Сузан Форстър
Безсрамна (23)

Глава двадесет и трета

През следващите няколко дни пролетта разцъфтя с цялата си щедрост и слава. Дъждец напои имението, просмуквайки се в хълмовете и равнините, преди да отстъпи място на една толкова ярка дъга, че чак причиняваше болка на незащитеното око. По розовите венчелистчета потрепваха дъждовни капки, които се превърнаха в бляскави, искрящи кристалчета, щом слънцето ги докосна. Изникна нежна зелена трева и навсякъде по поляните се разстлаха килими от разцъфнали диви цветя, които привличаха рояци от пчели и пеперуди.

Но ако светът извън „Ехо“ бе като обгърнат в пашкул от невероятно топлото за сезона време, то климатът вътре в къщата беше всичко друго, но не и приятен. Той сякаш беше заседнал някъде в мразовитите зони. Джеси отново се бе върнала към черните дрехи и се беше отдръпнала от всички други, освен от Мел. Животът й практически беше спрял, откакто се бе върнала от Сан Франциско, хванат в капана на бурна смесица от гняв, страх и объркване. Трябваше да се вземат неотложни решения относно смущаващия брак, аморалната й сестра и застрашената компания, която бе наследила, но тя не беше в състояние да съсредоточи вниманието си върху нито едно от тези неща. Мислите й бяха изцяло заети от нападението. В ума й инцидентът преминаваше отново и отново като на лента, връщаше се на някои моменти с главоломна скорост, после се забавяше на определени потрисащи и мъчителни подробности и всичко това както когато беше будна, така и когато спеше. Можеше да си го обясни единствено като забавена стресова реакция.

Някой искаше да й навреди, а може би дори да й отнеме живота. Това поне беше ясно. Но кой? И защо? Люк имаше мотив, но тя не можеше да повярва, че е толкова обезумял от жаждата за мъст, та чак да се опита да я премахне, за да получи контрол върху компанията. Той беше всичко друго, но не и хладнокръвен убиец въпреки опасенията на Мат Сандъски в това отношение. Беше сигурна и въпреки всичко случилото се през медения месец я преследваше, включително и нощта, когато се бе събудила, за да открие, че има някой в стаята й…

 

 

Побиха я тръпки и вълната беше толкова смразяваща, че чак я опари.

Имаше нужда да поговори с някого, да пресее страховете и грижите си през погледа на доверен човек, но сега нямаше към кого да се обърне. Със сигурност не беше в настроение да обсъжда положението с Мат, макар в кратък телефонен разговор предишния ден да му бе споменала, че е била нападната. Той бе реагирал бурно. Все още продължаваше упорито да й се обажда въпреки отказите да разговаря с него и уверенията чрез Джина, че не е пострадала.

Мат поне си бе направил труда да прояви загриженост, отбеляза тя, докато се занимаваше с част от пъзела, който бе извадила тази сутрин да се развличат с Мел. Мълчанието на Люк ставаше все по-зловещо с всеки изминал ден. Откакто се бе прибрала вкъщи, той не се беше обадил нито веднъж, за да се поинтересува как е, дори само за да попита дали е пристигнала благополучно.

— Мамо? Слушаш ли ме?

Въпросът на дъщеря й я изтръгна от унесеното състояние. Тази сутрин Мел й лазеше по нервите. От закуската насам деветгодишното хлапе мрънкаше и врънкаше.

— Защо да не мога да отида да поплувам? — настоя Мел, без да обръща внимание на пъзела, с който Джеси искаше да я забавлява. — Времето е bella — рече тя, подскочи и се стрелна към окъпания в слънчеви лъчи диван до прозореца на детската стая. — Виж, molta bella! Обзалагам се за това.

Джеси направи усилие да не се усмихне, когато Мел издаде мляскащ звук и разтвори пръсти като темпераментен неаполитански готвач.

— А астмата ти, Мел…

— Плувах всяка вечер, докато ти беше в Сан Франциско, и астмата ми почти не се обади.

— Почти? Какво означава това?

— Една нощ плюх кръв около двадесет минути, но това е всичко.

Джеси подскочи.

— Какво?

— Шегувам се — Мел се пльосна по корем и погледна с копнеж през прозореца с опрян о стъклото нос. — Леля Шелби смята, че тази година мога да участвам в плувния отбор. Казва, че съм родена плувкиня.

Джеси побесня, но сдържа езика си. Шелби нямаше право да пълни главата на Мел с подобни фантазии. Достатъчно лошо бе и това, че сестра й беше прекарвала с детето в басейна вечер след вечер, без дори да си направи труда да й спомене. Трябваше да накара Шелби да разбере колко крехко е здравето на Мел. Боже Господи! Само като си помислеше за онзи случай, когато дъщеря й се бе озовала в бърза помощ, неспособна да диша, и краката й омекваха. Това не беше филм с Енди Харди^[1], това беше животът на едно дете.

От всички решения, които трябваше да вземе, решението, засягащо Шелби, обещаваше да е най-лесното. Бе почти готова да помоли сестра си да напусне. Не, по-скоро да й каже да напусне. Колкото по-скоро Шелби си стегнеше багажа и се изметеше от града, толкова по-добре!

Сърцето й биеше така лудешки, че й се наложи да си поеме дълбоко въздух, за да се успокои. Цялото негодувание, което някога бе изпитвала спрямо Шелби, се бе възвърнало през последните няколко дни. Откъслечни парченца от безпомощната детска ярост бяха изхвърлени на повърхността като отломъци от разбит в бурята кораб. Беше съвсем типично за изобретателната й в това отношение сестра да се прокрадва зад гърбовете на хората подобно на непоправимо дете и да крои планове как да постигне своето и да открадне неща, които не са нейни. Беше цяло чудо, че Мел не бе хванала пневмония.

