Сузан Форстър
Безсрамна (16)

Глава шестнадесета

— По дяволите приходите от реклами! — изръмжа Пийт Фишър. — Не сме сводници, че да се стремим да получим най-високата цена за тоя вестник! Не ми пука колко пари стоят зад магазините на Ксавие Сандлър. Рекламиращите не могат да диктуват политиката на вестника. Няма да спра статията.

Ръководителите на „Сан Франсискоу Глоуб“ и на „Бей Ситиз Ревю“ вдигаха страхотна врява. Пийт Фишър, главният редактор на двата вестника, бе свикал съвещание в неделя и вече цяла сутрин се караха с Картър Дънлоп, финансовия и юридически директор на „Уорнек Къмюникейшънс“.

Джеси наблюдаваше кавгата с нарастващо неудобство. През последните две седмици тя участваше в „бойния лагер на ръководителите“, както обичаше да го нарича Мат. Той я обучаваше, наставляваше и буквално я пришпорваше като с камшик, за да я подготви за ролята й на директор на управителния съвет на компанията, както и за предстоящия й брак. Мат с готовност се бе съгласил, че колкото повече знае, толкова по-малка ще е вероятността Люк да я убеди да използва влиянието си и да гласува срещу интересите на „Уорнек Къмюникейшънс“. Тя бе твърдо решила да действа с Люк от позицията на знаещия.

— Никой не ти предлага да спреш статията, Пийт — уточни Дънлоп. — Но какъв смисъл има да се опълчваш срещу могъщ човек като Сандлър със заглавие на първа страница?

— А може би трябва да засекретим статията? — възрази Фишър с гаден тон. — Това ще направи ли приятелчето ти Ксавие щастливо?

— За какво намекваш? — попита Дънлоп.

— За това, че приятелчето ти от голф клуба няма право да разчита заради дружбата си с теб към него да има специално отношение.

Дънлоп скочи от стола си.

— Личният ми живот няма нищо общо с това, копеле такова. Ние безразсъдни лапацала ли сме или отговорни журналисти? Срещу веригата от магазини няма официално обвинение. Разполагаме само с голословни твърдения, за Бога! Ако пуснем статията, можем да загубим далеч повече от рекламите на Сандлър. Може да смъкне и ризите от гърбовете ни, ако реши да ни съди за нанесени щети.

Фишър също се изправи.

— Имаше официално обвинение. Преди два месеца една жена от персонала за почистване бе завързана и заставена да прави фелацио на нападателя си.

— Тези обвинения отпаднаха — възпротиви се Дънлоп.

— Да, защото ищцата отказа да идентифицира мъжа, който го е направил. Някой я е сплашил, Картър, и ние се занимаваме с тази история оттогава насам. Цяла седмица най-добрата ми репортерка следи последните обвинения. Забелязала е шпионки в пробните и е открила още три жени, които твърдят, че са били сексуално тормозени — една чистачка и две продавачки. Не са се оплакали в полицията, защото мениджърът на магазина ги е заплашил, че ако го сторят, ще загубят работата си.

Дънлоп поклати глава със съжаление.

— Значи, Пийт, ще заложим на тяхната дума срещу тази на мениджъра. Имаме нужда от нещо повече. Прекалено рисковано е.

Въздухът, който излезе от ноздрите на Пийт Фишър, спокойно можеше да бъде взет за огън.

— Опитват се да потулят историята, по дяволите, а това е сензационна новина! Някакво животно дебне жените в един от най-луксозните магазини в града. Ако не пуснем историята, ще го направят вестниците в Оукланд или Сан Жозе.

Когато препирнята се разгорещи, Джеси, която до този момент беше рамо наблюдател, погледна към седящия срещу нея Мат от другата страна на блестящата махагонова заседателна маса. Не разбираше защо не се бе намесил. Не бе направил и опит да застане като арбитър при сблъсъка, само от време на време насочваше поглед към нея, сякаш за да види как възприема тя византийските препирни в „Глоуб“.

