Сузан Форстър
Безсрамна (11)

Глава единадесета

Халф Муун Бей

Тя пълзеше по централната улица като извънземен космически кораб, готов за кацане. Лъскава и бяла, лимузината се движеше ниско до измития от дъжда паваж и блестеше под слънчевата светлина. Почти не издаваше звук. Носеше се, сякаш подета от въздушното течение, с огромните си, чудовищни размери. Орнаментът на капака й — кон с разперени криле, обграден със сребърен кръг — сякаш летеше пред нея.

Уличният трафик замря, когато блестящото привидение го разцепи. Бил Уивър, чиновник в петролната компания, едва не изпусна двадесет и петфунтовия^[1] пакет с кучешка храна, който държеше, за да отскочи назад и да се махне от пътя на колата. Не я беше видял, нито чул да се приближава. Нито пък останалите случайни минувачи, които спряха по местата си, да гледат.

Единствено дванадесетгодишната Джеси Флъд бе забелязала как лимузината се материализира от мъглата над Пилърсайтъс Крийк Бридж. Бе проследила приближаването й към центъра на града с жив интерес, сигурна, че това беше някакво нашествие на извънземни. И сега, докато останалата част от града стоеше и зяпаше, тя започна да върви редом с колата, а сърцето й подскачаше от болезнено вълнение. През по-голямата част от дванадесетте си години бе чакала, бе се надявала да се случи нещо чудесно — знаеше, че то ще се случи! — и ето че бе дочакала.

Матовите прозорци на лимузината скриваха пътниците, но Джеси така или иначе разгледа сребристите огледала. Улови обаче само собствената си синеока физиономия, докато бързаше по тротоара успоредно с колата.

— Кой е това? — прошепна нечий глас до нея. — Да не би да е някоя кинозвезда?

— Не, по дяволите! — отвърна друг. — Това е Саймън Уорнек, вестникарският магнат. Кой от околността би могъл да си позволи такъв туристически автобус?

Мислите на Джеси трепнаха в очакване. Уорнекови бяха обект на много клюки в Халф Муун Бей. Те бяха не само богати, но и саможиви и ако се съдеше по слуховете — обременени от фамилни тайни и трагедии. Едно време пастрокът на Джеси Ханк Флъд бе работил при Саймън Уорнек като общ работник, но това е било преди много години, още преди Джеси, майка й и сестра й да се преместят в Халф Муун Бей.

Лимузината спря пред банката и Джеси закова на около петдесет фута от нея, като дишаше ускорено. Шофьорът излезе, отиде до последната врата и я отвори. Оттам се подаде висок широкоплещест мъж със заресана назад коса и по военному изправена стойка, спря и оправи реверите на сакото си. Джеси го проследи с поглед да влиза в банката, едновременно смаяна и с някакво лошо предчувствие.

Следващата фигура, която се появи, бе на мургаво момче, което приличаше на призрак и чиято коса беше с цвета на хълмовете по залез. Когато погледна към нея, Джеси си даде сметка, че е впила поглед в най-тъмните, най-красиви очи, които някога е виждала. Той вдигна гордо и предизвикателно глава и очите му блеснаха на фона на бледото мършаво лице като дълбоки черни езера. Светеха като очите на лудия, когото бе видяла веднъж в някакъв филм. Но също така бяха и тъжни като очите на новия млад свещеник в мисията близо до Пескадеро. И най-вече очите му бяха диви като на животните, които обитаваха клисурата близо до къщата й — създанията, които тя толкова много обичаше.

Джеси едва дишаше под този омагьосващ поглед.

Чувстваше се така, сякаш гледаше в душата на някой, който е извън Божията власт — светец или дявол. Видя го занемяла как минава покрай нея и влиза в банката, а в ума й се рояха куп въпроси. Какво се бе случило, че изглеждаше той толкова дързък и тъжен? И защо беше толкова слаб? Блейзерът, който не му отиваше, и сивият панталон висяха на него, сякаш бяха купени от битпазар. Стойката му беше непоправимо прегърбена, тъмната му коса имаше нужда от подстригване.

— Кой е той? — попита някой зад нея.

Джеси вече си бе задала мислено този въпрос и си бе отговорила. Това беше синът на Саймън Уорнек, Люк. Онзи, за когото казваха, че не бил „наред“.

Непосредствено зад Джеси се беше събрала малка тълпа и сега те бързо заговориха, обгръщайки я със съблазнителната мощ на една от най-любимите теми за разговор на местните жители — греховете и прегрешенията на фамилията Уорнек.

