Сузан Форстър
Безсрамна (6)

Глава шеста

— Господа — Мат Сандъски се изправи в безуспешен опит да внесе някакъв ред в обърканото, продължило цяла нощ заседание на директорите на вестника. През последната година продажбите и приходите от реклами на „Сан Франсискоу Глоуб“ бяха спаднали главоломно, а неговите лоялни воини не можеха да постигнат съгласие по въпроса как да спрат смъртоносния полет. По дяволите, заядливите копелета в последно време не можеха да се разберат и за цената на чаша кафе.

Мъри Прат, главният мениджър на „Глоуб“, се правеше на обиден, докато обсъждаше един въпрос с Пийт Фишър, умния и раздразнителен главен редактор.

— Безчувствен? Какво би трябвало да означава това, Фишър? Нямам нищо против неприкритата голота, нали? Но в края на краищата какво лошо има да спазваме известни ограничения в неделния брой и да пускаме дидактични материали? Аз бих ги чел.

— По дяволите, ти би ги и писал! — Фишър се удари по челото и простена невярващо. — „Безчувствен“ ли казах? Прости ми, Мъри. Имах предвид тъп и користолюбив. Ти би продал и скованата си от артрит майка срещу десет нови абонати.

— Моята майка? — изсумтя Мъри. — Бих я продал и срещу един.

Мат удари по заседателната маса и всички в стаята го погледнаха изненадано.

— Смятам, че минахме момента, до който бяхме конструктивни, а вие? — поздрави се за дипломатичността си, докато оглеждаше изтощените присъстващи. — Да приключваме ли вече? Какво ще кажете, джентълмени?

Фишър дръпна рязко вратовръзката си, очевидно озадачен.

— Джентълмени ли ни нарече, Мъри? Мисля, че ни беше нанесена обида.

— Изчезвайте оттук, еснафи такива! — изрева Мат и отново удари по заседателната маса. — Партито свърши.

Доволен от факта, че шефът му, обикновено възпитан човек, е излязъл от кожата си, Пийт Фишър стана, вдигна ръка за довиждане и излезе със също толкова свеж вид, с какъвто бе дошъл, когато започнаха заседанието вечерта. Главният редактор не само беше умен кучи син, реши Мат, но имаше и лъскавите малки очички на гризач — животните, които Мат особено ненавиждаше.

Мат сграбчи чаша с вода от разтопил се лед и я опря до пулсиращото си чело, докато останалите шестима ръководители се изнизваха от стаята. В качеството си на новия президент на „Уорнек Къмюникейшънс“ и на издател на „Глоуб“ той бе попаднал под кръстосания огън между бизнес ръководителите и редакторския екип на вестника. За съжаление двете враждуващи фракции очевидно се бяха вкопчили в смъртна схватка.

Малко по-късно той влезе в банята към офиса и се намръщи при вида на налетите си с кръв очи в огледалото. Тъмните кръгове — дълбоки следи от умората — и наболата брада бяха плашещи.

— Обадете се на 911 — измърмори той. — Ще пукна, ако не взема душ, не се избръсна и не си сменя дрехите.

Ако някой го видеше сега, никога не би повярвал, че в началото на годината той се бе появил в списъка на десетте най-видни ергени. Това бе ежегодната класация на „Сан Франсискоу“, повърхностно местно списание. Работещите във вестника го бяха похвалили за елегантните дрехи и подстрижката „а ла куклата Кен“, като особено много шум бяха вдигнали около чистотата на ноктите му.

Много по-лесно беше да поддържаш външност като на Савил Роу от времето, когато Саймън ръководеше шоуто, помисли си той. Докато се навеждаше уморено, за да наплиска лицето си, Мат чу вътрешния телефон да иззвънява в кабинета. Угриженият глас на секретарката долетя до банята.