А що се отнасяше до Мат, той беше достатъчно възрастен, за да се държи по-разумно. Ако бе избрал ролята на саможертвено насекомо по отношение на отровните пипала на Шелби, то това си беше негова работа, но Джеси нямаше намерение да остави дъщеря си да попадне в съблазнителната паяжина на леля си.

— Виж! — извика Мел, когато един многоцветен гирлянд от кралски пеперуди прелетя покрай прозореца. — Нали си имала колекция от пеперуди, когато си била дете, мамо?

— Не точно колекция — отвърна Джеси, като пропъди гнева си с лека усмивка. Времето, прекарано с Мел, й беше прекалено скъпо, за да го съсипва с мисли за Шелби. Отиде да седне до дъщеря си на дивана и леко потрепери, когато слънчевите лъчи се изсипаха върху нея. До този момент не си беше давала сметка колко й е било студено. Пеперудите се бяха спуснали над поляна от лютичета. Наистина от години времето не е било толкова хубаво. Може би щеше да му се наслаждава, ако умът й не бе така затормозен.

— Разкажи ми за пеперудите — притисна я Мел.

— Сега ми се струва глупаво — призна Джеси. — Детската ми мечта обаче беше да ги отглеждам. Всяка пролет намирах най-дебелите, най-мъхестите гъсеници и после ги хранех с крехки листа и пъпки, докато не станеха готови да излетят.

— Като пеперуди?

— Е, това беше идеята, но всъщност никога не видях как се случва — Джеси се отпусна назад върху надиплените кретонени пердета, които обграждаха прозореца, и насочи поглед към чудото, което природата създаваше всяка година. — Наблюдавах ги дни наред — през цялото лято — и после един ден всички те си отиваха, изчезваха от стария аквариум, където ги държах.

— Неразгадана мистерия — каза тихо Мел. — Прекрасно. И какво ставаше с тях?

— Не знам, но всяка година се случваше едно и също. Изпаряваха се без всякаква следа — подобно на Линет, помисли си Джеси, като си спомни за внезапното изчезване на майка си. Сутринта Линет бе стояла до кухненската мивка и бе приготвяла зелен фасул за вечеря, а вечерта вече я нямаше.

— На колко години беше?

— Горе-долу на твоята възраст, струва ми се.

Мел седна и гласът й стана тих и умолителен.

— Хайде да опитаме отново, а? Ще отглеждаме пеперуди ти и аз. Можем да започнем от днес.

— Не днес — отвърна Джеси и я обзе тъга. Напоследък с Мел се бяха поотдалечили и това щеше да бъде най-добрият начин отново да се сближат. Като че ли всички смятаха, че Джеси прекалява с грижите си, и вероятно беше така. Но не загрижеността за здравето на Мел я възпираше сега. Дори копнежът за близост с дъщеря й не можеше да надвие нежеланието й отново да изживее тази част от младостта си. Не искаше да се връща в онези детски години, и то не само заради болката. Не можеше да понесе красотата им. Въпреки трудностите или може би именно поради тях там имаше толкова много упорита вяра и толкова много откраднати радости.

— Защо си толкова тъжна, мамо? — попита Мел. — Заради него ли? Заради Люк? Шелби каза, че може би ще се разделите.

— Шелби да си гледа своята работа.

Мел сякаш се засегна и Джеси моментално съжали за остротата си. Не можеше да очаква от детето да разбере напрежението между нея и Шелби.

— Съжалявам — рече веднага. — Съществуват известни проблеми между мен и Люк. Още не съм решила какво да правя.

— Обичаш ли го?

Дъхът на Джеси секна. Чрез устата на младенците, помисли си тя.

— Навремето — промълви с неясен глас. — Обичах го някога.

— Тогава значи заради него си тъжна. Не заради пеперудите, а заради него.

— По малко и заради двете, струва ми се — но беше заради Люк, разбира се. Беше се появил в живота й в съдбовен момент, запълвайки празнината, оставена от майка й, и по тази причина винаги щеше да бъде най-мъчителният спомен за изгубената красота, по която жалеше. Той беше част от сърцето й, която никога нямаше да може да се възстанови. Вероятно затова й бе невъзможно да повярва, че би я наранил, поне не така, както смяташе Мат. Но защо не се бе обадил?

Джеси хвърли поглед към градините и по-надолу, към обграждащите клисурата кипариси. С изключение на деня, когато бе умрял койотът, тя не бе стъпвала в клисурата от години, от цяла вечност. Понякога се чудеше дали като избягваше спомените, вместо да се справи с тях, не бе уловила в капан енергията им, увеличавайки по този начин тяхната сила. Ако можеше да се изправи лице в лице с ранната си връзка с Люк, вероятно би разбрала, че всъщност те не са били толкова близки, колкото си мислеше, а просто с годините тази връзка е придобила ореол и необикновен блясък, така характерни за спомените за загубени любими същества, където всички лоши неща, които навярно са съществували, от само себе си изчезват.

— Трябва да изляза, Мел — рече тя след дълго мълчание.

Мел се взря съсредоточено в нея и в този момент изглеждаше като прекалено зряло за годините си дете.

— Гъсеници ли ще търсиш?

— В известен смисъл — призна Джеси и се засмя изненадано, като изпита смесица от горчивина и радост. — Как разбра? — тя докосна ръката на Мел и миг по-късно майка и дъщеря се хвърлиха в прегръдките си. Очите на Джеси запариха от сълзи. Сърцето я болеше от изострената от тъгата обич. В душата й имаше толкова много чувства, че нямаше как да ги изрази. Никога не е била много добра в изразяването на вълненията си, дори и спрямо това дете, което обичаше толкова много.

