Асен Г. Христофоров
Мацакурци (9)

III

Цели сто дни не отидох в София през тази първа зима и само нарядко слизах в селото. Превеждах през деня, размишлявах в сумрака и мечтаех до късно през нощта. Дойде ден, когато привърших превода и трябваше да го отнеса в издателството. Предадох ключовете на баба Минка и заминах за столицата, изпратен с отчаян лай от вързания Лишко. Това бе първата ни раздяла!

В столицата пристигнах въодушевен, но скоро угасна и сетната искра на тоя неочакван възторг. Наистина, градът се бе разхубавил за една година и грамадните витрини на новите магазини мамеха погледа отдалеч, но гъстите мъгли ме задавяха и вонещите пушеци караха очите ми да сълзят. Предадох превода, нагърбих се с някаква по-дребна поръчка от тоя род и потърсих приятелите си. Уви, те ме разочароваха! Думите и особено погледите им ме караха да се чувствувам някак неловко. „Опак човек!“ — четях в очите им. Напразно им говорех за красотите на природата, напразно се позовавах на Русо и даже на Спиноза. Те само поклащаха глава, а един видимо трепна, когато покрай другите прелести на смърчовия лес споменах и кукувицата в гората. Той навярно мислеше, че кукувица се е вселила в главата ми. Затова съкратих престоя и побързах да се върна в „Бърлогата“.

Най-студените и мрачни зимни дни бяха преминали. Слънцето все по-често грееше от синьото небе и снегът се слегна от гърди до колене. Показаха се и зелените връхчета на младите смърчета, които бях засадил прежната пролет. Вече не трябваше да разбивам с мотика заледения почти до дъно поток, за да наточа малко вода. Оживи се и полето. Често се мяркаха коли с оборски тор, посрещани и изпращани с лай от Лишко. Селяните стоварваха гюбрето на купища по нивите. От него се вдигаше пара и тя мамеше премръзналите врани. Лисици също се навъртваха край димящия тор, за да ловят мишки. Слагах ските и тръгвах към тях с пушка на гръб, но те побягваха към гората. Разочарован, стрелях по враните.

Понякога зайче подскачаше из двора, тръгнало да гризе корите на ябълковите дръвчета. Лишко го пропъждаше с лай и го подгонваше към зелените смърчове в гората. Той лаеше и по вълците, които се спускаха по дирите на шейните, извиващи току край параклиса. Лаеше по тях от насипа пред кухнята, без да се отдалечава от къщата. Двамата с него бяхме открили оглозганите кокали на четири сърни, намерили смъртта си близо до лятната бачия на Вуцидей. Тъжна и ужасяваща гледка! Кучето настръхна от алените петна по снега, усети миризмата на хищниците и сякаш разбра, какво го очаква, ако не се пази от тях. Чудно бе как те не го измъкнаха някоя нощ от колибката му, вместо да вият от глад в смълчаната гора. А виеха, продължително, отчаяно и зловещо…

Случваше се по пътя между двора и параклиса да мине самотен дърварин. Час по-късно в глухата гора отекваха тъпите удари на секирата, а след време долиташе рязък и стъргащ шум — дървото се сгромолясваше и чупеше клоните на още живите си събратя в гората. На другия ден селянинът пристигаше, впрегнал воловете в шейната, и с мъка извозваше трупите надолу по хлъзгавия път край „Бърлогата“. Той навярно — градеше къща и бе получил разрешително от лесничейството, та затова действуваше посред бял ден. Други идваха през нощта, отсичаха по някое дърво, изкастряха клоните и помъкваха стеблото към крайните къщи на селото, влачейки го в снега. Преструвах се, че не чувам ударите на секирите и се спотайвах в кухнята.