— Мистър Сандъски? Взех съобщенията от телефонния ви секретар, както ме бяхте помолили. Има едно от мисис Уорнек и звучи доста странно — само три думи: „Люк се върна.“

Десет минути по-късно Мат беше изкарал сребристото си „БМВ 750 iL“ от паркинга на Уорнек и се насочваше към сутрешния трафик по „Мишън Стрийт“. Нямаше време да прокара дори един гребен през косата си, камо ли за бръснене и душ. Завръщането на Люк Уорнек в Халф Муун Бей можеше да предизвика катастрофа — особено що се отнасяше до собствените му амбиции. „Уорнек Къмюникейшънс“ и без това беше нестабилна, а в средствата за масова информация непрекъснато се говореше за финансовите проблеми на „Глоуб“ и кризата в ръководството на компанията. А за бизнес страниците не беше тайна, че Люк търсеше слабо място в компанията от години.

Докато караше към уединеното имение на Уорнек южно От Халф Муун Бей, Мат размишляваше трескаво. Не бе стигнал дотам да постави сина на Саймън под пряко наблюдение през последните месеци, но негови доверени хора не го изпускаха от очи и той беше наясно, че Люк бе направил няколко безуспешни опита да купи акции от „Уорнек Къмюникейшънс“.

Саймън държеше да притежава по-голямата част от акциите на компанията именно като предпазна мярка срещу изкупуване от страна на конкуренти, а през последните години и от страна на прокудения си син. До този момент бяха успели да спрат Люк, но щеше да е голяма грешка да го подценяват. Той се бе превърнал в противник колкото умен, толкова и твърд. Мат никога не бе виждал по-стремително издигане към успеха. Обикновено човек трябва да сключи сделка с дявола, за да натрупа богатството, което Люк бе натрупал само за десет години. Макар че през последните месеци бе закрил два от вестниците във веригата си, това ни най-малко не беше попречило на възхода му.

През последните няколко години той бе насочил бизнеса си към радиото, кабелната телевизия и пазарната „ниша“ — списанията с изключителен успех. Малкият му вестник „Зодиак“ се бе разраснал невероятно въпреки лошото икономическо положение в страната.

Изглежда обаче, всичко това не бе задоволило тази черна овца. Люк несъмнено желаеше уважението и авторитета, които известен вестник като „Глоуб“ с многото награди „Пулицър“ и наградите на пресклуба би му донесъл. Накратко, той жадуваше да възстанови правата си на Уорнек, отредени му по рождение. Въпросът беше, за какво друго ламтеше? И как смяташе да го постигне?

Докато пътуваше към „Ехо“, Мат си бе съставил предварителен план за атака. Единственото, което оставаше, беше да убеди Джеси, че е прав, а това нямаше да е лесна работа. Когато пожелаеше, тя можеше да бъде непреклонна. Някак си трябваше да я убеди, че Люк Уорнек не беше подходящият човек за нея.

Пазачът го пусна вътре и го изпрати в апартамента на Джеси в източното крило на къщата. Завари я застанала до прозорците, които гледаха към градината, скована и бледа, с поглед, втренчен в леката мъгла, която скриваше изгряващото слънце. Богатата миризма на рози се смесваше с аромата на карамфили и портокали от разпръснатите из цялата стая кошнички със сушени цветя, треви и билки. Всичко това придаваше на помещението атмосферата на викториански салон. Тя не беше спала. Това личеше от небрежно наметнатото черно копринено кимоно и от синкавите сенки под очите й. В златисточервеникавата коса бяха втъкнати няколко гребена сякаш, за да укротят и облагородят буйността й. Но лъскавите вълни се изсипваха като фонтани изпод неустойчивите прегради и й придаваха поразителна чувственост.

Стомахът на Мат се сви. Никога не я бе виждал толкова странно беззащитна и нуждаеща се от подкрепа.

— Добре ли си? — попита той напрегнато.

Тя погледна, сякаш излизаше от транс, и го откри в другия край на стаята. Примигна бавно, огледа кестенявата му коса, разхлабената вратовръзка и целия му размъкнат вид, сякаш й бяха непознати, което никак не беше изненадващо, тъй като винаги го бе виждала изряден. Това, което го учуди обаче, бе крехкият кристален предмет, който държеше в ръката си.

