Сузан Форстър
Безсрамна (2)

Глава втора

Не беше мъртъв и не сънуваше. Осъзнавайки смътно тези две неща, Люк Уорнек простена на глас и направи усилие да изплува от тъмнината, сякаш беше давещ се плувец. Болката бе действителна, ужасяващо действителна. Чувстваше долната половина на тялото си като оловна, парализирана.

Отвори очи с усилие и изпита благодарност, че светлината в стаята е слаба. Дори лекото блещукане на нощната лампа му причиняваше болка. Докато се опитваше да си спомни къде е и какво се бе случило, главата го заболя ужасно. Смътно си припомни, че бе позвънил на външната врата и след като никой не му отвори, бе минал към задната част на къщата. Една светлинка в спалнята в източното крило бе привлякла погледа му и той беше отишъл да разучи…

Останалото се появи в съзнанието му наведнъж, като спазъм на паметта, предизвикан от серума на истината. Пред очите му изплува огънят на беретата и сякаш отново чу глухото изщракване преди изстрела. Беше стреляла по него съвсем хладнокръвно. Най-напред се бе прицелила в гърдите му, но в последния миг се бе сепнала, сякаш не беше по силите й да го извърши, отдръпнала се бе и отново се беше прицелила — този път не в сърцето, а другаде. Парещата болка в бедрото не оставяше съмнение за това къде го бе улучила.

 

 

— Исусе Христе — думите излязоха със съскане, когато осъзна какво му бе сторила. Китките му бяха здраво завързани, но все пак можеше до известна степен да се движи под чаршафа, който го покриваше. Протегна се предпазливо надолу със стиснати челюсти. По челото му изби пот. Върху раната на лявото му бедро, която, както по всичко личеше, беше повърхностна, набързо бяха сложени лепенка и бинт. Беше го превързала, осъзна той с голямо облекчение, след като се бе приготвил за най-лошото. — Не е улучила никой жизненоважен орган — измърмори си под мустак. — Благодаря ти, Господи, за това.

— Малко е късно за молитви, Люк.

Вдигна поглед и я видя свита на стола до мраморната камина в стаята. Беше облечена с черна сатенена нощница и със свитите си крака и тежката медна коса, спускаща се по раменете й, тя сякаш бе символ на съвършената отпочиваща си женственост. Но дрезгавината в гласа й и насоченото към него смъртоносно оръжие говореха твърде красноречиво за това какви бяха мислите й.

Джеси Флъд се бе променила толкова много, колкото Люк Уорнек не би могъл дори да си представи. Като дете тя не трепваше пред никакви опасности и беше лоялна до самопожертвование, до безразсъдство. Последиците от мизерното й детство все още личаха по източеното, слабо тяло и не аристократичните черти, но палавото момиченце, което си спомняше, се бе превърнало в странна, сурова красавица. Рижата коса пламтеше около бледото лице, най-впечатляваща черта, на което бяха ледените, покоряващи очи.

— Стрелях по теб — осведоми го тя, сякаш по някаква причина той бе пропуснал този факт. — Не те убих, но има пълнолуние и нощта едва започва.

Люк усети по врата си ледена пот. Образът на безразсъдната полугола жена, заплашваща го със зареден пистолет, се появи пред очите му. Видението приличаше на ангела на отмъщението и макар че животът му бе висял на косъм, а може би и именно заради това, целият епизод му се струваше откачен, наелектризиращ, почти еротичен.

— Има ли някаква надежда да ми кажеш защо? — направи усилие гласът му да звучи спокойно.

— Защо не те убих ли?

— Защо стреля по мен, за Бога!

Тя го погледна гневно със свити устни и поклати глава:

— Кой ме донесе тук? — пожела да узнае той. — Кой почисти и превърза огнестрелната рана? Почистила си я, нали? Или мога да разчитам, че освен фрактура на черепа ще имам и гангрена?

— Пазачът те донесе тук и превърза раната ти. А дали я е почистил или не, не мога да кажа.