В една от тия нощи, по-тъмна и мъглива от другите, някой потропа на вратата. Беше Косте — премръзнал и с брадва в разкървавената си ръка. Тръгнал да отсече няколко по-тънки дървета за бичмета, но се наранил в тъмата и дошъл при мене да превърже ръката си. Беше сърдит и мълчалив. Поразпитах го за едно-друго и отворих дума за Владо.

— Немой да ми оратиш за него! — прекъсна ме Косте и веднага посегна към кутията с цигари.

— Защо? Какво е направил?

— Сака да подпали чергите на хората! — и Косте плю на пода. — Кооперативно стопанство ще правят у селото и он ходи от каща на каща да агитирува селяните!

Бях дочул новината от баба Минка, но не знаех, че Владо е един от инициаторите.

— Като псе че го напъдя от домата, ми! — продължи бракониерът. — Сака да се дели с батя си, а я им не давам ни една нива. „Тъй да знаеш“, казувам му, „дорде съм я жив и нивите са мои, и кащата е моя, и конете, и всичко!“ Нека гол да върви при них, зер и они са вси голтаци като него…

Опитах се да кажа нещо в защита на Владо, ала Косте ме стрелна сърдито с поглед. Реших, че моментът не е подходящ и го запитах за сватбата на сина му.

— Я не съм съгласен! — отсече той.

— Защо? Владо казваше, че момата била много добра.

— Може и харна да е, ама нали нечат да се венчават у църква? Я тъй ли съм взел майка му, тъй ли съм я довел при свекър и свекърва, хемен направо от улицата? — и Косте наведе глава, потънал в мрачни мисли.

Дълго мълчахме, после сварих по чашка кафе и в непринуден разговор с бракониера разбрах колко много държеше той на Владо, когото ценеше повече от по-възрастния му брат. В главата на Косте нямаше нито мисъл за двете му дъщери. Те сякаш бяха чужди на сърцето му, задомени и отдавна отделени от къщата. Хитър и прозорлив, той вярваше в доброто сърце на Владо, ценеше похватността му и разчиташе при него да прекара старините си. Затова се тревожеше и ядосваше. Тъй го изпратих към полунощ — неутешим и непримирим. Ръката го наболяваше и той не можа да отнесе отсечените дървета, но ми заръча да ги прибера на другото утро.

Заредиха се няколко ясни нощи, но към средата на март гъста и влажна мъгла легна над долината и не се вдигна цели три дни. Студът натрупа скреж по клоните на дърветата и отдалеч те приличаха на захаросани сладкиши с гигантски размери и най-прочудливи форми. Мъглата се стелеше из полето, а всеки шипков храст и всяка оголена от листи джанка сякаш се предвижваше напред и пак оставаше назад, досущ като загърнат в ямурлук човек, който се спотайва и дебне.

Гъстата мъгла сякаш бе сковала снега и по него можеше да се ходи, без да се затъва. Затова не се изненадах в утрото на един от тези дни, когато в Заснежената поляна между двора и параклиса спря кола, теглена от два коня. Селянинът очевидно бе предпочел колата пред шейната, защото снегът бе изтънял в долния край на полето. Млада жена вървеше редом с него. Тя разпрегна конете край поляната, а той разтегли колата и постави задния колесник почти в края на разтока. Разбрах, че ще товарят трупи и зачаках. Ясно виждах всяко действие на двамата от прозореца на кухнята.

След време запотените коне довлякоха и последните две дървета до поляната. Жената откачи синджирите, мъжът покри конете с чулове, после двамата се заеха да товарят трупите. Работата бе тежка, почти непосилна за младата жена. Тя едва удържаше лоста и едно по-тежко и дълго дърво все се свличаше към нейния край на колата. Човекът, който можеше да бъде неин баща, викаше по нея, ругаеше я немилостиво и дори я блъсна един-два пъти, а накрая грабна дългия жилав камшик и почна да я налага с него. Жената скръсти ръце и сведе глава, без да се брани. Тя дори не извика от болка; когато той стовари камшика по разголения й врат.

