Сузан Форстър
Безсрамна (9)

Глава девета

Ню Йорк

Осветлението в манхатънския ресторант беше ниско, приглушено и навеждаше на мисълта за тайни романтични връзки в скрити ъгълчета. Менюто беше европейско, а обстановката — артистична и все пак студена. Мебелите и порцеланът бяха черни, покривките — млечнобели, а приборите — блестящо златисти. Всяка маса беше украсена с нежна бяла лилия, но атмосферата в помещението се създаваше от останалите акценти, макар и разположени пестеливо. Това бяха старинните пиринчени украшения и червеният цвят от питейните заведения по време на сухия режим, които напомняха за сексуалността на двадесетте години от нашия век. Претенциозност се излъчваше от всяка литография и от всеки абажур с марката „Тифани“.

В тясно сепаре встрани от главния салон седеше сама на маса хубава брюнетка и въртеше в ръка кристална чаша с пенливо шампанско. Пръстите й галеха гладките стъклени фалически линии, сякаш това беше играчка за възрастни, и целият й вид внушаваше усещането, че вероятно би искала да влезе в непозволен плътски контакт с нея, ако не се появеше нещо по-добро.

Имаше вид на превъзходна манекенка е високите си и остри черни токчета, късата пола и мъжкото сако. Три перлени наниза, които изглеждаха истински, украсяваха тънката й шия, а на ревера й бе забодена розова пъпка. Приличаше на Джезабел^[1] на деветдесетте години: в нея имаше класа и точно толкова вледеняващо презрение, колкото е необходимо, за да накара устите на мъжете да се изпълнят със слюнка. Никой не го знаеше по-добре от нея самата. Посочете й някой жив мъж, който да не обича дръзките, сексапилни кучки, и тя ще ви покаже, че тестостеронът му не функционира по-добре от нефтените кладенци в Западен Тексас.

Тя, доста често вдигаше очи и поглеждаше към един джентълмен на около петдесет години, седнал на отсрещната маса от другата страна на сепарето. В момента той беше напълно погълнат от натрупания върху миниатюрна препечена филийка хайвер — занимание, което поставяше под въпрос активността на неговите хормони, особено след като тя настоятелно се опитваше да привлече погледа му още откакто бе влязъл тук. Тя открито флиртуваше, когато и да погледнеше към нея, но той сякаш не забелязваше бавните й, предизвикателни усмивчици, съблазнителните крака и галещите пръсти. Очевидно беше дошъл моментът да разклати спокойствието му.

В далечния край на сепарето на маса в ъгъла седеше млада двойка. Двамата бяха изцяло погълнати един от друг. С тях клиентите в сепарето се изчерпваха. Брюнетката прецени възможностите си. Да изпусне кърпичката си би било прекалено префърцунено, въпреки че страшно би й харесало безочието на подобна постъпка, но пък да го зашлеви би било твърде рисковано на такова публично място. Макар че имаше нужда от нещо, което да прикове вниманието му към нея, не й се искаше да я изхвърлят от ресторанта за неприлично поведение, не и след всички планове, които бе кроила, за да подпомогне кариерата си.

И точно тогава й хрумна идеалното решение. Имаше ли мъж на този свят, който би могъл да устои на жена, паднала на колене?

Брюнетката подръпна висящите си обеци от черен кехлибар, взе си чантата и стана, сякаш се готвеше да отиде до тоалетната. Докато минаваше край разсеяния джентълмен, тръсна дългата си до раменете коса и обеците й паднаха на пода до белите ръбове на покривката, с която бе застлана масата му. Тя коленичи, без да каже дума, за да ги вземе, огледа се да види дали някой не я наблюдава и после се пъхна под дългата до пода покривка.

Изкиска се тихо от задоволство, след което се настани между V-образно разположените му крака и извади от джоба на сакото си шивашки метър. Яките му бедра и скъпият панталон сякаш й шепнеха: „Ела при татко, миличка.“

Дъглас Естърбаум, президент и изпълнителен директор на най-големите брокерски къщи на Уолт Стрийт, току-що бе сложил със златната лъжичка блестящ хайвер от белуга върху тънката като вафлена кора триъгълна филийка. Готвеше се да добави върху хайвера малко сметана и настърган лук, а после да мушне деликатеса в отворената си уста, когато осъзна, че нещо не беше наред. Челюстта му увисна.

Ръката с хапката хайвер застина във въздуха и вниманието му се прехвърли върху друга част на неговото тяло. Копринените му крачоли прошумоляха, сякаш под масата се бе прокраднал вятър и танцуваше там. Усещането беше забележително, като че ли нещо се плъзгаше под крачолите му и се насочваше право към неговия…

На продълговатото му патрицианско лице с остри и грубовати черти се изписа изумление и в следващите секунди очите му се ококориха и в тях се появи учудване, тъй като шумоленето ставаше все по-явно и по-ясно доловимо. Много лесно би било да се убеди, че си е въобразил усещанията, причинени сякаш от хладен бриз, ако те не бяха толкова настоятелни. Но нещо го галеше — нещо като копринено перо, което го докосваше по твърде перверзен и все пак много приятен начин. Той не беше от хората, които са свикнали да се наслаждават на усещанията, освен когато ставаше дума за храна, но и никога не бе изпитвал нещо чак толкова невероятно. Докато перото пълзеше нагоре, нервите му възбудено се изопнаха, задникът му се стегна и мислите му се насочиха към онова, което щеше да се случи. Накрая от гърлото му се изтръгна стон и в същия момент хапката с хайвер се изплъзна от пръстите му.