Ноздрите на Люк се разшириха от гняв. Търсеше начин да оправдае действията й, да обвини себе си за това, че я е изплашил, но тя започваше да го вбесява. Сериозно. Плъзна поглед по скованите й черти и свитото тяло, като търсеше някакъв белег на уязвимост.

— Трябваше да ме убиеш, Джеси — рече той с тих и изпълнен с омраза глас. — Дори новаците в лова знаят, че е грешка само да раниш жертвата си. Това я прави смъртно опасна.

По лицето й като отблясък от далечна светкавица премина страх. Той улови искрата му в бледите й очи и в побелелия белег над устната. Нервите му се изопнаха, подтикваха го да действа въпреки раната. Върви! Хвани я сега, докато е ранима. Но преди импулсът да успее да влее огън в мускулите му, страхът й бе изкристализирал във вледеняващ гняв. Светкавицата се бе превърнала в ледена висулка.

Тя вдигна пистолета и насочи дулото към мястото между тъмните му вежди.

— Даже не си го помисляй — предупреди го. Палецът й закръжи около предпазителя, сякаш си представяше с всички мрачни подробности как би изглеждал с куршум в мозъка. Навлажни устните си и преглътна.

— Предумишлено убийство — предупреди я той. — Имаш мотив, мисис Уорнек. Ще кажат, че си искала да отстраниш от пътя си единствения син на своя мъртъв съпруг, че си премахнала всякаква възможност за претенции към наследството на Саймън.

Предпазителят изщрака, когато го освободи.

— Господи, не отново — изпъшка той.

Тя погали нервно спусъка, пръстът й се сви и чукчето удари по празния пълнител.

Пулсът на Люк се ускори от гняв. Пистолетът не беше зареден!

— Бум — рече тихо тя.

— Какъв ти е проблемът, по дяволите? — излая той. Сърцето му думкаше толкова силно, че направо не можеше да мисли. Имаха общи спомени с Джеси Флъд, спомени, които водеха началото си от детството им. Свързваха ги близостта и нежността на една толкова мъчително объркана връзка, за каквато хората биха могли само да мечтаят. Някога тя му беше верен приятел, сродна душа. Но в този момент той я мразеше, мразеше тази кучка.

— Ти си моят проблем — отвърна тя. Изрече думите така, сякаш бяха проклятие. — Ти.

Като че ли беше озарена от някаква студена бледа светлина, но той знаеше, че е готова да избухне под маската на спокойствието си. Бе видял страха, вледеняващия гняв. Беше ги видял, но не ги разбираше. Ако в тяхната връзка някой бе предаден, това беше той. Преди десет години тя го бе замесила в убийството на Ханк Флъд, впиянчения й пастрок. А миналата година се бе омъжила за шестдесет и пет годишния му баща. За него беше необяснимо как онази Джеси Флъд, която навремето му бе приятелка, е могла да се обвърже с чудовище като Саймън Уорнек… по каквато и да било причина.

— Как би трябвало да те наричам сега? Мамо?

Презрението в гласа му беше унищожително.

Джеси Флъд се затвори още повече в себе си. Мразеше този човек. Мразеше го сляпо, без да мисли за причината — така както ангелите мразят смъртния грях. Но също така някога го бе обичала, колкото и невъзможно да изглеждаше това сега, и именно тези две противоположни чувства я парализираха. Бе обичала Люк Уорнек така, както правеше всичко в своя свят — безусловно и безгранично. Навремето би дала живота си за него. Би направила всичко. Но, Господи, колко я бе наранил той. Не го бе виждала десет години и въпреки това споменът за болката, която й бе причинил, беше ярък и жив, сякаш всичко се бе случило вчера.

— Дори да се опитам да ти обясня защо се омъжих за баща ти — отвърна студено тя, — никога няма да го разбереш.

— И ти знаеш защо! За Бога, Джеси, от всички хора ти най-добре би трябвало да знаеш защо.

Беше истина. Онова, което казваше, беше истина. Джеси знаеше защо. Люк беше преживял кошмарно детство, но тя не си бе позволявала да мисли за него със съчувствие от доста дълго време и не би могла да си го позволи сега. Не само себе си защитаваше. Трябваше да се пази от Люк Уорнек, сякаш й беше смъртен враг. Той й беше смъртен враг.