— Надявам се да ги откриеш — каза Мел сериозно и се измъкна от прегръдката в знак на подкрепа към начинанието на майка си. — Не искам да си тъжна, мамо. Помниш ли какво ми рече, когато бях малка? Устната ти ще увисне.

Джеси се усмихна през сълзи и целуна лъскавите къдрици на дъщеря си.

— Мога и аз да дойда, ако искаш — предложи утешително Мел. — Може би ще имаш нужда от помощ.

— Следващия път, bambina — обеща Джеси. — Трябва да предприема това пътешествие сама. Но довечера или в някой от следващите дни можеш да ми покажеш как си се научила да плуваш, окей? Наистина ми се ще да видя.

Мел грейна и сякаш, в сините й очи се отрази цялата красота на пролетната утрин. Джеси съзря в тях слънчевата светлина, дивите цветя и необятната мощ на обновлението. Сърцето й отново ликуваше. И само за миг си позволи да повярва, че може би всичко щеше да се оправи.

 

 

Океанският бриз се усещаше почти като тропически вятър, докато Джеси вървеше сред кипарисите. Дълбоката клисура изглеждаше толкова дива и непокорена, колкото си я спомняше. От пролетните дъждове бе покарала буйна и гъста растителност, която беше зелена като смарагд и сякаш я викаше. Ела и открий чудесните загадки, които се таят в мен, като че ли казваше тя. Ела и открий тайните на живота, тайнствената си същност.

Именно това я бе привлякло като дете — обещанието за приключения и открития, за възможността да достигне същите зашеметяващи, необятни висини на свободата като соколите, които се виеха високо горе и като гъвкавите, космати същества, които се промъкваха из шубраците. Беше тихо като в катедрала и това й носеше такава духовна утеха, каквато не можеше да намери никъде другаде. Натъжи се, че не бе идвала толкова дълго. Сега й стана ясно, че сърцето й копнееше да бъде именно тук, където беше душата й.

Когато най-накрая стигна до мястото, където бе открила Люк в онази ледена пролетна утрин преди толкова години, спомените я пронизаха. Вретеновидният дървен мост, по който се бе опитал да мине, лежеше разцепен по средата като от гръмотевица и едната му половина висеше надолу към клисурата. Обстановката неизбежно се бе променила, но спомените се бяха запазили в ума на Джеси като на лента. Дистанцията на времето им бе придала нереалния характер на сън.

Нежеланието й да разбужда горчиво-сладките чувства направи слизането й към дъното на клисурата доста трудно. Подобно на дете, което се измъчва от очакването да види нещо ужасно да лежи долу, тя си представи Люк прострян на земята. Но вместо раненото момче на мястото, където навремето бе открила тялото му, сега завари да стои мъж.

Отначало си помисли, че си въобразява, че го е измъкнала от спомените си. Беше изпит и с хлътнали очи, сякаш не беше ял и спал дни наред. Неподвижността му го правеше да изглежда нереален, сякаш беше сън — някакъв призрак, роден от мислите й. Можеше да е някаква проекция на чувствата й или моментна халюцинация.

И тогава той се обърна към нея.

Болката преряза сърцето й като с нож.

— Люк — прошепна тя. — Господи, Люк — мъката в тъмните му очи беше ужасна. — Какво правиш тук?

Той се втренчи безмълвно в нея, името й заседна на устните му, сякаш изпитваше същото затруднение да различи фантазията от реалността, както и тя. Изглеждаше така, сякаш до такава степен бе потънал в миналото, че не можеше да намери обратния път. Но за Джеси той изглеждаше точно като своя тъмнокос двойник, измъкнал се от бялата лимузина в един вълшебен летен следобед преди толкова много години. Очите му светеха по същия странен, див начин, който напомняше за блясъка в очите на луд и за тъгата в погледа на свещеник.

— Не ми каза… — гласът му бе дрезгав от съжаление. — Защо?

— Какво да ти кажа?

— Че са те нападнали вечерта, когато бяхме на опера — той се вгледа в лицето й, в провисналия кок и дори в дългата й до глезените пола и бродираната селска блуза, сякаш за да се увери, че е добре, и че не е пострадала по никакъв начин.

Можеше да види объркването му и най-вече загрижеността, но не отвърна нито на едното.

— Как разбра?

— От Мат. Каза ми, че някой те е нападнал, и че е заплашвал да те убие. Каза, че си мислела, че съм аз…

— Не го казах точно така.

— Джеси, Джеси… — той поклати глава. — Може и да не си, но сигурно си го помислила. Иначе щеше да ми довериш какво се е случило — вдигна ръка. — Замина си от Сан Франциско, без дори да споменеш, че са те нападнали. Защо?

— Бях изплашена, Люк.

— От мен? Господи, какво съм сторил, та да те накарам да мислиш, че бих те наранил по този начин?

В гласа му звучеше неверие, дори горчивина. Джеси отвърна, без да се замисля, и в очите й проблеснаха сълзи.

— Отмъщение, Люк. Ти изцяло си погълнат от него. Не смятам, че имаш представа колко опасен можеш да бъдеш. Мислех, че в ума си ме отъждествяваш със Саймън и искаш да унищожиш всичко, свързано с него. Не ми се щеше да вярвам, че това си ти. Казвах си, че не е така, но…

Тя внезапно спря, изненадана от онова, което едва не изрече. Беше смятала, че е той. Опитала се бе да се убеди, че не е така, но с някакво скрито ъгълче на сърцето си знаеше, че той е способен да й причини болка, способен е на физическа жестокост. Дори сега усещаше колко малко е необходимо, за да предизвика тази жестокост. В Люк Уорнек имаше толкова много стаен гняв, толкова много черна ярост.

