Сузан Форстър
Безсрамна (8)

Глава осма

Това беше първият й миг на спокойствие, откакто Люк бе пристигнал. Заобиколена от рози и люляк, от къдрави жълти карамфили и бледи глицинии, извиващи се по градинската беседка, Джеси се почувства успокоена като от нежна, невидима ръка. Нейната скрита градина, нейната тайна градина. Работеше без ръкавици, внимателно, като откъсваше тук сбръчкано листенце, там увехнала пъпка от нежните като дантела цветове на китайската роза, която беше посадила миналата зима. Овлажнявани от хладния морски бриз, напъпилите цветя излъчваха силен опияняващ аромат.

Тази открадната свобода далеч не беше идеална. Безпокоеше се за дъщеря си, макар че сутринта тя изглеждаше добре. Мел беше свръхчувствителна към всичко, което я заобикаляше, като антена, долавяща всяка неприятност. Джеси се боеше, че Мел ще забележи безпокойството й, а това можеше да предизвика нов астматичен пристъп.

Имаше и други задължения, които Джеси пренебрегваше. Това, че беше вдовица на толкова богат мъж, носеше своите отговорности, най-важна, от които беше компанията на Саймън „Уорнек Къмюникейшънс“. Саймън искаше Джеси да взема участие в ръководството й и тя споделяше вярата му, че вестниците могат да бъдат важен инструмент за промяна на обществото. Завещанието му почти със сигурност щеше да й даде решителния дял от акциите на компанията и да я включи в управителния съвет. Тя имаше нужда да се подготви за тази отговорност, да избистри идеите си за съживяване на вестниците. Независимо че Мат щеше да ръководи компанията с нейната благословия, тя искаше да има също право на глас.

Докато, застанала на колене, вземаше ножицата, вниманието й бе привлечено от някакъв шум. Слабият, писклив вик идваше откъм дълбоката клисура. Изведнъж спокойствието й се изпари. Ножицата се изплъзна от ръцете й и издрънча в металната кутия, пълна с градинарски инструменти. В момента, в който умът й подсказа, че това е детски глас, тя знаеше, че беше на Мел. После чу нещо като животинско ръмжене. То я прониза остро като бодлите на розите, които подрязваше.

Замръзна, както беше коленичила, и за миг не можа да помръдне. В деня, когато за първи път бе намерила дъщеря си в безсъзнание на пода от липса на кислород, тя осъзна, че астмата можеше да бъде смъртоносна. Кошмарът да не загуби Мел я бе завладял толкова силно, че известно време се чувстваше като парализирана. Така стана и днес.

Следващото ръмжене я подтикна към действие. Това в никакъв случай не беше пристъп на астма. Мел трябва да бе попаднала на диво куче или койот. Може да бяха дори повече от един. Майчиният инстинкт я накара да скочи. В кабинета на Саймън имаше най-различни оръжия, но нямаше време за това. Грабна градинарската ножица и затича.

Моля те, Господи, нека нищо не й се случи.

Клисурата беше зад градините, на по-малко от триста фута, но паниката, която сковаваше сърцето на Джеси, й казваше, че никога няма да стигне там, че няма да успее да спаси Мел от невидимата заплаха, каквато и да беше тя. Краката й удряха силно по земята и всеки допир я разтърсваше издъно.

Когато стигна до ръба на клисурата и се огледа, тя осъзна, че отчаяните писъци идваха откъм Дяволската дупка — скалиста урва на около сто фута от мястото, където стоеше. Паднала ли беше Мел? Джеси се спусна надолу, като се държеше за храстите, за да не се подхлъзне. Докато пристъпваше по ронливите скали и глинестите лиски, дръжката на ножицата се удари в бедрото й. Изпод краката й се носеше острата миризма на мокра земя и гниещи листа. Не виждаше Мел, но вече си представяше детето, обградено от ръмжащи койоти. Не, моля те. Не ми я отнемай.

— Мел! Къде си?

Не получи отговор, но странните, задавени писъци ставаха все по-силни, докато приближаваше към дъното. Те като че ли идваха изпод един скален отломък, там, където клисурата извиваше към океана. Изминаха няколко минути, докато се смъкне надолу, и когато накрая стигна, мускулите на прасците й трепереха толкова силно, че трябваше да спре.

