Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Rebu (03.02.2011 г.)

Второто издание на този роман (1962 г.) е със заглавие „Вуцидей“.

 

Издание:

Асен Христофоров. Мацакурци

 

Редактор: Бенжамен Хание

Художествен редактор: Атанас Владов

Технически редактор: Иван Димитров

Корица: Кирил Матеев

Коректор: Милка Колева

Дадена за набор на 5. VII. 1958 г.

Подписана за печат на 4. IX. 1958 г.

Печатни коли: 13–25 Издателски коли: 11

Формат 16,59X84 Тираж 3060

Темат. № 1607 Издат. № 508 Лит. група IV

Книжно тяло 6,05 лв. Подвързия 1,85 лв.

Цена 7,85 лв. по ценоразписа от 1955 г.

 

Държавно издателство „Медицина и физкултура“

Печатница „Профиздат“

Поръчка № 1380

История

  1. — Добавяне

II

Често бях слушал да казват, че младежи, които не са отбили военната си служба, или жени, които не са раждали, или хора в зряла възраст, които не са градили дом, не познават всички прелести на живота. Скоро трябваше да се уверя в премъдростта на последното от тези три твърдения.

Накратко, аз недочаках да се стопи снегът по покривите на столичните многоетажници и побързах да се върна в Мацакурово. Веднага потърсих бъдещите си доставчици и с изненада научавах, че всеки от тях бе преживял някакво премеждие през зимата. Един трябвало набързо да омъжи щерка си и затова продал варта, която бил отделил за мен, друг извършил нещо нередно и бил задържан от органите на властта, а на дългия Косте умрели двата вола и той си купил нови с парите, получени от продажбата на капарираните дъски. Колкото до Васил Каменаря, той чисто и просто не можеше да си припомни поетото задължение. Не знаех къде да се дяна от смайване, но Вуцидей се яви в помощ и ме избави от трудното положение.

— Почерпи ги в кръчмата — рече той, — та белким си спомнят дадената дума…

Тъй и направих. Вуцидей също присъствуваше на първата черпня и всячески се стараеше да ми бъде полезен. Бяхме се събрали в кръчмата след заник слънце и аз наливах виното в чашите, а Вуцидей ту сръгваше някого, ту настъпваше друг по краката и тъй им помагаше да си възвърнат изгубената памет. Алкохолът също допринасяше за това, но въздействието му се оказа твърде нетрайно — на следното утро доставчиците пак бяха забравили подновените обещания. Косте примигваше с хитрите си очички и разправяше нещо за дървения материал, но често млъкваше и навеждаше глава. Тогава млъкваха и другите. След време се досетих, че те постъпваха тъй, колчем към масата ни се задаваше някакъв млад момък с потъмняло от ветрищата лице и ниско остригана глава. Той поспираше за миг, взираше се в очите на Косте и досетил се от внезапно настъпилото мълчание, отминаваше нататък.

— Владо пак че те дере! — рече веднъж Васил Каменаря на Косте.

Косте само повдигна рамене. Вуцидей се наведе към мен и прошепна в ухото ми, че тоя Владо бил син на Косте и се върнал преди месец от казармата, след като отбил военната си служба.

— От нихните е! — поверително добави овчарят. — Ти немой да оратиш с него!

Смътно догаждах смисъла на тия думи, но не им отдадох нужното внимание, защото мислите ми бяха заети с бъдещите доставки на строителните материали. Като разбрах, че доставчиците се опитват да ме изиграят, реших да наема квартира в селото, пък и дебелият сняг вече почваше да се топи из полето, та трябваше да побързам с приготовленията. Щом стана дума за квартира, Вуцидей ме насочи към двама братя, Петре и Ранге, чиито спретнати къщи се издигаха в горния край на селото. Делеше ги висок зид с набучени по него стъкла, остри железа и бодлива тел, предназначени да осуетят прехвърлянето на неканени гости от единия двор в другия. Скоро разбрах, че двамата братя враждуват помежду си, не си говорят и не желаят дори да се видят през стобора. Предпочетох къщата на Петре, защото плевнята на Ранге затулваше гледката към полегатото мацакурско поле и бъдещето ми имение под гората. По тоя начин изведнаж си спечелих ненавистта на Стойна, жената на другия брат.

— Етървата те е подмамила — рече ми тя пред прага, — но она е люта като змия и добро нече да видиш от нея!

Зина се оказа по-тактична и не отвори дума за Стойна до следното утро, когато й поисках малко борина, за да запаля печката в стаичката си. Тя тръгна из двора, каза нещо на вързаното псе, сгълча деверовия си петел, смогнал като по чудо да се закрепи между стъклата и бодлите на зида, после тръгна към дръвника и изпищя сърцераздирателно. Изтичах навън и разбрах, че някой бе отмъкнал боринистата цепеница през нощта.

