Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Rebu (03.02.2011 г.)

Второто издание на този роман (1962 г.) е със заглавие „Вуцидей“.

 

Издание:

Асен Христофоров. Мацакурци

 

Редактор: Бенжамен Хание

Художествен редактор: Атанас Владов

Технически редактор: Иван Димитров

Корица: Кирил Матеев

Коректор: Милка Колева

Дадена за набор на 5. VII. 1958 г.

Подписана за печат на 4. IX. 1958 г.

Печатни коли: 13–25 Издателски коли: 11

Формат 16,59X84 Тираж 3060

Темат. № 1607 Издат. № 508 Лит. група IV

Книжно тяло 6,05 лв. Подвързия 1,85 лв.

Цена 7,85 лв. по ценоразписа от 1955 г.

 

Държавно издателство „Медицина и физкултура“

Печатница „Профиздат“

Поръчка № 1380

История

  1. — Добавяне

III

Високото самочувствие на мацакурци е тясно свързано с локалния им патриотизъм. Еднаж през тия късни пролетни дни, когато сочните треви зрееха по разцъфтелите се ливади, даскал Итко ми даде кратък урок по география. Бях слязъл в селото и се пазарех с една стопанка за глинена купа с прясно масло. Тя искаше невероятно висока цена. Докато спорехме, край нас застана даскалът, попрегърбен както винаги и с ръце в дълбоките джобове на потурите, сякаш се боеше някой да не му поиска нещо.

— Слушай — рекох на стопанката, — в Самоков, пък дори и в София, маслото е много по-евтино!

— Па тука е по-главно от София! — отсече тя и дръпна паничката от ръцете ми.

— Искаш да кажеш „по-гладно“, нали?

— Не гладно, а главно!

Тъй рече тая стринка и величествено изчезна зад портата, а аз вдигнах очи към високия даскал, който ме гледаше някак насмешливо, както гледат всички хора с неговия ръст при разговор с по-ниски индивиди.

— Права е! — подзе даскалът. — Тук е по-главно от София и ако йощ не е, ще стане някой ден…

Той ме въведе в кръчмата и застана пред неголяма карта на България, окачена кой знае защо на стената, после ми посочи някаква въображаема точка, гдето би трябвало да се намира Мацакурово. Гледах го в недоумение, а той разтвори палеца и показалеца на дясната си ръка, заби палеца някъде в полите на Рила и чевръсто прехвърли показалеца първо до Адриатика, после до Черно море.

— Не видиш ли — продължи просветителят на мацакурските малчугани, — че колкото е до едното море, толкова е и до другото?

Докато кимах мълчаливо, все още недоумяващ, той пак разтвори тоя своеобразен пергел и отмери разстоянието от Мацакурово до Дунава на север и до Егейско море на юг. И то беше еднакво дълго!

— Сега вече разбираш, че ние сме баш у центъра на Балканския полуостров, нали? — и учителят ме погледна назидателно. — Някой ден ще преместим столицата у Мацакурово!

— Амин! — щях да възкликна, но гърлото ми бе пресъхнало.

Поръчах нещо разхладително, но питието само възбуждаше въображението на даскал Итко. Той споменаваше с особена гордост имената на неколцина млади мъже от селото, заели важни постове в Самоков или в столицата. Те всички бяха преминали през неговите ръце, изпитали неведнаж възпитателното въздействие на жилавата даскалска пръчка. Тия млади хора щяха да прославят селото някой ден…

— Ще стане! — тържествуваше Итко. — Ще стане Мацакуровото столица! Само герб си нямаме йощ, но нека дойде до герба…

Той потри ръце и плювна на пода, сетне погледна празното канче и изви пълни с нега очи към кръчмаря зад тезгяха. Бях платил таксата за урока по география и го оставих сам. Поех без масло към „Бърлогата“ и размишлявах върху бъдещия герб на селото.

— Бикът, разбира се! — гласно възкликнах подир малко, като зърнах страшилището в пустото поле.