— Прекрасно си подредил нещата — подметна тя. — Не успя да пристигнеш за погребението на Саймън, но си тук съвсем навреме, за да чуеш завещанието.

— Аз нося името Уорнек. Имам това право.

— Нямаш право на нищо. Саймън те лиши от наследство преди много години и мога да те уверя, че не промени чувствата си към теб и на смъртното си ложе. Остави всичко на мен — недвижимото имущество, контрола върху „Уорнек Къмюникейшънс“ и цялата си останала собственост. Той не беше човек на големите емоционални жестове, както без съмнение ти е добре известно, но ми се закле, че няма никога да докоснеш нищо от онова, което е останало от империята му и от личната му собственост.

— Ти ли си личната му собственост?

Лицето на Джеси пламна. Много го биваше в това да я накара да се чувства евтина. В Халф Муун Бей смятаха рода Флъд за малко повече от бедни бели боклуци и етикетът „евтина“ й беше лепнат още от детството. Отвращението в изражението на Люк й даде да разбере какво си мислеше — че се е омъжила за Саймън заради парите, че е станала толкова меркантилна и безскрупулна в жаждата си за богатство, колкото беше сестра й Шелби. Но онова, което я вбеси дори повече от обвинението му, беше неговата жлъчност. Кой беше Люк Уорнек, та си присвояваше правото да морализаторства? Как смееше да съди нея или когото и да било?

— Искам да се махнеш оттук — рече тя.

— Ти стреля по мен, лейди — той изрита чаршафа и показа раната на бедрото си. — Ще трябва да ме търпиш, освен ако не желаеш да те вкарат в затвора заради въоръжено нападение.

Устата на Джеси пресъхна. Бе разкрил далеч по-голяма част от тялото си, отколкото беше нужно, за да покаже раната, и тя беше сигурна, че го е направил нарочно. Предизвикателството в очите не беше само безочливо, то ставаше все по-чувствено с всеки удар на сърцето му.

Друга жена вероятно би възприела острото присвиване на стомашните си мускули като нещо по-различно от чиста омраза. Тя дори би се съгласила, че гледката на полуголия мъж по черен слип беше смущаващо възбуждаща. Подобно признание не би било прекалено пресилено дори за Джеси. Защото тялото на Люк Уорнек беше почти съвършено, откъдето и да го погледнеше. Тениската му бе дръпната точно толкова нагоре, че да омагьоса и най-придирчивия наблюдател; тъмните косми по твърдия плосък корем се смесваха по доста еротичен начин със също толкова тъмните косми, непокорно подаващи се от дълбините на слипа му.

Но Джеси по-скоро би си признала, че краде от слаби и немощни, отколкото някоя от тези похотливи мисли, та дори и най-елементарното женско любопитство. Ако стомахът й се бе свил, то беше поради отвращението от безсрамния му опит да я шокира, и ако вратът и беше горещ и потен, причината бе единствено в свръхколичеството адреналин. Може би наистина изпитваше някакъв лек интерес към драстичните промени, които бяха настъпили у него от детството им насам, но това беше напълно разбираемо.

Той бе деветнадесетгодишен, когато замина. Сега беше почти на тридесет и по всичко личеше, че тялото му е възмъжало до такава степен, каквато тя едва ли бе смятала за възможна. Като малко момче беше тънък, като клечка и вървеше с леко накуцване в резултат на зле наместено счупване. Но в момента дори не можеше да бъде сигурна кой от силните му мускулести крака е счупеният.

— Очевидно нямаш нищо против да ме търпиш — отбеляза той.

Тя измъкна от джоба на нощницата си един пълнител и го размаха заплашително във въздуха.

— Искам да се махнеш оттук веднага — отсече. — Ако не можеш да се справиш сам, ще повикам Роджър.

— Роджър?

— Колежанинът, който те донесе тук. Живее в къщичката на пазача.

