Асен Г. Христофоров
Мацакурци (19)

I

Баба Минка ситнеше край младите смърчета в двора и главата й се тресеше, сякаш искаше да помогне на краката да побързат. Гледах я с неволна насмешка и изведнаж разбрах, че тя се бе смалила през тия години. Не, не беше до смърчетата, които бяха израсли нависоко. Тя наистина старееше, смаляваше се с всяка измината година и все повече се превиваше към земята. Някой ден тая земя щеше да се разтвори и за нея. Посрещнах я на вратата, както винаги, и бързах да поема торбичката със зеленчуците.

— Отавнах се вечем от вуци, мечки и бико! — заяви старухата и побърза да се тръшне на миндера в кухнята.

Все същата история… Бикът я срещнал насред полето и щял да я стъпчи като буболечка, после вълк й се провидел в смириките край бачията на Вуцидей и тя хукнала със сетни сили нагоре, за да избегне поне мечката…

За нея тия три страшилища бяха неразделни, досущ като светата Троица. Наистина, най-много тревоги й създаваше бикът, може би защото беше грамаден и тя го виждаше отдалеч. Колчем слизаха под гората, вълците се спотайваха в ниските смирики и тя не можеше лесно да ги различи от черните пънове, колкото и да се взираше през мътните и пукнати стъкла на очилата. Мечките идваха по-нарядко, навъртваха се в окрайнината на гората, близо до овесените ниви, и не се решаваха да слязат по-надолу в полето. При това, старухата сякаш не вярваше, че някой мечок ще се полакоми по старите й кости.

Друго беше с бика. Той ще я зърне дълго преди тя да го види и ще наведе глава, а тя, най-сетне срещнала погледа му, ще изпусне тояжката, без да извика от уплаха, и ще седи тъй, закована на място, сякаш краката й са пуснали корени в земята, по-тиха и кротка от мравка, дорде накрая страшилището се смили над нея, изправи врат и бавно тръгне из полето. Димът от комините на „Бърлогата“ привличаше вълците, светлинните на прозорците ги плашеха, а Лишко, дорде беше жив, ги пропъждаше със стръвен лай, сам уплашен за живота си. На утрото двамата отивахме към параклиса и докато разглеждах дирите им в снега, той се дърпаше малко назад, почти приклекнал върху задните си лапи, душеше въздуха с вирнат нос и щръкнали уши и цял потръпваше, но не излайваше, а само леко се напъваше и хъкаше като пред лай. Дирите бяха там, връз гладките бразди на шейна, минала край параклиса на прежния ден. Отпечатъците от лапите на хищниците или водеха към селото, или се губеха нейде в гората.

Бях слушал не един разказ на селяни за вълчи глутници, които преследват колите и обезумелите коне през пустото поле пред Самоков, но само еднаж ми се случи да видя вълци на куп. Едва зърнах тъмните сенки на опасните зверове, стрелкащи се бързо между ниските смрики и стеблата на дърветата под параклиса на свети Георги. Беше привечер в един от последните февруарски дни, а снегът бе твърд и дълбок дори в гората. На другото утро намерих оглозганите кости на четири сърни, загинали на двадесетина крачки от лятната бачия на Вуцидей, съвсем близо до реката и току под оголените криви коренища на грамадния бор. Подгонени от вълците, сърните са тичали към селото, за да търсят закрила при хората.

През първите зими в „Бърлогата“ често ми се случваше да разтворя кухненския прозорец малко преди полунощ и после, доловил далечното думкане на тъпан в селото, дълго да се ослушвам и мислено да се пренасям в атмосферата на сватбеното веселие. „Дум, дум, дум“, думкаше тъпанът, веднаж три пъти, после седем пъти и отново три пъти в нескончаемо повторение, но изведнаж някакъв странен вой почваше да му приглася от гората. Вълци виеха в тъмната нощ, виеха жално и проточено, както вият жените на погребение. Те се обаждаха от различни места в гората, по-близо или по-далече от „Бърлогата“. Зловещият им вой долиташе като стон през дърветата и сякаш достигаше звездите, трепкащи от студ по тъмното небе. В такива нощи навярно и катеричките тръпнеха от страх в хралупите си! Към края на март слънцето напича снежната покривка и снегът се размеква през деня. Той става едрозърнест, мокър и трудно проходим. Тогава краката изстиват най-лесно, а веднаж премръзнат ли пръстите, те вече с години не се отпускат. Затова се удивлявах на горските работници от селото, които минаваха понякога край параклиса и цял ден поваляха едри смърчове с резливите си жаги.