Какво по-подходящо изображение върху бъдещия герб на Мацакурово от селския бик, нарисуван с наведена глава и бодливи рога сред венец от ситни букви с някой показателен мацакурски лозунг? Например тоя девиз: „Чуждото — общо, своето — мое!“ Той навярно би допаднал на даскал Итко.

Вървях нагоре, потънал в тия мисли, но не откъсвах поглед от бика, който пасеше с царствено нехайство в една близка нива. За мое щастие, тоя път се разминахме безпрепятствено. Откъм гората пак се зададе Иван Темерудката, яхнал магарчето и размахал крака до земята. Откак бе станал председател на селсъвета, бикът сякаш зачиташе високия му сан и не го закачаше. Уви, този път животното навярно си припомни, че Темерудката бе доскоро щатен работник по изкуственото осеменяване на кооперативните стада и дори на кравите, а това изглежда не му се нравеше. Той нададе грозен рев, който подтикна магарчето да премине от тръс в галоп и да се скрие подир минутка в смириките край бачията на Вуцидей. Тъй пристигнах безпрепятствено в къщата.

Дошла да ме споходи, баба Минка бе видяла бягството на Темерудката и злорадствуваше. Тя бе върла противница на изкуственото осеменяване. Напразно и обяснявах ползата от това начинание.

— Па греховно е, сине — отвръщаше старицата, — греховно е тъй да мъчат овцете, нали и они душа носят? На, изпоклаха кочовете, оставиха саде два-тринадесет в селото, а сега думат, че он, Темерудката, че замешава и бико…

Бикът изглежда бе на същото мнение и ревниво пазеше привилегиите си. Няколко дни по-късно, тъкмо в началото на коситбата, присъствувах на една величествена проява на страха, който той всяваше в селските говеда.

Ливадите край гората още не бяха окосени и пъстрееха от разноцветни билки и треви, а бели и лилави цветчета бяха накацали като пеперуди по зелените стебла на картофите в близкия кооперативен блок. Разхождах се между тях късно в следобеда на тоя ден и стъпките ми неволно ме теглеха към бачията на Вуцидей. Спря ме гръмкото и тревожно мучене на десетки говеда. Към триста вола и ялови крави, прекарали три недели по билото на Тънкия рид, се спускаха като река от гората и поеха някак нерешително към селото. Доволно охранени след обилната паша, те се боричкаха на излизане от гората, мучаха грозно, продължително, а някои се гонеха като палави телета. Те пристигаха на групи, поглеждаха към селото от откритата бърчина пред параклиса и поемаха надолу, към смириките и широката поляна пред бачията на Вуцидей. Говедарите бяха още горе, пръснати из гората, и виковете им едва долитаха сред мученето на говедата. Първите говеда се запътиха към широката поляна пред бачията и неочаквано спряха на място. Там ги чакаше селският бик.

Бях побързал да се прибера в бачията на Вуцидей и плахо надничах към поляната. Надушил говедата дълго преди първото добиче да се покаже от гората, бикът бе застанал в дъното на широката поляна. Той навярно знаеше, че техният път води покрай реката. Стоеше като статуя в храм на езичници — неподвижен и страшен, с провесени към земята гърди и вдигната глава. Ноздрите му жадно душеха въздуха. Някакво страшно напрежение се излъчваше от неподвижната му стойка и говедата се стъписаха. Първите петдесетина добичета спряха на място в горния край на поляната и неусетно се подредиха едно до друго в почти права линия като войници на парад. Нито един вол не посмя да пристъпи крачка напред.