Не се стърпях, изтичах навън и бързо тръгнах към тях. Като ме видя, човекът остави камшика и се засуети край колата. Мълчаливо им помогнах да натоварят трупите, поглеждайки скришом към жената. Тя бе много млада, с хубави сини очи, все още плувнали в сълзи. Когато привършихме товаренето и аз вече се канех да се прибера в къщата, баба Минка Пощальонката се зададе отдолу с торбичка на рамо и тояжка в ръка. Човекът сякаш не я забеляза. Той бързаше да впрегне конете и поемаше ту единия, ту другия каиш от ръцете на жената. Зърнах венчалната й халка и се озадачих.

— Тате — подзе тя, обръщайки се към селянина, — по ръката ти има крови!

Ръката му наистина кървеше. Тя свали шамията си и сама превърза болното място, после впрегна другия кон и подкара скърцащата кола към селото. Той кимна с глава и мълком тръгна подир нея. В това време Лишко изприпка и посрещна старицата.

— Познаваш ли ги? — запитах я след поздрава.

— Па може ли хич да ги не зная! — почти възкликна тя. — Он й е свекор, а момчето й от лани е войник.

Разправих й за побоя, но баба Минка не се трогна.

— Че търпи, ами, що ще да чини! — отвърна тя, после заразтваря торбата с хляба и месото. Пощальонката пак одумваше за нещо снаха си, но аз не я слушах. Не можех да откъсна мисълта си от тая дребна на вид случка. Дори животното се брани при побой или поне се опитва да се закрие, а младата жена бе скръстила ръце и свела глава като за молитва сред полето. Не се стърпях и пак отворих дума за тях.

— Ти пък! — и баба Минка ме погледна над очилата. — Нали ти рекох, дека й е свекор… Он е чорбаджията, он й дава хлебо… И да я бие, она че трае! Ако сака да я пипне, она пак че трае…

— А мъжът й? — запитах нерешително. — Нали все някой ден ще се върне от казармата! Тогава?

— И он че си трае…

Разбрала недоумението ми, баба Минка се усмихна, после въздъхна. Това бе тиха почти сподавена въздушна, събудена от смътния спомен за безброй страдания, мъки и непосилно женско тегло. Гледах старицата с широко отворени очи, сякаш я виждах за първи път, а тя пак въздъхна. Безброй пъти бе въздишала през дългия си живот и вече знаеше, че колкото и да се труди, колкото да се грижи за всички и за всичко, колкото и да не поспира за миг, макар да подгъва колене от умора, жената в Мацакурово е робиня и на свекър, и на мъж, и на син, робиня и на добитъка и дори по-малко на почит от една мършава крава. Какво друго й оставаше, освен да въздиша? На душата олеква с въздишката, както олеква и на земята с първия повей на южняка…

— Та белким забовари Кечо? — запита баба Минка след време, сякаш отгатнала мислите ми.

— Ете и он не уби затуй баща си…

Познавах тоя нещастник, глух и почти ням, прехвърлил четиридесетте, но твърде хилав след годините, които бе прекарал в затвора. Бях го повикал прежната пролет в дома на Петре, за да насече половин кубик дърва. Разбрахме се отчасти с думи, отчасти със знаци и най-вече с писана реч — Кечо винаги носеше бележник и молив в джоба на тънките си чешири. После, когато насече дървата и си тръгна с парите в ръка, той поспря неуверено пред по-малката дъщеря на стопанина и й рече нещо със своя гърлен и неясен говор.

— Давам тебе два лева, цункам та! — чух го да казва на момичето, а то се заливаше от смях.

Някога Кечо бил здрав момък с доста ясен говор. В селото отдавна се носела мълва, че баща му бил скътал жълтици отпреди Балканската война. Строг бил той и вечно се карал на двамата си синове. Те живеели в ниска, схлупена къщурка, а старият все не давал пари да вдигнат нова. Въпреки това, помамена от мълвата за жълтиците, една от най-хубавите моми в селото се омъжила за Кечо. Не той, а сам бащата избрал невястата, защото такъв бил редът в онова време. Дори свекърът давал откуп за момата.

