Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

II

Цели три дни моите десет кокошки упорито отказваха да носят и овели глави, сякаш мъдруваха коя първа да се пресрами и от кой край да снесе първото яйце. На четвърти ден се отчаях, разтворих вратата на бараката и ги пуснах да пасат. Изпървом те не можеха да повярват, че арестантските им дни са приключили, сетне една подир друга боязливо прекрачиха прага и плъпнаха по моравата край потока. Седнах да ги наблюдавам от пейката, която бях сковал между три съседни смърча. Минута по-късно последва първото въздушно нападение.

Соколът връхлетя изневиделица, плъзна се над потока и впи нокти в гърба на най-близката кокошка. Другите щукнаха в миг под близкия шипков храст, а две-три отлетяха надолу по дерето, тромаво приплясквайки с криле. Скочих на крака, викнах с все глас към неканения гост и припнах към него. Той се опита да вдигне птицата, но не успя и спокойно отлетя към гората. Кокошката бе дотолкова замаяна от неочакваната прегръдка на хищника, че лежеше с подгънати крака и не помръдваше. За щастие, пострадалата не беше моята любимка. Прибрах я в кокошарника, после изподрах ръце, дорде прибера другите птици изпод клоните на бодливия храст и тръгнах да диря избягалите към детето. Надничах под всеки храст, призовавах Тони, но ярката не се обаждаше. Ако нейната съименница можеше да ме чуе отнейде, тя навярно би рекла, че никога не съм викал нея с по-нежен и подкупващ глас.

— Тони, Тончи, — виках неспирно.

— Що е? — обади се тънко гласче и високата трева се раздвижи, а маргаритките приветливо занимаха към мене.

Босонога девойка бе полегнала в тревата и сега ме гледаше плахо, полуизвърната и с още сънни очи. Не, не беше Пуна-Шуна! Лицето и голите крака на непознатата бяха твърде мургави и загрубели.

Заприказвах я с кротък глас, изложих болката си и двамата тръгнахме да търсим ярката.

Макар и седемнадесет годишна, Латинка била омъжена, както личеше и от пиринчената халка. Дошла да види, дали тревата не е прегоряла, после задрямала в сянката на маргаритките. Всъщност било ред на етърва й да свърши тая работа, но ето че пак нея проводили, като по-млада…

Скоро намерихме загубената ярка. Латинка я взе с една ръка, откъсна някакво цветче с другата и пак тръгна нагоре.

— Що е сгодно каще! — възкликна тя като застанахме пред кокошарника и сините капаци на „Бърлогата“ заблестяха в слънчевите лъчи.

Заключихме кокошките при другите, а аз побързах да се оплача на младата невяста, че те не щат да носят.

— Требе да им вземеш петел! — рече тя невъзмутимо.

Изведнаж повярвах, че женската половина на природата не може да се самоосъществява без помощта на другата, но тъкмо тогава една от кокошките закудкудяка, раздвижи се мъчително и под нея се търкулна първото яйце — дребно, нечисто и, както установих впоследствие, пукнато в горния край. Изглежда, че нападението на сокола бе стреснало мързеливите ми питомци.

Латинка пожела да разгледа къщичката и стори това с детско любопитство, но когато закрепих с ръце дървената стълба и й предложих да възлезе по нея, тя се опъна, поглеждайки ме някак недоверчиво.

— Не ти по менека, а я по тебе! — строго рече младото булче и се отдръпна.

Напразно обяснявах, че стълбата може да се подхлъзне, ако не я държа отдолу, и тя да се намери в избата.

— Тая нече да я биде! — отсече омъженото момиче, стрелна ме с поглед и бързо изскочи навън.

Поведението й ме озадачи. Влязох в кухнята, за да потърся кутия о цигари, а на излизане видях забрадката на Латинка да се белее надолу по дерето. Докато гледах подир нея, смаян повече от всякога, нещо топло и влажно докосна ръката ми. Беше Янтра, кучката на Вуцидей. Самият той вече се задаваше откъм другия край на двора, оставил овцете да пасат в поляната под параклиса. Той скоро застана край мене.

— Ти имаше гост! — и Вуцидей ме погледна изпитателно.

— Гостенка — отвърнах намусено.

— Я видох, дека е гостенка…

Той извърна глава нататък, към дерето. Бялата забрадка вече не се виждаше.

— И що ти рече?

