Асен Г. Христофоров
Мацакурци (20)

II

Крадеше и мечката — било направо, било косвено, чрез ръцете на Вуцидей. Тя сякаш бе зачестила посещенията си през пролетта, когато няколко торби с изкуствен тор бяха станали причина да бъде сменен председателя на стопанството. По това време вече две трети от домакинствата в селото бяха включени в кооператива и блокът бе пролазил на няколкостотин крачки под „Бърлогата“. Вуцидей гледаше с привидно безразличие на това настъпление, но роптаеше срещу нарядите. Той наистина отделяше значителни количества месо, мляко и вълна за държавни доставки. Отделяше продуктите и ги представяше най-редовно, но се сърдеше, че големците в селото не признават пакостите, сторени от мечката след определянето на нарядните количества.

— Хич може ли — казваше той, — бива ли хич да сакат вуна за овца, дека е пошла в търбуха на мечката?

И понеже предварително определените наряди трябваше да се изпълняват, той изливаше гнева си върху ненаситната мецана. По някакво странно съвпадение тя почти никога не отнасяше някоя от неговите овце и сякаш нарочно подбираше чуждите шилета, та и кучетата, които подушваха страшния звяр от половин километър, никога не лаеха през тия нощи. На другото утро Вуцидей предаваше на ощетения стопанин било крак, било ухо от изчезналата овца и с това въпросът се уреждаше, поне що се касаеше до него. Той роптаеше против нарядите, но ги изпълняваше точно и срочно, макар да допълваше количествата с месо и вълна от чуждите овце!

Еднаж мечката наистина дойде посреднощ и удави една от неговите брави. Той ме извика на разсъмване и ми показа изтърбушената овца. Успял да я отнеме от мечката като хукнал с тояга в ръка подир нея, увличайки и кучетата с личния си пример. Те й препречили пътя, тя поизостанала, но не изпускала овцата, а той я настигнал и стоварил цепеницата върху гърба й. Мислел, че ще се нахвърли върху него, но едно от кучетата я захапало за задния крак и тя побягнала. Беше страшно сърдит, просто ръмжеше и сумтеше, докато говореше, после стискаше челюсти, приспиваше устни и гледаше тъй страшно, че не можех да не повярвам на думите му за бягството на мечката.

Привечер в тоя ден бях тръгнал за гъби в гората отвъд параклиса и Селската река. Докато крачех насам-натам, надничайки ту под една, ту под друга смирика, нещо изръмжа наблизо. Сетих се за мечката на Вуцидей и се стъписах. Преценила събитията от прежната нощ, тя навярно идеше да си отмъсти на овчаря. Уви, нямах нито тояга, нито ръката на Вуцидей! Спрях на място и се огледах наоколо. Веднага зърнах тъмния й силует отвъд гъстите клони на бодлива смирика. Тя сякаш се криеше зад тях, за да се порадва по-дълго на обзелия ме страх, преди да пристъпи напред и да ме повали само с една лапа. Нямаше накъде да бягам. Близките борове бяха твърде високи, рядко дебели и с много гладки стебла, без нито един пречупен клон по тях, а краката ми, натежали невероятно много, просто отказваха да ми служат. В следния миг тя пак изръмжа, задърпа се насам-натам и цялата смирика се раздвижи пред очите ми, преди да ги затворя.

Но не биде! Писано ми било още да поживея. Мечката изведнаж изрева — силно, страшно и продължително, както реве магаре. Отворих очи и познах дългоухото добиче на Иван Темерудката, по това време притежател на единственото магаре в селото. Той бе го купил наскоро, когато бе станал председател на селсъвета след изключването на председателя на стопанството. Докато въздишах с облекчение, Темерудката се зададе в тъмата и освободи добичето, заплело поводи в клоните на смириката. И двамата се посмяхме — той повече, аз по-малко, — после разменихме мисли за мечката на Вуцидей и за другите мецани, които го спохождаха негласно, без дори да събудят кучетата на овчаря.