Когато най-сетне успя да се овладее, той повдигна покривката и погледна отдолу. Посрещна го прелъстителната усмивка на прекрасно същество, разположило се в пространството между бедрата му. То престана да прави онова страхотно нещо с долната част на тялото му — каквото и да беше.

— Здрасти — рече тя бодро. — Казвам се Шелби Флъд, консултантката по външността, която от миналата Коледа се опитва да си уреди среща с вас, спомняте ли си? Ако ми дадете само още минутка, ще приключа с измерването на чатала ви — тя пусна крещящо розовия си метър от извивката на бедрото към слабините му. — Ъммм, да, малко повече място на чатала, струва ми се.

Естърбаум я зяпна с нямо изумление. Странно, но въпросът, който най-вече занимаваше ума му, наистина беше дали си я спомня или не. Той се гордееше със способността си да помни имена и лица — способност, която беше удивителна сама по себе си, като се имаше предвид колко много хора се стремяха към вниманието му всеки Божи ден. Но каквото и да си докажеше сега, не беше от значение, откъдето и да го погледнеше. Тази жена нямаше никаква връзка с това. Ако бе наминала към офиса или бе спряла до масата му в „Льо Сирк“, както повечето хора, които искаха услуга, той щеше да има позната отправна точка, а също и визуални подсещащи детайли. Но така, докато гледаше между отворените си крака хубавото й лице, толкова близо до неговия…

Тя бавно прокара пръсти по ципа и поспря на дръжката му, сви устни и започна да го разкопчава. Пръстите й го галеха и от удоволствието той започна да пулсира и да набъбва.

— Божичко — измърмори тя, — страхотен си. Мисля, че ще ни трябва много повече пространство.

Устните й бяха нацупени и мокри, тюркоазните й очи блестяха. А дългите й червени нокти не бяха, е… напълно непознати.

— Шелби Флъд, нали така? — рече той дрезгаво. — Разбира се, че те помня.

— И аз така си помислих — с ослепителна усмивка тя насочи вниманието си към по-неотложния проблем: твърде тесния му чатал. След малко Естърбаум остави покривката да падне. Хапките и хайверът бяха напълно забравени и той се взираше в отсрещната стена с отнесен, размътен поглед, в който се четеше удоволствие.

Шелби Флъд обичаше да наблюдава как спят мъжете, постигнали невероятен успех. Тяхната беззащитност по време на сън я караше да се чувства силна, а тя се захранваше със сила — нейната собствена и на другите. Знаеше от опит, че повечето преуспели мъже — особено онези, които сами са постигнали успеха си — са с мозъци като стоманени капани. Те винаги са нащрек, винаги са бдителни и внимават да прикрият собствените си задници, докато изучават врага. Параноята е често срещано явление в коридорите на властта и властимащите ревниво пазят позициите си. Но когато властимащите спят, те са беззащитни като бебета и открити като всеки друг човек. Безсъзнанието на съня, бе решила тя, изравнява всички. Единствено по време на сън тези мъже бяха истински беззащитни. И единствено тогава тя поне мъничко ги харесваше.

Когато бе в по-палаво настроение, тя дори си представяше, че е някоя кралица на мрака, крилата секуба^[2], която напада и прелъстява мъжете, докато спят, и изсмуква всичките им жизнени сокове. Харесваше й да мисли за себе си по този начин — като за сексуална чародейка. Харесваше й мисълта, че е пресушила енергията на Дъглас Естърбаум.

Сега, свита в мекия тапициран стол срещу високото водно легло, в което спеше Естърбаум, тя наблюдаваше как ноздрите му се разширяват ритмично. Почивката на война, помисли си саркастично. Щеше да му даде още малко време за възстановяване, преди отново да се вкопчат в битка. Това беше най-малкото, което можеше да направи, като се имаше предвид какво той щеше да стори за нея.

Зад блестящите стъклени стени на спалнята в луксозния апартамент, разположен на последния етаж на сградата, небето беше оцветено в пурпурни и алени отблясъци. Над града се пукваше зората. Слънцето изгряваше бързо, като удар на камшик, и силната му, кървава светлина помиташе последните остатъци от нощта. Тя обичаше манхатънските утрини, особено когато наблюдаваше зазоряването от тридесетия етаж. Бе настояла да останат в „Манхатън Тауърз“ дори и след възраженията на Естърбаум. Въпреки че не му го каза, веднъж бе изпитала предчувствието, че този хотел ще й донесе късмет. Може би днес щеше да поеме по пътя към богатството.