— Да взема петел на кокошките. Навярно бе очаквал друг отговор, та се позамисли. Требе! — подзе той след малко. — Требе да им вземеш петел, право ти е рекла Латинка. А етърва й не знаеш, нали? — и той прокара длан по носа и бърните си. — Ех, що е харна она, бяла и блага е като сирене…

Гледах го в почуда, а той се усмихна лукаво и продължи:

— Ютре-другиден они че дойдат на косенье. Ти немой се дърпа, гледай да пооратиш с другата!

Знаех, че по-големият му син е войник и трябваше да приема, че той говори само като естет за хубостта на другата от двете отърви.

— Оти побягна Латинка? — продължаваше да ме разпитва моят неблаговъзпитан Петкан.

— Разсърди се, като й предложих първа да възлезе по двукраката дървена стълба.

— Она знае що работи! — дойде неочакваният отговор.

— Защо?

— Оти е гола! — и Вуцидей страшно оголи зъбите си.

— Как тъй гола! Нали имаше бръчник?

— Па имала е… Под бръчника е литако, под литако ризата, а под ризата нищо… Белким не знаеш, дека тъй ходят жените у Мацакурово?

Беше под достойнството ми да го увещавам, че тая любопитна подробност ми бе убягнала до тоя ден. Вуцидей се смееше гърлено, развеселен колкото от изненадата, толкова и от смущението ми.

— Сега им е харно — пак подзе той, — но зиме, кога ойдат за клек у гората и газят до пояс в длибокио снег!…

Тръпки пролазиха по снагата ми. Реших да променя темата и го поведох към кокошарника. Той подвикна към овцете, отправи кучката при тях и заразглежда кокошките през гъстата мрежа на прозореца.

— Да, петел им требе, но и една коза да врекне унетре, нече да ти е лошо…

— А кой ще я пасе?

— Тизека! У гората не пущат кози… Ще я вързуваш с въже о шипците — и той се загледа към прецъфтелия шипков храст.

Кучката излая и двамата извърнахме поглед към поляната. Няколко овце бяха навлезли в горния край на двора и лакомо късаха листата на картофите. Бях засадил сто-двеста корена и в тях ми беше надеждата за през зимата — смятах с картофи да изхраня кокошките.

— Ега ги вуци изедат! — викна овчарят, после замахна с тоягата и тя литна към овцете.

Той изтърча подир тях, забравил да се сбогува, и скоро поведе стадото отвъд бърчинката, към тъмната смърчова гора.

Останал отново сам, дълго обмислях, дали не ще е уместно да купя и една коза. Другият, истинският Робинзон, също бе хранил козичка. Съзирах само една пречка и тя се криеше в необходимостта сам да доя животното. Вуцидей щеше да ме напътствува, дорде привикна с тая противна работа. Истината е, че въображаемото виме на козата събуждаше в мен цяла поредица от приятни и същевременно горчиви представи!

Тръгнах с кошничка за гъби, но се върнах посред път, защото дърводелците най-сетне пристигнаха, натоварили входната врата и частите на стълбището в конска каруца. После, докато двамата майстори поставяха стълбището, техният чирак сам разреши въпроса за козата.

— Дай да ти скова една барака за дърва! — предложи той, застанал пред купчината дъски и летви, греди и капаци, които Раденко бе оставил след строежа.

Пъхнах нещо за почерпка в джоба му и го оставих да действува, но първен посочих мястото и размерите на бъдещия козарник. Той щеше да се издига от другата страна на кокошарника, отвъд двата стройни смърча, израсли като близнаци на метър един от друг. До вечерта техните гъсти, извити като дъги клони полегнаха върху покривите на двете стопански бараки, а кокошките сякаш харесаха новото помещение и с мъка можах да ги прибера в кокошарника. На другото утро ме обзе някаква особена гордост, когато заключих входната врата на „Бърлогата“ и се отдръпнах на няколко крачки, за да се полюбувам на къщичката. Наистина, всеки циганин би завидел на прясната синя боя, а циганката положително би надникнала през дебелото правоъгълно стъкло в горната част на вратата. Тя би видяла само гладко рендосани дъски в преддверието и много талаш, а никой не ламти за такава плячка. С това чувство тръгнах за петел към селото и скоро застанах пред първата къща. В двора се разхождаха десетина кокошки, три прасета и два петела. Като ме видя, по-малкият от петлите отлетя на стобора, сякаш разбрал целта на посещението ми, но другият ме гледаше с пълно безразличие и дори не изкукурига. Тъкмо него ми бе предложила стопанката на къщата, когато пожелах да купя една от нейните ярки.

— За петело ли дойде? — запита ме тя, пъхнала ръце под бръчника.