Извика името на Мел и този път получи дрезгав, едва доловим отговор. Звукът преряза сърцето й и я накара да се хвърли към отломъка. Когато го заобиколи, видя малкото момиченце свито на земята.

— Мел? Добре ли си? — втурна се към детето, като си мислеше, че по някакъв начин то се бе заклещило.

— Койотът, ранен е — изплака отчаяно Мел. С изпоцапани ръце и лице тя се хвърли в прегръдките на Джеси. Джеси веднага разбра защо детето беше толкова разстроено. Облекчението й от това, че Мел беше невредима, бе нарушено от силно скимтене. Един едър койот лежеше притиснат към земята от грамада пръст. Тук глутниците от койоти не бяха рядкост — обикновено гладът ги караше да се приближават толкова близо до цивилизацията.

— Можем ли да го спасим? — попита Мел.

Джеси я притисна силно. Призляваше й от ужас. Не само съдбата на животното я плашеше. Страданието в гласа на Мел ясно показваше, че е наследила собственото й фатално състрадание към всички наранени.

— Разбира се, че ще го спасим — обеща Джеси.

Койотът виеше пронизително. Предните му лапи отчаяно се вкопчваха в земята, животното ръмжеше и се опитваше да се измъкне, когато Джеси се приближи. Очевидно беше ужасно уплашено, но опитите му да се освободи бързо го изтощиха и то се отпусна на земята запъхтяно и с диво ококорени очи. Тя запристъпва внимателно напред, като се стараеше да не изплаши животното още повече. Когато се приближи достатъчно, за да може да махне затискащите го отломъци, койотът едва имаше сили дори да скимти.

Моля те, дай ми сили да го спася — помисли си тя, умолявайки всяка благосклонно настроена висша сила, която би могла да я чуе. — Нека успея да направя поне това, дори да е само заради Мел. Дори аз да не го заслужавам, животното със сигурност го заслужава, детето също го заслужава.

— Стой настрана — рече тя и махна на Мел, щом я видя бавно да се приближава. Като използваше ножицата за лопатка, тя започна да изравя скалистата почва и да хвърля буците настрана. Гранитът се забиваше в ръцете й, но тя продължаваше упорито да копае, докато не видя, че само няколко по-големи камъка затискаха животното. Трябваше да ги изтърколи настрани. Коленичи и опря рамото си в най-големия, като намери опора за крака си в издатината от твърда глина зад нея.

— Защо да не ти помогна? — попита Мел.

Гласът на детето беше умоляващ, но тя се опитваше да се концентрира, за да успее да изтласка отломъка. Той се оказа доста по-тежък, отколкото очакваше, но беше наклонен под остър ъгъл. Ако успееше да го помръдне само на инч, може би щеше да съумее да използва собствената му инерция, за да го претърколи.

Тя изкопа още малко около камъка. Натискаше го отново и отново, а коляното й се забиваше в острите камъни, вкопани в земята. Усилието на рамото й беше изтощително. Болеше я всяко мускулче, но накрая, сякаш под въздействието на волята й, камъкът започна да поддава.

Тя отново напъна и победоносно въздъхна, когато скалният отломък се претърколи. Трябваше й известно време, за да събере силите си и да се изправи на крака. Трепереше от изтощение и облекчение, а очите й бяха пълни със сълзи. Когато обаче погледна към койота, усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Стой настрани, Мел! — извика тя и застана така, че да скрие гледката от детето. Не искаше то да види състоянието на животното. Тя самата едва можеше да го гледа. Костите му бяха изпотрошени така, че никаква хирургическа намеса не би могла да ги възстанови. Беше чудо, че койотът бе оживял. Скована от отчаяние, Джеси се опита да измисли какво би могло да се направи, но докато умът й прескачаше от възможност на възможност, тя много добре знаеше, че съществува само една.

— Върви си вкъщи, Мел.

— Какво?

— Отивай в къщата — гласът на Джеси беше изпълнен със съжаление и примирение, когато се обърна към дъщеря си. Обещанието, което бе дала на детето, не можеше да бъде изпълнено и нямаше думи, които биха могли да успокоят страха и объркването, изписани на извърнатото към нея лице на Мел.

