Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

II

Орачите не дойдоха на другото утро. Наистина, мацакурци не държаха особено много на точността или дори на дадена дума, но баба Минка правеше изключение. Разхождах се неспокойно из двора, гледах новите зелени филизи на младите смърчета край синора и се опитвах да отгатна причината за тази неустойчивост у сина на Пощальонката. Дали не беше ракията?…

Малко преди пладне откъм селото се понесе камбанен звън, едва долитащ до „Бърлогата“ поради тътена на трактора. Дворът на църквата и съседното гробище бе почернял от хора. Досетих се, че погребението е заставило орачите да отложат оранта. Покойникът навярно беше роднина на баба Минка и тя трябваше да го изпрати до вечното му жилище. Стоян не би дошъл без нея.

Привечер в тоя ден гъсти облаци прихлупиха долината. Нощта бе тъмна и много тиха, като пред дъжд, Лишко се разлая малко преди полунощ и ме принуди да отворя вратата. Кучето пак заджавка и все напираше към параклиса. Поведението му ме озадачи. Беше умен пес и не лаеше напразно. Той бе наедрял през зимата и в селото надали имаше куче с по-широки гърди и по-дебели предни лапи. Вечно изложен на опасности в гората, той наистина бе станал безстрашен. Поведох се по лая му, взех пушката и тръгнах подир него. Вървях като слепец в гъстия мрак, но тук всяко камъче и всяка трънка ми бяха познати. Двамата с Лишко обиколихме високите зидове на пустия параклис, надникнахме и в аязмото, после се спуснахме до брега на реката. Никъде не открихме нещо подозрително. Навярно вълк бе дошъл и отминал, прокуден от лая на кучето. Параклисът тънеше в мрак. Светецът спеше своя непробуден сън, несмущаван от тайнственото шумолене на смълчаната гора. Нейде отвъд реката изпищя улулица и раздра тишината с зловещия си стон. Кучето излая по нея, после двамата се прибрахме за сън.

На утрото баба Минка пристигна още отрано, бледа и жълта, с помътени очи. Дългият й нос изглеждаше по-остър от всякога, а пукнатите очила едва се крепяха връз него. Силно развълнувана, тя се тръшна на миндера и помоли да й сваря чашка кафе, защото за малко не умряла прежната нощ. Видяла таласъм, жив таласъм, който шетал и подскачал в гробището, та чак кокалите му потраквали. И тъй, както подскачал върху плочите на умрелите и се гърчел ту на една, ту на друга страна, от очите му излизал огнен пламък, който проблясвал за миг и пак гаснел, за да светне отново и отново — по-силен и жълт от пламъците на всички кандила в църквата на връх Петровден, когато архиерейският наместник ръководи службата в чест на пресветия светец…

— Че как тъй го видя, бабо Минке? — запитах я, едва сдържайки смеха си.

— Видях го, сине, ей с тия очи и през очилата! — и тя се прекръсти. — Свалих ги, божем да ги изтрия, по-харно да видя, а ръцете ми треперят, та чак и другото стъкло пукнах!

То наистина бе пукнато и сивите, побелели от времето зеници на старицата ме поглеждаха плахо през раздвоените стъкла.

— А ти какво правиш посреднощ в гробищата?

— Ще ти разкажа, сине, но пишин да почина… След малко бабичката пое кафето с треперящи ръце и жадно засърба врялата течност, после заразправя какво се бе случило в гробището. Тя знаеше, че не вярвам в привидения — макар скришом да мислеше, че се кланям на луната — и затова отрупваше разказа си с излишни подробности, дано някак й хвана вяра. Улисана около погребението, баба Минка и тая нощ забравила да прибере чергата си от дома на другия син. Застояла се до късно при Митра, жената на Вуцидей, а после се прибрала в Стояновата къща и легнала в преддверието, за да не буди челядта. Студено било и тя потръпвала от студ до среднощ. Накрай решила да отскочи за чергата. Къщата на другия син била току над църквата. Тя поела нататък и като вървяла в тъмата, нещо светнало зад плетищата, а там някъде било гробището. Старата жена се сетила за иманярските огънчета, които проблясвали в нощта из потайни места, гдето имало заровено имане. Поколебала се за миг, после тръгнала към огънчето. Дошла почти до гробището и се вдървила, като видяла таласъма. Ясно чула как тракат костите на умрелите, които, вампирясали от него, играели хоро. Сам таласъмът водел хорото, но май се въртял на едно място, а очите му светнали и съскали като люти змии. Прекръстила се бабичката и припнала назад. Едва стигнала до първите порти и зачукала с тояжката. Псетата се разлаяли, петлите почнали да кукуригат по никое време, хората се развикали от къщата, а тя все тропала и поглеждала към гробището. Таласъмът продължавал да подскача и да светна с очи — кога с едно, кога с две, — нехаен към вдигналата се врява. Най-сетне някой излязъл от къщата и я прибрал. Човекът погледнал към гробището и после рекъл, че видял дор три таласъма.