— Извикай го този Роджър и вече ще е само един мъртъв колежанин — Люк направи болезнена гримаса и се изправи с усилие до седнало положение. Стъпи върху старинния персийски килим. — С какво, по дяволите, си ме халосала?

— Дори не съм те докоснала. Падна назад върху стъклената врата и си удари главата. Учудвам се, че оцеля.

— Не се вълнувай — лицето му се изкриви, докато се опитваше да стане, но не успя. Направи опит да освободи ръцете си от стягащото ги въже, измъкна едната, но падна назад на лакти. Лицето му стана пепеляво, кръвта се бе отдръпнала от него. Въпреки че си налагаше да остане в съзнание, явно нямаше да успее.

— Господи, главата ми — изстена той и се обърна на една страна. Сграбчи главата си, сякаш тя щеше да се разцепи, и издаде някакво задавено стенание. Миг по-късно потръпна и се отпусна върху възглавницата.

Джеси бавно се размърда и застана така, че да го вижда по-добре. Слабото му дишане беше единственият признак за живот.

— Люк?

Тя стана и се приближи предпазливо до леглото. Опитът я бе научил да внимава за капани, но видът му я изплаши. Устните му бяха посинели, а тениската беше мокра от пот. Бе ударил главата си, което означаваше, че е възможно да има сътресение. Можеше дори да има вътрешен кръвоизлив. При други обстоятелства тя би извикала лекар, но огнестрелната рана щеше да наложи полицейско разследване, а тя не искаше да поеме такъв риск.

Нямаше друг избор, освен отново да извика Роджър. На бюрото имаше телефон и докато прекосяваше стаята, се загърна с халата. Не беше направила опит да обясни на пазача положението, само му бе казала, че се е случило нещастие. Сега щеше да й се наложи.

Остави пистолета и пълнителя на масата и след като вдигна слушалката, бързо натисна копчетата, за да набере номера. Обади се, Роджър, мислеше си тя, докато телефонът звънеше. Изведнъж върху нея падна нечия сянка, един пръст натисна бутона и прекъсна връзката. В ухото й зазвуча сигнал „свободно“. Беше я надхитрил!

— Затвори — заповяда й.

Адреналинът й се вдигна, докато се опитваше да си спомни какво я бяха учили за самоотбрана. Пусна слушалката и посегна към пистолета, но ръката му й попречи. Беретата и пълнителят излетяха през масата. Тя се завъртя и го блъсна с рамото си в гърдите с такава сила, че и двамата загубиха равновесие и се строполиха на земята. Люк се стовари първи, така че омекоти падането на Джеси. Ударът би трябвало да изкара от строя ранения мъж, но преди тя да успее да се освободи, той я бе привлякъл към себе си и я притисна към пода.

— Ти се преструваше? — извика вбесено тя.

Люк сподави болезнен стон.

— Изобщо не се преструвам — изръмжа й през зъби. Хвана китките й и се прехвърли върху нея. — Имам дупка в бедрото благодарение на теб, а главата ми сякаш ще се пръсне. Просто искам да споделя мъката си, това е всичко. Не обичам да страдам сам.

Дори само мисълта, че е толкова близко до него, изпълни Джеси с отвращение. Където й да спреше погледът й, виждаше кожа, тъмни косми и стегнати мускули. Грубата му хватка премазваше китките й, а топлината на тялото му я обгръщаше на вълни. Тя замръзна под пламтящия поглед. Опитваше се да му попречи да я докосне с някоя част на тялото си, която все още не бе опряна в нея.

Ударите на сърцето й постепенно се забавиха до силни и болезнени пулсации.

— Ако извикам, цялата къща ще се втурне насам.

Хвана китките й с едната си ръка и запуши устата й с другата.

— Викай, колкото щеш — подкани я той.

Умираше да го нарече с всички мръсни думи в английския език, ако ли не — да отхапе част от дланта му. Вместо това обаче остана напълно неподвижна. Отмъщението щеше да й донесе толкова голямо удовлетворение, че беше опасно дори да си мечтае за него. Рисковано беше дори да диша. Беше на ръба на истерията, готова да рухне, но не можеше да си позволи това да се случи. В нея имаше твърде много гняв, твърде много болезнена гордост. Не можеше да стигне до пистолета, а единственото й друго оръжие беше истината. Но ако го нападнеше с нея, щеше да унищожи и себе си.