— Чух, че детето наследило някаква фатална семейна болест — подхвърли една жена. — Същата, която уби майка му.

Друга й се присмя студено:

— Франсес Уорнек не умря от болест, а се самоуби. Нагълта се с приспивателни, след като Саймън я хвана, че му изневерява.

— Откъде знаеш?

— Веднъж я обслужвах в кафенето. Поръча си мелба „Тинкен“, кълна се, горещ карамел и малко кълцани фъстъци. Най-красивата жена, която съм виждала.

— С кого е имала приключение?

Но Джеси вече бе спряла да слуша клюката. Бе чувала всичко това и преди — слухове за тайнствената смърт на майката, бабини деветини за това, че момчето е бавноразвиващо се и дори опасно, че не бива да го пускат вън от имението „Уорнек“, даже на училище. Бе чувала тая история и ако някога тя предизвикваше интереса й, вече не беше така.

Сега, след като го бе видяла, нищо не би могло да я убеди, че Люк Уорнек е бавноразвиващ се. Бе надникнала в очите, изпълнени с неизречими тайни. Той не беше изостанал. Беше умен надраснал възрастта си. За миг в тъмния му поглед сякаш бе съзряла запечатани цялата сладост на живота и всичките му скърби. И Джеси знаеше, че никога няма да забрави това.

 

 

Джеси никога не бе могла да устоява на загадките. Бяха я предупредили да стои надалеч от имението „Уорнек“, но трябваше да поеме риска дори това да означаваше пастрокът й да я нашамароса. Бе прекарала толкова много безсънни нощи, размишлявайки върху тайните, с които бе обгърнато семейство Уорнек, та започваше да си мисли, че вече никога няма да намери покой, ако не открие начин да повдигне воала и да разбере истината. Никога нищо не я бе занимавало повече, дори тайнственото изчезване на собствената й майка. Имаше нужда още веднъж да зърне Люк Уорнек, за да е сигурна, че не си го е измислила. Но най-вече искаше да разбере какво става зад каменните стени на разположеното до скалите имение „Уорнек“.

Ужасните предупреждения на Ханк Флъд относно нарушаването на границите на имението се въртяха в мислите на Джеси в тази ледена февруарска сутрин, докато вървеше през клисурата към телената ограда, която разделяше малкия парцел на Флъд от разположеното върху много акри имение на богатите им съседи. Огледа се и се мушна между ръждясалите връзки на оградата. Бе избрала този маршрут, защото оттук беше най-лесно да влезе в имението, без да я забележат. Доколкото й беше известно, никой, освен нея не идваше в клисурата.

Докато навлизаше все по-навътре в имението на Уорнек, от затоплената земя се надигаше сутрешна мъгла. Сиви катерички с рунтави опашки тичаха нагоре по кленовете към сигурността. От устата й излизаше пара и сякаш увисваше във въздуха. Измъкна ръце от топлото, подобно на торба на кенгуру джобче на блузата си и започна да изкачва хълма, за да огледа околността и да събере мислите си. Бе на половината от пътя си, когато нещо бяло привлече погледа й и насочи вниманието й към Дяволската дупка, най-дълбоката пропаст в клисурата.

Забеляза с изненада една фигура, която се опитваше да мине по прехвърлен над пропастта клон. Не можеше да види лицето, но слабото тяло и тъмната коса потвърдиха нарастващия й страх. Беше Люк Уорнек. Но какво правеше той? Джеси се закатери ужасена нагоре с ясното съзнание, че тънкото мостче не би могло да го издържи. Сигурно беше луд, щом се опитваше да мине по него. Клонът щеше да се пречупи всеки миг и той щеше да падне!

— Спри! — извика тя. — Върни се!

Докато се изкачи до върха на пропастта, той вече бе стигнал средата и се намираше в смъртна опасност. Беше забавил крачка и от колебанието изгуби равновесие. Ръцете му замахаха диво, тялото му се олюля, а стволът поддаде под тежестта му.

— Какво правиш? — извика тя. — Върни се!

Той отново тръгна напред и за момент Джеси допусна вероятността да успее!

— Моля те — рече тя и зашепна кратка молитва. Но едва успя да каже няколко думи, и той спря. Видя удивена как се приведе и се хвана за стомаха, сякаш го болеше.

