попари, пустата! Оно се трае месец или два, ама стана три годин, откак ме държи мерако…

Той се загледа в огнището и тъжно заклати глава. Кимнах и аз един-два пъти от състрадание. Дори кучето изви муцуна и се вгледа в печалния лик на господаря си. Вече петдесет и шест годишен, дядо на няколко внука, Димитрия бе влюбен в съседката си, майка на отрасли деца. Знаех тъжната история още от прежната есен. Глупостта, казват, не ходи в гората. А любовта?