— Хитрец е он! — рече Темерудката. — Че хитрува месец, че хитрува година, па че падне у клопката, като председателя с тора…

— Дано вие младите да я оправите! — казах и за трети път драснах клечка кибрит, преди да запаля цигарата.

— Я не съм от най-младите, но не съм и от дъртите — продължи събеседникът ми. — Сега се надяваме на Васко, партийния секретар. Ега он поведе младите…

Подучени от тоя Васко, когото познавах съвсем бегло и помнех заради гъстите му, свлечени надолу мустаци, младежите и девойките изкопали седемнадесет силажни ями с доброволен труд в празнични дни. Те постегнали и оградата на стопанския двор, засадили стотина дръвчета в долния край на двора, прекарали и вада през него.

— Харно ги е повел — рече накрая Темерудката, после се замисли и добави: — Ега не се провали!

Доброто пожелание идеше от дълбочината на сърцето му, но нещо в гласа му ми подсказваше, че работите в стопанството още не са потръгнали, както трябва. Той яхна добичето и изчезна в мрака, без да се тревожи за мечката.

Няколко дни наред подир тая меча история се навъртах все край къщата. Занимавах се усилено с физкултурна дейност, със скритата надежда да закрепна и заякна, та при нужда и аз на свой ред да мога да размахам тояга връз гърба на някоя мецана, както бе сторил Вуцидей. Всъщност прекопавах едва поникналите картофи в двора на „Бърлогата“, но понеже покривах една трудова норма в три последователни дни (отделно и независимо от силните болки в кръстта през нощите), собственото ми достойнство налагаше да считам труда си за ежедневна гимнастика. После, когато цялата нива бе прекопана, оставих баба Минка на стража в „Бърлогата“, подбрах едно момче от селото и двамата тръгнахме на екскурзия към началните притоци на Леви Искър.

Илийчо бе ученик в самоковската гимназия. Умен и даровит момък, но все пак мацакурец. Докато вървяхме по пътя край Селката река, който щеше да ни изведе до билото на Тънкия рид, той ми разправяше какво бе чел и към кои предмети изпитва по-силно влечение.

Занимаваха го предимно обществените и философските науки, а това ме радваше. Уви, дъхът ми почти замря, като го чух да казва, че в цялата гимназия нямало достоен за него учител! Тъй бил заявил преди две години и в Мацакурово, в деня на тържествения акт на прогимназията, когато му дали свидетелство с пълно отличие и го обявили за първенец на випуска. Единствен даскал Итко се поразсърдил, но не го набил…

След двучасов ход възлязохме на билото. Пред очите ни се откри прекрасна гледка към Йозола и едноименното езеро под върха, с някогашната дивна смърчова гора. Сега тя чернееше мрачна и печална, запалена преди време от мацакурци и сръбскоселци, за да отмъстят на столичани за откраднатите води на Искъра. Същинска гробница от черни смърчови стебла! Долу, далече под нас, едва личеше кантонът на пазача, който охранява водохващането в клисурата на Леви Искър. Порадвахме се на гледката и се спуснахме почти по хоризонтала към Плочите — терасовидни речни прагове, плувнали в разтопено сребро и отделени един от друг чрез грамадни врящи вирове с много пяна, свежи пръски и безброй елмазени капки във въздуха.

Гледката бе същински пир за очите, докато се хранехме със сухоежбина в сянката на огромен бук край един от тези вирове. Предъвквахме сухите залци и гледахме как проблясва във въздуха златиста пъстърва, стрелнала се право нагоре от дълбочината — сияйна в лъчите на слънцето и искряща от елмази, — за да прескочи високия праг, и да цопне отвъд, в огледалната повърхност. Но, трябваше да бързаме.

След време наближихме ниска клекова гора по хребета на запад от Горна лява река. Умората надделя над разума и двамата с момъка решихме да се спуснем косо през гората, провирайки се от една полянка в друга, за да скъсим пътя. Вяхме забравили, че в Рила най-късият път е винаги дваж по-дълъг и трижди по-труден!