Момиченцето вдигна ръка, сякаш с този жест можеше да попречи на решението на майка си.

— Но защо? — попита настойчиво. — Койотът още не е освободен. Ако си се изморила, аз ще ти помогна.

— Мел…

Тюркоазните очи на детето блестяха от сълзи.

— Не, мамо, моля те.

Ръката на Джеси разпори въздуха, когато тя замахна и посочи нагоре по клисурата към къщата. Някак си намери сили да погледне гневно дъщеря си.

— Прави, каквото ти казвам, по дяволите! Върви!

Мел бавно се обърна със сбръчкано от детска мъка лице. Сърцето на Джеси се сви, докато гледаше как дъщеря й си тръгва. Само да можеше да й каже защо я отпраща. Изглеждаше жестоко да не го направи, но състоянието на животното беше отчайващо и обяснението за онова, което би трябвало да бъде извършено, щеше да лиши Джеси и от последните следи от кураж, които й бяха останали. Ако Мел рухнеше, можеше да рухне и тя, а това щеше да я направи безполезна. Трябваше да действа сега, бързо, в противен случай изобщо нямаше да може да го направи.

Единствената й мисъл беше да избави животното от мъките му, но когато се обърна да го погледне отново, цялото й тяло започна да трепери. Койотът я гледаше втренчено и дишането му се примесваше със слабо виене.

Страданието в очите му я накара да си спомни за друго време и за друго ранено същество пак тук, в тази клисура. Накара я да си спомни за едно безпомощно малко момче и за страданието в погледа му. Сърцето й се беше отворило широко в онзи ден. Бе се изпълнило с любов и съчувствие. Инстинктът й подсказваше да спаси живот, да спаси живота на друго човешко същество на всяка цена.

Как би могла да умъртви това животинче?

Погледна към градинарската ножица и изтръпна. Не, това беше немислимо. Би трябвало да има някакъв по-хуманен начин… Когато животното я погледна — така красиво и неподвижно, — тя рязко си пое въздух.

— Знаеш, че се опитвам да ти помогна, нали…

Гласът й пресекна, но в онази частица от секундата, в която животът се среща със смъртта, а надеждата и отчаянието са неразривни, тя усети древните връзки, които я свързваха с това животно и с всички други живи същества. Усети безпомощността на животното, безмълвното му доверие и примирение. И почувства как сърцето й се изпълва с най-тъжната и сладка любов от всички. Актът на милосърдието беше странно и ужасно нещо, осъзна тя. Той вливаше огън в раната, с цел да я прочисти. Той променяше коренно всеки, до когото се докоснеше. Веднъж милосърдието бе поискало от нея да спаси живот, сега изискваше да отнеме друг.

Моля те, Господи — помисли си тя, — помогни ми.

Огледа се за тежък камък или друго възможно оръжие, въпреки че мисълта за това беше непоносима. Отново се обърна към койота и видя, че очите му бяха затворени. Прекрачи през един храст, за да стигне до него. Когато коленичи, за да докосне копринената му муцуна, тя се сви върху земята с отмаляло сърце. Молитвата й беше чута. Койотът бе мъртъв.

 

 

Люк тръгна да се разхожда из имението. Леката мъгла във въздуха придаваше на земята свежата атмосфера на уединена градина. Сладкият аромат на див люляк и пълзящи рози, които скоро щяха да разцъфнат с пълна сила, беше невероятен. Пое към клисурата и очакваше да го споходят демони, когато отново се окажеше на онова място от своето минало. Но цветята и ароматите бяха смекчили болезнените спомени, като ги бяха обвили с горчиво-сладката патина на сънищата.

Малко преди това бе дочул ръмжене на животно и се бе запитал дали наоколо не обикаляше глутница диви кучета. Сега, докато приближаваше тихия каньон, чу дрезгав звук. Слабото, отчетливо хриптене отпрати мисълта му към докосващи се едно в друго от вятъра евкалиптови листа. Но в този звук имаше нещо настойчиво, което го накара да ускори крачка, и когато стигна до ръба на клисурата, видя свито на земята дете. То се беше превило на две и се мъчеше да си поеме въздух като след безуспешни опити да изкачи нагоре склона.