— Но какво? — страданието като че ли заличи всички други чувства, когато произнесе името й. — Джеси… за Бога, дори да не можеш да повярваш на нищо друго за мен, дори да не можеш да възприемеш като хубаво нищо от случилото се между нас, трябва да повярваш поне на това. Не съм аз. Каквото и да мислиш за мен, колкото и да ме презираш, не съм те нападал в Сан Франциско — гласът му беше тих, после стана дрезгав. — Кълна се в Бога, не съм аз.

Направи крачка към нея и залитна, опитвайки се да запази равновесие. Като виждаше вътрешната му борба, Джеси с болка осъзна, че бе грешила. Мъжът, който я бе преследвал, бе тичал след нея до изтощение. Бе тичал като атлет. Как би могъл Люк да я преследва така и да я събори на стълбите с окуцелия си още в детството, а наскоро и отново ранен крак?

— Не те презирам, Люк. Аз само… — напиращите сълзи й попречиха да каже каквото и да било.

— Джеси, недей, моля те — сенките припламнаха, докато се приближаваше към нея. Очите му уловиха блясъка и светнаха диво. Очи на луд.

Тя инстинктивно се дръпна назад.

— Не! Не се приближавай… — страхът бе отворил ледена пропаст в стомаха й. Не знаеше какво я беше изплашило толкова — дали способността му да бъде жесток или собствената й беззащитност, но не можеше да му позволи да се приближи до нея. Нямаше представа какво би станало, ако я докоснеше, но усещаше как отскача от него и извиква от страх…

— Господи — прошепна той, втренчен в нея. — Може би съм чудовище. Може би съм се превърнал в кошмар за самия себе си.

Овладя равновесието си и се извърна със забит в земята поглед и изписано на лицето отвращение. Разтърси го тръпка и приклекна, сякаш за да докосне нещо. Тя изпита чувството, че той се опитва да открие някаква следа от четиринадесетгодишното хлапе, което бе паднало в Дяволската дупка, като че ли така щеше да промени онова, което се бе случило с изплашеното, съкрушено момче през последвалите години.

Накрая той се отпусна назад и поклати глава. Когато вдигна поглед към нея, очите му бяха помръкнали и примирени. Значи и той го знаеше, осъзна тя. Знаеше, че би могъл да е човекът, който я бе нападнал в Сан Франциско. Би могъл дори да извърши убийство. В него имаше жестокост. Беше целият изпълнен с нея. Не го беше направил, но би могъл.

— Съжалявам — това бе единственото, което можа да каже.

Тонът му изплаши Джеси. Звучеше, сякаш животът го бе напуснал, нещо, което никога преди не бе забелязвала… Дори в онзи ужасен ден, когато го бе открила тук, в клисурата, гласът му не бе такъв — напълно изпразнен, лишен дори от гняв.

Ако някога й се бе искало да избяга от него, сега беше моментът, помисли си тя. Нямаше да се опита да я спре. Нямаше да има физическо противопоставяне. Можеше просто да си тръгне и никога вече нямаше да й се налага да го вижда. Може би за първи път, откакто го бе срещнала като момиче, щеше най-сетне да е свободна. Тази възможност я привличаше. Той беше победен. Сам се беше сломил. Сега можеше да побегне, да се измъкне от него. Можеше да бъде свободна.

Той не пророни дума, когато тя започна да се отдалечава. Дори не вдигна поглед в момента, когато тя се обърна да си тръгне. Джеси забеляза ивица дива пролетна трева на склона и се насочи към нея с несигурна походка и с пулсиращо чак в гърлото й сърце. И в този миг нещо я спря, сякаш той бе изговорил името й, една чучулига пропя сладостно в далечината. Звукът беше толкова богат и тъжен, че я накара да потрепери от спомена за копнежите й, накара я да си даде сметка за невероятната тъга вътре в нея. Не можеше да избяга от Люк Уорнек, както не можеше да избяга и от тези чувства. Те бяха част от нея. Той беше част от нея. Тя го обичаше.

— Продължавай напред, Джеси. Махни се оттук.

Предупреждението беше дошло иззад нея и тя усети по-скоро с кожата си прошепнатите думи — така, сякаш бяха пропълзели по гърба й. Господи, как я уплаши.

— Не мога, Люк — рече и се извърна към него. — Няма къде да отида.

Той се втренчи в бледото й лице и стиснатите юмруци.

— Погледни се, за Бога. Ти трепериш. Тресеш се като изплашена ученичка. Ти не искаш да си тук, Джеси. Искаш да побегнеш, така че го направи. Бягай.

— Да, изплашена съм! — призна тя. — Страхувам се от теб, от онова, което става с теб. Боя се до смърт, Люк, но съм тук. И ще остана.

— Тогава значи си толкова луда, колкото съм и аз… А Господ знае, че аз съм едно болно копеле!

— Не болно! Ти си сърдит. Нормално е обаче да си сърдит.

Той поклати глава. Нямаше желание да спори. А и не го интересуваше.

Наистина се предаваше, осъзна тя. Някаква жизненоважна част от него — може би онази, която омразата поддържаше жива — бе угаснала. Люк не бе победил Саймън. Просто се беше превърнал в него. Или поне той така смяташе. Беше се превърнал в онова, което мразеше най-много. И сега обръщаше тази омраза към себе си.

В нея се надигна гняв.

— Не съм аз изплашената, Люк. Ти си изплашеният! Някъде вътре в себе си трепериш, тресеш се точно като онова изплашено учениче. Само че не ти стиска да го признаеш.

Той не отговори, а се извърна настрани.