— Историята е за първа страница — настоя шумно Фишър.

— Дори Сандлър да не ни съди, ще оттегли рекламите си — предупреди Дънлоп. — Производствените разходи се покачиха, приходите намаляха. Не можем да си позволим ново влошаване, по дяволите.

— Аз пък казвам: нека ги оттегли. Щом Сандлър може да ни купи, значи всеки може — Фишър се обърна към Мат: — Ти какво мислиш по този въпрос?

Мат облегна лакът на масата и замислено подпря брадичка с ръка.

— Съжалявам, Пийт — рече накрая. — Аз съм с Картър. Според мен трябва да бъдем предпазливи. Тиражът ни спадна. Вестникът е в затруднено положение. Трябва да мислим за последствията.

Фишър удари с ръка по масата.

— Тогава като последствие си намери друг главен редактор! На мен ми писна. Подавам си оставката.

Заплахата на Фишър хвърли присъстващите в паника. Възцари се тишина, която зловещо контрастираше с нападките, които се разменяха цяла сутрин. Главният редактор изгледа намръщено един подир друг присъстващите, сякаш обвиняваше всеки от тях в предателство. Поклати уморено глава и се насочи с широка крачка към вратата.

Джеси хвърли поглед на Мат, като очакваше той да направи нещо. Вестникът не можеше да си позволи да изгуби Пийт, както не можеше да си позволи да загуби и рекламите на веригата от магазини на Сандлър. Сигурно Мат разбираше, че нещо трябваше да се направи. От известно време Джеси чувстваше, че сблъсъкът между редакторския екип и бизнес ръководителите на вестника приближава върховата си точка. „Глоуб“ беше като къща, която се саморазрушава. В качеството си на президент и генерален директор Мат беше човекът, който трябваше да вземе нещата в свои ръце и да примири враждуващите лагери. Защо не предприемаше нищо?

— За Бога, Пийт — каза Мат и стана, — това не е в стила ти, човече. Ти не си от хората, които напускат.

— Аз не напускам! — сопна се Пийт. — Авторитетът ми се подронва. Принуден съм да напусна. Щом рекламиращите във вестника ще го ръководят, защо съм ви аз?

— Чакай малко, Пийт! — Джеси скочи на крака. — Мисля, че може би има нещо, което подминаваме — когато обърна поглед от изпълненото със скептицизъм лице на Пийт към групата ръководители на вестника, усети как петното на собственото й минало коварно изплува. Тя бе израснала не в онази част на града, в която трябваше, и дори нямаше диплома за завършена гимназия в своя полза. Бе взела матурите си много успешно, но се съмняваше, че това би имало някаква тежест пред групата изтъкнати мъже тук, всичките завършили колежи. Съвсем не плуваше в свои води, но не можеше повече да мълчи. Въпреки цялата си изтънченост тези мъже бяха прекалено закостенели.

— При всичкото ми уважение към вас, господа, според мен проблемът е много по-дълбок от въпроса за приходите от реклами и тиража. Извинете ме за откровеността, но той започва оттук, от вас.

Присъстващите в стаята се размърдаха неспокойно, но Джеси се хвърли смело напред. Ако спреше, можеше да не набере сили да започне отново.

— Толкова сте заети да защищавате териториите си, че пропускате да видите същността — каза им тя. — Да, „Уорнек“ се състои от фракции, но тези фракции съставят цялото. Когато създавате вражески лагери и се опитвате взаимно да се унищожите, вие същевременно унищожавате и себе си. Ако вестникът загине, загивате и вие.

Тя добре си даваше сметка за присвиващите се очи и скованите рамене. Никак не им харесваше лекцията й за партньорския дух и тя не можеше да ги обвини. И все пак продължи:

— Цяла сутрин спорите кое да надделее — журналистическата почтеност или печалбата. А и двете са жизненоважни за добруването на вестника, но не стоят ли тук и други въпроси? Не сме ли отговорни пред читателите си? Ние сме компания за връзки с обществеността. Следователно не сме ли задължени от първата поправка да информираме читателите си за всичко?