— Стой там — извика той и започна да се спуска.

Когато стигна до детето, то вдигна поглед. Слабите му, изпоцапани бузи бяха хлътнали в опита да си поеме дъх. Изумително ярките тюркоазни очи му напомниха за очите на друга жена. Но той нямаше време да се замисля над този факт, докато вдигаше момиченцето на ръце и се насочваше нагоре по хълма. Мускулите на ранения му крак се изопнаха болезнено под увеличилата се тежест. Наклонът беше стръмен, но единствената му мисъл беше да го отнесе до равна земя, където можеше да се почувства на сигурно място. Самият той бе имал проблеми с дишането като дете и познаваше от личен опит вледеняващата паника, която те обзема, когато дъхът ти секне. Половината от битката се състоеше в това да се пребориш със страха.

Тя беше крехко малко същество — предимно колене и лакти под светлите дънки и сивата блуза, с които бе облечена, — но прегръдката й беше силна. Пръстите й се забиваха в дънковата материя на якето му и отчаяно го стискаха. Говореше й нежно и я притискаше към топлото си тяло, докато се изкачваше. Задавеното й дишане се беше поуспокоило, когато стигнаха върха, което показваше, че кризата бе попреминала. Смяташе да я остави на земята и да изчака напълно да се успокои, но тревата все още беше мокра, така че той продължи да върви към къщата, като я носеше на ръце.

Хрумна му, че за човек, който няма опит с децата, беше прекарал твърде голяма част от деня си в опасна близост с тях. Всъщност не толкова децата го смущаваха, колкото безпомощността, която детството носеше. Децата бяха сърца, които чакаха да бъдат разбити. Бе го разбрал много отдавна. Цялата тази надежда в очите им, целият силен, неприкрит копнеж. Всичко това се четеше в лицата им и бе неуправляемо като светлината на слънцето. Не можеха да го скрият. А той не можеше да ги гледа, без да си помисли за болката, която трябваше да преживеят, когато някой възрастен, на когото вярваха, разбиеше надеждите им.

Усети ново дръпване на ръкава си и осъзна, че треперещото същество в ръцете му се опитваше да каже нещо.

— Т… тя… го остави… да умре.

— Кого остави? — вдигна я по-близо до себе си и видя с учудване, че изпоцапаното й лице беше мокро от сълзи. До този момент не бе разбрал, че плаче. — Какво се случи? — попита той.

Детето направи усилие да му каже, но той не успя да разбере много от онова, което му говореше, освен че някакво животно било лошо ранено и че още някой е замесен в случая. Очевидно беше разстроено. На слепоочието му пулсираше тънка синя вена и тръпките, които разтърсваха слабото му телце, бяха предизвикани колкото от физическо страдание, толкова и от емоционална възбуда. Още едно ранено сърце, осъзна натъжено той.

Момиченцето се разтърси от ридания и се сгуши в него. Като си даде сметка, че гърлото му се свива от болка, той го притисна, докато треперенето не престана.

— Боли — рече той може би колкото на нея, толкова и на себе си. — Знам, че боли.

Повдигна я нагоре, притисна я към себе си още по-силно и усети как го завладява някакъв странен, сляп порив. Знаеше, че няма как да я опази от болката, която животът щеше да й донесе. Ако имаше късмет, щеше да бъде силна и да устои на онова, което я чакаше, но ако нямаше…

— Ще те занеса вътре — рече и посочи голямата къща с глава. — Когато се почувстваш по-добре, ще разберем къде живееш и ще се свържем с родителите ти.

— Аз живея тук — отвърна тя.

— Тук? В „Ехо“? — той я погледна изпитателно. — Как се казваш?

— Мелиса!

Не детето беше отговорило. Някой бе извикал името иззад тях. Люк се обърна и видя Джеси да изскача откъм клисурата. Ръката й стискаше градинарска ножица, а когато се втурна към тях, очите й горяха диво, изпълнени сякаш с животински страх.

— Какво й правиш? — извика тя.