В следобеда на един такъв ден изви силна буря. Тя дойде от запад, откъм заобленото снежно било на Кабул. Бясната фъртуна загребваше снега от билото и го издигаше нагоре в огромни спирали, високи навярно до стотина метра. После слънцето се засени. Подир няколко минути вятърът запревива стволите на дърветата отвъд „Бърлогата“, кършеше клоните им, брулеше изсъхналите шишарки и ги гонеше по кората на дълбокия сняг. Бях седнал пред прозореца с радиослушалки на уши и гледах замислен навън, докато слушах увертюрата на „Танхойзер“. Изведнаж по пътя към параклиса застана вълк, изви глава към къщата й сякаш се вкамени. Вятърът духаше към него, блъскаше го в гърдите и рошеше козината на дебелия му врат, но той не помръдваше от височината. Дълго се взирах в него, унесен от музиката и смутен от дързостта на хищника, сетне реших да грабна пушката.

В тоя момент той се раздвижи, полуизви тяло вляво, към гората над „Бърлогата“, ослуша се с щръкнали уши и някак неохотно кривна встрани, сякаш не желаеше да откъсне поглед от гледката към къщата и далечното село. Нещо бе смутило дивия звяр в тия минути на спокойно съзерцание. И наистина откъм смърчовете се задаваха горяните, потънали до пояс в снега и свели глави от лютия вятър. Един газеше напред и проправяше пъртина, друг го следваше на няколко крачки, слагайки крак след крак в стъпките на първия, трети се олюляваше по-навътре в гората. Те идеха право към къщата и нямаха нито време, нито сили да извиват по отъпканата пътечка. Тъй, както газеха дълбокия сняг, те сякаш крачеха в такт с гръмкия финал на увертюрата, подсилен от бясния вой на вятъра в комина. Макар уморени и залитащи, от тях лъхаше сила и някакъв несломим устрем, странно хармониращ с тържествения победен зов на финала. Дързостта на хищника, която ме бе смутила малко преди появата на горяните, изглеждаше смешна пред силата на тяхната воля. Докато сгряваха премръзналите си ръце и нозе край печката в кухнята, станала още по-малка поради присъствието на толкова хора, аз им разправих за вълка, който сякаш ги бе чакал на пътя пред параклиса. Те само се усмихнаха, а един рече, че тоя вълк бил доволно сит. В старата глуха кория вляво от Селската река, само на четвърт час от Момина скала, те били намерили ланско сърне с изтърбушен корем, оглозгани гърди и крака. Било в малка полянка сред гората, отъпкана от копитата на няколко сърни. Тялото на сърнето било съвсем меко, още несковано от студа и ледения вятър, който прониквал в гората и ги подгонил без време към селото. Те били толкова премръзнали, че дори не поспрели да вземат нещо от сърнето за в къщи. Оставили цялата плячка на вълка, дошъл да се разходи насам след богатия пир… Някои от тия хищници са невероятно дръзки. Една гладна вълчица може да бъде по-находчива и от най-хитрата лисица, разчитайки на предимството, което нейният пол й дава пред овчарските песове. Те, горките, почти никога няма да нападнат вълчицата и само в редки случаи ще залаят по нея. Затова един от съседите на бившия ми хазаин бе намерил някаква чужда кучка, проснала се в снега току пред външната порта на къщата му. Той се прибирал с колата в сумрака на ранно мартенско утро, след контрабандна сеч на дърва в гората. Понечил да разтвори портата, а кучката не се отмествала. Той вече се канел да я ритне, когато конете изпръхтели и уплашено се дръпнали назад, готови да обърнат колата. Едва тогава бракониерът познал вълчицата, но тя благоразумно побягнала в здрачевината…

— Я ойдох да крадна дърва от гората ни, а она пошла да крадне агне от домата ми — разправяше той впоследствие с мацакурско остроумие.

Появата на тая вълчица бе развеселила всички селяни в горната махала, но не и предвидливият Петре, у когото живеех тогава. Още на другия ден той пристегна високата дъсчена ограда в горния край на двора, постави няколко нови дъски до свинарника и поправи вратата на кошарата.

През тия дни той все поглеждаше неспокойно към овцете, колчем ги изкарваше на слънце в двора, за да ги кърми! Навярно предчувствуваше бедата. И наистина няколко нощи по-късно цялата къща се вдигна на крак поради бясния лай на старото куче. Петре изскочи навън с тояга в ръка, но скоро се върна силно уплашен.

— Вълчицата е на плето! — възкликна той на влизане в кухнята. — Дращи с нодзе и маха опашка, а кучето лае под нея…

Той грабна секирата, но жените го задърпаха уплашено. Съжалявах, че бях оставил пушката в София. В това време олелията растеше с всяка измината минута — сега лаеха всички песове от горната махала. Той пак се задърпа навън.

— Немой! — и жена му го дръпна за ръкава. — Али не чуеш, що стая навън? Не вук е дошъл, а цяла глутница…

Ако трябваше да съдим по грозния лай на кучетата, всички вълци бяха напуснали топлите си леговища в гората и сега прескачаха оградата на Петревия двор… Зина чупеше пръсти, той почна да губи смелост, аз на свой ред се боях и от кучетата, а старата баба само се кръстеше и шъпнеше нещо. Навън някой размаха запалена бориниста главня над зида, който делеше дворовете на двамата братя, и много гласове се заобаждаха откъм кочината на прасето.