Погледна последователно всеки един от тях, точно както бе направил и Пийт Фишър.

— Днес е неделя, нали? Къде са сега децата и съпругите ви? Пазаруват? Как ще се почувствате, ако точно в този момент някой извратен тип гледа как дъщеря ви се съблича? А може би дори я напада?

Апелираше към личните им чувства, които не се покриваха с професионалната обективност, но тя силно вярваше, че вестникът, а може би и цялата индустрия западаха именно, защото бяха престанали да бъдат лични и ангажирани. Вече започваше да усеща, че може би в края на краищата в този вестник имаше място и за нея. Не беше нито репортерка, нито я биваше по сметките, но като защитник на грижите и нуждите на обществото можеше да им предложи свежа гледна точка, която да послужи като балансьор между двата лагера. Приходите от реклами и първокласните репортери бяха необходимост. Никой не подлагаше под съмнение водещата им роля, но един вестник имаше нужда и от съвест.

— Аз съм с Пийт — рече тя и смекчи тона си. — Мисля, че историята трябва да се публикува на първа страница, но искам да бъде честна и добре премерена, както и да се даде възможност на Сандлър за отговор. Може би трябва да го уверим, че щом проблемът се реши и спокойствието на клиентите бъде осигурено, ще пуснем и следващи материали. Това дори може да му послужи като безплатна реклама.

Един бърз поглед към обсадения главен редактор й даде да разбере, че той я подкрепя. Пийт Фишър й се усмихна и вдигна палеца си нагоре. Картър Дънлоп я гледаше с напрегнат интерес, а Мат Сандъски имаше вид на учител, изумен от факта, че ученик, от когото съвсем не е очаквал, току-що е взел труден изпит.

 

 

Когато Джеси паркира черния си ягуар XJS в алеята пред „Ехо“, залязващото слънце приличаше на чаша силно старо бренди, което излива разтопен кехлибар в подножието на планината Санта Круз. Колата й беше подарък от Саймън — един скъп израз на благодарността му. Бе поела голям риск, за да спаси живота му. Все още носеше белега над устната си. Отначало бе отказала подаръка, а после, след като се омъжи за него, откри, че той просто е паркирал красивия дявол сред ятото си коли, сякаш го бе оставил там да чака, докато тя бъде готова за него.

Изгаси двигателя, отпусна се назад в меката седалка и затвори очи. Бе така омаломощена, че едва дишаше. Последните две седмици се оказаха изтощителни, изпълнени с предизвикателства и навеждащи към размисъл, но тя се бе наслаждавала на всяка минутка. Чиракуването бе затвърдило решението й да участва активно в ръководенето на компанията, а не да бъде само фигурантка в управителния съвет. Подкрепата на Мат също я бе зарадвала много. Само да можеше животът й да продължи така, както бе през последните дни.

При тази изпълнена с надежди мисъл тя излезе от колата.

Когато отбори вратата, посрещнаха я мощните мажорни акорди на Пучини. Джеси се смръщи и докосна челото си. Очевидно Джина запознаваше Мел с италианската опера или обратното. Музиката беше прекрасна и вълнуваща, въпреки че бе много силна.

— Mama! Buona sera! — извика Мел в мига, в който Джеси влезе в дневната. — Ела да видиш какво направихме с Шелби днес. Много ще ти хареса!

Последният човек, с когото Джеси искаше да си има вземане-даване тази вечер, бе Шелби, но не намери сили да се възпротиви, когато Мел я задърпа през антрето и терасата, за да я изведе в розовата градина. Никога не бе виждала дъщеря си толкова оживена. Астмата на Мел сякаш като по чудо бе изчезнала след пристигането на Шелби. Дори дишането й не бе затруднено.