Люк спря, сякаш за да прогони демон. Детето в ръцете му нададе жален вик и зарови глава в дънковата материя на якето. Той напълно оправда реакцията му. Джеси приличаше на луда с червената си огнена коса.

— Остави я на земята — настоя Джеси. Дишането й беше ускорено и дрезгаво, докато се приближаваше към тях. Изгледа го със свирепост, която можеше да бъде смъртоносна, особено след като в ръката й имаше остър предмет.

Детето се притисна към него, сякаш се страхуваше, че наистина може да го изостави в ръцете на тази смахната. Люк го притисна закрилнически, макар да знаеше, че то не е застрашено от нищо. Джеси бе бясна на него, не на детето. Това поне беше ясно. Интуицията му подсказа, че е попаднал в центъра на семейна криза. Беше натрапник и при други обстоятелства любезно би се оттеглил.

— Искам да я оставиш долу.

— Дишането й е затруднено — отвърна спокойно той. — Намерих я при стръмната клисура. Опитваше се да я изкачи. Нося я към къщата.

Джеси протегна ръце.

— Аз ще я отнеса.

Люк искаше да се възпротиви, но усети момиченцето да дърпа ръкава му.

— Тя ми е м… майка — рече Мелиса, заеквайки. Върхът на носа и беше зачервен, брадичката й трепереше, докато се бореше със сълзите.

Дете на Джеси? Люк усети как гърдите му се свиха, но не можеше много точно да определи какво чувстваше в момента, освен че беше страшно учуден.

— Добре тогава — съгласи се той, — щом ти е майка, предполагам, че трябва да идеш с нея.

Тя скри лице в рамото му и сподавено изхлипа.

— Не! Мразя я. Тя остави койотът да умре.

— Мел, нищо не можех да направя — започна Джеси. Гласът й пресекна и в очите й се изписа страдание, когато се насочи към свитото телце на детето. — Животното беше ранено лошо — опита се да обясни. — Не можеше да бъде спасено. Моля те, Мел…

Люк започна да разбира какво се бе случило и защо и двете бяха толкова разстроени. Ръмженето, което бе чул, явно е било на раненото животно. Очевидното страдание на Джеси събуди съчувствието му. Тя страдаше не по-малко от детето и въпреки това, когато вдигна поглед и забеляза изучаващия поглед на Люк върху себе си, болката изчезна от изражението й и бързо бе заместена от омраза. Беше напълно ясно, че не искаше нищо от него, дори съчувствие.

— Дай ми я — настоя сковано тя.

Люк се колебаеше. Нямаше право да отказва на майката да й даде детето, но се чувстваше, сякаш предава Мел по някакъв начин. И все пак нямаше почти никакъв избор. Тъкмо се канеше да й подаде Мел, когато откъм къщата изскочи бавачката и се втурна към тях.

— Мелиса! — извика тя. — Търсих те навсякъде! — Джина затича с протегнати ръце.

Сега вече две жени бяха готови — не, настояваха да поемат товара му. Но Мел продължаваше да стои вкопчена в ръкава му и с известно учудване той осъзна, че не гореше от желание да я предаде на която и да било от двете. Много му харесваше усещането за това малко същество, сгушено в извивката на ръката му. Тя, изглежда, изцяло вярваше, че ще я закриля — нещо, което се бе случвало толкова рядко в живота му и поради това бе напълно ново за него. Тъжното трепкане на ресниците й над сериозния поглед и рижите палави къдрици, затъкнати под шапката, докосваха притихналото му сърце така, както нищо друго не бе успявало от много дълго време насам.

Но Джина нямаше намерение да се примири. Когато Люк не й подаде детето, бавачката пристъпи напред и измъкна Мел от прегръдката му с майчинска загриженост.

— Grazie а dio — каза Джина и занарежда над младата си повереничка. — Слава Богу, че си добре, Мел. Не трябваше да се измъкваш по този начин.

— Занеси я в къщата, Джина — тонът на Джеси беше сериозен и настоятелен.

Джина се изчерви и моментално започна да се извинява.

— Излязох от стаята само за миг.