— За петело! — бодро отвърнах на шопски.

Тя тръгна спокойно към него, той се размърда, но не отлетя и скоро увисна във въздуха. Почти изцяло червен, с отсенки на пламък и стомана по дългите пера и безброй блещукащи елмази по гърдите, той беше наистина великолепен. Платих и се канех да тръгна, но стопанката ме възпря.

— Он е малко срамежлив и ти не му вързувай кусур! — рече тя. — Ще се покахъри за тия кокошки, па ще привикне с другите…

— Ще свикне! — уверено отвърнах. — Може ли да не свикне!

— Тъй, тъй! — разсмя се стопанката. — Ти санким знаеш, дека и он е като мъжете…

Оставих я да се смее на глупавата си задявка и бързо закрачих нагоре с петела в ръка, петимен час по-скоро да зарадвам кокошките. За половина част стигнах до „Бърлогата“, отключих вратата на кокошарника и тържествено положих петела на земята. Краката навярно го боляха от дългото стискане и той пристъпи като замаян, без да огледа ни една от птиците в новия си харем. Едни от кокошките пристъпиха плахо към него, разглеждайки го с нескрито любопитство, други изкукудякаха с половин глас и срамежливо наведоха глави. Най-сетне и той извърна очи към тях, но стори това по особен начин, свивайки дългата си шия към земята, сякаш им се кланя. „Наистина е срамежлив!“ мина ми през ума, после реших да го оставя насаме с тях и заключих вратата. Седнах пред новата входна врата и се загледах към гората, доволен и развеселен.

Двадесетина минути по-късно страшна олелия се вдигна откъм кокошарника. Две кокошки кудкудякаха задъхано, но и другите им пригласяха в промеждутъците, но тъй, че дворът просто ехтеше от крясъците им. Псетата на Вуцидей се разлаяха отвъд параклисчето, две сойки прехвъркнаха уплашено над „Бърлогата“, а катеричките спряха да играят по стеблата на близките смърчове. Затичах се към кокошарника и прилепих лице към решетката на прозореца. Две кокошки се въртяха край полога, а в него се мъдреха три яйца.

— Браво! — похвалих ги на глас. — Браво брависимо! Ето една проява на благородна отзивчивост!

Погледнах в другия край на кокошарника — петелът стоеше все тъй умислен и омърлушен. Кудкудякането на кокошките очевидно не го трогваше. Провесил шия, той тъгуваше по другите. Мъката просто го смазваше и той не повдигаше глава. Горкичкият влюбен петел!…

В следобеда тая мъжка вярност ме озадачи. Той не изкукурига нито еднаж, не го видях да задиря някоя от младите ярки и само един път го зърнах да кълве трохите в паницата — бързо и гузно, потрепвайки с човка по чинията, извръщайки глава ту насам, ту нататък, сякаш съзнаваше, че краде храната на новите си невести. Точно така! Той крадеше храната им, защото с нищо не беше заслужил трохите. „Мухльо!“ — нарекох го и отминах.

Привечер той дори не излезе с кокошките на паша, а когато те се прибираха, една от ярките злобно го клъвна по шията, обидена от високомерното му държане.

„Няма как! — мислех си. — Трябва да имам търпение, да почакам ден-два. Той не може вечно да тъгува… Вярно и човек се измъчва при раздяла, но тоя юначага има да тъгува не за една, а за десетина! Затова и мъката му ще трае по-длъжко…“

Уви, петелът линееше, съхнеше и вехнеше. Гребенът му клюмна и той стана толкова кротък, че дори ми позволяваше да го галя по шията. Съчувствувах му и продължавах да се надявам. Вътре в себе си бях уверен, че той положително ще направи от ярката Тони своя първа любимка.

На третия ден петелът излезе пред прага на бараката и изви врат към слънчевото петно на земята. Ободрих се, но радостта ми се изпари, като видях няколко от най-дългите и красиви пера да липсват от опашката му. Нима кокошките ги бяха изкълвали от яд! Вдигнах глава към тях, но зърнах прастара бабичка на няколко разкрача от кокошарника. Беше майката на Вуцидей, дошла да му донесе хляб.

— Що е? — запита тя, вместо поздрав. — Болнав ли е?

— Нито яде — отвърнах съкрушено, — нито вода пие, а и кокошките не задиря!

Старухата се надвеси над петела, поразгледа го, махна с ръка пред очите му и кротко рече:

— Бре сине, не видиш ли, дека е сляп!

Изведнаж всичко ми стана ясно. Напразно бях повярвал в тая мъжка вярност…