Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

II

Изненадващо е колко много робуват хората на навика и шаблона и до каква степен се изостря любопитството не само на жените, когато се сблъскат с нещо, което не съвпада напълно с отдавна установените им представи и схващания. Тъй например летовниците от близката почивна станция често ми досаждаха с нетактичните си въпроси, а лукавите пламъчета в очите на летовничките почти винаги ме хвърляха в отчаяние. Тия очи сякаш казваха, че някаква дъска хлопа в главата на човека, с когото разговарят в двора на „Бърлогата“. По-лесно се справях с мъжете. Те ще приседнат в тревата, ще отворят дума най-напред за политиката, сетне ще питат как се мариноват гъби и едва тогава ще преминат към вечните въпроси: защо живея тук, откога живея така и как живея сам. На въпросите из политиката отговарях уклончиво, по мацакурски. Бях забелязал, че те се сърдят, ако не мисля като тях, и че не ми вярват, когато гледищата ни се покриват. Сетне почвах да разправям как се мариноват гъби, кои гъби са най-подходящи за мариноване и каква марината отива на една или друга ракия. Още преди да приключа, те единодушно решаваха да тръгнат към кръчмата в селото, забравили последните въпроси.

Жените биваха по-словоохотливи и любознателни. Ще се зададат с пъстроцветните си рокли откъм Грековица, весели и възбудени като огромни пеперуди. Те идеха най-често без кавалер, защото мъжете все недостигаха в летовището. Ще прекосят полето, поспирайки тук-там да наберат едри маргаритки и да свиват венци от тях, навярно да се представят по-добре пред свети Георги в параклиса, макар той да не бе патрон на любовта. Накрая ще застанат изневиделица пред кухненския ми прозорец, и то тъкмо когато беля лук и очите ми сълзят от лютата миризма. Но всеки случай, това не бяха сълзи на умиление!

Слушах въпросите им и дебнех първата пауза, за да вмъкна кратък отговор поне на един от тях, а те междувременно надничаха с детско любопитство към тенджерите по рафта над мивката, бързо улавяха с поглед и най-малката паяжинка в ъгъла на тавана, и дори се надигаха на пръсти, за да проверят дали няма и женски одежди между дрехите връз закачалката. Последното сякаш ги интересуваше повече от всичко друго в „Бърлогата“. А въпросите? Те ги задаваха в надпревара, без да изчакват отговорите: тук ли е манастирчето и аз ли съм калугерът, или може би съм известният гъбар, за когото били слушали в летовището, и ако съм гъбарят, бих ли им казал какви гъби да берат и как да ги сготвят, и не съм ли се тровил досега, и какъв вкус имат отровните гъби, сам ли живея и кой ми готви, кой чисти и премита къщата, откога живея така и от всички хора ли страня или само от жените, и не се ли дължи това на някакво силно любовно преживяване, чийто трагичен край не мога да забравя, и хубава ли е била покойната, защото тя навярно трябва да е умряла, щом не е в къщата при мен…

Тия въпроси се повтаряха с удивително еднообразие всеки две недели, при всяка нова смяна от летовници в почивния дом. По едно време мислех да напиша стереотипни отговори и: да ги размножа на циклостил, но сетне измислих по-подходящо средство да отклонявам разговорите в друга посока. Питаха ли ме как живея в усамотение, аз насочвах разговора към калугерката, която бе построила близкия параклис и можеше да мине за моя съседка. Поискваха ли да разгледат къщичката, отварях дума за крадците, сочех разбитите капаци, или на два пъти поправяната врата и добавях, че стаите бяха почти опразнени от любителите на чужди вещи. А колчем искаха да знаят как живея през зимата, начевах някоя от вълчите истории на Вуцидей и тъй задоволявах любопитството им.