— Ще говорим за това по-късно — Джеси й кимна да се отдалечи и, изглежда, изобщо не беше умилостивена. — Би ли се погрижила да получи топла вана, чисти дрехи и чаша чай от чубрица?

— Чубрица? — Мел леко се надигна, колкото да проплаче. — Отвратителен е. Има вкус на мръсни чорапи.

— Полезно е за теб — настоя Джеси, а Джина се обърна, за да отнесе нещастното дете. — Изпий го до последната капка!

Джеси продължи да гледа втренчено към къщата дори след като Джина и Мел вече бяха влезли вътре, като даваше на Люк ясно да разбере, че той не съществува за нея. Мълчанието, което увисна между тях, беше изпълнено с неговите неми въпроси и нейния суров профил.

— Чие дете е тя? — попита той след известно време.

— Мое — натърти Джеси.

— Твое? Колко интересно… Непорочно зачатие?

Джеси вдигна рамене.

— Ако предпочиташ.

— Не предпочитам. Кой е бащата?

— Саймън — отвърна тя бързо и предизвикателно. — Мел е мое дете от Саймън.

На Люк това му се стори смехотворно.

— На колко години е детето? Шест? Седем? Вие с баща ми не бяхте женени дори две години.

— Зачеват се и извънбрачни деца.

Люк прокара ръка през тъмната си коса и я отметна отчелото, докато се взираше в нея.

— Дай да изясним това. Имала си връзка със Саймън, родила си дете от него и сте се оженили едва няколко години по-късно? Извинявай, но не е правдоподобно.

— Мисли, каквото искаш — сепна се Джеси. — Мелиса е причината, поради която се омъжих за баща ти. Чие друго дете би могла да бъде?

Белегът, който сякаш придърпваше горната й устна, бе побелял на фона на пламналото й лице. Той й пречеше да бъде красива, а може би дори хубава. Но в същото време беше чувствен, приказен. Правеше я неповторима по начин, по който дори огненочервената й коса не успяваше. Мел беше наследила някои от най-отличителните черти на Джеси, например рижата й коса. Но същевременно детето носеше друга прилика, която беше дори по-поразителна.

Чие друго дете би могла да бъде?

— Мое… — Люк изказа на глас предположението, спомняйки си тюркоазните очи, острите скули и ъгловатото лице. — Мое и на Шелби. Сестра ти смяташе, че е бременна, когато заминах.

Джеси потръпна така, сякаш я бе пронизал. Знаеше, че той бе предложил на Шелби да се оженят, но тя му бе отказала, след като бе научила, че баща му го е лишил от наследство и прогонил от Халф Муун Бей. Беше отказала дори да се вижда с него.

— Шелби направи аборт — отвърна му студено.

За момент Джеси бе обзета от чувство на триумф, като видя как той повдига глава. Бе отвърнала на удара му, но мимолетното удовлетворение от това, че го бе наранила, не можеше да се сравнява с внезапното страдание, което бе изпитала при мисълта, че може би той все още беше влюбен в по-голямата й сестра.

— Къде е тя сега? — попита Люк.

Тя реши, че той има предвид Шелби. Разбира се, че имаше предвид Шелби.

— Не поддържаме връзка — отвърна ледено Джеси. — Последното, което чух за нея, бе, че е в Ню Йорк и се опитва да пробие в модната индустрия. Като познавам сестра си, предполагам, че вече ръководи агенция за манекени. Или е така, или си е намерила спонсор — някой достатъчно богат, за да финансира мечтите й за слава.

— Предполагам, че си добре запозната с този въпрос? За спонсорите? Чия твоя мечта ще финансират парите на Саймън? Доколкото си спомням, ти искаше да бъдеш безстрашна изследователка, нали, женският сър Ричард Бъртън^[1]? Искаше да обиколиш света и може би да отвориш резерват за животни?

Джеси бе наранена жестоко. Това бяха глупавите й тайни желания, които му бе доверила, когато бяха деца. Не би трябвало да се чувства толкова разстроена, че ги захвърля в лицето й, но се чувстваше. Чувстваше се и глупава, и разголена, сякаш бе излъгал доверието й по непростим начин. Тази част от миналото им все още й беше скъпа, а той току-що бе доказал, че никога нямаше да го разбере. Тя пазеше тези спомени недокоснати и неосквернени, като не го допускаше в тях. Този мъж не беше момчето, с което се беше сприятелила. Той не беше онова тъжно, диво, уплашено момче. Умът й изключваше подобна възможност.