— Не! — извика тя, когато той политна от дървото. Закри лице, за да не вижда. Започна да й се гади от страх и устата й се изпълни със стомашни сокове. Представи си ужасната гледка на политащото тяло, което се удря в земята.

Острите камъчета се забиваха в ръцете и късаха дрехите й, докато се препъваше, и едва не се изтърколи надолу по клисурата, бързайки да стигне при него. Земята беше твърда и хлъзгава, така че беше невъзможно да стъпва уверено. Храстите бяха голи, а клонките им — остри като игли.

Намери го почти веднага и положението се оказа толкова ужасно, колкото се опасяваше, че ще бъде. Свит на кълбо близо до пресъхналото поточе, със странно извит крак, той приличаше на кукла на конци, която са захвърлили.

Трепереща от желание да му помогне, тя се приведе над неподвижното му тяло. Той като че ли не дишаше, а на челото му имаше малка раничка, но когато посегна с ръкава на блузата си да я докосне, очите му трепнаха и се отвориха. Стресната от дивия му втренчен поглед, тя извика.

— Не ме докосвай — изпъшка той. — Махай се оттук.

Тя залитна смутена назад.

— Само се опитвам да ти помогна — каза. — Ще отида да извикам някого.

— Не! Не го прави! — дъхът му изригна в кристалночистия въздух.

— Но защо не? — бе видяла през дърветата голяма къща. Огромна, с няколко крила, много голям плувен басейн и многоакрови градини с пълзящи рози. Заприличала й бе на замък от вълшебна приказка, в който биха могли да живеят кралски особи.

— Не се доближавай до онова място — изръмжа той и сграбчи ръката й. Хватката му беше учудващо яка.

— Добре, няма — увери го тя. Започваше да осъзнава, че страхът го правеше толкова див. Беше като хванато в капан животно, което оголва зъбите си. — Можеш ли да станеш? — попита.

Сърцето й се отбори за него, когато той започна да се бори, да се мъчи да се изправи и отказа предложената му от нея помощ. Гордост, осъзна тъжно тя. Дори ранен, той отчаяно се бореше да запази малко от достойнството си. Накрая успя да седне и се обърна така, че да подпре гърба си на скалите. Но това беше всичко, а по време на опитите му да се изправи Джеси бе забелязала нещо, което накара сърцето й да се свие от ужас. Памучната му тениска бе скъсана на гърба и откриваше жестоки червени белези. Бяха го били с камшик и не за първи път. Под пресните рани имаше цяла паяжина по-стари белези — бели и тънки.

— Изглежда, кракът ми е счупен — рече той. При вида на изкривеното му от болка лице я обзеха мисли за църкви, стъклописи и святи, измъчени същества.

— Нека доведа помощ — помоли го тя.

— Не! Не разбираш. Те го направиха. — гледаше към голямата къща.

— Кой? Баща ти? Но не заради него падна.

Той не отговори, но от опита си с Ханк тя знаеше, че възрастните са способни на огромна жестокост спрямо децата, които са под техните грижи.

— А кракът ти — възрази тя. Повече от всичко искаше да намери начин да помогне. Въпреки че беше по-голям от нея, в момента той имаше остра нужда от закрилник и Джеси вътрешно вече бе поела тази роля. Природата не й позволяваше да изостави немощните и болните на съдбата им. Трябваше да помогне.

— Той все пак ще те заведе на лекар, нали? — настоя тя. — Ще трябва да ти наместят крака.

Момчето поклати глава.

— Лекарите са лешояди, които живеят на гърба на болните и слабите. Само страхливците имат нужда от лекари — очевидно повтаряше чужди думи. После добави неуверено: — Ще ме убие, ако ме намери така. Ще ме унищожи като куц кон — гласът му беше глух и далечен, но в очите му светеше гняв.

Джеси приклекна изумена. Не му вярваше. Не искаше да повярва, че някой може да се държи толкова чудовищно със собствената си плът и кръв. Това беше твърде болезнено, за да го приеме. Бе запазила разсъдъка си здрав, понеже вярваше точно в обратното. Родителите ти — истинските ти родители — никога не биха те наранили. Винаги си бе повтаряла, че ако майка й не бе избягала, ако Линет Флъд беше тук, за да пази дъщерите си от Ханк, те никога не биха пострадали, най-вече Шелби.

Джеси леко се обърна, като чу шума от пукащи съчки и шумолящи листа. Изглежда, някой идваше през храсталаците към тях.