С всяка измината минута други говеда напираха зад редицата на първите, нареждаха се във втора верига или излизаха встрани, удължавайки първата колона. Те попоглеждаха към селото, но престанаха да мучат, сякаш всяко се боеше да не обърне вниманието на страшния господар върху себе си. Тъй се нижеха минутите. Говедата почваха да нервничат, тръпки пролазваха по краката и гърдите им, но никое не пристъпваше напред. След половина час пред бика се насъбраха всички триста добичета, наредени в две-три прави и дълги редици в горния край на поляната, а отвъд тях вече се задаваха самите говедари. По едно време ниска крава с извит гръб рече да се откъсне от веригата и да поеме косо към реката. Бикът я забеляза, леко изви глава и тъй страшно зарева, че кравичката спря на място и дори отстъпи малко назад. Никой не трябваше да нарушава реда на парада! Той наблюдаваше безмълвно поданиците си, страшен и величествен от чучката, върху която бе застанал, с тъмни, надиплени до земята гърди и две черни кръгли петна около очите, които сякаш хипнотизирваха безпомощните говеда.

Говедарите най-сетне пристигнаха, но и те застанаха в края на дългите редици, нерешителни и смутени. Страшилището изглежда се смили над тях. То огледа за сетен път редиците, после презрително изви глава и отмина с бавна походка, откривайки пътя към реката. Нямаше защо да губи повече време с тях…

Наскоро подир Петровден, когато полето ухаеше от окосените треви и тук-там из ливадите стърчаха грижливо сбрани пластета и купи сено, бикът доведе нечакани гости в „Бърлогата“. Бях седнал на пейката между трите смърча и се любувах отдалеч на кооперативното стадо, водено от Михал Моравия и младия Владо. Овцете пъплеха по остриганите ливади, псетата тичаха и излайваха по немирните шилета, овчарите подвикваха към тях и пазеха вече жълтеещите ниви. Жени в бели забрадки шетаха насред полето и нехайни към жегата в тоя следобеден час, чевръсто товареха пластетата в колите на стопанството. Откъм Грековица се задаваха няколко гологлави девойки с бели якички и сатенени престилки. Бяха сервитьорките от Почивната станция, тръгнали насам да наберат диви ягоди. Червеният бръчник на Пуна-Шуна аленееше в далечината. Отсам, на сто-двеста крачки под „Бърлогата“, двама души в градски дрехи бавно се придвижваха към дерето. Спокоен пасторален пейзаж. Изведнаж в полето настана страшна суматоха. Бикът бе пощръклял от горещината и препускаше по нивите и ливадите. Белите забрадки се пръснаха като пилци на всички страни, надавайки сърцераздирателни писъци.

Разбягаха се и овцете на Михал Моравия, побягнаха дори и кучетата на овчарите. Едни от сервитьорките се върнаха назад към гората край Грековица, само червеният бръчник на Пуна още грееше в слънцето. Тя навярно искаше да се приюти в „Бърлогата“, Бикът летеше към горния край на полето. Летеше с изпружена глава и опната като тояга опашка. Едни от жените се криеха зад шипкови храсти, други раздираха ръце и поли, катерейки се по бодливите джанки, трети направо легнаха на земята, сякаш примирени със смъртта. В това време дочух гласове под къщата. Скочих и припнах нататък, тъкмо на време да отворя вратата и да въведа в „Бърлогата“ двамата запъхтени граждани. Беше лекарят от селото и Васко, новия партиен секретар. Познах го по черните и гъсти мустаци. Нямаше време за любезности. Тримата се прибрахме в стаята и застанахме край прозореца. Бикът бе на петдесетина крачки до къщата. В неудържимия си устрем страшилището срещна малко пласте, заби рога в него и го вдигна във въздуха, а сеното се разпиля подир него. Друга купа сено също литна във въздуха само в един миг. Върху третата аленееше бръчника на Пуна-Шуна. Тя бе приклекнала на самия връх като котка, готова за скок, но в миг съобрази опасността и се спусна надолу, към земята. Тъкмо тогава бикът връхлетя върху купата и червеният бръчник изчезна сред облак от сухи треви и прашец от прецъфтели цветя. Стори ми се, че зърнах два бели крака и някаква синя риза под тях, но после всичко потъна под разхвърленото сено. Изтръпнах от страх, лекарят почти извика, а Васко плесна с ръце. Бях готов да изтичам навън, но сеното се раздвижи, огненият бръчник изплава на повърхността и девойката се изправи на крака, цялата обкичена със сламки. Тя се огледа, отърси сламата от косите си, развя надиплените поли на бръчника и понечи да тръгне към „Бърлогата“, но лицата ни, ухилени до уши, я накараха да тръгне в обратна посока.