— Никога няма да познаеш къде прекарах сутринта — многозначителната му пауза я приканваше да попита.

— Къде?

— В библиотеката. Преглеждах в стари вестници репортажите от следствието. Интересно четиво. Ако не бяха твоите показания, може би никога нямаше да ме въвлекат в тази история. Но предполагам, че ти вече го знаеш, нали, Джеси? Шелби твърдеше, че през онази нощ Ханк се върнал вкъщи пиян след сбиване в бара, и че след като се спънал, ударил главата си в печката „Бен Френклин“^[2]. Всички знаеха, че Ханк беше пияница, и бяха повече от склонни да й повярват, докато ти не каза на полицията, че съм бил там, и че с Ханк сме се сбили.

— Шелби имаше желание да излъже, за да те защити — Джеси говореше бързо, но твърдо. — Аз нямах.

— Аха… Значи си преследвала истината. Нашата Джеси винаги изгаря от благородство. Да ти е хрумвало поне за миг в престараването, че можех да свърша зад решетките и да остана там за доста дълго време? Както и Шелби между другото.

Вятърът прошумоля в дърветата, които обграждаха клисурата. Слънцето бавно проби мъглата и изпрати сноп лъчи в градината, където стояха. Бледи и златисти, те се отразиха от металните остриета на ножицата. Когато погледна надолу, сърцето й запрепуска. Трябваше да ме убиеш, Джеси. Ще ти се иска да го бе сторила, преди да съм приключил. Това бяха думите му, точните му думи. Очевидното обещание за беда, което се съдържаше в тях, сега й се стори дори по-реално, отколкото в нощта, когато ги бе произнесъл.

— Шелби изчезна след следствието — продължи Люк, очевидно, без да си дава сметка, че умът на Джеси бе зает с друго. — И тогава Саймън ме принуди да напусна града. Никога не получих възможността да говоря със сестра ти за онази нощ, затова не разбрах дали наистина беше бременна. Все ми се искаше да чуя нейната версия.

— Недей — рече Джеси. Ако някога се бе съмнявала или искаше да се съмнява, — че този мъж й е враг, то сега не беше така. Вече бе започнал разследване и щеше да рови и да търси, докато не откриеше всичко, до последното нещо — цялата верига от тайни, родени през една-единствена, ужасна, безкрайна нощ. — Остави това — предупреди го дрезгаво. — Нямаш представа в какво се забъркваш, Люк. Ако упорстваш, само ще причиниш болка на всички ни.

— Ще причиня болка на всички ни? Какво искаш да кажеш?

Бе казала дори прекалено много. Обърна се гневно и тръгна към къщата.

Люк я гледаше заинтригуван как се отдалечава. Ако Джеси Флъд все още хранеше ревност към по-голямата си сестра, не беше права. Шелби с тюркоазните очи и съблазнителните усмивчици бе голямо предизвикателство за него като тийнейджър, но тази жена…

Тя беше боец, който би направил почти всичко, за да се защити. Никога не бе срещал такава сурова, спокойна смелост. Това почти го накара да й прости, че бе стреляла по него. Очевидно тя отчаяно се стремеше да скрие нещо и той възнамеряваше да открие какво. Смяташе да отвори заключените врати към тайнствения живот на Джеси Флъд, какъвто и да беше той, по дяволите. Вече бе започнал, като предприе собствено разследване по случая с Ханк Флъд. Всичко беше свързано, осъзна той, един гордиев възел, който го чакаше да намери онзи край, чрез който щеше да го развърже.

Докато я гледаше да върви към къщата, студена и гневна като ревнива богиня, понесла гръмотевици, той усети сексуална възбуда. През по-голямата част от разумния си живот досега бе преследван от мисълта да възстанови правото си върху имуществото на своя баща — върху империята, която по рождение би трябвало да му принадлежи. Но започваше да се пита, дали нямаше нещо, което желаеше много повече?