— Какво е това? — попита Джеси. Градината беше украсена е цветни гирлянди в крещящо розово и жълто. Шелби ги чакаше до белведера, който също бе щедро украсен с балони, гирлянди и ориенталски фенери във всички цветове на дъгата. Осветена отзад от залязващото слънце, гледката ужасно напомняше за пищните филми на Фелини. На Джеси й се прииска отново да се намръщи, но не можа. Дъщеря й чакаше със затаен дъх да види реакцията.

— За сватбата е — обясни Мел. — Исках да е хубаво, когато се омъжваш утре. Леля Шелби ми помогна.

Джеси погледна обвинително Шелби, която би трябвало да прояви повече здрав разум. Утрешната церемония съвсем нямаше да бъде празнична. Джеси би предпочела бърз граждански брак в кметството, само че в такъв малък град всяко подобно събитие със сигурност щеше да предизвика всевъзможни клюки и предположения.

Шелби отпи голяма глътка от чашата вино в ръката си.

— Мел беше възбудена — рече тя и вдигна рамене. — Освен това не смятах, че няколко балона могат с нещо да навредят.

Върху една от белите градински маси от ковано желязо имаше кофа с лед, в която се изстудяваше бутилка червено „Зинфандел“.

— Какво ще кажеш за малко вино? — попита Шелби, докато пълнеше собствената си чаша. — Като те гледам, добре ще ти се отрази.

— Хайде, мамо — настояваше Мел. — Пийни малко. Майката на Джина й казвала, че виното е полезно за всичко, дори за fifa matrimonia — това означава предбрачна треска.

— Ще се опитам да оцелея — отвърна сухо Джеси. Започваше да разбира какво става. Мел несъмнено бе усетила напрежението между нея и Шелби и изгаряше от желание да заглади нещата. Едва ли би пропуснала обтегнатите отношения между майка си и „роднините“, които се бяха настанили у тях. Джеси иронично си припомни как убеждаваше директорите на вестника да изграждат дух на партньорство. Ако тяхната къща се саморазрушаваше, тогава какво можеше да се каже за „Ехо“? Всичко говореше за вражески лагер.

Джеси всячески се бе старала да избягва Шелби след заминаването на Люк. Сцената в стаята му, на която бе станала свидетел, отприщи опустошителни спомени. Сякаш миналото я бе ударило в лицето. Оттогава Шелби се държеше прилично, поне според нейните разбирания за приличие. Но Джеси бе достатъчно умна, за да не вярва на чудодейни превъплъщения, щом ставаше дума за сестра й.

— Мамо? — обади се Мел. — Добре ли си?

— Едва ли — Джеси изрита обувките си марка „Ферагамо“ и се отпусна в един от столовете от ковано желязо, като привлече Мел към себе си. — Ще приема виното, Шелби. Благодаря.

— Харесва ли ти украсата? — попита Мел и се намести в съседния стол.

— Страшно много, скъпа. Тържествена е.

— Какво ще облечеш утре? — Мел вдигна към нея сините си любопитни очи.

— Наистина, какво ще облечеш? — попита на свой ред Шелби. Донесе виното, отмести един стол, настани се, после опря обутите си в дънки крака на масата.

Джеси не си бе позволявала да мисли за подробности като например каква рокля ще сложи. Едва бе започнала да приема факта, че сватбата наистина ще се състои.

— Костюмът „Алигзандър Джулиън“ е с пола до глезените и е подходящ.

— Само не ми казвай, че е черен, нали? — сряза я сухо Шелби.

— Мамо, не черно! — изстена Мел и се хвърли върху коленете на Джеси като кукла на конци.

— Сватбата е пролетна — отбеляза Шелби.