— Трима? — прекъснах я.

— Тъй думаше, сине! Он беше без очила и белким по-харно е видял от менека…

На утрото, още преди да се развидели напълно, всички от горната махала се насъбрали край гробището и онемели от страх. Единият крак на покойника, когото били погребали на предния ден, стърчал до коляното навън, безпомощен и самотен, а гробът бил отъпкан на места и разровен на други, сякаш триста дяволи са се боричкали връз него. Запрекръстили се бабичките, онемели старците, чудели се и по-младите, дорде някой си спомнил, че черна котка била пресекла пътя на мъртвеца, когато изнасяли ковчега от къщата.

— Вампирясал се е, сине, рекъл е да стане от гробето, но нали петли пропяха без време, он пак е внел унетре…

— Умрелият да не ти е нещо роднина? — запитах я, колкото да кажа нещо.

— Рода сме си — отвърна бабичката. — Он е от Ашковите, но пак сме рода — и тя се прекръсти при спомена. — Харен чиляк беше и имот си имаше, но на, откак решиха синовете му да влязнат у стопанството, он се поболя и умря…

Лишко залая от насипа пред кухнята. В дъното на двора израстваха два дръгливи коня в каруца зад тях и малко девойче отпред. Внучката на баба Минка опъваше поводите до скъсване, сякаш не конете теглеха каруцата, а тя теглеше крантите, окуражавана от виковете на Стоян. Конете спряха сред двора, запотени и задъхани, а бащата и дъщерята се заеха да ги разпрягат. Двамата с баба Минка ги наблюдавахме от прозореца.

— Има време — обади се старицата. — Они че попасат бар един саат, па тогис че орем.

Тя очевидно искаше да продължи разговора. Запитах я, дали наистина мисли, че покойникът се е вампирясал.

— Па може! — и тя се прекръсти. — Он нямаше много грехове и агне даде лани за курбан на Гергьовден, но от клетви що ли не стая! — и тя се прекръсти по навик. — Маджирите са клели родата им цели сто годин…

Тъй рече и пак се унесе в спомените си. Дорде говореше, тя ту поклащаше глава, сякаш се заканва някому, ту отвързваше шамията и пак се пребраждаше. Знаех нещо за маджирите, тия първи съседи на мацакурци, и се превърнах в слух.

Било в турско време. Еднаж в селото дошъл беят от Самоков и отседнал в къщата на Ашковите, които били по-заможни хора. Една от момите в тоя дом била колкото хубава, толкова и весела, та беят я залюбил. Свикнал да идва през неделя в селото, а тя, момата, все баници му точела и играела пред него, дорде чалгаджиите свирели в другата одая. Еднаж беят запитал хубавицата, що да й купи, с какъв дар да я дари. „Ще помисля — рекла, — ще помисля до неделя и тогиз ще ти кажа!“ Попитала баща, попитала и майка, а те от глупост се похвалили на съседите. Скоро всички в селото научили новината. Дошли тогава най-старите хора и рекли на момата нищо да не иска за себе си, а на всички добро да стори. „Кажи му — рекли й — цялата мера от Милчиница навам да бъде наша, на мацакурци, а не на тия пусти маджири, дека и планината ни взеха, та паша за овцете не остана!“ Тъй я надумали, а подир неделя момата склонила бея и той издал наредба полето на мацакурци да се простре на изток чак до рекичката Милчиница.

— Пустите му маджири! — завърши баба Минка. — Разлютили се, па клели момата, клели и родата й, та и до днес биля им фата клетвата. Ега не затуй се вампиряса чилякът… А може и от лютите клетви да е умрял!

— Нали казваше, че било заради стопанството? — напомних й собствените й думи.