Момчето й махна да си върви.

— Тръгвай! — прошепна то. — Опасно е. Нашият домоуправител стреля по външни хора без предупреждение.

Сега вече Джеси разбра, че преувеличаваше. Нямаше съмнение. Но ужасът, който бушуваше в нея, не намаляваше. Чувстваше се така, сякаш щеше да повърне. Бе видяла белезите на Люк Уорнек със собствените си очи. Някой го беше бил. Това не можеше да бъде преувеличено. Ако този, който идваше, беше домоуправителят, какво щеше да му се случи? Не можеше да понесе мисълта, че ще му причиняват още болка.

— Няма да си тръгна — прошепна тя. — Не мога. Който и да идва. Ще говоря с него. Няма да ти стори нищо, докато съм тук…

— Ще те убие!

Изсъска толкова ожесточено, че Джеси отскочи назад. Лицето му беше изкривено от неподправена, отчаяна ярост. Помисли си, че вижда сълзи в очите му.

— Изчезвай оттук! — заповяда й свирепо. — Ще стане по-зле за мен, ако не го направиш.

Тя отстъпи бавно назад. Сърцето я болеше.

— Ще се върна — обеща с трептящ глас. — Ще ти помогна да избягаш от тях!

Не искаше да го оставя. Никога през живота си не се бе чувствала посмела или по-силна. Беше сигурна, че може да се изправи срещу врага му, срещу всеки враг. Искаше да остане. Искаше да се бие, но виждаше ужасното му страдание. Независимо какво казваше и колко ядосан беше, тя знаеше, че той не се опитва да предпази себе си. Опитваше се да предпази нея.

Моля те, помисли си тя, обръщайки се към Бога, който, изглежда, бе забравил за деца като нея и Люк Уорнек. Не го оставяй да му причинява още болка. Запази го здрав. Запази го жив.

Запечата красивите тъмни очи на Люк в съзнанието си, обърна се и се втурна към къщи. Искаше да го запомни. Трябваше да го запомни, защото имаше ужасното предчувствие, че това може да е последният път, когато го вижда.

 

 

Джеси се връщаше на това място всеки ден в продължение на седмици, но повече не видя следа от Люк. Отначало се молеше да е избягал, но докато дните отминаваха, тя започна да се страхува, че наистина може да са му направили нещо ужасно. И все пак продължаваше да идва всеки ден след училище, бдеше около клисурата и наблюдаваше къщата иззад прикритието на растителността. Понякога забелязваше брадат мъж, за когото реши, че е домоуправителят, да върши дребни работи из имението. Друг път виждаше самия Саймън Уорнек да излиза на самотни разходки из градините. Но никой друг. Не и Люк. Никога Люк.

Искаше да каже на някого или да извика полицията, но знаеше, че никой няма да й повярва. А ако властите откриеха, че нарушава границите на имението, вероятно щяха да я хвърлят в затвора. Значи нищо не й оставаше, освен да чака, да наблюдава и да се надява. И тогава един ден всичко се промени.

Възнамеряваше да направи последното си посещение на клисурата, когато зърна една фигура да седи на ръба на Дяволската дупка. Краката на момчето висяха над пропастта, а лицето му гледаше към океана в далечината. Беше облечен с торбести дънки и пуловер, който му бе прекалено голям, но от мястото, където стоеше тя, изглеждаше като всеки друг тийнейджър, седнал да помисли върху живота. Но не беше всеки друг тийнейджър. Беше Люк.

Приближи тихо зад гърба му, без да е много сигурна как точно да му даде да разбере, че е дошла.

— Мога ли да седна? — попита. Сърцето й биеше като барабан, удряше толкова силно, че той би могъл да долови пулса му в гласа й, сигурна беше в това.

След като не й отговори, тя се премести така, че да може да види лицето му. Изражението му беше вглъбено, чертите — фини и замислени. Както и преди, тя откри, че е напълно покорена от дивото му излъчване, но днес в него имаше и още нещо, нещо различно. То беше завладяващо, почти плашещо, ако трябваше да бъде честна. Нищо не би могло да прикрие инстинкта за самосъхранение, който бе изкристализирал в тъмния му взор. Разчиташе на хитростта си, за да оцелее, като диво животно. Какво му бяха сторили?

Не беше отговорил на въпроса й, но и не бе направил опит да я отпрати, затова тя реши да приеме мълчанието му като знак за съгласие. Седна до него така, че краката й също увиснаха над пропастта.