С всяка минута очертанията на града ставаха все по-зашеметяващи. Монолитните кули приличаха на остри сребърни стрели на фона на яркосиньото небе. Когато накрая насочи поглед към последното си завоевание, той се протягаше и й се усмихваше. Тя вдигна единия си крак, изпъна пръсти към тавана и после отпусна леко босото си стъпало върху леглото.

— Добро утро, тигърче — измърка. — Харесва ли ти облеклото ми? — и кокетно изопна гърба си, разтвори ръце и го остави да разгледа голото й тяло, включително сърцевидната бенка, грациозно кацнала до шията й. Единственото нещо, което бе сложила, беше мъжка копринена вратовръзка, умело завързана около белоснежната й шия.

Погледът му се плъзна по голия й крак и спря на самуреночерното гнездо между бедрата. Тя ги разтвори съвсем леко в отговор на страстния му поглед. Много добре знаеше как ще му подейства това, особено след като имаше намерение да му позволи само да хвърли един поглед. Искаше да има възможно най-добрата позиция при спазаряването с този мъж. За нейните цели щеше да е най-добре той да е надървен като планински козел, докато му излага плановете си.

— Божичко, умирам от глад, а ти? — попита дяволито тя. — Защо не поръчаме да ни изпратят някаква закуска?

Той отмахна щампования като леопардова кожа чаршаф, за да й покаже точно колко е гладен.

— Задръж тези мисли — измърмори тя.

Малко по-късно вече седяха на терасата, където им сервираха закуската. Докато сервитьорите слагаха на масата пухкавите златисти омлети, кошничките с малки маслени козуначени кифли и наливаха силното черно кафе, Шелби продължи да съблазнява жертвата си. Бе завързала хотелския хавлиен халат така, че когато и да се наведеше, той се разтваряше на гърдите й и му даваше възможност да ги зърне. Но не тялото си имаше намерение да продава. Скритата уловка беше свързана с представата й за новия Дъглас Естърбаум. Тя целеше бъдеща слава, а тази слава беше силно свързана с настоящето на Естърбаум.

Кожената й чанта бе сложена до стола. Тя измъкна от нея мостри на платове и папка със снимки на прекрасно облечените й клиенти. Никой от тях не бе толкова важна клечка като сегашния й познайник и именно затова тя беше тук — да хване голямата риба.

— Съблякох те, Дъг — рече тя и се наведе, за да докосне коляното му под масата. — Сега нека те облека. Нека ти покажа колко хубаво ще бъде това. Знам на какво откликват жените — на пари, власт и малко арогантност.

Той пресече голямата й идея със снизходително изражение и погледна онова, което му показваше, за не повече от десет секунди.

— Никой не ме нарича Дъг — отвърна и взе сутрешното издание на „Уол Стрийт Джърнъл“. Страниците зашумоляха, докато ги прелистваше, за да отвори на борсовите съобщения.

— Но сигурно след като… — тук Шелби засече, а тя мразеше да се чувства неуверена. Усещаше как в сърцето й се прокрадва страх и в отговор на това у нея се появи отчаяние, стана й горещо, дори я обзе гняв. Най-много от всичко мразеше да не й обръщат внимание. Всяко прелистване на страниците я раздразваше все повече и повече. Искаше й се да издърпа дяволския вестник от ръцете му.

— Добре тогава… Дъглас, мистър Естърбаум — със сребрист звук, който беше малко прекалено остър, за да бъде определен като смях, тя плъзна пръстите си под халата му и се насочи към онази част от тялото, която толкова вярно бе откликвала на посланията й. — Мога да те направя неотразим, Дъглас, мога да те направя Бог.

— Аз притежавам Уол Стрийт — информира я той и сгъна вестника, за да я погледне през очилата си а ла Бен Франклин^[3]. — Аз вече съм Бог.

Това, че я сряза така небрежно, я накара да отдръпне ръката си като ужилена. Дъглас Естърбаум беше невероятен фукльо, реши тя и остави гнева си да се разпали. Бе я използвал! Никога не бе имал и най-малкото намерение да подпомогне бизнеса й. Дори не й бе позволил да му изложи плановете си за освежаването на имиджа му, копелето с копеле. Надменен плебей! Много повече й харесваше, когато беше заспал.

Лошото настроение на Шелби се задълбочи, докато гледаше гневно вестника, който много успешно препречваше достъпа й до мъжа, притежаващ Уол Стрийт. Но докато минутите минаваха и пламенните фантазии за кастриране започнаха да й доскучават, тя постепенно свикна със ситуацията. Значи тази риба й се бе изплъзнала. Но океанът беше необятен, така че й оставаха и други възможности. И когато умът й отново заработи трескаво, обмисляйки следващата авантюра, тюркоазните й очи се присвиха и най-сетне тя осъзна, че гледа втренчено едно вълнуващо заглавие:

Имение на медиен магнат на стойност милиони!

Тя прочете набързо първия параграф на статията.

— Саймън Уорнек е мъртъв? — промърмори. Нацупените й устни бавно се извиха в замислена ангелска усмивка. Може би беше време Шелби Флъд да посети своя дом.