За половина час напреднахме към стотина метра по нанадолнището, сред почти непроходимите джунгли на клека. Вървях напред, провирах се между жилавите клони и едва измъквах раницата изпод тях. Най-сетне се добрах до малко открито дере, много стръмно и дълго не повече от десетина метра. Илийчо застана до мене и ме погледна с ням въпрос в очите. Той бе загубил донякъде предишната си самоувереност. Заспусках се надолу, петимен да проверя дали няма изход отвъд дерето. Още с първата крачка се спънах, паднах и се търкулнах на няколко пъти през глава, все с раница на гръб, изпитвайки страшни болки от ръбестите камъни. Залостих се в клека и затворих очи, премалял от болки. Смешно, наистина, но имах чувството, че съм умрял!

Когато се разсеяха тъмните и червени кръгове пред очите ми, Илийчо стоеше все там, високо над мен, кацнал като щъркел на самата чучка, блед като смъртник и с изцъклени очи. Помислих, че трябва да съм цял в кърви, за да ме гледа тъй уплашено, и неволно прекарах ръце по лицето. Те бяха чисти — малко поизцапани и изподраскани, но не и почервенели от кръв.

— Поударих се малко — едва промълвих колкото от болката, толкова и от срам. Момъкът дори не се усмихна. Гледаше все тъй втрещено към мене и някъде отвъд.

— Нищо ми няма! — рекох да го успокоя и се опитах да стана.

— А мечката? — отвърна Илийчо и преглътна. — Не видя ли мечката? Ти бухна баш върху нея! Ей накъде побягна…

Болките изчезнаха в миг. Изправих се някак на крака и се дръпнах малко назад. Върховете на клека се клатушкаха на тридесетина крачки под нас. Наистина неприятно съседство! Поразговорихме се с момъка, взаимно признахме колко сме уморени и решихме да поемем обратния път. Закрачих нагоре, без да обръщам внимание на болките в коляното, изпълнен с радостна предвкусица на удоволствието, което щях да изпитам, като гледам как пламват страните на баба Минка от разказа ми. Колкото до Вуцидей, не бях уверен дали ще ми повярва.

— И тя ще те помни! — рече по едно време Илийчо, сякаш доловил мислите ми. — Трябва да беше заспала под клоните. Изръмжа и щукна в клека. Беше с тъмна, почти черна козина…

Тъй се разговаряхме чак до „Бърлогата“. Колкото и егоистично да бе, предпочитах той да бе паднал, а аз да бях видял звяра…

Нея вечер баба Минка потръпваше до късно в кухнята на „Бърлогата“, смаяна и възхитена от разказа ми. Тя си припомни една подобна случка с младото селско биче, станала неотдавна в гората край Надарица. Бичето било задрямало в тревата, мечката го издебнала и почти го яхнала, а то хукнало като куршум по шосето към селото, уплашено до смърт и с раздрани слабини…

— А не знаеш ли Георги Дурака? — запита ме тя и подхвана друга история. Право на запад от „Бърлогата“ и току отвъд Грековица се шири голяма поляна, принадлежаща преди време на някакъв дядо Мите от селото. Напоследък в нея израснаха дълги и грозни бараки, покрити с керемиди и измазани с вар, която попива влагата на мочурището в долния край на поляната, а при посилци дъждове и здравето на децата от столичните училища, които летуват в тях. Тъй ще бъде дорде някой се сети да дренира поляната. Една печална случка превърнала дядо Митевата ливада в Меча поляна. Една вечер тук дошли двама ловци от селото, за да причакат появилата се мечка. Георги, по прякор Дурака, се покачил на висок бор в горния край на поляната, а неговият другар застанал на пусия в долния край. Като му доскучало подир няколко часа, последният се предвижил тихо нагоре, но пътьом решил да се пошегува с Георги и навлякъл кожуха си с козината навън. Наистина неуместна шега! Той пролазил до дървото и изръмжал зловещо, а другият, напълно достоен за прякора си, гръмнал по него и го убил на място.