— Не съм те виждала. Помислих си, че може да си заминал — молех се да си заминал, да не страдаш.

Отново не последва отговор. След няколко минути мълчание тя реши да му зададе друг въпрос:

— Как е кракът ти? Счупен ли беше?

Той кимна.

— Все още ли те боли?

— Джед Доусън, домоуправителят, го намести — отвърна той, сякаш това даваше отговор на въпроса й. Гласът му звучеше пак така далечно, както в деня, когато го бе открила. Сякаш говореше за друг, а не за себе си — за друго момче, което живееше живота на Люк Уорнек вместо него и получаваше камшиците.

— Не те ли заведоха в клиниката? — попита тя.

— Баща ми не желаеше да намесваме доктори.

Без доктор? Някакъв си домоуправител е наместил крака му? Що за лудост бе това? Не Люк беше опасен, осъзна тя. Баща му беше опасният! Поне Люк беше жив, каза си.

Тогава тя започна тихо да говори за себе си, като запази тайните си, позволявайки му и той да не й доверява своите. Описа му как живее със сестра си и пастрока си в стара порутена къща срещу клисурата, как майка им бе избягала, когато, с Шелби са били по-малки, и как същата вечер Ханк се бе напил и бе изпотрошил къщата… и бе продължил да го прави много вечери след това.

— Мразя го — рече тихо накрая.

За първи път Люк я погледна с тайнственото изражение, което винаги беше на лицето му.

— Чудя се кое е по-лошо — обади се приглушено той, — да мразиш баща си, или той да те мрази?

Джеси докосна ръката му.

Очите му блеснаха и той се извърна, но не се опита да бръсне сълзата, която се бе търколила по бузата му. Като че ли бе потресен издъно от кошмара в мислите си. Той просто прие предложената му ръка и продължи да гледа втренчено назъбените скали на клисурата, сякаш си спомняше нещо дори по-ужасно от падането си в пропастта.

В тежките му мълчаливи сълзи имаше някаква мъка, в която Джеси не смееше да надникне. Болеше я за него, но същевременно знаеше, че някои неща са прекалено ужасни, за да се говори за тях. С радост би поела болката му, ако имаше начин да бъде прехвърлена върху нея. Но той дори не искаше да говори за това, така че не й оставаше нищо друго, освен да изпитва състрадание, да чака и да се надява, че все пак ще усети нежното чувство, което разцъфваше в сърцето й, както зеленината, напъпваща тук всяка пролет.

Беше изпитала привличане към Люк в мига, в който го бе зърнала. Може би отначало го съжаляваше, както би съжалявала всяка жертва на жестокости, но след това осъзна, че не такъв беше характерът на връзката помежду им! Тя и Люк си приличаха. Той беше аутсайдер, каквато бе и тя през по-голямата част от живота си, обект на съжаление и презрение заради „гадните методи“ на семейството му.

И за Люк хората смятаха, че е различен — откачен. Не можеха да видят болката в дъното на мълчаливите му очи. А може би не си правеха труда да погледнат. Но Джеси усещаше тази болка, която преминаваше през връзката, осъществена от ръцете им. Днес между тях се бе случило нещо и от този момент нататък нищо нямаше да е същото. Знаеше го. Животът й щеше да бъде свързан с този на Люк по всеки възможен начин, по най-всеобхватните и невъобразими начини.

 

 

— Да не си бременна или какво? — запита я Шелби, когато влезе в кухнята един следобед след училище. — Къде ходиш с всичката тази храна, уличнице?

— По дяволите — измърмори Джеси на себе си. Искаше да се измъкне от къщи, преди сестра й да се е появила. — Бременна? — изстреля в отговор и започна да тъпче немитите плодове и зеленчуци, които бе измъкнала от кошницата, в най-големия джоб на раницата си. — Не съм аз тази, която оставя разни момчета да й пипат циците в гимнастическия салон до фонтана, зад пейките след танците по случай тъпия Ден на свети Валентин!

— Ами ти, като си нямаш цици.

Шелби мина от другата страна на масата. В игривите й очи се прокрадна сестринско подозрение.

— Какво става, уличнице? Къде изчезваш всеки следобед? Закотвена съм с вечерята тук, а знаеш колко скапана съм като готвачка. Цяло чудо е, че все още не сме измрели.