— Они са, они! — крещеше Зина и сочеше двора на етърва си. — Нейните непрокопсаници са сторили това, ега ги бог убие! — и тя се прекръсти. — Они знаят дека вързувам пцето, коги имаме гост!

Прибрахме се в кухнята при старата баба, която бе дала живот на тия двама братя. Виковете на Зина привлякоха двете й щерки, вече моми за женене, и трите дружно почнаха да одумват всички обитатели на съседния двор, включително кучето и прасето, кокошките и петела. Старухата поглеждаше плахо към тях, попрекръстваше се навремени и накрая зарида.

— Жалиш го, а, вампирице дърта! — викна Зина по свекървата. — Жалиш го ти оня разбойник, ама нечеш да седиш при него, все нашия хляб ручаш!

— Немой, дъще! — проплака старата и се сви на кълбо край печката. — Що да чиня, и он ми е син…

Бях решил да се измъкна незабелязано, но Петре неочаквано се втурна в кухнята — изкалян, с мръсни ръце и полепнала слама по дрехите. Той бе съвсем рус, с почти бели вежди и сини като метличина очички, които искряха от гняв.

— Синджира, синджира са задигнали снощи! — викна той и извърна лице към стената, сякаш виждаше братовата си къща през нея.

— И борината! — проплака Зина.

— А може и полозите да са претърсили! — добави по-голямата от двете й дъщери. — Зер не им е за първи път…

Петре цял трепереше от гняв. Челото му се набръчка и устните му, почти лилави, се разтегнаха в тънка и дълга черта.

— Ега сите потънат длибоко у земи! — викна той, после, дочул риданията на старухата, рязко се обърна към нея. — А ти, вещице проклета — чух го да казва, — да беше го удушила, кога си го раждала!

Бабата писна, той скокна към нея с явното намерение да я ритне и аз побързах да го хвана за ръкава.

— Недей, Петре! — подзех примирително. — Може други да са пакостниците, пък и той да е, нали ти е брат? Без брат се не може!

— Брат! — възкликна Петре, сякаш за първи път слушаше тая дума. — Без брат се не може, казуваш? — и той заклати глава. — Ако беше харно да сме двоица братя и господ щеше да има брат!

Оттеглих се в стаичката си на горния етаж, донякъде убеден от неговата мацакурска логика, но дълго слушах виковете и клетвите им, примесени с риданията на старата жена. Навлякох по-дебели дрехи, седнах пред масата край незапалената печка и пак се наведох над тетрадката с листове на малки квадратчета. Върху тях се мъдреше може би стотният пореден план на бъдещата ми къща, грижливо начертан с подострен молив. Всяко квадратче означаваше двадесет сантиметра в дължина и толкова в ширина, та понякога листът не можеше да побере цялата къща, особено при по-продълговати варианти на първоначалния план.

Изминаха няколко сравнително безметежни дни. В предобедите чертаех планове и слушах крамолите на двете етърви, в следобедите търсех нов доставчик на тухли, защото първият сякаш нарочно се бавеше в ареста. Привечер събирах другите доставчици на почерпка в кръчмата и правех отчаяни опити да въздействувам върху съзнанието на всекиго. За успеха на тези мои усилия се опитвах да гадая по лицето за Вуцидей, стърчащ с глава над другите в края на масата, но все пак в достатъчна близост с половницата. Той обаче имаше лошия навик да държи устата си полуотворена, сякаш готов да се засмее, или да викне гневно по овцете, та трудно догаждах мислите му. Гледах присвитите му, хлътнали навътре очи, които се взираха, без да трепкат в моите, увещавах доставчиците, поръчвах вино, плащах сметката и продължавах да се надявам.

Най-сетне очакваното чудо се сбъдна, и то тъкмо както подобава за всяко истинско чудо — в един ясен мартенски ден, когато южнякът милваше лицето и слънцето се усмихваше от възбог над сияйния планински мир. Всъщност доставчиците излязоха добри хора, надарени с повечко чувство за хумор, отколкото съм могъл да предполагам в началото, и свикнали да се черпят за чужда сметка, когато това е възможно. Пръв се раздвижи Васил Каменаря. Паметта му се възвърна и той пое нагоре по реката с тежък чук на рамо и с длето в ръка. Друг грабна лопатата и тръгна към насрещната Лакатица за пясък, трети се затири към Бели Искър да търси вар, а дългият Косте, с главичка като връхче на игла топлийка връз източеното и жилаво тяло на планинец, едва дочака здрача и хлътна в гората с остра секира под ямурлука. Той бързаше да предвари топенето на снеговете, та безшумно да извози с шейна контрабандно изсечените дървета, които трябваше да избичи в дъски и греди за къщата ми. Признавам, че тия действия на Косте ме смущаваха. Дори се поуплаших, като разбрах, че той трябваше да повтори и потрети нощните си похождения в гората, поваляйки стройни смърчове и борове. Споделих опасенията си с Вуцидей, а той само се усмихна.

— Трай! — рече овчарят. — Трай и се не бой!

