Асен Г. Христофоров
Мацакурци (3)

III

В няколко топли нощи южнякът нашари с кафяви петна бялата снежна постеля връз наклоненото мацакурско поле, надипли я като изтупан и вече ненужен килим и я просна в дълга ивица под сянката на зелените смърчове край гората. Нощите дъхаха на оборски тор и в свежия въздух дълго се носеше неспокойното цвилене на коне. Крави мучеха нейде в тъмата и тъжните им стонове се смесваха с блеенето на овце, отделени от агнетата си. После с първата ръждевина на изток, когато възтъмното небе бавно бледнееше и звездите гаснеха една подир друга по виолетовия свод, навред из Мацакурово се подемаше глъч, екваха удари на чукове и тесли, кънтяха мотики и лопати. По кривите песъчливи улички, попили влагата на сетния ручей от топящите се снегове, мудно и тромаво пристъпваха още сънни волове пред коли с подрънкващи железни плугове и чувалчета ечмено семе. Не възлезли и насред полето, воловете спираха задъхани и провесваха глави, изпусталели от дългата зима, а от влажните черни угари край тях се надигаха леки пари и бавно се стелеха из полето. После дълго преди слънцето да изплава тържествено и пламтящо зад тъмните скали на Соколец, белият купол на Попова шапка цял порозовяваше и заблестяваше в синевата. Руменината милва заснеженото било, облива трите купена на Рупите и затрептява по влажното пирамидално чело на Мальовица. Под нея, в затворения край на долината издигат снага други заснежени върхове, сгушили в пазвите си Седемте рилски езера. Безброй елмази блещукат по белите плещи на Дамга и Кабул, мигат и лумват в слънчевите лъчи, припламват и гаснат в някаква неспирна игра, а кристалните капки се изцеждат надолу, пълнят езерата и преливат в потоците, които подхранват пенливите води на Черни Искър. Той протича весело край селото и с грохота си сякаш възвестява, че цялата тая прелест, цялата дивна красота на долината и околните мощни ридове е създадена да радва нехайните очи на свъсените мацакурци.

И аз на свой ред свъсих вежди от грижи и умора и все по-нарядко поглеждах към венеца от бели върхове над Мацакурово. Почти през ден летях до Самоков за тухли керемиди, за пирони и стъкла, за бои, лакове и дребна железария. Сетне се връщах в селото и се маех с часове при дърводелците, а накрая пристигах с олюляващи се крачки на нивата, за да се почувствувам напълно излишен. Васил каменаря бе вече струпал камъните за градежа, Косте бе докарал първите греди, гасената вар се белееше в трапа и майстор Раденко — трънчанин, оженен за мацакурка и поселил се в селото — все подканваше изкопчиите да бързат и сам даваше пример на другите. Между работниците познах и Владо, сина на Косте. Момъкът работеше съвестно и трънчанинът не го задяваше, но мене просто не можеше да търпи край изкопа. Той именно ме караше да се чувствувам излишен на мястото и дори вреден за строежа, сякаш не за мен градеше тоя дом. Не бях виждал по набръчкано лице от това на Раденко, нито бях слушал по-дрезгав и неясен говор — толкова бърз и неразбран, че не можехме да разговаряме без помощта на преводач. Тон не говореше, а грачеше и излайваше и все клатеше глава, та не знаех сърдит ли е или доволен. Гледаше да ме отпрати далече от изкопа и основите, пък и аз странях от него, защото миришеше на стара бъчва за оцет. Копаех дупки край долния синор и садях млади смърчета, които подбирах измежду купищата изхвърлени дръвчета край близкия горски разсадник. Дрезгавият глас на Раденко ме преследваше навред, еклив като пукната черковна камбана, ту кротък, ту сърдит, но винаги неразгадаем. Навремени, сякаш доловил, че се чувствувам пренебрегнат и изоставен, тоя чудак спираше за миг, поглеждаше ме, вдигаше високо ръка и викваше: За България, чорбаджи! Отвръщах и аз, за да не го сърдя.

Впоследствие разбрах, че някога Раденко се занимавал и с политика. Изглежда, че тъкмо тоя възглас се бе запечатал в паметта му от многото предизборни речи, които бе слушал на младини.

В първите дни на строежа Вуцидей редовно ме навестяваше на нивата и докато овцете да се напладнуват в сянката на боровете под близкото параклисче, той изпушваше една-две цигари, поглеждаше към изкопа и одумваше строителите.