Джеси си даде сметка с известен ужас, че ще трябва да изостави защитния си цвят. От самата мисъл й стана невероятно нервно, сякаш й бяха отнели защитната обвивка. Ако беше възможно да се извлича сила от някой цвят, за нея той беше черният.

— Костюмът „Алигзандър Джулиън“ е съвсем подходящ — настоя тя. — Ще бъдем само ние — семейството.

— На ти — измърмори Мел и погледна към Шелби. — Защо изобщо си правихме труда да украсяваме?

— Ние ще облечем рокли на розови точки с пурпурни волани — рече Шелби. — Ще бъдем толкова ослепително ярки, че свещеникът ще трябва да си сложи слънчеви очила.

На Мел това и се стори страшно забавно. Тя се запревива от смях и Джеси завидя на способността на Шелби да я разсмива. Мел бе харесала непочтителното, непукистко държане на Шелби и Джеси осъзна колко жадна трябва да е била за малко веселие, което да смекчи мрачния й живот в „Ехо“. Знаеше, че прекалява с бдителността си заради лошото й здраве, но съществуваха и други заплахи, други опасности.

Джина се появи и обяви, че за вечеря има cannelloni — любимото италианско ястие на Мел. Шелби се отказа от пикантното блюдо. Джеси пък бе прекалено изморена, за да яде, и също се отказа, но изпрати Мел да се нахрани.

— Не прекалявай със сиренето — извика тя след енергичното деветгодишно дете. — И никакво вино!

Шелби въздъхна.

— Непоправима майка.

Джеси подви крака под тялото си, долепи чашата с вино до устните си и се загледа в последните прекрасни кехлибарени отблясъци на скриващото се в Тихия океан слънце. Солената миризма на отлива се усещаше въпреки богатия аромат на розовата градина. Джеси се чувстваше обгърната от силните ухания и от ярките розови и златисти отблясъци на небето. Въздействието им върху душата й беше удивително и успокояващо, но не можеше напълно да заличи напрегнатото мълчание между нея и Шелби.

— Какво си казала на Люк за Мел? — попита Шелби.

Неизбежният въпрос. Джеси го очакваше от известно време. Остави виното си.

— Казах му, че Мел е дете на Саймън. Мое и на Саймън.

— Той повярва ли ти?

— Не, но има желание да приеме отговора ми.

— Интересно — Шелби отпусна глава върху облегалката на стола, сякаш обмисляше чутото. — Ще бъде ужасно, ако някога научи истината, нали?

— Какво означава това? — изведнъж Джеси застана нащрек. Шелби беше повече от способна на изнудване. Вече го бе доказала.

— Не означава нищо. Просто се чудех дали не си мислила да му признаеш какво се случи в действителност. Не е най-подходящо при започването на един брак в основата на връзката да лежи лъжа, нали?

Джеси стана от стола и се отдалечи от масата. Като направи няколко крачки, спря и се обърна. Гласът й беше тих и треперещ.

— Че кога си се безпокояла от това дали ще започнеш, или ще прекратиш някоя връзка с лъжа, Шелби?

Шелби бе забила поглед във виното, като леко го разклащаше в чашата.

— Очевидно те засегнах — рече тя. — Забрави, че повдигнах този въпрос.

Джеси не можеше да приключи толкова лесно. Познаваше Шелби прекалено добре. Сестра й наистина я беше засегнала и щеше да продължи да сипва сол в раната, докато не получеше онова, което искаше.

— Не прави грешката да се опитваш да разиграваш сцени пред мен, Шелби. Аз не съм някой от множеството мъже роби в живота ти. Представлението ти може да е свършило работа пред Люк. Вероятно е минавало и пред Ханк преди толкова години, но пред мен няма да мине.

— Ханк? — Шелби първо се изненада, после се възмути.

— Нали няма да се преструваш, че между теб и пастрока ни не е имало нищо?