За Шелби „уличнице“ беше нежно обръщение, но Джеси знаеше, че много скоро ще й отрежат квитанцията. Шелби не беше надарена с щедрост. Сестра й нямаше да я прикрива още дълго. Въпреки това Джеси метна раницата през рамо и се насочи към вратата.

— Само още една нощ, става ли, Шел, става ли? В хладилника има малко телешко, смеси го с „Тюна Сърпрайз“ от снощи. Ханк вероятно пак ще е пиян, изобщо няма да разбере какво яде.

— „Тюна Сърпрайз“? Пффуу!

Изпълненото с отвращение възклицание на Шелби съпроводи Джеси до вратата.

 

 

Сърцето на Джеси биеше толкова бързо, колкото пристъпваха краката й, когато стигна до мястото, където се срещаха с Люк вече от няколко месеца. Беше до клисурата, под надвиснали широколистни кленове, които им осигуряваха достатъчна защита, за да се скрият от останалата част от света и да се чувстват така, сякаш нищо не може да им се случи.

Но днес нещо беше различно, незабавно осъзна Джеси. Люк не беше там, когато пристигна. В сърцето й се прокрадна страх, но тя прогони това чувство и започна да изпразва раницата в очакване той да дойде. Бе наредила угощението върху гладката повърхност на прекършено дърво, когато усети нещо да я бръсва по врата.

Едва не излезе от кожата си. Подскочи и едновременно се завъртя, но не видя нищо.

— Люк? — прошепна тя. Страхът, с който се бореше, отново се надигна. Напоследък не можеше да се избави от чувството, че ще се случи нещо ужасно, че ще ги открият и разделят. После страховете й изчезваха и биваха заместени от щастието, че е с него, но все пак то имаше малко тъжен оттенък. Понякога се боеше да го види отново заради болката, която се натрупваше в сърцето й.

Когато клекна до дънера, пак усети докосване. Сподавен смях я накара да погледне нагоре към разцъфналите дървета. Люк седеше точно над нея и държеше разлистено клонче в ръката си, приличаше на дива котка, готова за скок.

— Внимавай! — предупреди я той. Превъртя се и увисна, на клона като гимнастик, после тупна на земята върху здравия си крак. — Мммм, круши — рече одобрително, погледна я със страхотните си тъмни животински очи и започна да яде.

Джеси го наблюдаваше мълчаливо как поглъща свежите плодове и зеленчуци. Преди месеци баща му го бе прогонил от масата за наказание. Когато за първи път беше донесла храна тук, той не бе в състояние да изяде кой знае колко. През последните няколко месеца обаче започна да заяква от обилната храна, която му носеше. Поправяше се пред очите й. Ставаше все по-силен, по-едър и по-красив. Макар че по-малко изглеждаше като хитро диво животинче, това беше за добро. Дивите животни често умираха млади и по трагичен начин, а тя искаше Люк Уорнек да живее.

— Имам една идея — рече тя, когато той свърши с яденето. — Хайде тази нощ, след като всички си легнат, да се срещнем зад оградата, искаш ли? Ще се впуснем в одисея като Омир, гърка, за когото ми разказва.

На лицето на Люк се появи странно изражение и Джеси разбра, че е разтревожен. Доколкото й беше известно, никога не бе излизал извън имението на Уорнекови, освен с баща си.

— Ще дойдеш ли? — настоя тя. — Има нещо, което искам да ти покажа. Красиво е, Люк, едно особено място.

В гласа й имаше трепет, какъвто отсъстваше преди. Той също го усети и погледът му се промени, когато се насочи към нея. Нещо вътре в тях се раздвижи, някакво непознато досега чувство на интерес един към друг се зараждаше, осъзна Джеси. И тъй като все още нямаше тринадесет години, тя малко се поуплаши от това.

 

 

Луната се изтягаше върху повърхността на залива като млечнобял килим, който потрепваше така, сякаш чакаше някой да стъпи на борда му и да отплава към вълшебни далечни земи.

— Не е ли красиво? — Джеси погледна към Люк и по изражението му разбра, че бе очарован. Очите му светеха така, като че отразяваха сребристия лунен пламък. Беше й се искало да го доведе тук още откакто й разказа легендата за полумесеца. Бе настоял, че историята е част от градския фолклор, но тя беше сигурна, че е измислил тъжната и прекрасна приказка за младото индианско момче, което се бояло от изгрева. Също така беше сигурна, че легендата има някакво особено значение в живота му.