Искаше й се да отиде до него и да го зашлеви, да го накара да реагира! Вместо това снижи пренебрежително глас.

— Все някой ден ще ти се наложи да се справиш с него, Люк. Изплашеното до смърт малко дяволче вътре в теб ще трябва да се справи с чудовището, което го ужасява най-много — със собствения си баща! Няма да бъдеш от полза за никого, дори и за себе си, ако не го сториш.

Един нерв потрепна и раздвижи мускулче на бузата му.

— Саймън е мъртъв.

— А ти не си! От какво си толкова изплашен, Люк? Ти си мъж, нали? Дръж се като такъв, по дяволите! Справи се с него. Справи се с онова, което баща ти и Джед Доусън са ти причинили!

Все още приседнал, той рязко се извърна към нея и я изгледа гневно, с внезапно лумнала омраза, сякаш тя беше онова, което мразеше.

— Какво знаеш ти за това какво са ми причинили, Джеси? Какво знаеш изобщо?

Звучеше нелогично и изглеждаше достатъчно вбесен, за да се нахвърли отгоре й. Стресната, тя осъзна, че е прекалено късно за бягство. Трябваше да го направи, докато имаше тази възможност. Сега отчаяно искаше да избяга, но нещо не й позволяваше. Нещо я задържаше тук, в капана на дивите му животински очи.

— Знам, че са те били — промълви тя потресена. — Видях белезите по гърба и краката ти. Кой го направи? Доусън, домоуправителят?

— Какво значение има сега, по дяволите? — гневът му беше силен, суров, огнен.

Ако продължеше да говори по този въпрос, със сигурност щеше да отприщи омразата му, може би дори жестокостта му. Но сега вече беше прекалено късно да бъде предпазлива. Беше се посветила на желанието да го спаси от самия него още в мига, в който се срещнаха — преди петнадесет години. С нарастващо отчаяние тя се запита дали не бе хваната в една от вечните примки на съдбата, обречена да се жертва за Люк Уорнек по един или друг начин, докато от нея не остане нищо, до последния дъх.

Отърси се от ужасната мисъл.

— Има значение — каза му тя. — Ако не го пуснеш да излезе, то ще те изяде жив. Вече е започнало! Господи, погледни се.

Той остана мълчалив толкова дълго, че тя се запита дали не бе изпаднал в някакъв транс. Свит на земята със стиснати юмруци, той се бе втренчил в пространството с блестящи от омраза очи.

Какво му бяха сторили?

Тогава тя осъзна нещо, което помогна на мислите й да изкристализират. Ако той беше жесток, то това се дължеше на факта, че с него се бяха държали жестоко. Грубостта го бе направила груб. В него бяха останали само дивите животински инстинкти и когато нападаше, той го правеше колкото, за да се защити, толкова и за да причини болка. Но онова, което мразеше истински, не бе нито Саймън Уорнек, нито Джеси Флъд — беше самият той. Въпреки че може би не го съзнаваше, беше принуден да осъществи желанията на баща си и да се самоунищожи.

— Не се предавай, Люк — прошепна тя. — Точно това би искал Саймън. Не му позволявай да спечели.

В гърлото му заседна някакъв стон — нисък и дрезгав.

Постепенно, като си даде сметка, че е засегнала оголена рана, тя зачака мълчаливо и се молеше той да се подчини на чувствата си в момента, но все пак знаеше, че не би посмяла да го насилва. Сега той беше като барут.

Ръката му се стрелна назад, сякаш би могъл да се овладее, като стегне тялото си. Вместо обаче да притъпи емоциите, това като че ли само ги усили. Той се сви подобно на ударен в стомаха човек и жилите на врата му изпъкнаха над внезапно стегналите се мускули. И тогава, точно когато изглеждаше, че борбата му може да продължи вечно и той никога няма да овладее бурята от емоции, Люк си пое дълбоко въздух и изруга, треперейки.

— Копелета — изстена той. — Шибани копелета.

За пълно изумление на Джеси той започна свирепо и несвързано да обвинява баща си и Джед Доусън. Запъвайки се, сякаш някой изтръгваше задавените думи против волята му, той описа мъченията, на които го бяха подлагали. Това беше пътуване в ада на миналото му, което бе толкова невероятно ужасяващо, че на Джеси й се искаше да не го бе карала да го предприема.

Втренчен в земята, със стегнати лицеви мускули от разкъсващата го отвътре мъка, той разказваше откъслечни спомени. Но не го правеше заради нея, осъзна тя, дори не и заради себе си. Просто нямаше избор — така душата му се освобождаваше от отровата.

Говореше за опита на Доусън да го подчини чрез военна дисциплина и когато това не бе станало — чрез емоционален терор и физически мъчения. Описа как по заповед на Саймън домоуправителят го бе хранил насила, а след това го бе наказвал, че не може да задържи храната.

Но това беше само началото.

— Разпореждаше се с моя живот, сякаш бяхме във военен лагер. Караше ме да се упражнявам, докато не капнех, а после, какъвто беше егалитарист, ми даваше право на избор по отношение на „средствата за дисциплиниране“ — пръчка с издълбани в нея улеи или перфориран кожен каиш. Доусън и баща ми проповядваха еднаква философия — продължи той с толкова смазан от болка глас, че звучеше почти равно. — И двамата смятаха страха за морален недостатък дори у безсловесните животни. Един ден Доусън доведе вкъщи куче пазач — красива германска овчарка, с която направих грешката да се сприятеля, докато той я обучаваше. Доусън разбра и се вбеси. Насъска кучето срещу мен и след като то не ме нападна, а се уплаши и легна на земята, Доусън побесня. Уби го.

— Господи — изпъшка Джеси.