— А сега ойдат у общината и се разпишат! — рече сякаш на себе си приказливата бабичка.

Младата невяста се разцъфтяла в схлупената къща, а Кечо ставал от ден на ден все по-намръщен. Момци от селото, все негова пора ергени и най-вече Митко Калинката, взели да шушукат помежду си. Кечо, нали бил глух, не чувал думите им, но те му дали да разбере, че старият задирял невястата. „Па виж — казвали му тия луди глави, — те сия ден тебека прати с овцете, а он пойде с нея за клек у гората! Оти не идете двама за клек, а она да пасе сегмало?“

— Митко Калинчовия, он е виновен, он че му бере грехо! — продължаваше баба Минка.

„Като задиря невястата — рекъл му еднаж Митко, — нека барем жълтици да ти даде!“ Искал Кечо жълтици, но старият не давал. „Нямам — казвал, — от дека да ги найда!“ После се сърдел и хокал сина си.

Ден-два по-късно двамата тръгнали към Надарица да съберат камъни за градеж в гората — там, гдето някога се издигало старо селище. Поработили до пладне, нахранили се и легнали да подремнат. Заспал старият. Нещо кипнало в изтормозената душа на Кечо, той грабнал тежкия чук и смазал главата на баща си. После откарали отцеубиеца в затвора.

— Дор седем години лежа, па го пуснаха — заключи бабичката.

— А невястата, какво стана с нея?

— Она побягна у градо, зер много я одумваха…

Виновна или невинна, те не можеха да не я одумват, за да потвърдят за лишен път, че теглото на селската жена е по-голямо и от теглото на добичето.

Излязох навън. Денят бе все още сив и мрачен — като разказа на баба Минка, Мъки, навред мъки, цяла планина от мъки! Чудното е, че в тях човек сякаш вижда само своята. Той се гнети, просто изнемогва от терзания, докато изведнъж дочува нечия въздишка и тя го сепва. Тая чужда въздишка сякаш извира от някакъв огромен и бездънен океан на мъките, в който могат да потънат много планини. Тогава чуждата въздишка стопля сърцето му и то прелива от любов към всички хора, забравило за миг собствената си болка!

Баба Минка замина на другото утро, а с нея си отиде и мъглата. Подгонена от слънцето, тя се раздвижи, пролази по долчинките и нагоре по зелените ридове, после се скри в снеговете по билото. Пак настъпиха свежи и ясни дни, предвестници на пролетта, която още се бавеше. Слънцето пареше и разтопил на места навеяния в дерето сняг. Потокът весело бълбукаше и бистри като сълзи капки се изцеждаха от керемидите на покрива, а по клоните на смърчовете в двора пак зачуруликаха пойни птички. Гората още тъмнееше и не бързаше да навлече светлозелената окраска на младите филизи, но се възправяше бодра и свежа в края на полето, огряна от слънцето и приела отблясъка на едрозърнестия сняг. Понякога бели пухкави облачета пролазваха в синевата над Дамга и Кабул, сливаха се, отново се разкъсваха и пак се гонеха, за да се разнищат в лъчите на пролетното слънце. Идеше, идеше пролетта! Тя идеше с крилете на първите щъркели, които прелетяха над полето и накацаха по старите познати комини в селото, идеше и с топлия повей на южняка, повел уханието на далечни задморски земи, идеше и с първите минзухари, пробили тънката снежна покривка и разтворили бледолилави чашки към усмихващото се слънце.

Колко е хубаво да вдишваш свежия пролетен въздух с пълни дробове, да чувствуваш как и в теб пролазва мъзгата, която събужда гората след дългия зимен сън, и да се радваш с ясни очи на свежата красота на природата, тая вълшебна церителка на всяка болка и тъга!