— Хайде да се гмурнем в луната — предложи изведнъж тя задъхано. — Искаш ли? — съблече жилетката си и потръпна.

— Да плуваме? Водата е ледена.

Люк, изглежда, се колебаеше, но Джеси нямаше намерение да го остави да я разубеди. Тя трепереше от вълнение.

— Трябва да го направим, Люк — каза умолително. — Затова сме тук тази вечер, не разбираш ли? Лунната светлина ще ни закриля, ще ни донесе късмет. Ще полепне по нас като вълшебен прашец и ще държи надалеч всяко зло.

Сграбчи го за ръката и го повлече към водата, изритвайки обувките си, докато тичаше.

— Хайде — извика тя, разкопча дънките си и се измъкна от тях. — Луната се движи по небето също като слънцето. Няма да е тук вечно.

Той се отдръпна от нея и я загледа едновременно учудени очарован как съблича дрехите си пред него. Когато остана гола, тя погледна тялото си и видя къде се беше втренчил. Голото й тяло бе заклещено някъде по средата между детството и зрелостта и гърдите й едва бяха напъпили.

Искаше да се покрие. Вместо това се хвърли към водата и се гмурна в лунната светлина.

— Ледена е! — изписка, когато се появи на повърхността.

— Казах ти — изсмя се нервно Люк.

— Влез вътре — повика го тя и зашляпа във водата, колкото, за да поддържа кръвообращението си, толкова и за да се задържи на повърхността. — Моля те, Люк! Трябва да го направиш. Ако не го сториш, ще се случи нещо лошо.

Тогава той започна да съблича дрехите си, събу хлабаво завързаните обувки за тенис и изсули дънките с бърза и сподавена въздишка. Когато най-накрая смъкна шортите, тя видя онази част от него, която силно занимаваше мислите й от известно време насам. Сега беше почти с година по-голям и тялото му бе пораснало и укрепнало, включително и онази част, която говореше абсолютно и неоспоримо за сексуална зрелост. Вероятно би се изчервила, ако не беше толкова вцепенена от студа. Той беше красив.

Наблюдаваше с нарастващо вълнение как Люк се приближава до водата. Походката му беше тромава заради зле наместения крак, но тя знаеше, че във водата ще е грациозен, както не би могъл да бъде на земята.

Той нагази във водата, гмурна се и потъна в мрачната чернота като пленително морско създание, изчезна, без да предизвика дори вълничка, която да покаже местонахождението му. Тя вече бе започнала да се чуди дали не се е отправил към океана, когато изплува до нея. Засмя се, пое си въздух и после я привлече към себе си, за да заплуват заедно към брега, там, където можеха да застанат прави.

— Къде се научи да плуваш така? — попита тя миг по-късно, когато се изправи над водата заедно с него. Стояха с лице един към друг, а по телата им се стичаше вода.

— В басейна на „Ехо“.

— Страхотен си.

Той се изчерви от удоволствие.

— Благодаря… ти също.

— В тишината, която последва, Джеси си даде сметка за собственото си задъхано, трепетно очакване. Гърдите и бяха порозовели и пулсираха от студа. Зърната й бяха твърди като камъчетата под краката й, но бяха изтръпнали така, както камъчетата не можеха.

С Люк бяха изтъкали пашкула на приятелството и доверието през изминалите месеци, споделяйки войнствените си истории и самотата. Те бяха чудаци, намерили утеха в осъзнаването на факта, че не са съвсем сами в странностите и в болката си. Само че сега това доверие бе изчезнало. Изведнъж нямаше какво да си кажат. Нито дума.

Те бяха на ръба на някакво зашеметяващо ново откритие, приближаваха опасен и непознат терен, за който нищо в досегашния им опит, нито дори Омир и епичната му „Одисея“ не ги беше подготвило. Сега бяха сами и им се налагаше да намерят пътя през този нов и плашещ лабиринт от чувства. Сърцата им туптяха диво, а разумът им беше в плен на сладки и в същото време бурни и объркващи усещания.

Джеси отмести погледа си от Люк смутена.

— Трябва да се облечем — рече тя и изведнъж се разтресе от студ. — Ако лунната светлина се скрие, докато сме тук, това ще е лоша поличба.

— Измисляш ли си? — попита Люк.

— Да — призна тя.

Очите им отново се срещнаха и по някакъв начин и двамата разбраха, че ако се поддадяха на това, което се случваше между тях, всичко щеше да се промени и връзката им никога повече нямаше да е същата.