Колекцията й от пеперуди беше разположена върху по-голямата част от тоалетката, като заемаше мястото на козметиката, която повечето жени биха наредили тук. Тя почти не слагаше грим, макар че понякога Мат си мислеше, че малко руж на бузите би подчертал необикновеното синьо на очите й, които неочаквано можеха да станат пронизващи. Сега обаче вниманието му бе приковано от начина, по който тя отнесено галеше кристалните криле на пеперудата в ръката си — сякаш беше магически камък, предпазващ от тревоги. Положението беше по-лошо, отколкото си бе представял. Не беше в характера й да е толкова разстроена.

— Бил е тук, нали?

Тя наклони глава, като продължаваше да държи пеперудата.

— Той е тук и сега… в крилото за гости.

— Настанил се е в „Ехо“? Господи! Саймън сигурно се обръща в гроба си.

— Люк е опасен, Мат. Искам да се махне оттук.

Явно вече нямаше нужда да я убеждава. Нещо го бе сторило вместо него. Мат се изправи закрилнически, докато тя галеше пеперудата, а очите й искряха от емоции, които бяха прекалено заплетени и сложни, за да може да ги разбере. Все пак в тях имаше страх. Така поне си помисли — че бе видял страх. Прииска му се да я притисне към себе си, да я успокои и този подтик го изненада. Никога не бе мислил за нея като за човек, който се нуждае от закрила. Тя винаги е била напълно самостоятелна.

— Ще се оправя с него, Джеси. Ще се отърва от него дори ако трябва да го изхвърля навън собственоръчно.

— Не! — тя вдигна тревожно глава и силно се изчерви. — Трябва да го убедим да си отиде. Иначе може да имаме неприятности.

— Неприятности ли? Какво се е случило? Засегна ли те?

— Не, не в смисъла, който ти влагаш. Той… — тя отиде до тоалетката и остави пеперудата. Върховете на пръстите й бяха побелели, докато бе стискала кристала. — Не ме е засегнал — повтори.

Мат се вторачи озадачено в нея. Знаеше историята на отношенията между семействата Флъд и Уорнек, както я знаеха и всички останали. Всъщност дори по-добре — Саймън бе търсил помощта на Мат в продължение на години, включително и когато трябваше да намери добър адвокат, за да отърве Люк от бесилото по време на разследването около смъртта на Ханк Флъд, което бе направено единствено при условие, че Люк напусне града и никога не се връща. В края на краищата смъртта на Ханк бе обявена за нещастен случай, но никой не го вярваше в действителност. Показанията на Джеси бяха насочили разследването към Люк. При кръстосания разпит тя бе дала показания, които противоречаха на тези на собствената й сестра Шелби — очевидка на случилото се. Джеси бе казала, че Ханк и Люк са се били в нощта, когато Ханк бе умрял. Нейните твърдения бяха съкрушителни, като се имаше предвид приятелството й с Люк навремето, но ако я бе ръководила не истината, а нещо друго, тя ни най-малко не го бе показала. Мат започваше да се чуди какво още не бе разкрила.

Осъзна, че тя съсредоточено се занимаваше с пеперудата, очевидно с намерението да я постави точно на мястото, откъдето я бе взела.

— Ами ако Люк реши да оспорва завещанието? — попита тя.

Това ли беше причината за безпокойството й?

— Ще има много малко смисъл — увери я той. — Бе изключен от него още преди години.

— Но не може ли да поддържа, че Саймън не е бил с ума си или…

— Джеси, гледаш прекалено много телевизия. Завещанието е непоклатимо, повярвай ми. Адвокатите ме увериха в това.

— Значи няма да има изненади? Мога ли да разчитам?

Тя го погледна в огледалото на тоалетката, сякаш не искаше да срещне очите му. Никога не я беше виждал такава. Неуверена, нервна. Не я ръководеше нещо толкова първично като алчността, беше сигурен в това. Никога не бе проявявала особен интерес към парите на Уорнек, освен може би що се отнасяше до сигурността, която те създаваха за дъщеря й. Дори изглеждаше някак уплашена от огромния размер на наследството си.