— Леко се отърва! — рече лекарят и едва тогава подаде ръка. Здрависах се и с Васко и ги поканих да седнат. Той се позабави край прозореца, загледан към бика, който бе запрашил към гората и сега препускаше край първите дървета, устремен към прохладните сенки на Грековица.

Кучетата се бяха окопитили и Владо събираше овцете, пръснати из нивите.

— И аз съм бягал от бика като дете, когато пасях кравите — подзе Васко, — но като тоя не сме имали друг в селото…

Бикът вече не ме интересуваше, а и Пуна-Шуна едва ли щеше да се върне. Докато разказваше някакъв спомен от детинство, партийният секретар разглеждаше с любопитство уредбата на стаята. Погледът му се спря върху една от двете картини на стената.

— Добре сте се обзавел, професоре! — неочаквано рече той. Реших да го изпитам по мацакурски с някоя закачка.

— „Малка, но моя!“, казват немците, когато говорят за къщите си — започнах отдалеч. — Но в сравнение с нея доскорошното ви жилище в София навярно е било три пъти по-хубаво.

Лекарят се засмя и посегна към кутията с цигарите, а Васко се замисли. Той бе мургав, невисок и още много млад, особено за такива гъсти мустаци.

— Да, добра квартира имах — бавно отвърна той и също посегна към цигарите.

— И не може да не съжалявате за нея — упорствувах аз, — както изобщо и за живота в столицата…

Двамата с лекаря се вгледахме в кестенявите му очи, очаквайки уклончив или шаблонен отговор.

— Разбира се, че съжалявам! — рече той в отговор. — И за квартирата, и за театрите, и за концертите… Но нима можех да не се върна, когато ме повикаха?

— Защо да не можехте?

Той ме погледна някак учудено, стана и закрачи из стаята.

— Други дадоха живота си за Партията, за да добрува тоя народ! — изтихо подзе той, сякаш говореше на себе си. — Ако не беше тяхната саможертва, нямаше изобщо да съм на служба в София. И ако други са жертвували живота си, защо пък аз да не пожертвувам удобствата си…

Той спря и изгледа първо мене, после лекарят — един все още млад човек, при това столичанин, който не можеше да не тъгува за София.

— Но ти ще се провалиш в Мацакурово! — заяви лекарят.

— Не е лесно — отвърна Васко. — Може и да не успея до край. Виждам вече първите беди. — И той се усмихна някак тъжно.

— Тогава? — и лекарят се наклони към него.

— Нищо! След мен ще дойде друг. Ако и той не успее, ще дойде трети. Никой от нас няма да оправи изцяло работите в селото, но всеки ще ги тласне с няколко стъпки напред…

И той сам поде дума за Ваньето, къдроглавия бивш кмет на Мацакурово, който се беше провалил поради неопитността и доверчивостта си, а също и за някогашния счетоводител Ганди, прокуден от селото поради сплетните на недоволници, свикнали да заобикалят законите.

— Нищо, че пострадаха — заключи Васко. — Те бяха добри, честни работници в село и изпълниха дълга си. Искам и аз да сторя същото…

— Дано! — обадих се, като леко докоснах рамото на хубавия младеж.

— Дай боже! — добави лекарят.

Васко само сведе глава и се замисли. Познавах вече и доброто и лошото на мацакурци, познавах мацакурщината и знаех, че той наистина има за какво да мисли.

Подир малко ги изпратих до оградата в дъното на двора. Те тръгнаха през полето, гдето още се белееха забрадките на жените. Песен отекваше в далечината.

„На добър час. Васко!“, рекох на ум, изпращайки двамата с поглед.