Най-често започвах с калугерката и другите въпроси секваха в миг. Щом произнасях името на сестра Теофания и те се превръшаха в слух. Естествено, произнасях звучното име на калугерката по особен начин — почтително, но с примрежени очи и някаква сласт в гласа. Те дебнеха всяка дума, следяха интонацията на думите и навярно търсеха скрити мисли. Изтъквах каква примерна постница бе хрисимата, сестра и не забравях да добавя, че от дългите пости лицето й бе добило прозрачен тен с чуден матов оттенък. Моите слушателки се споглеждаха многозначително, а аз преминавах към плавната походка и скромната, леко приведена фигурка на калугерката, облечена в чиста черна мантия без никакво петно по нея, каквото навярно не тежеше и на съвестта й. Тук вече летовничките ме поглеждаха изпод вежди и почваха да губят търпение. „В края на краищата — сякаш казваха очите им — ние сме жени и познаваме достатъчно добре женската природа!“

Колкото по-нетърпеливи ставаха летовничките, толкова по̀ насилвах красноречието си и разправях с любов как тя, милата сестра Теофания, бе подлагана крехкото си тяло на страшни изпитания само преди няколко години, когато бе живяла като древна отшелница в една пещера. И то не каква да е пещера, а огромна дупка в най-глухата част на Рила, нейде в долината на Урдина река, гдето съседи на калугерката са били дивите зверове, които бродят из гъстите клекови гори и се катерят по непристъпните скали. Там тя неведнаж се бе разминавала с мечки и вълци, но дори тия хищници са се отдръпвали покорно от пътя й, пленени от кроткия поглед на тъжните й очи…

Летовничките слушаха и потръпваха, било от страх, било от нетърпение. Когато преценявах, че търпението им се изчерпва, приключвах набързо с престоя на сестра Теофания в пещерата и добавях, че бе отишла там на покаяние след смъртта на третия си съпруг, а накрая съобщавах, че сега тя бе на седемдесет години и положително нямаше други грешни помисли, освен да угажда на черния си котарак, един действително непоправим чревоугодник. Те присвиваха устни в кисела гримаса и ме гледаха някак неприязнено, после се изказваха неодобрително за калугерката, смогнала да стъпи три пъти в законен брак, докато повечето от тях още копнеха да влязат под първо венчило.

Тоя напълно достоверен разказ за живота на сестра Теофания неизменно отпъждаше летовничките от двора на „Бърлогата“. Сякаш да си отмъстят, още на другия ден една или две от тях идваха да правят слънчеви бани в близката ливада. Те се излежаваха по цели часове, подвикваха и се опитваха да пеят, но нарочно не поглеждаха към прозорците на къщата. Гледах ги, припомнях си баснята за лисицата и гроздето и не излизах навън, а това ги караше да пеят още по-високо. Понякога Вуцидей минаваше край тях, спираше за миг и ги поглеждаше тъй, както покойният Лишко се взираше в насекомите, пролазили под носа му в тревата.

Случваше се някоя самотна девойка да похлопа на входната врата, понесла малка кошничка с гъби. Някоя от сервитьорките в Почивната станция, навярно Пуна-Шуна, й бе казала, че може да изяде набраните гъби само ако ги прегледа професорът, който живее край параклиса. Отварях вратата, а девойката отстъпваше крачка назад, може би защото професорът нямаше бяла брада. Тя ставаше сдържана, официална, дори студена, а в неспокойните й очи прочитах вечния страх: „Какво ще кажат съседите, ако ме видят тук!“ Мълчаливо отделях едливите гъби от лошите, назовавайки и едните, и другите с техните латински имена, но девойката обикновено бързаше да си върви.

— Вие сте естественик, нали? — ще каже тя накрая, уж за благодарност, но строго и със стиснати устни.

Нямаше смисъл да обяснявам грешката, нито да възставам против печалната участ, превърнала ме от застъпник на икономическите науки в професор по гъбите, както се изразяваха някои по-непретенциозни летовници. Трябваше да сърбам това, което сам бях надробил…

Колкото до сестра Теофания, тя идваше нарядко в параклисчето. Никога не се обаждаше в „Бърлогата“, а и аз не влизах в нейния двор, защото портата биваше винаги заключена отвътре. Калугерката бе издигнала стая и малка кухня в двора на параклиса и почиваше на прохлада през деня, колчем идваше горе, за да омилостиви светеца с молитвите си. Впрочем можех само да предполагам, че тя се моли пред иконите.