— Защо се е появил Люк тук? — попита той и погледна в огледалото, за да продължи странния разговор, който водеше с отражението й. — Какво иска?

— Не знам. Може би е научил до каква степен Саймън бе умствено разстроен към края, може би е разбрал за Мел.

— Какво за Мел?

— Че имам дъщеря, и че тя е незаконна.

Слуховете и приказките около дъщерята на Джеси бяха предизвикани и от факта, че тя бе изчезнала малко след приключването на следствието, през лятото, когато бе навършила шестнадесет години, и се бе върнала същата зима с рижо бебе на ръце. Може би бе типичното нежелано забременяване на една тийнейджърка, въпреки че при Джеси нищо не беше типично. Носеха се дори слухове, че Мел всъщност не е дете на Джеси, а на Шелби. Мат имаше своя собствена теория относно родителите на Мел, както според него и всички останали. Но той никога не бе повдигал този въпрос пред Джеси. Не би посмял.

Джеси отново се беше втренчила в отражението си в огледалото, но този път малко по малко си даде сметка за своя полуразголен вид — сякаш за първи път се виждаше. Тя загърна кимоното и пристегна колана с бавни, но точни движения. А после с увереност, която изненада Мат, вдигна косата си и пренареди гребените, докато гъстите й медни вълни не бяха събрани като корона високо на главата, с изключение на няколко непокорни къдрици.

През тези няколко напрегнати секунди едва забележимата искра на страх в очите й бе заменена от твърдост.

И когато отново вдигна поглед към Мат, студената самоувереност, с която беше известна, се бе върнала изцяло.

— Не ми пука как ще го направиш, но искам Люк Уорнек да се махне от къщата ми. Днес.

Той кимна — галантният рицар, който се подчинява на всяка прищявка на своята кралица.

— Смятай го за свършено.

 

 

В десет часа Люк се събуди от ослепителна светлина. Слънцето нахлуваше през капаците на прозорците в спалнята и се разпадаше на хиляди танцуващи горещи петънца, поне едно, от които сякаш прогаряше дупка в пухения юрган и стигаше до кожата на глезена му. Помръдна крака си и като почувства освежителния хлад на сатена до плътта си, се усмихна. Бе преживял нощта. Никой не се бе промъкнал в стаята, за да го застреля, докато спи. И леката рана на бедрото почти не го болеше.

Провери дали пистолетът е на мястото, където го бе пъхнал — зад гардероба, — после бързо взе душ и се облече, като остави косата си влажна, а лицето необръснато. Вече бе усетил, че Джеси се е превърнала в чудачка. Старинните дребни украшения в стаята бяха групирани според вида им — тук емайлирани кутийки, — там дърворезба — и дори луксозният сапун за гости в банята бе подреден в отделни купчини с формата на рибки и миди. Достави му перверзно удоволствие, че няма какво да облече, освен снощния измачкан и изпоцапан с кръв панталон. Останалите дрехи все още бяха в багажника на взетата под наем кола.

Когато слезе долу за закуска, сякаш цялото домакинство се беше събрало в негова чест. Просторната трапезария блестеше с фамилното сребро и топлото, полирано дърво, чиито многочислени плоскости отразяваха слънцето, влизащо откъм градината. Върху махагоновите шкафове бяха сложени блестящи свещници, а върху един от тях бе нареден сервиз за чай от времето на крал Джордж.

Джеси бе застанала до шкафа за кристалните чаши, а до нея закрилнически стоеше висок слаб мъж с тъмноруса коса, в когото Люк разпозна Мат Сандъски. Другите двама присъстващи бяха непознати, макар той да предположи, че едрият млад мъж с дебнещия поглед от другата страна на Джеси беше Роджър, колежанинът. А тъмнокосата, около двадесетгодишна жена с френска прическа му приличаше на нещо като икономка или може би прислужница.

Представляваха интересна гледка: бяха се наредили един до друг и го наблюдаваха, докато влизаше. С известна ирония той си помисли колко много му напомняха за нетърпелива аудитория. За щастие, бе намислил с какво да ги забавлява, а и при узряла до такава степен публика би му било трудно да се въздържи.