— И за стопанството, сине, дека си даде имота, и от клетвите на маджирите…

Отдавна бях разбрал, че вярата на баба Минка в бога не е тъй силна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Наистина, тя се кръстеше много често, но това бе повече машинално и някак от страх пред онези тайнствени сили, които умът й не можеше да проумее. Иначе тя не се отказваше от къс сланина в постни дни — една запалена вощеница в църквата щеше да изтрие тоя дребен грях…

Навън, седнали в още росната трева, синът и внучката на баба Минка закусваха с груб ечмичен хляб, бучка кораво сирене и пресен чесън, навярно докаран от далечните полета на Тракия. Гледах как сладко се хранят двамата и мислех, че доволството и спокойствието могат да виреят отлично и в схлупената селска къщурка, стига, разбира се, да няма цяло рукло от клетви и таласъми, които да мътят главите на старите хора.

Тримата ораха цял ден и засадиха двора, като поставяха где по един, где по два картофа в гнездо. Конете почиваха почти след всяка бразда — толкова невероятно слаби бяха те. Почиваха и работниците ми, скръстили ръце и загледани към селото, гдето тракторът пореше земята и сриваше синорите. Само кокошките шареха по браздите и пируваха с червеите, примамвани гласно от бившето петле. То бе станало пълновластен господар в кокошарника и това му струваше твърде скъпо: трябваше да се отказва от всяко по-едро зрънце и да го предлага на кокошките. Какъв ли щеше да бъде светът, ако всички господари бяха такива?… След ден-два слязох в селото и подирих Вуцидей, за да прибера козите. Пролетта бе настъпила, джанките се разлистиха след цъфтежа, край гората и по дерето имаше много млечки, а козите обичат тия сочни жълти треви. Бях позабравил страховитата история на баба Минка за таласъма в гробището, обаче първият срещнат селянин ме накара да се уверя, че старата жена все още вижда добре. С една дума, тя бе видяла истинска, жив таласъм. Други го видели посред бял ден още на следното утро, но не побягнали от него, както бе сторила старицата. Пък и защо да бягат, когато таласъмът се разхождал спокойно из селото… На утрото след погребението синът на покойника тръгнал по работа из селото. Рано било и той не бил научил нищо за таласъма в гробището. Като стигнал до площада, срещу него се задал глухият Кечо — спокоен и мълчалив както винаги, но с бастуна на покойника в ръка. Другият познал бастуна на баща си и разгърнал очи, после се развикал и сграбчил Кечо за ръкава. Надошли селяни и разправили историята с таласъма. Тогава повели глухия към общината и скоро всичко се изяснило.

Тъжна била изповедта на мародера. Той изровил тялото на мъртвеца, претърсил дрехите за пари, взел банкнотите, но оставил няколко дребни монети, та покойникът да има с какво за заплати пътния си билет до рая. В ковчега имало осем кутии цигари и три ябълки, оставени на починалия да се разтушава с тях дорде приберат душата му в небесните селения. Кечо взел седем от кутиите и само една от трите ябълки — умрелият могъл да зажаднее из пътя, пък и нали трябвало да почерпи някое ангелче, когато свети Петър го пусне да мине през дверите на райската градина! Заровил го набързо с лопатата, а батерията на електрическото фенерче угаснала без време и той не могъл да види как бил свършил работата си. Не знаел, че бил оставил единия крак на мъртвеца да стърчи във въздуха — като копито на изтърбушен кон, заровен от мечка в земята.

Вярно, кучетата лаели и баба Минка била вдигнала голяма олелия посреднощ, тропайки с тояжката по чуждите порти, но нима глухият Кечо могъл да чуе нещичко? Спокойно вършел работата си, размахвал лопатата и светвал навремени с фенерчето, навеждал се и пак се изправял в глухото гробище, та старухата могла наистина да го вземе за таласъм… Докато разказвал, гъгнещ и смутен, Кечо бъркал в дълбоките джобове на чеширите си и една подир друга извадил седемте кутии с цигари. Ябълката бил изял за „бог да прости“ на мъртвеца.

— Они ме надумаха — рекъл той, сочейки Митко Калинката и още едного. — Тия казаха, дека че дойдат заедно да копаме, а ги нема и я почнах сам…

Разбира се, двамата шегобийци отрекли всичко, но Кечо изчезна за известно време от Мацакурово. Тогава секна и мълвата, разпространявана усърдно от бабичките пред портите и край чешмите, че покойникът се бил надигнал от гроба, за да си вземе обратно имота, внесен от синовете му в блока на кооперативното стопанство. И все пак някои съжаляваха за разкритието…