— За България! — провикваше се Раденко и вдигаше ръка.

— Вятър работа! — мърмореше Вуцидей. — Туй е за баламите. Човек сал мешината си не може излъга…

На мацакурско наречие „мешината“ означава стомаха, ведно с дванадесетопръстника и тънките черва под него, които куркат през пости и въобще когато са празни. Замислих се върху значението на тия думи на овчаря, а той огледа фигурата с камъните за градежа и запита дали съм уредил сметката на Васил Каменаря. Утвърдителният ми отговор го накара да се намръщи.

— Я видим, дека си малко слабоват у главата — тъжно подхвана Вуцидей. — Хич тъй ли се редят камъни!

— Защо? — запитах, без да се обиждам от думите му.

— Па виж колкави дупки има между них, баш куче да мине с погача!

Наистина, неговата кучка Янтра, по-дребничка и гъвкава от едрия Шаро, би могла да се пъхне в някоя от дупките по отсамната страна на фигурата и спокойно да излезе нейде отвъд, със или без погача в уста. Откритието ме огорчи и той забеляза това.

— Немой ни гледа, дека сме прости — реши да ме поучи Вуцидей. — Мацакурец ли е, бягай от него или харно си отваряй очите, зер он и гявола може излъга!

— Значи честичко поолъгват?

— Лажат, море, лажат, кога требе и кога не требе! А туй за гявола е вярно: у него саде една опашка, а у мацакурци по две и по три, па и повече може да им порастат — той се засмя от сърце. — Они са като лисица, кога се хване у капано…

Той се смееше тъй от сърце, че Раденко спря да работи, вдигна ръка и отново ни подкани да отвърнем на възгласа му. Възторгът ми се бе поизпарил и не отворих уста. При това, откъм долния край на нивата се подаваше калпакът на моя хазаин Петре, стоварил в нивата две коли фин пясък за мазилка още на прежния ден. Като ни видя с овчаря, той сякаш се опита да се скрие зад шипката, но след миг излезе напред.

— Ела де — викна Петре, — ела да измерим песъко, че ютре съм на пазар!

На мацакурски „пазар“ означава Самоков. Вече догаждах, че му трябват пари, и то час по-скоро, за да не би пясъкът да се слегне през нощта. Той го бе стоварил в малка, предварително направена от него заградка от груби дъски, да не се разпиляват скъпоценните златисти песъчинки, докарани чак от насрещната Лакатица. Товарът бе задоволил майсторът Раденко, но и уговорената цена също бе прилична. Тръгнах към Петре и застанах край заградката.

— Хайде, подзе доставчикът и разтвори сглобяем дървен метър. На височина, видиш, е баш сто санти — и натисна долния край на метъра, който се губеше в гъстата ланшна трева.

— Насам пък е метър и половина, а навам — и той пак настави аршина, — навам е тамам два метра…

— Оти мериш песъко от външнио край? — обади се овчарят.

— Тъй, за по лесно — и Петре го стрелна с поглед. — Не видиш ли, дека тъй се хвата точно на метрото?

Тая малка подробност ми бе убягнала, но сега реших да бъда нащрек. Петре бе извадил химически молив, плюнчеше го и вече драскаше върху цигарената кутия.

— Метър и половина на два — пресмяташе гласно той, — туй прави… прави тамам три и половина кубика, нали?

Вуцидей подсвирна, после раззина уста, готов да изругае съселянина си, но благоразумно премълча и бавно отмина към овцете, които се бяха раздвижили под боровете. Лицето на Петре поруменя, белите му вежди се извиха наюре и дълги като бразди бръчки прорязаха ниското му чело. Той мислеше усилено, пресмяташе нещо на ум, събираше, изваждаше и помножаваше, а главата му се тресеше като мотор на раздрънкан автомобил, когато работи на място. Напразно се опитвах да обясня, че вместо да събира, той би трябвало да помножи двете страни на правоъгълника, за да изчисли кубатурата.

— Лажеш ме! — отвръщаше той и примигаше. — Тъй излазя повече!

Израснал край гората, той бе свикнал да изчислява кубатурата само на обли трупи, но не и на други геометрични фигури.

— Слушай — рекох, загубил търпение, — или си много глупав, или правиш мене на глупав!