— Добро утро — рече, без да може да прикрие особено добре това, че му е смешно.

Джеси му отговори с едва доловимо кимване.

Враждебността й би могла да бъде отблъскваща за повечето мъже, но той я намираше за странно привлекателна. Тя изглеждаше готова на всичко, за да се защити и да постигне своето. Той разбираше такава решителност, дори й се възхищаваше.

— Сигурно си спомняш Мат Сандъски — каза Джеси.

Би ли могъл да забрави. Сандъски беше онова, което той, Люк Уорнек, синът на Саймън, би трябвало да бъде — човекът, контролиращ съдбата си от момента, в който го бяха научили да си връзва обувките. Започнал като протеже на Саймън, Сандъски се бе превърнал в нещо като негов син за забележително кратко време. Мястото на Люк на масата за вечеря едва ли бе оставало празно.

— За закуска ли си се отбил, Матю?

— Закуската беше в девет — гласът на Джеси бе толкова остър, че би могъл да реже хартия.

Човекът, контролиращ съдбата си, се намеси бързо и с любезен тон.

— Как я караш Люк? — запита Мат. — Доста време мина.

Значи ще бъдем любезни, помисли си Люк. Ужасно любезни.

— Твърде много време мина, Мат. Ще трябва да си наложа да посещавам стария си дом по-често. Ти тук ли ще бъдеш?

— Какво те води насам? — попита Мат, умишлено пренебрегвайки въпроса на Люк.

— Четенето на завещанието, разбира се. Ще бъде забавно, нали? Не бих го пропуснал.

Последва многозначителна тишина. Мат прочисти гърлото си, а Джеси изглеждаше така, сякаш щеше да повърне.

— Очевидно съм пропуснал закуската — рече Люк с престорено съжаление. — Дали има възможност да получа чаша кафе? И ако не ви се стори прекалено нахално, бих искал тези дрехи да се изперат — дръпна силно крачола на панталона си. — Най-вече това. Предполагам, че нищо не може да се направи относно дупката от куршум, но се надявам кръвта да излезе.

Сандъски го изгледа недоверчиво, после леко раздразнено.

— И как, по дяволите, се появи тази дупка от куршум в панталона ти?

— Не беше лесно — увери го Люк и хвърли поглед към Джеси.

— Джина — намеси се бързо Джеси. — Би ли донесла на мистър Уорнек кафе? Роджър, защо не провериш дали не е останал ябълков пай? Затопли го, ако обичаш.

Като наблюдаваше как хората припват, за да задоволят всички негови желания, Люк изпита удоволствие. За броени секунди в трапезарията останаха само Джеси, която наблюдаваше Люк неспокойно, и Сандъски, който гледаше и него, и нея подозрително. Очевидно Джеси не беше казала на Сандъски, че едва не бе простреляла интимните му части. На Люк му се прииска да изплюе камъчето, но не желаеше да се откаже от психологическата си хватка върху Джеси толкова лесно. Колкото по-дълго се гърчеше тя, толкова повече щеше да му хареса. Понякога справедливостта идваше на малки, тънки като вафлени кори порции, реши той, достатъчно е да пускаш само по парченце наведнъж.

— Мислехме си… е, може би най-добре ще бъде, ако не оставаш тук — каза Сандъски.

— Мислехме?

— Да, Джеси и аз. Има един местен клуб. Джеси прочете някъде, че играеш тенис. Или може би „Гъл Хауз“, до брега? Толкова е хубаво по това време на годината.

Зачуди се къде ли бе чела Джеси за него — статията в списание „Таим“ за главоломния му възход към богатството и славата? Изпита удоволствие, че го е направила. Харесваше му, че занимава мислите й. А точно в този момент му харесваше и начинът, по който малкият сексапилен белег придърпваше горната й устна. Защо, по дяволите, беше така привлечен от нея? Причината можеше да е в хормоните и възрастта, но той знаеше, че не е толкова безобидно.