— По дяволите, разбира се, че имаше. Но, за Бога, Джеси, аз едва бях навършила петнадесет години. Това бе сексуална злоупотреба с малолетна — Шелби остави чашата на масата и свали краката си оттам. Приведе се напред, сякаш се готвеше да скочи.

Джеси върна обвинителния поглед на сестра си.

— Не твърдя обратното, Шелби. Но това не те спря да извлечеш възможно най-голяма полза от станалото, нали? Злоупотреба с малолетна ли беше, когато го съблазняваше? Или така беше само в случаите, когато той те съблазняваше?

Джеси усети как стомахът й се преобръща, докато задаваше въпросите. Ситуацията я караше да й се гади от отвращение. Никога не бе подлагала под съмнение вината на Ханк. Той бе възрастният и това правеше него отговорен. Независимо колко го съблазняваше и задяваше Шелби, той трябваше да си държи лапите далеч от нея. Притесняваше я обаче, че Шелби се превръщаше в нимфоманка всеки път, когато искаше нещо.

Джеси се бе опитвала отчаяно да намери някакъв смисъл във всичко това, да разбере какво ръководеше Шелби. Тя винаги е била красива. Дори като дете приличаше на Линет, майка им. Във всички останали отношения обаче беше алтер его на Линет. Веднъж бе споделила с Джеси, че никога няма да допусне да бъде жертва като Линет и няма да позволи на никой мъж да я унизява и малтретира. Щеше да използва, а не да се оставя да я използват. Още тогава тя сякаш имаше шесто чувство по отношение на моралните недостатъци на противоположния пол и инстинктивен усет как да обръща слабостите им срещу тях. Може би това беше нейният начин да се предпазва. Навремето Джеси вероятно е била способна да разбира и да прощава на Шелби за този защитен импулс, но отдавна бе изгубила желание да съчувства на сестра си — още когато Шелби започна да упражнява хитрините си на съблазнителка върху Люк.

Шелби бе станала от стола и крачеше насам-натам, очевидно разстроена.

— Някога хрумвало ли ти е… Не, какво си мисля? Разбира се, че не е. Не би могло да ти дойде наум, че се опитвах да защитя малката си сестричка. Какво смяташ, че щеше да направи Ханк, ако аз не бях там, Джеси? Щеше да нападне теб, по дяволите. Щеше да те нападне.

Върхът на Шелбиния нос бе зачервен, а в очите й като че ли се появи влага. Джеси видя блесналите сълзи, чу гърления звук в гласа на Шелби и част от нея пожела да повярва, че всичко това е искрено. След всичките тези години все още й се искаше да можеше да повярва на сестра си, но бе невъзможно. Имаше твърде много предателства.

— Ако Ханк само ме бе погледнал по подобен начин, щях да го убия.

— О, не бъди чак толкова праволинейна, Джеси. Никога ли не си правила нещо, което не би трябвало да направиш?

Джеси вдигна поглед и срещна очите на Шелби за един кратък, изпълнен с вълнения миг, но не отговори.

— Добре, може би наистина манипулирах Ханк — продължи ядосано Шелби. — И какво от това? Той не се двоумеше да се възползва. Получаваше каквото искаше.

— Ханк е мъртъв — изтъкна Джеси. — Съмнявам се, че той искаше това.

— Може и да не е, но си го заслужаваше — разпали се Шелби — Беше копеле! Заслужаваше да му разцепят главата. А ние и двете знаем кой го стори, нали?

Луната, която се появи иззад кипарисите в клисурата, блестеше, сякаш бе от скъпоценен камък. Полумесецът накара Джеси да си спомни легендата, която Люк й бе разказал, когато бяха деца — красива и едновременно с това зловеща история за едно момче, чийто живот се бе променил завинаги заради импулсивна, отчаяна негова постъпка. Над градините падаше мрак. Някъде в далечината зави койот и когато чу отчаяните звуци, Джеси вътрешно потръпна. Не отговори на въпроса на Шелби. Нямаше безопасен отговор, само унищожителна истина.