— Оно се баш не знае!

Тоя лаконичен отговор ме смути. Наистина, би могло да се поспори по въпроса, щом бях оставил питомното, за да гоня дивото, и то в гората над Мацакурово. Виковете на Раденко ме избавиха от тия и други още по-унизителни мисли. Той бе застанал върху висока купчина пръст край изкопа, махаше с ръка, сочеше към селото и викаше:

— Идат, идаат, чорбаджи…

Откъм пътя край реката се задаваше дълга колона каруци, теглени от яки черни биволи. Запотените им гърбове лъщяха на слънцето, а прахулякът около тях червенееше от прашинките на стотици и хиляди триещи се една о друга тухли. Те идеха чак от тухларните, разположени отвъд Самоков, и превозът на всяка тухла струваше повече, отколкото самата й цена. С разтуптяно сърце преброих четиридесет и две каруци, после оставих Петре край пясъчната заградка и тръгнах да посрещам биволарите, до един от село Продановци. Няколко часа по-късно, когато се разплатих с тях, вече не смеех да хвърля поглед в страниците на влоговата ми книжка. На всичко отгоре, много тухли излязоха счупени или пукнати! Седях натъжен в тревата, а Владо, вече привършил работата и подразбрал истината, неочаквано застана до мене.

— Прощавай, професоре — подзе той, — но като не разбираш, питай по-опитни хора, преди да се пазариш!

Тъй рече и отмина надолу, но думите му дълго витаеха във въздуха над стихналата нива. Умна приказка! При това момъкът не говореше на шопски, както всички други. Беше служил нейде в Северна България. Косте казваше, че там, в казармата, били „развалили“ младежа… Късно привечер, завърнал се в селото, побързах да се разплатя и с Петре. Бях повече отчаян, отколкото уморен, затова дори не се усмихнах, когато го видях да прелиства логаритмичните таблици на сина си, в напразни опити да изчисли кубатурата на пясъка. Платих му по неговата сметка, или за половин кубик в повече, като се надявах, че жестът ми ще бъде правилно оценен. За моя неприятна изненада, половина час по-късно го чух да казва на жена си:

— Он може да е профестор, ама я се не давам за него! Горчива констатация, която ме накара да си легна с празен стомах, без да чувствувам глад. Странни съмнения ме измъчваха, преди да заспя, сетне разни причудливи видения смущаваха съня ми.

Събудих се тръпен и потен и въздъхнах, успокоен. През катранника на прозореца едва се очертаваше все още заснежената ивица на билото. Докато се взирах вторачено, някакъв огнен рог почна бавно да се издига над планината и се изшили като тринога колиба връз самия хребет. Разтърках очи и познах луната, тая небесна овчарка, повела звездите на среднощна паша. Подир минутка тя изтръгна и другата половина на кривия си рог от снагата на планината и тържествено пое нагоре, задгърбила Мацакурово и спящите мацакурци. Дълго следях полета й, после заспах, изпълнен със завист към нея.

Отново се занизаха напрегнати дни и аз пак препусках до нивата и обратно, защото нещо все недостигаше на строителите — ту вар, ту гъсто сито, или някакви железни скоби. Междувременно нивата се превръщаше в двор и къщата неусетно растеше. Белите цветчета на джанката се посипаха като снежинки по изпочупените тухли, после жълти иглики срамежливо сведоха главички към зелената морава, а накрая, когато керемидите се червенееха по покрива, безброй цветчета плъпнаха като розови пеперуди по клоните на трите шипкови храста. Едни от строителите варосваха горския ми дом, други ковяха дъските на пода, трети поставяха прозорците, а аз гледах отстрани, седнал на сянка при Вуцидей, недалеч от параклисчето.

— Стая, стая вече бърлогата ти! — рече той в един от тези дни.

— Бърлогата! За каква бърлога приказваш?

— Е па кащето ти… Зер оно е като бърлога за тебека.

— Та аз не съм звяр! — възкликнах, недоволен.

— Оно се знае, дека не си, ама тъй му е думата. — Той рече да се усмихне и оголи зъби, после продължи: — Изволнили чиляка, значи подгонили го и он баш у гората, като звяр у бърлога… Разбираш, нали? — и Вуцидей ме дари с най-нежния си поглед.

Разбрал мисълта му, унило се вгледах в „Бърлогата“.