— Така че къде би искал да отседнеш, драги мой? — попита Мат, като се опитваше да звучи весело. — Ще се радвам да те откарам.

— Няма нужда. Наех кола. Освен това не смятам да отивам никъде.

— Не можеш да останеш тук.

Джеси пристъпи напред, почти всяваща страх с внезапно обладалата я ледена ярост. Господи, беше смразяваща. Но колкото по-гадна ставаше тя, толкова повече Люк искаше да разбере какво я предизвикваше. Толкова по-любопитен беше да научи как меднокосата хлапачка, която си спомняше, се бе превърнала в добре обучен стрелец. Тя и по-рано бе твърда, разбира се, но не и безмилостна.

— Съмнявам се, че въобще ще играя тенис с тази рана — рече той. — А хотелската стая не е място, където човек може да се възстанови. Мисля, че е най-добре да остана при семейството, не смятате ли? — той повдигна едната си вежда и леко се усмихна.

Подсили гнева им, като не направи опит да смекчи забележимото си накуцване, докато вървеше към тях.

— И тъй като всички ние сме част от фамилията Уорнек, така да се каже, мисля, че моментът е подходящ да повдигна един въпрос, който отдавна силно ме занимава.

— Какво, по дяволите, си намислил, Уорнек? — кресна Мат.

— Това — отвърна Люк и извади от вътрешния джоб на сакото си сгънат лист — съм намислил.

Подаде бележката на Мат, който прочете мълчаливо трите изречения, пое си въздух и подаде листа на Джеси. Нейната реакция бе далеч по-интересна. Тя хвърли поглед на написаното, пребледня и после инстинктивно смачка бележката.

Дали беше изплашена? — зачуди се Люк. — Или изпитваше вина?

— Стой далеч от Халф Муун Бей — рече Люк, повтаряйки първото изречение от бележката на глас, в случай че някой от тях е пропуснал нещо. Поколеба се, сякаш за да се увери, че цялото им внимание е насочено към него, и после изрецитира останалото. — Ханк Флъд е бил убит и аз имам нови доказателства, свързващи те с престъплението. Ако се върнеш, ще ги предам на полицията.

— Очевидно си имаш таен приятел, Уорнек — отбеляза Сандъски. — Някаква идея кой го е изпратил?

— Надявах се вие да знаете — премести поглед от Сандъски към Джеси. — Ти знаеш ли?

— Какво да знам? — отвърна предизвикателно тя.

— За какво намекваш? — намеси се Сандъски. — Защо, по дяволите, Джеси ще ти изпраща такава бележка?

— Не съм казал, че тя я е изпратила — поправи го Люк спокойно. — Казах, че може да знае кой го е направил.

Люк отиде и взе от ръката на Джеси смачканата бележка. Когато пръстите им се докоснаха, усети, че тя трепери. Беше напрегната като струна на цигулка, осъзна той. Ако напрежението имаше звук, тялото й щеше да дрънчи. Чудеше се, дали реакцията й беше предизвикана от него или от бележката? Като премести поглед от пребледнялото й от вълнение лице към изписания върху физиономията на Сандъски гняв, Люк изпита усещането, че „тайният му приятел“ е тук, в тази стая.

 

 

— Ще се оправя, Мат. Наистина.

Дрезгавите уверения на Джеси проехтяха в мраморното фоайе, докато го изпращаше до външната врата. Бе му казала съвършено ясно, че иска той да си тръгне, и Мат не разбираше как и кога ролите се бяха разменили. Мислеше, че идеята беше да накарат Люк Уорнек да напусне къщата.

— Джеси, бъди разумна — прошепна той, като задържа ръката й, докато се пресягаше към дръжката на вратата. — Люк е получавал заплашителни бележки. Някой е стрелял по него! Може да си в опасност, като го оставяш тук. Може би опасността идва от самия него.

— Аз съм тази, която стреля по него, Мат.

— Ти? Защо, по дяволите? — думите на изумление отекнаха мрачно в стените, като се смесиха с опитите на Джеси да накара Мат да говори по-тихо. — Защо никой не се е справил с това дяволско ехо? — прошепна той.