— Но гората, тая гора над селото, нали е държавна?

— Море, взеха я, затуй е държавна! — и Вуцидей се понаведе към мен, преди да продължи: — Казуват, дека сме секли без ред, а сега они секат наред…

Под „они“ той очевидно разбираше хората от лесничейството. Погледнах го плахо, а той съвсем се сниши и заговорнически доближи глава до моята.

— Думат из селото — чух го да шъпне, — дека са те изволнили от университето. Вярно ли е? Кимнах с глава изненадан донякъде от поверителния му тон, после се наканих да му обясня, че това бе по моя воля, но той ме прекъсна.

— Щом са те изволнили, дай си ръката!

Тъй рече, после сграбчи пръстите ми в лапата си, разтърси безпомощната ми ръка, раззина уста в усмивка и с бързи крачки щукна в близката уличка.

Поведението му ме озадачи. Впрочем той просто не ми даде възможност да му обясня цялата истина. За добро или за зло, бях спечелил един приятел, но някакво смътно предчувствие ми казваше, че трябва да внимавам. Припомних си поведението на селяните в кръчмата, когато към масата ни поглеждаше Владо, синът на Косте, спомних си и думите на Вуцидей, че момъкът бил от „нихните“, и благоразумно замълчах.

Тръгнах с тия мисли почти наслуки из селото, стъпвайки внимателно в разкаляния сняг. След време се озовах на мегдана и тук някакво огнено петно привлече вниманието ми. Беше Пуна-Шуна, навлякла червен плисиран бръчник с елек от същия цвят и бял нагръдник отпред. Късите ръкави на елека също завършваха с бели тантели, а голите й ръце бяха порозовели от свежия мартенски въздух. Тя ме забеляза, врътна се в миг и се понесе като ладия връз леки вълни. Докато я следвах с поглед, някой застана до мене. Беше Косте, доставчикът на дървен материал — блед, измъчен и унил, навярно от среднощната сеч в гората.

— Те, стана що стана! — едва продума той и примига с едно око, леко извръщайки глава назад. — Ойдоха две овци!…

Зад него пристъпваше горският, унесен в невинен разговор с касиера на лесничейството. Познавах тоя млад самоковец и самоук художник, с когото бях обядвал еднаж-дваж в кръчмата. Побързах да го поздравя, а той се спря и горският застана до него с пушка на гръб.

— Дойдохме да ви проагитираме за кооперативната ферма — подзе самоковецът с дяволита усмивка. — Селяните нещо се дърпат и вашият пример ще ги насърчи.

— Но аз… не съм селски стопанин! — отвърнах в почуда.

Самоковецът се усмихна отново и весели пламъчета лумнаха в очите му, шарени и разслоени като ахатов камък.

— Нищо, това не пречи — бодро продължи той. — Тъй, колкото за пример, да купите две овце за фермата, пък сиронцето и вълната все ще потрябват…

— Тъй де, нали къща ще градиш! — обади се горският с по-интимен тон. — Колко са две овце! Ей и Косте дава две…

Косте се закашля и сведе поглед, но не продума.

Погледнах безпомощно към Косте и от плахия му поглед разбрах, че нямам друг избор. Това бе в интерес на общото ни дело! Впрочем идеята изведнъж ми хареса.

— Добре! — отвърнах развеселен. — Ще купя две овце от фермата, но отсега заявявам, че те ще бъдат последните!

Касиерът стисна ръката ми, горският стрелна Косте с мътни, жадни за сън очи и разговорът приключи. Двамата продължиха нагоре към схлупената сграда на лесничейството, а ние с Косте се гледахме и се разбирахме без думи.

— Той ли те залови? — запитах го след време.

— Он ега го тръшне църната чума!… — А сега, какво ще правиш сега?

— Сега като оточки! — троснато отвърна бракониерът и плю в разкаляния сняг. — Довечера пак че ойда у гората, но барем няма страхове да бера.

— Защо?

— Он вече нече да дойде! Дано ме не види синът, оти че се разлюти…

Поведох го да се почерпим в кръчмата, да полеем и неговите, и моите овце, неволни съучастнички в изграждането на къщата ми и основателки на кооперативната ферма. В кръчмата Косте пиеше и пушеше настървено, ругаеше и се тюхкаше тъй отчаяно, че новината скоро обиколи съседните маси. Свели глави над чашите, селяните зашушукаха и скришом поглеждаха към нас, но никой не приседна край масата ни.

— Толкова ли ти е жал за овцете? — запитах накрая клюмналия бракониер.

— Море, не е за овцете, а туй… Че ги пиша на Владо, зер он е от нихните…

— А защо да не са на твое име?

Той ме погледна, въздъхна еднаж-дваж и отвърна:

— По харно беше да бях платил голяма глоба…

— Тогава считай овцете за глоба — подкачих го примиригелно.

Оставих Косте и тръгнах към квартирата си закопнял с нова сила за бъдещата ми къщичка край гората.