Той се привдигна и постави китките й от двете страни на главата й.

— Привлече вниманието ми, Джеси. Надявам се, че това е, което искаше, защото сега е моят ред. Не са ли ви учили в училище, че местата се сменят?

Тя не пожела дори да го погледне.

— Очевидно не. Хващам се на бас, че са пропуснали да ви кажат също, че не трябва да си играете с пистолети, нали? Или че добрите малки момиченца не стрелят по хората. Трябва да се научиш на обноски, малката. Имаш нужда да се научиш как да се държиш сред възпитани хора…

Циничният му тон прекъсна мислите й като нежелан допир. Единствената й отбрана беше леденото мълчание.

Сякаш искаше да се надигне, той прехвърли тежестта си така, че да я вижда по-добре.

— Ще говориш ли с мен? — настоя и гласът му стана по-суров. — Или ще се учим на добри обноски още тук, на пода на спалнята?

Пулсът на Джеси се ускори, откликвайки на дълбокия му, изпълнен със сексуални намеци дрезгав глас. Хвърли му един поглед и видя точно онова, от което се страхуваше. Наблюдаваше голотата й, сякаш току-що бе забелязал, че сатенената й нощница се е вдигнала до кръста и се е разтворила в деколтето, сякаш току-що бе осъзнал, че под себе си има безпомощна, хваната в капан жена.

Тя изви хълбоци нагоре и започна отчаяно да се бори, като се опитваше да го отхвърли, но това само влоши положението. Дишането му стана по-бавно и по-дълбоко, докато я гледаше как се съпротивлява и за свой ужас тя осъзна, че бе възбудила не само интереса му. Той виждаше как се надигат гърдите й и усещаше топлината на таза под себе си. С отчаян стон тя се изби нагоре и го блъсна с хълбока си, единствената част от тялото й, която можеше да се движи.

Бедрата му я стегнаха като в менгеме, когато се нахвърли върху нея.

— Стой кротко, за Бога… — очите му притъмняха, докато тя се извиваше и гърчеше под него. — Освен ако не предпочиташ да се чукаш, вместо да говориш.

— Копеле — изсъска тя.

— Значи можеш да говориш? — по устните му пробяга лека усмивка. — В такъв случай може би ще благоволиш да ми обясниш вендетата си срещу мене. Значи не ти беше достатъчно да ме забъркаш в убийство и да ме изгониш от града? Трябваше още да се омъжиш за Саймън, моя кръвен враг, а ето че тази вечер се опита и да ме застреляш, и то тук, в тази къща, твоята къща? Къщата, в която аз израснах?

Тя отново се затвори в себе си. Кипеше от гняв. По-скоро би взела стрихнин, отколкото да каже на Люк Уорнек причините, за което и да било от действията си, включително и защо се бе омъжила за баща му. А що се отнасяше до това защо бе стреляла по него, той можеше да се гръмне. Тя ясно виждаше всеки миг от нощта, в която Ханк Флъд бе умрял. На следствието Люк бе заявил, че не си спомня нищо за боя с Ханк, освен че Ханк е бил в безсъзнание, но все пак жив, когато е излязъл от къщата на семейство Флъд. Това, че не си спомняше, я вбесяваше. Вбесяваше я фактът, че си бе намерил такова удобно извинение като алкохолната загуба на паметта, за да забрави всичко от онази нощ.

— Хайде, Джеси — подкани я той и я побутна с тялото си. — Не предприех това пилигримство от мъка по дома.

Леката промяна в позициите им предостави на Джеси неочаквана възможност. Тя се изви нагоре и го ритна с коляното си в слабините с всички сили. Болката, която го разтърси, бе ужасна, но не охлаби хватката на ръцете му. Очите му пламнаха свирепо, когато я отлепи от пода и я дръпна към себе си, докато устните им не се доближиха на милиметри. Силата му беше нечовешка, гневът — безразсъден.