Имаше и още и Люк го разказа.

— Той е бил чудовище — гласът на Джеси пресекна от възмущение. — Трябвало е да го пратят в затвора. Трябвало е да го заровят жив — съчувствието й към Люк, спотаено дълбоко вътре в нея, лумна и излезе на повърхността пламенно и нежно. Знаеше, че са го мъчили, но само бе предполагала какво означаваше това. Страхът й от него се изпари. Единствената й мисъл в този момент беше да му помогне.

— Люк, съжалявам — тя пристъпи към него.

Той протегна ръка, за да я спре.

— Не — възпротиви се свирепо. — Искаше да го чуеш. Не съм свършил.

Сега вече цялото му тяло се тресеше, а гласът му беше ужасно дрезгав.

— Веднъж, когато бях на десет години и разочаровах Саймън за нещо глупаво и незначително, той реши да ми направи неизличимо впечатление и ми разказа как е умряла майка ми. Накара ме да седна — сурово и бащински, сякаш ми правеше огромна услуга — и ми обясни, че майка ми започнала да деградира след моето раждане. „Не можеше да понесе мисълта, че е родила дефектно дете“ — каза ми той. И използва точно това определение — „дефектно дете“. Каза ми още, че майка ми се е самоубила заради мен, и че единственият начин да изкупя греха си пред Бога е, като се справя с детските си страхове и недостатъци.

— О, Люк… мили Боже.

Той потръпна и мускулите на челюстта му се стегнаха толкова силно, че Джеси си помисли дали няма да се скъсат. Сякаш нещо вътре в него се бе пръснало и сега той се бореше срещу океана от емоции. Но това беше битка, която не можеше да спечели. Сведе глава и опря ръка на челото си. Сълзите, потекли през скованите му пръсти и стичащи се надолу по бузите му, бяха неми и мъчителни и го освобождаваха от напрежение, което бе прекалено ужасно, за да бъде понесено от човек. Устните му мърдаха, сякаш се опитваше да изрече нещо, но думите излизаха накъсани и неразбираеми.

Очите на Джеси също се изпълниха със сълзи. Искаше да отиде при него, но не знаеше какво да направи или да каже. Как би могла да го утеши, щом очевидно той не желаеше да я допусне до себе си? Този Саймън Уорнек, когото й беше описал, твърде малко приличаше на отчаяно болния човек, за когото се бе омъжила, но едва ли можеше да очаква в момента Люк да й повярва.

Най-сетне той се съвзе, като си поемаше дълбоко въздух. Влагата около очите му почти беше засъхнала, когато проговори:

— Господи — промълви той, все още свит на земята. Гласът му прегракна от отвращение, когато осъзна какво се беше случило. — Що за патетичен идиот съм? Какво, по дяволите, правя?

— Не! — тя се ужаси, че отново ще обърне своя гняв срещу себе си. — Няма защо да се извиняваш. Боже мили, след всичко, което са ти сторили! Съвсем нормално е…

Той се изправи с усилие и отново си пое уморено въздух, сякаш бе замаян от невероятната сила на вътрешното си вълнение.

— Да, ама че зрелище, нали? Хайде да посещаваме това място на всеки десет години, за да мога да се направя на пълен глупак.

— Люк, моля те, недей. Не се иронизирай по този начин — тя пристъпи напред, като си даваше сметка колко отчаяно вероятно звучаха думите й. — Няма да ти позволя — лицето й беше горещо и пламтеше от решителност.

Той направи неуспешен опит да отметне тъмната коса от очите си и накрая му се наложи да я бутне назад с ръка, за да изгледа Джеси подозрително.

— Е, кажи ми, Джеси — обади се с дрезгав, но поомекнал глас. — Как смяташ да ме спреш?

Тя се обля в пот, като напълно съзнаваше, че всеки миг можеше да се обърне срещу нея. Сигурно отчаяно се опитваше да спаси малко гордост, нещо като лично достойнство, и тя не можеше повече да го унижава. Не можеше да го направи и все пак трябваше да му попречи да продължи да си причинява болка. По-добре мен да нарани, помисли си.

— Не знам как ще те спра, но ще го направя — рече тя. — Ако възнамеряваш да се саморазрушаваш, това няма да стане пред очите ми, копеле такова! Спасих ти задника, когато бяхме деца, Уорнек. Не ме карай да го правя отново.

Усмихна й се неуверено, болезнено. В гласа му звучеше горчив сарказъм.

— Добре, както кажеш, нали ти си жената чудо.

Бризът се беше усилил и шумолеше в дърветата над тях с тих свистящ звук. Като се имаха предвид кошмарите, които това място пораждаше, сребристата музика на вятъра създаваше покоряващо нежен контраст. Джеси копнееше да му позволи да я успокои, да я освободи от част от мъката, която чувстваше. Гърленият писък на чучулигата наблизо й напомни за по-добри дни и по-добри времена за двама им.

— Ще се оправиш ли? — не така искаше да прояви загрижеността си, но само това успя да изрече.

— Да се оправя? — думите прозвучаха така, сякаш не беше сигурен, че я е чул правилно. Косата му падаше над очите, като скриваше част от профила подобно на тъмна, пищна мантия, изпод която се подаваше единствено твърдата, тъжна извивка на устните му.

— Толкова съжалявам — призна тя. — Бих убила Джед Доусън, ако можех — в този момент тъгата, с която се опитваше да се пребори, я обзе с всичка сила. Не можеше да я контролира. Сълзите й рукнаха и измокриха лицето и ръката, която вдигна, за да ги изтрие.

Чучулигата отново се обади самотно и сладостно. Когато писъкът замря, Люк пъхна ръце в джобовете на велуреното си сако.