— Можем ли да дойдем пак? — попита Люк. — Утре вечерта?

 

 

Връщаха се при залива всяка вечер в продължение на две седмици. Това бе най-благословеното време в живота на Джеси. Понякога просто седяха на брега, гледаха блестящото отражение на луната във водата и говореха за мечтите си. Друг път плуваха по почти ритуален начин, превърнал се в някакъв обред, който им носеше късмет, и винаги спираха, за да застанат един срещу друг с вода до кръста, преди да се втурнат към брега да се облекат.

Една нощ останаха така доста по-дълго и се гледаха доста по-настойчиво. И когато накрая водата престана да се стича по голите им тела, те все още стояха загледани един в друг.

— Не бива да оставяме лунната светлина да се скрие — напомни му Джеси с леко умолителен глас. — Магията няма да хване.

Люк докосна влажната й коса с колебливостта на човек, чието любопитство не е успяло съвсем да надделее над страха. Тя едва дишаше, но накрая той докосна лицето й и тогава Джеси освободи цялото напрежение, насъбрало се в гърдите й, в изблик на чувства, наклони глава назад, за да може той да види желанието в очите й. Чувстваше се като лунния светлик над залива — сребрист и ярък, едновременно студен и горещ.

Той се приведе да я целуне и пръстите му спряха до устните й. След като се целунаха, дланта му повали периферията на устните, после се спусна по ръката й, закачи гърдата и на нея отчаяно й се прииска да можеше да му предложи нещо повече: големи, нежни гърди и женствени извивки като тези на Шелби. С Люк бяха споделили мечтата си да избягат от мизерията на живота у дома, да потърсят слава и богатство по света. Тя искаше да пътува, да бъде авантюристка на своето време, но никога не му бе казвала, че най-съкровената и мечта беше да го целуне. Това беше занимавало мислите й повече от всичко останало до такава степен, че в един момент бе повярвала, че ако Люк Уорнек не я целунеше под лунната светлина в залива, тя нямаше да умре като истинска жена…

— Значи се измъкваш, за да идваш тук!

Дрезгавите думи се подсилиха от хрущенето на камъчетата по брега.

— Дяволско дете! — изръмжа мъжки глас.

Люк и Джеси замръзнаха, както бяха посегнали един към друг. Заслепени от избухналата светлина, те се свиха в дълбоката до кръста вода, за да се скрият от неприятния лъч на фенера. Водата обгръщаше кожите им като лед.

Джеси сграбчи ръката на Люк и я стисна. Тя твърдо вярваше, че той не знае как да се защитава. Не му се бе налагало да се бие с братя или сестри, нито пък с онези, които тероризират по-слабите в училище, тъй че нейно свещено задължение беше да го защитава, въпреки че беше много по-голям от нея.

— Излизай от водата, по дяволите, Люк! Ще те науча аз как ще ми се изнизваш по нощите с разни курви!

Сърцето на Джеси се сви. Мъжът, който говореше, вероятно беше бащата на Люк. Гласът му бе необикновено дълбок, изпълнен с чувство за власт и студено презрение. Щеше да е далеч по-добре, ако ги беше хванала полицията.

— Поне е момиче, а не момче — намеси се друг мъж.

— Разбери коя е малката уличница и я разкарай оттук — заповяда първият мъж. — Аз ще се погрижа за сина си.

— Не ме пускай — прошепна Джеси на Люк, докато двамата мъже се приближаваха през водата към тях с разцепващи мрака фенерчета.

Джеси усети как някой сграбчи ръката й.

— Дръж се! — извика тя и се дръпна. Стисна ръката на Люк, за да го предупреди.

— Пусни я! — извика Люк. Опита се да се изправи, но тогава се чу ужасен звук от удара на кост в кост, Джеси усети как той се отпуска и ръката му се изплъзва от нейната.

— Не! — извика тя и се хвърли слепешката към него в мрака. Започна да се бие като разярено животно, но не виждаше нападателя. Когато се завъртя назад, в гъстата й коса се заби юмрук, който след това едва не изскубна цял сноп от скалпа й. После друга ръка затисна устата й и й попречи да извика.

Вдигнаха я като парцалена кукла, главата й се удари в нещо твърдо и фенерчето изгасна. Пред очите й пребеля и настъпи тишина. Тя сякаш политна по спирала в бездънна пропаст и потъна като камък на дъното на осветения от луната залив.