Георги Дуракът се навъртва и сега в селото, най-вече из площада и край кръчмата. Висок, много плещест, винаги небръснат и с вяла усмивка на лице — като куче, което се присламчва и гузно маха с опашка, не разбрало още дали ще получи корица хляб или гол ритник, — той живее някак без да работи и почти без да яде, подслонен като вардианин в самата сграда на селсъвета, за да пази служителите от злосторници!

Хиляди туристи, които минават през Мацакурово на път за Мальовица, познават другата и далече по-прославена Меча поляна, от която се разкрива дивна гледка към двуглавия връх. Днес тук стърчат самотните бараки на Централния алпийски лагер, но някога в тая поляна са станували дърварите от Мацакурово, оголили част от източния скат на хубавия рид. Еднаж през май 1933 година тук дошъл Димитър Илиев с племенника си Рангел и още един техен съселянин. Разпрегнали воловете, наклали огън и вече се канели да вечерят, когато нещо изпращяло в гората. Димитър взел пушката и тръгнал нататък. Мечката сама се показала пред него и той гръмнал по нея. Изревал страшният звяр, търкулнал се от болка, но пак се изправил на крака и побягнал в сумрака. На утрото тримата тръгнали да дирят мечката, а тя изведнаж се изправила на два крака и пак застанала пред пушката на Димитър. Куршумът само я одраскал, колкото да я накара да зареве от яд в лицето на смутения дърварин. Дорде той да се опомни, тя изтръгнала пушката от ръцете му, захвърлила я встрани, прегърнала го с предните си лапи и го повалила на земята. Тоя път заревал Димитър, но заревал тъй, че двамата му другари побягнали от страх. Мечката драла месата му с ноктите на задните си лапи, а той се гушел в гърдите й и продължавал да крещи. Тогава племенникът му се окопитил, взел брадвата, припнал към боричкащите се и с все сила я забил в хълбока на звяра. Опитал се да я изтръгне, за да нанесе втори удар, но острието било хлътнало между ребрата и той напразно опъвал държалето.

Мечката сама му помогнала. Тя захапала дървото и изтръгнала стоманата от тялото си, а от раната бликнала силна струя кръв. Смаяният племенник на Димитър не усетил как се намерил в прегръдките на мецаната. Тя го повалила и цяла се проснала връз него, навярно усетила, че силите я напускат. Встрани лежал Димитър, потънал в кърви, с раздрани дрехи и меса, почти примрял от страх. Поотворил очи и първо зърнал окървавената секира, после и племенника си под мечката. Приповдигнал се с мъка, грабнал брадвата и със сетни сили я забил право в челото на звяра. Мечката дори не изревала. Само приритала и се отпуснала връз другия, смазвайки го с тежестта си. Нещастникът едва успял да се освободи от прегръдките на умрелия звяр. Колкото до Димитър, той бил в безсъзнание. Третият ги гледал нейде от гората.

Привечер докарали Боримечо и неговия племенник в селото. Пред дома на първи се насъбрали много хора, предимно жени, и всички тръпнели от адските стенания на нещастника, когато фелдшерът промивал раздраните му слабини с газ. За да не се гърчи от болки, тоя мацакурски Ескулап прекарал яко въже около краката на болния и вързал краищата за подпорите на нара. Приблизително тъй постъпват и някои опитни селяни, връзвайки краката на конете, преди да ги скопят. Като видели действията на фелдшера, жените се спогледали многозначително, а съпругата на Боримечо писнала до бога.

— Немой се вайка, мари! — думали й съседките. — Хич немой да се кахъриш! — заутешавали я те една през друга. — Он че си умре, за една нощ че си умре…

Те очевидно считали, че фелдшерът ще превърне якия Боримечо в безпомощен евнух!