— Джеси, не плачи — рече той дрезгаво, сякаш също се опитваше да се овладее. — Достатъчно лошо е и това, че аз се разпадам, за Бога. Не е нужно и ти да го правиш.

Тя протегна ръка, не особено сигурна защо го прави, освен че искаше да го докосне, а той изглеждаше толкова далече.

Тогава Люк тръгна към нея и накуцването му беше видимо, болезнено. Би дала всичко, за да го освободи от това, от тромавостта на походката му, която непрекъснато нараняваше мъжката му гордост. Тя знаеше колко погрешно бе възпитан да се чувства по отношение на тялото си.

Люк Уорнек, помисли си тя и сърцето я заболя, докато го гледаше как осъществява трудния преход. Може би ние с теб сме хванати в някаква примка на съдбата и сме орисани да си причиняваме болка. Но аз не мога да не те обичам. Винаги съм те обичала.

Тогава тя се почувства сломена и пристъпи към него. Изведнъж всичко около нея изгуби очертания. Не усещаше земята под краката си. Не чуваше чучулигите, нито усещаше бриза. Вече не вървеше, а се носеше по земята, плаваше като роза в купа с вода. Сякаш някаква неразкрита природна сила я теглеше и нейният свят бе сведен до онази ярка точка от пространството, която я свързваше с него.

— Господи — прошепна Люк, когато тя стигна до него. Погледна я за миг, преди да я прегърне. Те буквално се вкопчиха един в друг, като се смееха и плачеха, яростни и радостни едновременно. Това, че бе в прегръдките на Люк Уорнек, беше лудост, но също така беше и неизбежно. Пулсът й биеше ускорен до пръсване, а сърцето й думкаше така, сякаш щеше да изскочи от гръдния кош. Усещаше силното пулсиране в гърлото на Люк там, където бе опряла главата си.

— Джеси, Джеси! — промълви той с трескав глас. — Какво е това? Какво става?

— Просто ме прегърни — помоли тя, притисна длани към меката кожа на велуреното му сако и се вкопчи в нея. Прегръдката им изглеждаше толкова несигурна, толкова преизпълнена с риск, че тя не смееше да помръдне извън обръча на ръцете му от страх да не наруши някоя важна сила на крехкото равновесие, така че отново да се окажат разделени. Искаше да отблъсне съдбата, за да останат в тази прекрасна примка колкото се може по-дълго, дори това да означаваше, че трагедията е неминуема.

Дъхът й трепереше, когато той я целуна по косата.

— Правим онова, което трябва — прошепна тя.

И беше вярно, помисли си. Бяха си нанесли толкова непоправими рани, че може би това беше единственият начин да ги излекуват. Може би имаше някакъв небесен закон, който изискваше раните да бъдат лекувани от онзи, който ги е причинил.

Когато накрая се почувства достатъчно сигурна, за да се отдели за момент от него, тя вдигна поглед и двата образа на Люк Уорнек — на мъжа и на момчето — започнаха да се сливат в ума й. Тъмна коса, тъжни очи, нежност и жестокост постепенно ставаха едно цяло. В живота на всеки се явява неизбежно един такъв незаменим човек, осъзна тя. Човек, който без особена причина означава всичко, целият свят. За нея това беше Люк.

Той взе ръцете й, поднесе ги към устните си и затвори очи, сякаш се нуждаеше от един миг, за да се съвземе, а може би и да разбере. Джеси се опитваше с всички сили да се усмихва нормално, когато той отново погледна към нея, но онова, което последва, беше толкова неизбежно, колкото приливите, които се плискаха по брега на Халф Муун Бей. Той я поведе към легло от мека трева и евкалиптови листа, нашарено от слънчевите лъчи. Щом седнаха заедно на ароматния килим, чучулигите започнаха да пеят в дърветата над тях. Песента им беше толкова прекрасна, че Джеси не чуваше нищо друго. Изглежда, бяха обречени и на това — да се любят на мястото, където се бяха срещнали, където спомените пронизваха като остри стъкла, а вятърът шепнеше в дърветата като сребърна музика.

Пръстите му галеха лицето й — нежни, успокояващи. Първото нерешително докосване на устните му я върна назад във времето и за момент те отново бяха деца, тийнейджъри, които си играят в окъпания от лунната светлина залив, изненадани от голите си тела. Беше прекрасно и подобно на сън, сякаш времето не ги бе докосвало.

И тогава той я върна в реалността с милувката си.

Мушна ръце в хлабавото деколте на селската й блуза и бавно я смъкна през раменете й, като ги покриваше с целувки. Джеси въздъхна възбудено и потрепери. Предчувствието за предстоящото удоволствие беше остро, едва ли не повече, отколкото можеше да понесе. Това беше кулминацията на девическата й мечта — моментът, в който той започна да я люби и я докосна с такава нежност, че интимните части на тялото й потръпнаха и се разтърсиха от желание.

Тя долови аромата на одеколона му, когато приближи глава към гърдите й. Уханието на сандалово дърво ставаше все по-силно с покачването на телесната му температура и я омагьосваше с обещание за екзотични удоволствия, а допирът на хладните му устни към набъбналата й плът предизвика тръпка, която беше силна като отразена в огледало слънчева светлина. Той възпламеняваше не само тялото й, но и мислите й. Вътрешно треперейки, тя си представи как я съблича чисто гола, притиска я с тялото си към земята и я обладава.

Вместо това той остави блузата като меко облаче малко над гърдите й и започна да разкопчава едно по едно многобройните копчета по цялата дължина на полата, като разголваше краката й — първо за очите си, а после и за ръцете и устните си. За миг, докато разтваряше бедрата й, тя пламна от желание да се покрие, да се скрие от него, което я накара да се предаде на милувките му още по-трогателно. И макар че всъщност не бе съблякъл нито една от дрехите й, тя се чувстваше гола и красива, докато той галеше нежните и беззащитни части на тялото й и шепнеше интимни думи до голата й кожа.