— Върви по дяволите — изръмжа той.

Джеси изстена отчаяно, опитвайки се да го спре. Когато се приведе към нея, тя го заплю. Той се дръпна рязко, поколеба се за миг, после отново я сграбчи и я разтърси толкова силно, че тя направо не можеше да диша. Влагата обгърна устните им, когато той долепи своите. Зацелува я грубо, бурно, натискайки главата й назад, докато накрая тя нямаше какво друго да стори, освен да се предаде. В тази целувка нямаше страст, тя беше наказание. Той я подчиняваше на волята си така, сякаш му беше смъртен враг. Би трябвало тя да изпитва ужас. Но вместо това разтърсващата сила на допира на тялото му до нейното, насилствената интимност на устните им предизвикаха у нея такъв хаос от чувства и усещания, че остана зашеметена и задъхана.

Реакцията й я порази. Искаше й се да вярва, че това, което чувства, е страх, но колкото и да се насилваше, не можеше да отрече, че всъщност е болезнена възбуда и ускорен пулс. Усещаше всеки нюанс в движенията на устните му, задушаващи немия й протест. Усещаше допира на космите по голите му крака до кожата си и лудото му сърцебиене, което се долавяше навсякъде, дори в дланите. Тялото му трепереше от свирепа страст, по-първична от всичко, което някога бе срещала. Сякаш бе освободил цялата жестокост, цялото страдание, насъбрали се в душата му.

Той спря да я целува, но продължи да я държи, докато погледите им се срещнаха и се впиха един в друг. Тя трепереше, разтърсвана от вълнения. Той дишаше тежко, безспорно възбуден. Беше време, когато би дала мило и драго, за да зърне в очите му този зашеметяващ пламък на сексуално желание. Това бе най-голямата й мечта като момиче. Но сега стомахът й се сви от болезнено гадно усещане.

— Поне това получих — рече той на пресекулки. — От доста време ми се щеше да ми паднеш в ръцете, но никога не съм го искал повече, отколкото тази вечер, когато влязох в спалнята ти.

Разтърси я тръпка, която отне и последните й останали сили.

— Пусни ме — помоли тя. — Няма да викам и няма да се опитвам да избягам.

— Никъде няма да мърдаш, докато не ми кажеш онова, което искам да знам.

Събори я върху килима, като остана върху нея, а тя нямаше сили да се бори. Нищо не би й доставило по-голямо удоволствие от това да му даде отговорите, които той искаше. Истината щеше жив да го одере. Искаше да му изкрещи обвиненията си, да се нахвърли върху него и да си отмъсти. Вместо това тя каза нещо, което знаеше, че ще го вбеси най-много.

— Искаш да знаеш защо се омъжих за баща ти? Обичах го. Затова се омъжих за него. Ние със Саймън се обичахме.

Изведнъж омразата го завладя, наелектризира го. Отдръпна се назад и сви ръце, сякаш се канеше да унищожи нещо с голи юмруци, но после, изричайки една мръсна и жестока дума, той се превъртя настрани и я освободи.

— Махай се оттук — рече. — Махай се.

Джеси с усилие се овладя и се изправи. Когато стъпи на крака, видя, че сатенената й нощница се е разкопчала. Хвърли му един поглед, докато бързо я закопчаваше, и съзря в очите му такова ледено презрение, от което тръпки я побиха. Гледаше я така, сякаш не я познаваше, сякаш Джеси Флъд се бе превърнала в неодушевен предмет. Може и така да беше. Може би това беше наследството й от Уорнекови.

Гърлото й се сви, когато забеляза очевидната му агония. Превръзката на раната бе паднала и кракът му силно кървеше. Той свали тениската си, за да спре кръвта.

Гласът й беше странно омекнал, когато промълви:

— Не биваше да се връщаш, Люк.

Той вдигна поглед към нея. Тъмните му очи пламтяха.

— А ти трябваше да ме убиеш, Джеси. Ще ти се иска да го бе сторила още преди да съм приключил.