Тя отвори вратата, недвусмислено подканвайки го да си тръгне.

— Джеси, искам да помогна — рече той, без да прави опит да скрие недоволството си. — Но трябва да знам какво става. Какво се е случило между теб и Люк снощи?

— Просто си върви, Мат, моля те.

— Джеси, за Бога! Въоръженото нападение е углавно престъпление! Какво направи той, че трябваше да стреляш по него?

Тя се поколеба.

— Бях сама, беше късно и се изплаших. Мислех си, че е непознат… Не ме карай да казвам повече.

Дяволски се изкушаваше да я накара. Това, че не бе спал, добавено към грижите около компанията, беше обтегнало нервите му до краен предел. В момента усещаше, че след като бе стреляла по Уорнек, при малко натиск от негова страна тя щеше да се разкрие изцяло. Изведнъж му хрумна странната мисъл, че винаги е била за него въплъщение на подложената на натиск крехка жена. Когато мозъчният тумор бе усилил склонността на Саймън към параноя, Джеси бе станала по-силна, по-разумна, сякаш за да уравновеси нещата. Това нейно качество предизвикваше възхищението на Мат, но всъщност я предпочиташе такава, каквато беше сега. Беззащитна. Само да можеше да я направи беззащитна по отношение на себе си. Не и по отношение на Люк Уорнек.

— Ще вървя — рече той. — Но само ако обещаеш да ми се обадиш, в случай че нещата тръгнат на зле.

— Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб, дадено.

На обещанието му липсваше убедителност, но повече нямаше да получи. Излезе ядосан през вратата, докато тя я държеше отворена, и бавно заслиза надолу по стълбите към колата си. Бе паркирал на полукръглата алея пред къщата и докато приближаваше към летящото сребристо БМВ, кимна на Роджър Меткълф, новия пазач на Джеси.

Преди да се приближи към младия мъж, той хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Джеси се е прибрала. Роджър бе навил ръкавите на ризата си в топлия мъглив пролетен ден и подрязваше зеления плет.

— Какво, по дяволите, се е случило тук снощи? — попита тихо Мат.

Една чучулига се обади протяжно откъм високите евкалиптови дървета, които обграждаха алеята.

— Не знам — Роджър избърса чело с опакото на ръката си. — Към единадесет ми се обадиха от къщата. Беше тя — странна, студена, нали знаете, както обикновено, но в гласа и се долавяше напрежение. Каза, че някой е бил ранен, и че има нужда от помощта ми. Когато отидох, този човек лежеше в безсъзнание на пода. Беше прострелян в бедрото на няколко инча от хълбока — младежът погледна Мат в очите. — Запитах се дали не се е целила в друг негов анатомичен орган.

— Господи…

— Да, шегата настрана. Накара ме да го пренеса в една спалня и да промия раната, а после ме закле да си мълча.

— Не чу ли изстрела?

— Чух нещо, но по-скоро ми заприлича на гърмеж от ауспух.

— Защо не ми се обади?

Роджър присви неспокойно рамене.

— Тя ме накара да обещая, че няма да казвам на никого.

— Роджър, за Бога, защо си мислиш, че ти намерих тази работа? — Мат махна с ръка, когато пазачът направи опит да се извини. — Сигурен ли си, че Джеси е стреляла по него?

— Не съм я видял с пистолета в ръка, но трябва да е била тя. Нямаше никой друг наоколо.

Мат въздъхна и потърка лицето си, усещайки наболата брада. Много му се искаше да се върне в апартамента си в Телигръф Хил и да се изкъпе, но не беше убеден, че Роджър може да се справи с положението. Беше наел студента да изпълнява дребни поръчки, а после бе осъзнал, че може би не е лоша идея да има свой човек в имението на Уорнек. Никога обаче не бе разчитал на опитността на Роджър като детектив.

— Опасявам се, че Джеси може да е в беда — рече Мат и хвърли поглед към къщата. — Разчитам на теб да държиш положението под око, Роджър. Отваряй си очите на четири, разбираш ли? Гледай да не се провалиш отново.