А накрая, когато разтвори краката й още по-широко и нежно навлезе в нея с устни и език, тя извика от изненада и вътрешно се сви от екстаз. Полудя от насладата, която й доставяше, парализирана от учудване, че фантазиите й се осъществяват толкова бързо и експлозивно. Но някак си страстното освобождаване на енергия я остави неудовлетворена. Остави я трепереща, желаеща го отново и отново.

— Тялото ти е красиво — промълви тя след малко, докато той събличаше собствените си дрехи. Бе настояла да го направи и го гледаше и му се възхищаваше със страстен поглед и обожаващи го пръсти. Топлината на кожата му я успокояваше и възбуждаше, а паяжината от белези по гърба му я разтърсваше до сълзи. Как са могли да го нараняват по този начин?

— Бих ги убила, ако можех — изстена тя.

— Джеси…

— Обичам те.

Думите се изплъзнаха в мига, когато телата им се съединиха. Джеси не беше сигурна кой ги бе казал. Знаеше само, че се разтапя от щастие. Сякаш той проникваше едновременно в тялото и в душата й. Беше си представяла, че ще е красив и ще го усеща като гореща светлина, която се движи вътре в нея. Всичко това го имаше, но имаше и повече. Той беше нейната душа. Силата му се излъчваше от самия й център и се превръщаше в единственото светло нещо в живота й.

Провикванията на чучулигите започнаха да звучат натрапчиво, когато Джеси зарови ръце в гъстата му коса и го привлече към себе си. Високо в дърветата, прехвръквайки от клонче на клонче, птиците сякаш й изпращаха предупреждения. Но Джеси не ги чуваше. Желаеше всичко това прекалено силно.

Все по-дълбоките тласъци на твърдото му тяло и бавния чувствен танц, който любещите се тела играеха, предизвикваха вълни от възбуда. Те се разливаха из нея като треска, която бавно върви към кулминацията си. С разгорещяването на любовните звуци и мириса на телесни сокове страстта обхвана цялото й тяло. Притисната към ароматната трева от тежестта му, тя прослави дивото удоволствие на едновременното им достигане до върха и чудото на женското и мъжкото начало, неразличимо твърдо и меко.

Прослави и факта, че беше той.

Най-накрая, Люк…

Любовта обхвана сърцето й, както огънят сухо дърво. Сълзи опариха очите й и сладостният страх да не го загуби се вкопчи в нея. Така и не бе успяла да се възстанови от любовта си към него. Нито от загубата му. Споменът все още болеше. Не можеше отново да мине по този път. Не можеше. И въпреки това й се струваше невъзможно да обича този мъж без болка.

Страстта й се примеси със страдание, което я разкъса и я накара да изпъшка, а същевременно я изпълни с усещането за дива, неизразима красота. Докато треската се бе устремила към кулминацията си, тя се вкопчи в него, като викаше името му и го молеше да не спира, никога да не спира! Той я притисна още по-силно към себе си, покривайки с целувки пламналото й лице, после я залюшка нежно, докато кризата отмине.

Беше такова страстно блаженство.

Беше всичко, за което бе мечтала…

И след това изведнъж мечтата изчезна. На нейно място се появи кошмарът.

Люк започна да трепери неконтролируемо над нея, като я притискаше към земята с физическа сила, която я обърка. Тя се надигна достатъчно, за да произнесе името му, но тялото му се притисна страстно към нейното и той, изглежда, не я чу.

Не ме оставяй! Никога не ме оставяй!

Джеси замръзна вътрешно и се почуди дали не полудява. Люк ли беше проговорил? Наистина ли беше казал тези думи?

Не, недей! Един познат вик прониза паметта й, но не той крещеше сега, а тя. Спри! Аз не съм… И тогава изведнъж разбра, че тя викаше, и че трябваше да го накара да спре! Беше отчаяна, но думите й се изгубваха, задушени в стегнатото от спазми гърло. И когато се опита да го отблъсне, той хвана ръцете й и ги притисна към земята, улавяйки я като в капан под себе си. В разгара на кулминацията той я притегли в ръцете си и грубо я прегърна.

— Пусни ме! — изпъшка тя, но той не можеше или не искаше да я чуе. Беше притисната към гърдите му, неспособна да се освободи, неспособна да диша. И преди той да свърши, тя се върна назад във времето към нощта, в която бе умрял Ханк Флъд.

— Джеси, какво има? — попита Люк, пусна я и се вгледа в нейното придобило пепеляв цвят лице. — Какво се е случило?

Тя се беше вдървила в ръцете му, беше станала неестествено неподвижна. Сега писъците вътре в нея бяха оглушителни. Сърцето й биеше толкова отчаяно, че тя се боеше да не се разпадне на части, ако направи нещо повече от това да поклати глава.

— Какво има? — настоя той. — Джеси… — взе главата й в ръце и нежно я разтърси, изтръгвайки я от спомените.

— Аз бях — промълви тя. Жестока тръпка прекъсна останалото, което би могла да каже.

— Какво означава това, че си била ти? — привлече я към себе си, а пръстите му се забиваха в лицето й. — За какво говориш, Джеси? Какво се е случило?

— Ти не знаеше, че съм аз! — тя не можа да продължи, но вече не беше и необходимо. Люк я бе пуснал и се беше привдигнал, като я гледаше втренчено, с изписан в погледа ужас. Беше си спомнил, осъзна тя. Само че бе мислил, че е изнасилил Шелби.