— Плевнята че ни запали! — викна Петре и хукна като подгонен навън.

Дори в тоя напрегнат миг той пак се боеше повече от действията на брат си, отколкото от зъбите на вълчицата.

Скоро разбрахме истината, а тя беше просто невероятна. Лисица била влязла в двора откъм кочината, кучето я подушило и подгонило, а тя припнала през заснежената градина и се метнала във въздуха, за да прескочи високия стобор. Уви, той се оказал прекалено висок за нея. Главата й попаднала между две съседни и заострени дъски на стобора, тялото и провиснало надолу. И тя задращила с нокти по гладката площ. Тогава кучето захапало крайчеца на мятащата се опашка, затеглило я с все сила и крадлата в миг се обесила. Дори кокошките, за които бе дошла, не биха могли да й пожелаят по-жестока смърт. Някой я измъкнал от заострените дъски на стобора, докато сме се разправяли в кухнята. Зина естествено обвиняваше девер си и страшно завиждаше на етървата заради кожата на лисицата. Спомням си, че на утрото тя имаше силно главоболие, уж поради безсънната нощ…

Един зимен ден трябваше да сляза в селото, за да посрещна новобрачни гости. Те пристигнаха по тъмно, но луната прозираше през леките облаци и осветяваше пътя край реката, отъпкан от шейните. Впрочем младоженецът не виждаше добре през очилата, а тя, млада химичка, идваше за първи път в Рила и все гледаше към заснежените върхове, сякаш подбираше най-високия, за да ме отпрати нататък и да остане насаме с моя приятел. Тя почти не ми продумваше.

На триста крачки отвъд селото насреща по пътя се зададе вълк. Той ни забеляза и спря на хвърлей камък пред нас. Трябва да съм се сепнал, защото младоженката също го забеляза.

— Какво е това? — възкликна тя, запазвайки самообладание.

— Куче, овчарско куче — подзех. — Навярно шейна иде подир него…

Продължихме смело, а вълкът се поколеба няколко минути, после се върна по петите си, за да спре малко по-нагоре. Пак го наближихме и той още по-неохотно продължи към гората. Тъй го настигахме на няколко пъти, докато накрая той изчезна между ниските смирики от другата страна на реката, близо до горския разсадник. Там вече загубихме дирите му, но той навярно ни е гледал отблизо и е подслушвал закачките на младоженците. Те бяха доволно глупави и докато се оглеждах на всички страни, търсейки вълка, завиждах на хищника, че слуша глъчта им, без да разбира думите. Едва на влизане в двора на „Бърлогата“ казах на гостите, че кучето беше вълк.

— Не може да бъде! — отсече младоженката. — Куче беше!

— Вълк беше — отвърнах.

— Куче беше! — упорствуваше тя, спряла на място, само на няколко крачки от вратата. Съгласих се по неволя. Аз бях домакин, женихът очевидно не искаше да вземе страна срещу нея и тя излезе права. Има такива жени по характер…

Трябваше да поживея няколко години над Мацакурово, преди да разбера каква голяма роля играят тия хищници в живота на планинците. Вълците не слизаха от устата на селяните и не излизаха от мислите им. Все с тях плашеха децата, ругаеха говедата, проклинаха заблудилите се шилета и отпъждаха конете от нивите. При това селяни и вълци се дебнеха едни други в тая вечна борба за живот, в която всеки гледаше да надхитри и изиграе другия. Негли затова и баба Минка твърдеше, че светът е изграден върху кражбата и лъжата. Кокошката краде от зърното при вършитбата, а стопанинът краде яйцата на кокошките. Вълкът гледа да задигне шилето, а овчарят сам краде млякото, полагащо се на агнето. Попът, уж разсеян, отрязва по-голям порязник, бригадирът понякога ще понамали трудодните на кооператорите, а който бърка в меда, все ще си оближе пръстите…

— Тъй е нареден свето, сине! — ще рече тя накрая. — Кой е по-хитър, он крадне и от по-силния, кой е по-богат, он взима и от по-бедния, а кой е най-беден, он крадне от свое гърло!

Тя, най-бедната измежду всички, наистина крадеше от себе си, като заделяше от спечелените пари, за да купува бонбонки и халвица на внучетата. Но коя ли майка не обича децата си и нима има баба да не милее за внучетата, та Минка Пощальонката да правеше изключение, макар синовете й да я препращаха от едната къща в другата, като при някаква странна игра на прехвърлѝ топка, при която губи не оня, който я изпусне, а тоя, у когото остане!

И мигар вълчицата не крадеше, за да нахрани гладните вълчета?