След време сестра Теофания сякаш позабрави свети Георги Копиеносец и престана да го спохожда. Беше остаряла, ревматизъм сковаваше глезените й, а може и друг светец да бе спечелил благоволението й. Все пак, навярно за да не сърди първия, тя бе взела при себе си някаква млада послушница от цигански произход — едно мургаво девойче с очи на дявол и розови котешки нокти. То идваше през седмица в параклиса и палеше кандилото пред иконата на светеца. Уви, чаровете на младата послушница бяха доста явни, за да не прозират под дългите черни одежди. Сестра Теофания я изпъди в изблик на целомъдрено негодувание, после прерови в паметта си имената на всички уродливи моми в двете съседни околии и се спря на Люба от Сапарево.

Висока колкото горско джудже, с ум на дете и лице на сбръчкан евнух, Люба имаше една радост в живота и само един враг, когото ненавиждаше не по-малко от дявола. Нищо друго не успокояваше тъй душата на нещастната уродлива мома като тия два-три часа, които прекарваше всеки неделен ден в тихия двор на параклиса, далече от непоносимата тирания на старата калугерка, и нищо не гнетеше тъй много дните й, като стария черен котарак на сестра Теофания. Трябваше дважди на ден да му забърка пресни яйца с мляко, докато самата тя често тримиреше, а постеше през всички дни на годината. При това Люба работеше от сутрин до вечер, копаеше картофите в двора на аязмото, переше дрехите на старата калугерка, угаждаше на тлъстия котарак и готвеше каши от брашно с коприва или киселец, без нито еднаж да вкуси мляко или яйце, месо или риба, масло или сирене. Затова едва се държеше върху хилавите си нозе. Тя търпеше всичко с примирение, за да спечели благоволението на бога и най-вече на старата калугерка, но просто не можеше да понася котарака.

— Да сака да умре, че ми светне пред образо! — рече ми тя еднаж.

— Бабата ли? — запитах я с най-невинен глас.

— Ти пък! — и послушницата се прекръсти. — Я ти думам за котарако…

Показах й една силно отровна гъба от рода на мухоморките. Малка част от нея, стрита и разбъркана в кашицата от яйце и мляко, би могла да я отърве от котарака. Казах й това, а тя отстъпи крачка назад и пак се прекръсти.

— Господ не прощава таков грях! — отвърна Люба с нотка на съжаление в гласа.

— Тогава аз ще свърша тая работа. Хайде, доведи го другия път!

— Не може! — и послушницата тъжно поклати глава. — Он нече да дойде навам.

— Защо?

— Оти е много дебел, та не може да ходи!

Оставих я да полива цветята, които бе посадила край високите зидове на двора. Час по-късно, когато идвах към изворчето със стомна в ръка, някой пееше край реката. Беше Люба. Много дребничка, с черна забрадка връз глава, с черно, вече посивяло от слънцето расо и със свински цървули на крака, тя бе застанала до пенливия поток и сякаш се надпяваше с него. Не долавях думите, но мелодията беше весела и игрива, навярно една от малкото народни песни, в които не се разправя за скръб и неволи. С тая песен нещастната послушница сякаш възпяваше свободата, далече от тиранията на сестра Теофания и нейния черен котарак. Люба възпяваше и свободата, и природата, и самия живот. Гледах я как потупва леко с един крак в такт е мелодията, как мачка с пръсти още меките бодли на младо борче, загледана като дете в сребристата река, и неволно си спомних едни стихове на Уилиъм Блейк:

И счупих аз една елхичка,

и от върха перо издялах,

и потопих го в реката

и песните си тъй написах!

Послушницата ме видя и млъкна засрамена, защото не биваше да пее друго, освен църковни елегии. Наточих вода от чучура и тръгнах унило към „Бърлогата“, без да я заговоря. Тя навярно щеше да тримири и за тая бодра песен, та да изкупи греха си! За котарака щеше да има повече храна…